Мари Лу
Героят (25)

Джун

Разкритието за връзката ми с тази зараза промени всичките ми планове.

Вместо да тръгна заедно с патриотите и да помогна на Дей да подготвят въздушните бази, аз останах в болницата и позволих на лабораторния екип да ме върже за някакви машини и да ми направят серия от тестове. Кинжалите и пистолетът ми бяха поставени на близката тоалетна масичка, за да не пречат на жиците, и само един нож остана пъхнат в ботуша ми. Идън седеше на леглото до мен, кожата му беше бледа. Бях приета в болницата само от няколко часа, а гаденето бе започнало.

— Първия ден е най-зле — обясни ми Идън с окуражаваща усмивка. Той говореше бавно, най-вероятно заради лекарството, което му даваха от лабораторния екип, за да му помогне да спи. — После става по-добре. — Наведе се и ме потупа по ръката, а аз установих, че съм трогната от невинното му състрадание. Сигурно и Дей е бил такъв, когато е бил малък.

— Благодаря — отвърнах. Не споделих останалата част от мислите си на глас, но не можех да повярвам, че дете като Идън можеше да изтърпи подобни тестове с дни. Ако знаех, може би щях да направя това, което искаше първоначално Дей — категорично да откажа молбата на Андън.

— Какво ще се случи, ако открият, че при теб има съвпадение? — попита Идън след малко. Очите му бяха започнали да се затварят и въпросът му прозвуча неясно.

Какво наистина щеше да се случи? Щяхме да разполагаме с лекарство. Можехме да предоставим резултатите на Антарктида и да им докажем, че колониите съзнателно са използвали този вирус. Можехме да го предоставим на Обединените нации и да отблъснем колониите. Пристанищата ни щяха отново да бъдат отворени.

— От Антарктида обещаха, че ще изпратят помощ — реших да обясня. — Може да победим. Може би — за съвсем малко.

— Но колониите вече са на прага ни. — Идън хвърли поглед към прозореца, където въздушните кораби на врага ни вече бяха осеяли небето. Някои бяха кацнали в базите ни, докато други бяха надвиснали отгоре. Сянка, която се разпростираше по продължението на „Банк Тауър“ ми подсказваше, че един кръжеше точно над нас в момента. — Ами ако Даниел се провали? — прошепна той, борейки се със съня.

— Просто трябва да изиграем всичко много внимателно. — Но думите на Идън ме накараха да спра задълго погледа си върху градския пейзаж.

Ами ако Дей наистина се провалеше? Той ми каза, преди да тръгне, че ще се свърже с нас преди прякото излъчване. Сега, когато видях колко близо се намираха въздушните кораби на колониите, почувствах непреодолимо усещане за безсилие, защото не можех да съм навън заедно с тях. Ами ако от колониите разберяха, че във всички въздушни бази са поставени експлозиви? Ами ако те не се върнеха?

Измина още един час. Докато Идън потъна в дълбок сън, аз останах будна и се опитах да потисна гаденето, което ме заливаше на вълни. Държах очите си затворени. Изглежда, че това помагаше.

Сигурно бях заспала, защото внезапно се събудих от звука на отваряща се врата. Лабораторните техници най-сетне се бяха върнали.

— Госпожице Ипарис — рече един от тях и намести значката с името си, на която пишеше Микаел. — Съвпадението не е абсолютно, но е близко — достатъчно близко, за да можем да разработим разтвор. В момента тестваме ваксината върху Тес. — Той не можеше да скрие усмивката, която бе изписана по лицето му. — Вие се оказахте липсващото парче от пъзела. Точно под носа ни.

Гледах го втренчено, без да обеля и дума. Можем да изпратим резултатите до Антарктида — мисълта трескаво мина през ума ми. — Можем да поискаме помощ. Можем да спрем разпространението на заразата. Имаме някакъв шанс срещу колониите.

Колегите на Микаел започнаха да ме откачат от кълбото с жици и ми помогнаха да се изправя на крака. Чувствах се достатъчно силна, но стаята все още се люлееше. Не бях сигурна дали неустойчивостта ми се дължи на страничните ефекти от тестовете, или на мисълта, че ще имаме положителен резултат.

— Искам да видя Тес — казах, когато се запътихме към вратата. — Колко бързо ще започне да действа лекарството?

