Мари Лу
Героят (13)

Джун

21: часа.

Стая 3323, хотел „Левъл Инфинити“, Рос сити.

Всички се бяхме настанили в индивидуални хотелски стаи. Оли си почиваше до леглото ми, напълно капнал след изтощителния ден. Аз обаче не можех да си представя, че ще успея да заспя. След известно време се надигнах безшумно, оставих три лакомства за Оли близо до вратата и излязох. Обикалях коридорите, пъхнала виртуалните си очила в джоба, облекчена, че виждам отново света такъв, какъвто е, без постоянната атака от кръжащи числа и думи. Не знаех къде отивам, но най-накрая се озовах два етажа по-високо, недалеч от стаята на Андън. Тук беше по-тихо. Андън може би бе единственият, отседнал на този етаж, заедно с няколко охранители.

Докато се разхождах, минах покрай врата, която водеше към просторно помещение, което навярно бе някаква обществена централна зала на този етаж. Върнах се и надникнах вътре. Мястото изглеждаше като измазано с вар, вероятно защото не си бях сложила виртуалните очила и не виждах всички симулации — помещението бе разделено на серия от високи цилиндрични кабини, всяка от които представляваше окръжност от издължени, прозрачни плочки от стъкло. Интересно. Разполагах с една от тези цилиндрични кабини в хотелската си стая, макар че все още не си бях дала труд да я изпробвам. Огледах коридора и внимателно бутнах вратата. Тя се приплъзна безшумно.

Пристъпих вътре и веднага след като вратата се затвори зад мен, залата обяви нещо на антарктически, което не можах да разбера. Извадих виртуалните очила от джоба си и ги сложих. Автоматично гласът на стаята стана по ясен и повтори фразата този път на английски.

— Добре дошли в залата за симулации, Джун Ипарис.

Видях как виртуалният ми резултат се повиши с десет точки, поздравявайки ме за това, че използвам зала за симулации за първи път. Точно както и предполагах, сега стаята изглеждаше ярка и обагрена в цветове, а по стъклените стени на цилиндричните кабини имаше най-различни екрани, които се движеха.

Вашият достъп до портал извън вашия дом! — казваше един от панелите. — Използвайте заедно с виртуалните си очила за изцяло всепоглъщащо преживяване.

Зад текста вървеше разкошно видео, което показваше красиви пейзажи от цял свят.

Чудех се дали техният портал бе начинът, по който се свързваха с интернет. Внезапно интересът ми се възбуди. Никога не се бях ровила в интернет извън републиката, никога не бях виждала света такъв, какъвто е без маскировките и филтрите на републиката. Приближих се до една от стъклените цилиндрични кабини и влязох вътре. Стъклото около мен просветна.

— Здравей, Джун — рече то. — Какво мога да направя за теб?

Какво исках да потърся? Реших да пробвам първото нещо, което ми хрумне. Колебливо отговорих, като се чудех дали просто ще разпознае гласа ми.

— Даниел Алтън Уинг — изрекох. Какво знаеше останалата част от света за Дей?

Внезапно всичко около мен изчезна. Вместо това стоях в бял кръг със стотици хиляди кръжащи правоъгълни екрани навсякъде около мен, всеки един покрит с изображения, клипове и текст. Първоначално не знаех какво да правя, затова просто останах на място и гледах учудено всички образи около себе си. На всеки екран имаше различна информация за Дей. Много от тях бяха новинарски статии. Най-близката до мен показваше старо видео с Дей, застанал на най-високия балкон на Кулата на Конгреса да призовава хората да подкрепят Андън. Когато погледът ми се задържа върху клипа достатъчно дълго (три секунди), един глас започна да говори.

— В това видео Даниел Андън Уинг, също така познат като Дей, дава подкрепата си за новия Електор на републиката и предотвратява национален бунт. Източник: публични архиви на Република Америка. Желаете ли да видите цялата статия?

