Мари Лу
Героят (29)

Джун

Командир Джеймсън щеше да го застреля — посоката, в която се целеше, не оставяше никакво съмнение.

Дей спринтираше през прахта, която покриваше улицата. Дей, какво правиш? Спъна се, докато бягаше, и дори от покрива можех да преценя, че той изпитва затруднение да движи тялото си, всеки сантиметър от него крещеше от изтощение. Щеше да се пренатовари. Хвърлих поглед към посоката, накъдето се бе запътил, и потърсих какво бе привлякло вниманието му.

Идън. Естествено. Сестрата, която държеше брат му, се спъна и падна сред талазите от пушек, а когато се изправи, страхът я надви, защото тя просто побягна. Гняв се надигна в мен. Идън беше изоставен напълно беззащитен на улицата, мърдаше едва-едва, заслепен, откъснат от групата, кашляше неудържимо от дима.

Скочих на крака. Дей тичаше в противоположната посока на всички останали към зона, където скоро щеше да се превърне в открита мишена.

Ръцете ми се спуснаха към кръста… и тогава си спомних, че пистолетът ми нямаше патрони. Отново прекосих на бегом покрива в посока към последната ми мишена, чието оръжие не бях изхвърлила от покрива. Когато отново хвърлих поглед към командир Джеймсън, видях как тя се стегна и се прицели. Не. Не! Тя стреля.

Куршумът не улучи Дей с около тридесет сантиметра. Той се препъна, докато бягаше, за кратко вдигна инстинктивно ръка над главата си, но се съвзе и упорито продължи напред. Сърцето ми блъскаше бясно в гърдите.

По-бързо. Скочих от единия покрив на другия. Под мен видях Дей да приближава Идън. Той беше там, достигна го, спря се до малкото си братче и го предпази, като го обгърна с ръце. Прахта около тях ми пречеше да ги видя ясно, сякаш бяха призраци в избледнели цветове. Дишането ми беше учестено, когато се приближих до падналия войник. Надявах се, че прахта пречи и на мерника на командир Джеймсън.

Стигнах до поваления войник. Сграбчих оръжието му. Беше останал един патрон.

Под мен Дей вдигна Идън, сложи ръка върху главата на брат си, за да го предпази, и олюлявайки се, се запъти обратно към убежището бързо, доколкото му позволяваше омаломощеното му тяло. Командир Джеймсън отново се прицели — извиках наум и се заставих да се движа по-бързо. Всичкият ми адреналин, всяка частица от вниманието и концентрацията ми сега бяха съсредоточени като стрела върху нея. Тя стреля. Този път куршумът пропусна двамата братя, но отскочи на по-малко от педя от Дей. Той дори не си направи труда да погледне нагоре. Просто притисна по-здраво Идън и с неуверени крачки продължи напред.

Най-сетне приближих покрива, където се намираше тя. Скочих към него и се приземих на плоската му бетонова повърхност. Оттук виждах едновременно покрива, на който се намирах, и улицата долу. На тридесет метра пред мен, отчасти скрита от комини и вентилационни шахти, беше приклекнала командир Джеймсън с гръб към мен, насочила вниманието си към улицата.

Тя отново стреля. Отдолу се чу дрезгав крясък от болка, а гласът ми бе познат твърде добре. Дъхът ми секна. Бързо погледнах към улицата и видях Дей, паднал на колене, изпуснал Идън за миг. Всички звуци около мен заглъхнаха.

Той беше прострелян.

Дей потрепери и отново стана. Взе Идън в ръцете си. Продължи напред, залитайки. Командир Джеймсън стреля още веднъж. Куршумът влезе в досег с тялото му. Вдигнах оръжието, което държах в ръцете си, и го насочих право към нея. Сега бях достатъчно близо, за да видя изпъкналите ивици на бронежилетката, очертаваща гърба й. Ръцете ми трепереха. Имах перфектна позиция, директна позиция за изстрел право в главата на командир Джеймсън. Тя се подготвяше да стреля.