— Не сме сигурни — призна Микаел, когато влязохме в коридора. — Но симулациите ни са убедителни, а и тествахме няколко лабораторни микроорганизми със заразени клетки. Здравето на Тес трябва да започне да се подобрява много скоро.

Спряхме пред големия стъклен прозорец в стаята на Тес. Тя лежеше в неспокоен полусън на леглото си, навсякъде около нея гърчаха лабораторни техници в предпазни костюми, монитори показваха жизнените й показатели, графики и диаграми светеха върху стените. На едната й ръка беше включена система. Огледах лицето й и потърсих някакъв признак, че е в съзнание, но не успях да открия такъв.

Чух статичен шум в слушалката си. Входящо обаждане. Намръщих се, притиснах ръка до ухото си и включих микрофона. Секунда по-късно чух гласа на Дей.

— Добре ли си? — беше първият му въпрос. Естествено, че това бе първата му мисъл. Шумът беше толкова силен, че едва разбирах какво казваше.

— Добре съм — отвърнах, като се надявах, че ме е чул. — Дей, слушан ме — открихме ваксина.

Нямаше отговор, само статичен шум — силен и непрекъснат.

— Дей? — отново повторих и чух някакво пукане от другата страна, което ми прозвуча като отчаян опит да установи връзка с мен. Не успявах да се свържа. Странно. Връзката на тези военни честоти обикновено беше кристалночиста. Сякаш нещо друго блокираше всичките ни честоти.

— Дей — пак опитах аз.

Най-сетне отново чух гласа му. В него имаше напрежение, което ми напомни за времето, когато беше взел решение да се отдръпне от мен преди толкова много месеци. Усетих как вълни на страх нахлуват във вените ми.

— Ще направя… обръщението от борда на въздушен кораб на колониите… — канцлерът не е съгласен на нищо друго…

От борда на въздушен кораб на колониите. В такъв случай канцлерът щеше да държи всичките козове — ако Дей направеше неочакван ход или обръщение, което противоречи на предварителната уговорка, лидерът на колониите можеше да го арестува или убие на място.

— Не го прави — прошепнах механично. — Не е нужно да ходиш. Намерихме противоотрова, аз бях липсващото парче от пъзела.

— … Джун?

След това — никакъв отговор, само статичен шум. Опитах да се свържа още два пъти, преди разочарована да изключа микрофона си. До мен видях, че лабораторният техник също напразно се опитваше да проведе разговор.

И тогава си спомних за сянката, надвиснала над сградата, в която се намирахме. Разочарованието ми мигновено изчезна, последвано от вълни на ужас и осъзнаване. О, не. Колониите. Те блокираха честотите ни — бяха ги превзели. Не смятах, че те ще направят своя ход толкова бързо. Втурнах се към прозореца и погледнах към градския пейзаж на Лос Анджелис, след което преместих очи към небето. Виждах гигантския цепелин на колониите, който кръжеше над нас, и когато го огледах по-внимателно, забелязах, че малки самолети излитаха от палубата му и кръжаха на по-ниско ниво.

Микаел се присъедини към мен.

— Не можем да се свържем с Електора — обясни той. — Изглежда, че всички честоти са заглушени.

Дали това не беше подготовка за обръщението на Дей? Той е в беда. Зная го.

Точно когато тази мисъл премина през ума ми, вратата в края на коридора се разтвори. Влязоха петима войници с извадени оръжия и за части от секундата видях, че те въобще не бяха войници на републиката, а на колониите, облечени в техните морскосини куртки и златни звезди. Паниката ме заля от глава до пета. Инстинктивно се придвижих към стаята на Идън, но войниците ме забелязаха. Лидерът им размаха оръжието си към мен. Ръката ми се стрелна към пистолета, закачен на кръста ми… и тогава си спомних, че всичките ми оръжия (с изключение на ножа, скрит на глезена ми) седяха безполезно в стаята на Идън.

— С капитулацията на републиката — заяви войникът с помпозен глас, — всички лостове на властта се прехвърлят към длъжностните лица на колониите. В момента говори вашият командир, който ви нарежда да се отдръпнете и да ни оставите да минем, за да извършим щателна проверка.

Микаел вдигна ръце и направи каквото му нареди мъжът. Войниците се приближиха. Спомените нахлуха в съзнанието ми — всички те бяха уроци от дните, когато бях в „Дрейк“, поредица от ходове, които минаваха през ума ми със скоростта на светлината. Внимателно ги прецених. Малък екип, изпратен тук, за да изпълни някаква специфична задача. Други бригади сигурно бяха нахлули по всеки от останалите етажи, но аз знаех, че тези войници са изпратени тук при нас с някаква конкретна цел. Събрах сили и се приготвих за бой. Те търсеха мен.

