Мари Лу
Героят (17)

Джун

Не помръднах, но през полуотворените си очи видях Дей да седи на леглото до мен, заровил лице в ръцете си. Дишаше тежко. Седем минути по-късно той тихо се изправи, хвърли поглед към мен и изчезна през вратата на балкона. Беше безшумен както винаги и ако не бях усетила как се събуди от кошмара си, щеше лесно да си тръгне, без въобще да разбера.

Но аз разбрах и този път станах, веднага след като Дей излезе. Облякох си дрехи, обух си ботушите и тръгнах след него. Хладният въздух обля лицето ми, а лунната светлина бе потопила цялата нощ в тъмното си сребро.

Дори и във влошеното си състояние, той все още можеше да бъде достатъчно бърз, щом пожелаеше. Когато го настигнах на „Юниън Стейшън“ и го проследих по улиците на центъра, сърцето ми биеше равномерно като след пълноценна тренировка. Вече знаех къде отива. Връщаше се обратно в старата си къща. Наблюдавах как най-сетне стигна до кръстовището на „Уотсън“ и „Фигероа“, зави зад ъгъла и влезе в мъничка, залостена с дъски, къща с избледнял знак Х, който все още бе изрисуван на вратата и.

От самото ми присъствие тук споменът започна да замайва главата ми. Не можех да си представя колко по-лошо би могло да бъде за Дей. Предпазливо си проправих път до залостените с дъски прозорци и внимателно се ослушах. Той мина през задната врата — чух как се движеше, стъпките му бяха тихи и приглушени, след което се спря във всекидневната. Промъквах се от прозорец на прозорец, докато най-накрая открих един, където все още имаше процеп между две от закованите дъски. Първоначално не можех да го видя. Но в крайна сметка успях.

Дей седеше на масата във всекидневната, уловил главата си в ръце. Макар че вътре беше твърде тъмно, за да успея да различа чертите му, чувах, че той плаче. Тялото му трепереше, а страданието бе изваяно във всеки един сгърчен мускул на тялото му. Звукът беше толкова чужд, че разкъса сърцето ми — виждала съм Дей да плаче, но не бях свикнала с това. Не знаех дали някога щях да свикна. Когато вдигнах ръка към лицето си, осъзнах, че и по моите бузи се стичаха сълзи.

Аз му причиних това… и защото той ме обичаше, никога нямаше да успее да избяга от това. Щеше да си спомня за съдбата на семейството си всеки път, когато ме види, дори и да ме обичаше, особено ако ме обичаше.