Прицелих се.

Сякаш светът внезапно се забави с милиони кадри в секунда, командир Джеймсън се обърна. Усети присъствието ми. Присви очи… и завъртя оръжието към мен, измествайки вниманието си от Дей. През ума ми минаваха мисли със скоростта на светлината. Натиснах спусъка и изстрелях последния си куршум право към нея.

И не улучих.

Никога не ми се е случвало.

Нямах време да размишлявам върху това — командир Джеймсън беше насочила оръжието си към мен и когато куршумът ми изсвистя покрай лицето й, видях как се усмихна и стреля. Хвърлих се на земята и се претърколих. Нещо проблесна на по-малко от сантиметър от ръката ми. Метнах се зад един комин и се притиснах колкото може по-плътно до стената. Някъде зад мен се чу звук от тежки, приближаващи ботуши. Дишай. Дишай. Споменът за последния ни сблъсък се стрелна през ума ми. Защо можех да се изправя срещу всичко на този свят, с изключение на командир Джеймсън?

— Покажи се, за да си поиграем, малка ми Ипарис — извика тя. Когато останах безмълвна, тя се изсмя. — Излез, за да видиш как кръвта на твоето хубаво момче изтича на улицата.

Тя знаеше точно как да ме прониже право в сърцето. Но аз стиснах зъби и пропъдих от главата си образа на кървящия и умиращ Дей. Нямах време за нейните глупости. Това, което трябваше да сторя, бе да я обезоръжа — при тази мисъл сведох очи към безполезното си оръжие. Беше време да си поиграем на преструвки.

Сега командир Джеймсън мълчеше. Чувах единствено тихото потропване от приближаващи се ботуши, равномерно пристъпващия към мен убиец на брат ми. Ръцете ми стиснаха оръжието.

Тя беше достатъчно близо. Затворих очи за миг, прошепнах си тихо пожелание за късмет и бързо изскочих иззад укритието си. Насочих оръжието си към командир Джеймсън, сякаш щях да стрелям. Тя направи това, на което се надявах — отмести се встрани, но този път бях готова и се хвърлих право към нея. Скочих и я ритнах в лицето с всичка сила. Главата й отскочи назад. Тя вече не стискаше толкова здраво оръжието си и аз се възползвах от възможността да го изритам от ръцете й. Командир Джеймсън се строполи на покрива с глух звук — оръжието й излетя настрана и падна от покрива на покритите с дим улици под нас.

Не рискувах да прекъсна набраната инерция. Докато все още бе на земята, замахнах с лакът в опит да я нокаутирам. Първият ми удар попадна в целта, но вторият не успя. Командир Джеймсън сграбчи лакътя ми, приклещи китката ми с другата си ръка като в скоба и я изви. Аз също се извих. Болката се разля по ръката ми, огъната в захвата на Джеймсън. Преди да успее да я счупи, аз пак се извъртях и стъпих върху нейната ръка с острия ток на ботуша си. Командир Джеймсън потрепна, но не ме пусна. Отново забих тока си този път по-силно.

Захватът й едва-едва се разхлаби и най-сетне успях да се изплъзна.

Тя скочи на крака, а аз увеличих разстоянието помежду ни и се обърнах с лице към нея. Въртяхме се в кръг, дишахме тежко, все още чувствах силна болка в ръката си, а нейното лице бе обезобразено от тънка струйка кръв, която се спускаше от слепоочието й. Вече знаех, че не мога да я победя в ръкопашна битка, в която се използват всички средства. Тя беше по-висока и по-силна, имаше на своя страна опита от дългогодишни тренировки, на което аз не можех да се противопоставя. Единствената ми надежда бе отново да я изненадам, да намеря начин да използвам собствената й сила срещу нея. Докато продължавах да обикалям, като изчаквах и следях за удобен момент да нанеса удар, светът около нас притихна. Уповах се на целия си гняв, оставяйки го да замени страха и да ми даде сила.