Микаел, сякаш прочел мислите ми, кимна веднъж на войниците. Ръцете му продължаваха да стоят вдигнати във въздуха.

— Какво търсите?

Войникът отговори:

— Момче на име Идън Батаар Уинг.

Не бях толкова глупава да възкликна и така да издам, че Идън се намира на същия етаж, но ме заля вълна от страх. Сбърках. Те не търсеха мен. Трябваше им Идън. След като Дей беше принуден да направи обръщението си от борда на въздушния кораб на канцлера съвсем сам, щеше да бъде безпомощен, в случай че лидерът на колониите решеше да го вземе за заложник, а при условие че се докопаше до Идън, канцлерът можеше да контролира Дей, за да осъществи всяка своя прищявка. Мислите ми стигнаха дори още по-надалеч. Ако колониите наистина успееха да превземат републиката днес, то канцлерът можеше да използва Дей за неопределено време като свое оръжие, като манипулатор на народа на републиката, докато хората продължаваха да вярват, че той е техният герой.

Отворих уста, изпреварвайки Микаел.

— На този етаж са настанени само жертвите на заразата — обърнах се към войника. — Ако търсите брата на Дей, той ще е на някой от по-горните етажи.

Пистолетът на войника се премести към мен. Той присви очи и направи опит да ме идентифицира.

— Ти си кандидат-принцепса — заяви той. — Нали? Джун Ипарис.

Вдигнах брадичката си.

— Да, един от кандидатите за принцепс.

За миг си помислих, че той ще повярва на това, което казах за Идън. Част от хората му дори започнаха да се насочват назад към стълбите. Войникът ме изгледа продължително, взря се в очите ми и хвърли поглед надолу по коридора зад мен, където се намираше стаята на Идън. Не смеех да помръдна.

Той се намръщи.

— Познавам репутацията ти. — Преди да измисля какво да му кажа, за да го заблудя, той кимна с глава към войниците си и с пистолета си им даде знак, сочейки коридора. — Направете щателна проверка. Момчето трябва да е на този етаж.

Вече беше твърде късно да лъжа. Ако дължах нещо на Дей, то беше именно това. Преместих се и застанах в пространството между войниците и коридора. Бързо пресмятах всичко. (Коридорът беше широк малко над метър и половина, ако влезех навътре в него, можех да попреча на войниците да ме атакуват едновременно и да разделя опонентите си на две по-малки вълни, вместо да ми се налага да се справям с една голяма.)

— Канцлерът ви не ме иска мъртва — излъгах аз. Сърцето ми блъскаше бясно. До мен лабораторният техник наблюдаваше с изпълнени с ужас очи, разколебан какво да стори. — Той ме иска жива, за да ме изправи на съд. Знаете, че е така.

— Такива големи лъжи от такава малка уста. — Войникът вдигна пистолета си. Затаих дъх. — Дръпни се от пътя или ще стрелям.

Ако не бях мярнала сянката на колебание на лицето му, щях да направя каквото ми заповяда. Нямаше да мога да помогна на Дей и Идън, ако просто бях застреляна и мъртва. Но мигът на колебание, който долових у войника, беше единственото, от което имах нужда. Вдигнах внимателно и бавно ръце нагоре. Очите ми не го изпускаха от поглед.

— Не искаш да ме застреляш — казах. Бях шокирана колко твърдо прозвуча гласът ми — в него нямаше дори грам страх, въпреки адреналинът, който бясно се лееше по вените ми. Краката ми се олюляваха леко, все още нестабилни от експериментите. — Канцлерът ви не ми се струва особено милостив.

Войникът отново се поколеба. Не знаеше какво е решил за мен канцлерът. Налагаше се да ми повярва.

Останахме в тази патова ситуация още няколко секунди.

Най-накрая той изруга през зъби и свали пистолета си.

— Хванете я — троснато нареди той на войниците. — Не стреляйте.

Светът около мен се сля — всичко друго, освен врага изчезна. Инстинктите ми се възбудиха до краен предел.

Хайде да си поиграем. Нямате си никаква представа с кого си имате работа.

Приклекнах в бойна позиция, когато всички войници се втурнаха към мен едновременно. Тесният коридор мигновено ми свърши хубава работа — вместо с петима, ми се налагаше да се справям само с двама войници наведнъж. Гмурнах се под замаха на първия, извадих ножа от ботуша си и с цялата си ярост разрязах прасеца му. Острието разкъса без никакво усилие плата на панталона и сухожилието му. Войникът изкрещя. Мигновено кракът му се огъна и той рухна на пода, свит на кълбо. Вторият войник, втурнал се към мен, се спъна в падналия си другар. Изритах го в лицето и го съборих на земята, след което отскочих от гърба му и се хвърлих към третия. Той се опита да ме атакува с юмрук. Блокирах удара с една ръка, а другата се стрелна към лицето му и се заби в носа му толкова силно, че почувствах хруптенето от счупени кости. Войникът залитна назад и падна, хванал лицето си.

Трима неутрализирани.

Предимството ми да ги изненадам свърши дотук — последните двама ме атакуваха по-предпазливо. Единият от тях извика подкрепление по микрофона си. Микаел се измъкна зад гърба им. Макар че не посмях да хвърля поглед към него, знаех, че той сигурно се придвижваше към стълбището, където можеше да заключи входовете към коридорите, е което щеше да направи невъзможно пристигането на други войници от колониите. Един от двамата останали вдигна пистолета си и го насочи към краката ми. Изритах го от ръката му. Ботушът ми се заби в цевта, точно когато той стреля и куршумът рикошира яростно някъде зад гърба ми. Някаква сирена започна да реве по интеркомите из цялата сграда — стълбите бяха заключени, беше изпратен сигнал за тревога. Отново ритнах пистолета — той се отплесна назад и удари силно войника в лицето. Това мигновено го зашемети. Завъртях се и го фраснах мощно в челюстта с лакътя си… но тогава нещо здраво ме цапардоса по тила.

Привидяха ми се звезди. Залитнах, паднах на едно коляно и направих усилие да се изправя и да се преборя със заслепението си. Вторият войник сигурно ме беше атакувал отзад. Отново замахнах, давайки всичко от себе си, за да отгатна къде се намира той, но не улучих и отново паднах. През замъгленото си зрение видях как войникът повдига дръжката на пистолета си, за да ме удари отново през лицето. Ударът ще ме повали в безсъзнание. Напразно се опитах да се претърколя.

Удар така и не последва. Примигнах и с усилие се изправих. Какво се беше случило? Когато зрението ми леко се проясни, забелязах, че последният войник лежи на земята, а лабораторният техник се бе втурнал, за да завърже краката и ръцете им. Внезапно навсякъде се появиха хора. Над мен беше застанала Тес бледа, невъзстановила се от болестта, дишайки трудно, стиснала пушката на един от падналите войници. Не бях забелязала кога е напуснала стаята си.

Тес успя да ми се усмихне леко.

— Пак заповядай — рече тя и протегна ръка, за да ми помогне да стана.

Отвърнах на усмивката й. Тес ме издърпа на крака, треперейки. Когато залитнах на нестабилните си нозе, тя ми предложи да се облегна на рамото й. И двете не бяхме много стабилни, но се задържахме на крака.

— Госпожице Ипарис — изпъшка Микаел, когато притича до нас. — Успяхме да се свържем с Електора — казахме му за лекарството. Но освен това току-що получихме предупреждение да евакуираме „Банк Тауър“. Казаха, че фалшивата капитулация ще приключи много скоро и една от първите мишени на отмъщението на колониите ще бъде…

Трус разтресе болницата. Замръзнахме на място. Хвърлих поглед към хоризонта — първоначално усетих трусовете като земетресение или като грохот от преминаващ въздушен кораб, но те се случваха на кратки, постоянни интервали, вместо да усетим рязко разтърсване от сеизмична вълна, или да чуем тихото, равномерно бръмчене на цепелините, — миг по-късно осъзнах, че бомбите във въздушните бази явно бяха започнали да експлодират. Изтичах до прозореца заедно с Тес, откъдето видяхме как ярки струи оранжево и сиво се извисяваха над базите по целия хоризонт. Обзе ме паника. Дей сигурно беше направил изявлението си. Дали беше оцелял — нямах никаква представа.

Фалшивата капитулация приключи — временното примирие свърши. Последната битка за републиката беше започнала.