Сега сме само ние двете. Винаги е било писано да стане така, това е моментът, който чакам, откакто всичко започна. Да се изправим една срещу друга, с голи ръце, в самия край.

Командир Джеймсън атакува първа. Скоростта й ме ужаси. В един миг бе пред очите ми, а в следващия плътно до мен, с юмрук, полетял към лицето ми. Нямах време да се отдръпна. Успях единствено да вдигна рязко рамото си в последната секунда и юмрукът й не успя да ме улучи директно в главата. Привидяха ми се звезди. Залитнах назад. Успях да избягна следващия й удар — съвсем за малко.

Отдалечих се от нея, полагах усилия да избистря погледа си и да се изправя отново на крака. Когато отново замахна, аз скочих и я изритах в главата. Успях да й нанеса удар, но тя беше твърде бърза, за да я уцеля фронтално. Отново се отдръпнах светкавично. Този път бавно заотстъпвах към края на покрива, изпитвах ужас да не я изпусна от взора си.

Добре — напомних си. — Трябва да изглеждам колкото се може по-изплашена.

Най-накрая петата на ботуша ми се допря в ръба на покрива. Погледнах надолу и след това отново към командир Джеймсън. Въпреки че леко залиташе, тя изглеждаше изпълнена с непоколебима решимост. Не ми бе трудно да симулирам страх в широко отворените си очи.

Тя пристъпи внимателно към мен като хищник. Не пророни и дума, но нямаше нужда — всичко, което бе искала да ми каже, вече беше изречено. Думите й се лееха в главата ми като отрова.

Малката ми Ипарис, колко много ми напомняш за самата мен, когато бях на твоите години. Прелестна. Някой ден ще научиш, че животът невинаги е такъв, какъвто ти се иска да бъде. И че има сили, които не можеш да контролираш — те ще те превърнат в това, което си. Твърде жалко, че твоето време свършва тук. Щеше да е забавно да видя в какво ще се превърнеш.

Очите й ме хипнотизираха. В този миг не можех да си представя по-лоша гледка.

Тя се спусна напред.

Имах само една възможност. Гмурнах се, хванах я за ръката и я преметнах право над главата си. От инерцията си тя излетя от ръба на покрива.

Но ръката й остана вкопчена в моята. Тя ме издърпа и аз увиснах наполовина от ръба на покрива — лявото ми рамо излезе от ямката и изпука. Изкрещях. Токовете ми се забиха в ръба, опитвах се да се задържа и да не падна. Командир Джеймсън се прилепи до стената на сградата и се опита да намери опора за краката си. Ноктите й се бяха впили толкова дълбоко в плътта ми, че усещах как кожата ми се разкъсва. От очите ми бликнаха сълзи. Под нас войниците на републиката продължаваха да отвеждат евакуираните, стреляха по враговете по покривите и крещяха заповеди по микрофоните си.

Извиках към тях с всичката ми останала сила.

— Застреляйте я! — изкрещях. — Застреляйте я!

Двама републикански войници вдигнаха бързо глави към мен. Разпознаха ме. Когато вдигнаха оръжията към нас, командир Джеймсън ме погледна в очите и се ухили.

— Знаех, че не можеш да го направиш сама.

Войниците откриха огън, тялото на командир Джеймсън се сгърчи, хватката й внезапно се отпусна и тя падна на улицата като ранена птичка. Извърнах очи, за да не ми се налага да гледам, но все още чувах противния звук, когато тялото й се блъсна в паважа. Беше мъртва. Просто така. Нейните и моите думи продължаваха да кънтят в ушите ми.

Застреляйте я. Застреляйте я.

Думите на Метиъс внезапно изникнаха в ума ми. Малцина са хората, които въобще имат добро основание, за да убият.

Бързо избърсах сълзите от лицето си. Какво бях направила току-що? Нейната кръв бе по ръцете ми — търках здравата си ръка в дрехите, но не можех да я изчистя. Не знаех дали въобще някога ще имам тази възможност.

— Това е добро основание — не спирах да си шепна.

Може би тя се беше погубила сама, а аз само й помогнах. Но дори тази мисъл звучеше неубедително.

Болката от изваденото ми рамо ме замая. Вдигнах дясната си ръка, стиснах ранената, изскърцах със зъби и силно я натиснах. Отново изкрещях. Костта оказа съпротива за миг — след това усетих как рамото ми отново се намести в ямката с пукане. Нови сълзи рукнаха по лицето ми. Ръцете ми трепереха неконтролируемо, ушите ми кънтяха и блокираха всички звуци около мен, с изключение на туптенето на сърцето ми.

Колко време беше изминало? Часове? Няколко секунди?

Пулсиращата светлина на логиката проникна в съзнанието ми, проправяйки си път през болката. Както винаги, тя ме спаси. Дей се нуждае от помощта ти — прошепна ми тя. — Отиди при него.

Огледах се за Дей. Той беше стигнал другия край на улицата и безопасните зони около убежището, където републиканските войници бяха разположили барикадите си… но докато се спусках към ръба на покрива, забелязах, че други хора издърпаха тялото на изгубилия съзнание Идън от брат му и го отнесоха на сигурно място. Неколцина продължиха да се въртят над Дей, докато той лежеше на земята, скривайки го мигновено от полезрението ми.

Спуснах се от сградата, колкото мога по-бързо, достигнах пожарен изход и се втурнах надолу по металните стълби. Страхът и адреналинът притъпиха болката от раните ми.

Моля те — молех се безмълвно. — Моля те, нека той да е добре.

Когато стигнах при него, вече се бе събрала тълпа. Чух как един човек в тълпата извика:

— Дръпнете се! Отстъпете назад, направете ни място! Кажете им да побързат!

Една буца в гърлото ми ме задави и ме остави без дъх. Ботушите ми тропаха тежко по земята в ритъм с ударите на сърцето ми. Разбутах хората и паднах на колене до Дей. Човекът, който викаше, бе Паскао. Той ме погледна обезумял.

— Остани при него — нареди ми той. — Отивам да извикам медиците.

Кимнах и Паскао хукна нанякъде.

Почти не забелязвах хората, струпани в кръг около нас. Гледах единствено и само Дей. Той целият трепереше, очите му бяха широко отворени от шока, косата му бе полепнала по лицето. Когато огледах по-подробно тялото му, забелязах две рани, от които по ризата му се стичаше черна кръв — едната беше в гърдите, а другата близо до бедрото. Чу се сподавен вик. Може би аз бях извикала. Като в сън се наведох над него и докоснах лицето му.

— Дей, аз съм. Джун. Тук съм.

Той ме погледна.

— Джун? — успя да изпъшка. Опита се да вдигне ръка към лицето ми, но трепереше толкова силно, че не успя. Протегнах се и сложих и двете си ръце върху лицето му. Очите му бяха пълни със сълзи. — Аз… мисля… че ме простреляха…

Двама от тълпата запушиха с ръце раните му и ги притиснаха толкова силно, че от устата му излезе болезнен стон. Опита се да погледне към тях, но нямаше сили да повдигне главата си.

— Медиците ще пристигнат всеки момент — заявих с категоричен тон и се наведох, за да притисна устни до бузата му. — Дръж се. Чуваш ли? Остани с мен. Не спирай да ме гледаш. Ще се оправиш.

— Не… мисля — заекна Дей. Той примигна бързо и по бузите му се стекоха сълзи. Те намокриха върховете на пръстите ми. — Идън… в безопасност ли е…

— На сигурно място е — прошепнах. — Брат ти е жив и здрав, и съвсем скоро ще го видиш.

Дей се опита да отвърне, но не успя. Кожата му изглеждаше толкова бледа. Моля те, недей. Отказах да си позволя да мисля за най-лошото, но то бе надвиснало над нас като черна сянка. Усещах тежестта на смъртта, застанала зад гърба ми, слепите й очи се бяха втренчили в душата на Дей, чакаше момента, за да угаси светлината му.

— Не искам… да си отида… — успя най-сетне да каже Дей. — Не искам… да оставя теб… Идън…

Накарах го да замълчи, като докоснах треперещите му устни със своите.

— Нищо лошо няма да се случи на Идън. Никога — отвърнах нежно, опитвайки се отчаяно да го задържа при себе си. — Съсредоточи се, Дей. Отиваш в болницата. Те ще се върнат за теб — вече остана съвсем малко.

Вече остана съвсем малко.

Дей просто ми се усмихна с изражение, което бе толкова тъжно, че успя да сломи моята вцепененост и аз се разплаках. Тези светли сини очи. Пред мен бе момчето, което бе превързало раните ми, докато обикаляхме из улиците на Езерния, което пазеше семейството си с всяка част от тялото си, което остана до мен въпреки всичко; момчето, създадено от светлина, смях и живот, от мъка, ярост и страст; момчето, чиято съдба бе преплетена с моята завинаги.

— Обичам те — прошепна той. — Ще останеш ли още малко?

Каза и нещо друго, но гласът му вече бе толкова тих, че не можах да го разбера. Не. Не. Не го прави. Дишането му стана по-учестено. Виждах, че той се бори да остане в съзнание, че с всяка изминала секунда очите му все по-трудно се задържаха върху мен. За миг Дей се опита да види нещо зад мен, но когато хвърлих поглед през рамо, там нямаше нищо друго, освен безкрайното небе. Отново го целунах и опрях главата си до неговата.

— Обичам те — шепнех отново и отново. — Не си отивай. — Затворих очи. Сълзите ми се ронеха по бузите му.

Докато седях приклекнала до него, усещайки как животът му гаснеше бавно, бях погълната от мъка и гняв. Никога не съм била религиозна. Но точно тогава, когато видях медиците в далечината, забързани към нас, отправих отчаяна молитва към някаква по-висша сила. Не знаех точно към коя. Но се надявах, че някой, който и да е, ме чува. Че ще вземе и двама ни в ръцете си и ще се смили над нас. Отправих тази молитва към небето с последната капчица сила, която ми бе останала.

Нека той да живее.

Моля те, не го прибирай от този свят. Моля те, не му позволявай да умре в ръцете ми, не и след всичко, през което преминахме заедно, не и след като Ти взе при себе си толкова много други. Моля те, умолявам те, позволи му да живее. Готова съм да жертвам всичко, за да може това да се случи — готова съм да направя каквото поискаш. Може би ще се изсмееш на наивното ми обещание, но аз съм искрена и не ме интересува дали има смисъл, или изглежда невъзможно. Нека той да живее. Моля те. Няма да мога да го понеса за втори път.

Отчаяно се огледах около нас, зрението ми бе замъглено от сълзи, всичко бе изцапано с кръв и пушек, светлина и пепел, чувах единствено викове, изстрели и омраза, бях толкова изморена от тази битка, толкова обезсърчена, ядосана и безпомощна.

Кажи ми, че на света все още има добро. Кажи ми, че все още има надежда за всички нас.

Сякаш под някакво подводно було усетих как някой сложи ръце върху раменете ми и ме дръпна настрана от Дей. Съпротивлявах се упорито. Болка прониза нараненото ми рамо. Медици приклекнаха над тялото му. Очите му вече бяха затворени и не виждах дали диша. Картини на трупа на Метиъс се върнаха в съзнанието ми. Когато медиците отново се опитаха да ме издърпат настрана от Дей, аз грубо ги разбутах и изкрещях. Изкрещях заради всичко, което се беше объркало. Заради разрухата в живота ни.