Очите ми се преместиха към друг екран и гласът от първия заглъхна. Този втори дисплей се активира, когато продължих да гледам към него, пускайки видеоклип с интервю на някакво момиче с мургава кожа и светлокафяви очи, което не познавах. Тя имаше ален кичур в косата си. Обясняваше:

— Живея в Найроби през последните пет години, но никога не бяхме чували за него преди клиповете с протестите му срещу РА да започнат да се появяват онлайн. Сега съм част от клуб… — Видеото прекъсна тук и същият успокояващ глас от по-рано изрече:

— Източник: Кенийска съобщителна корпорация. Желаете ли да видите цялото видео?

Пристъпих внимателно напред. Всеки път, когато се премествах, правоъгълните екрани около мен се пренареждаха, за да покажат следващия кръг от изображения, които да разгледам. Появиха се снимки на Дей от времето, когато двамата все още работихме за патриотите — видях един размазан образ на Дей, в който той гледаше през рамо със самодоволна усмивка. Това ме накара да се изчервя, затова бързо извърнах поглед. Прегледах още две серии от материали, след което реших да променя търсенето си. Този път потърсих нещо, което винаги е възбуждало любопитството ми.

— Съединените американски щати — изрекох.

Екраните с изображенията на Дей изчезнаха и ме оставиха необяснимо разочарована. Нова серия от екрани се изви около мен и почти усетих лек полъх на вятър, докато заемаха местата си. Първото нещо, което се появи, бе изображение, което мигновено разпознах като оригиналния флаг, който патриотите използваха и същевременно служеше за основа на техния символ. Гласът зад кадър обясни:

— Знамето на някогашните Съединени американски щати. Източник: Уикивърсити, Свободна академия. История на Съединените щати едно, нула, две, клас единадесети. Желаете ли да видите пълната статия? За текстова версия произнесете „Текст“.

— Покажи пълната статия — изрекох.

Екранът се придвижи към мен и ме погълна със съдържанието си. Примигнах, смутена за миг от препускащите образи. Когато отново отворих очи, замалко не залитнах. Кръжах в небето над пейзаж, който изглеждаше едновременно познат и странен. Общият план на гледката напомняше за някаква версия на Северна Америка, като изключим, че нямаше езеро, което да се разпростира от Лос Анджелис до Сан Франциско, а територията на колониите изглеждаше много по-голяма, отколкото си я спомнях. Под краката ми се носеха облаци. Когато колебливо протегнах крак надолу, размазах част от облаците и наистина усетих хладния въздух под обувките си.

Гласът зад кадър започна:

— Съединените американски щати — също известни като САЩ, Съединените щати, СЩ, Америка и Щатите — е била важна държава в Северна Америка, съставена от петдесет щата, обединени под формата на федерална конституционна република. Обявяват своята независимост от Англия на 4 юли 1778 година и са официално признати на 3 септември 1783 година. Съединените щати неофициално се разделят на две държави на 1 октомври 2054 година и официално се превръщат в Република Америка на запад и Колониите на Америка на изток на 14 март 2055 година.

Тук гласът зад кадър спря, след което се промени.

— Желаете ли да преминете към някоя подтема? Популярни подтеми: тригодишното наводнение, наводнението от 2048 година, Република Америка, Колониите на Америка.

Серия от светлосини маркери се появиха по източното и западното крайбрежие на Северна Америка. Гледах ги втренчено за момент, сърцето ми блъскаше, преди да се протегна и да докосна маркера близо до южното крайбрежие на колониите. За моя изненада усетих текстурата на пейзажа под пръста си.

— Колониите на Америка — произнесох.

Светът се спусна към мен със зашеметяваща скорост. Сега стоях върху нещо, което усещах като твърда земя, и навсякъде около мен имаше хиляди хора, свити под временни подслони сред наводнен градски пейзаж, докато стотици се бяха впуснали във всеобща атака срещу войници, облечени в униформи, които не разпознах. Зад войниците имаше кутии и сакове с нещо, което приличаше на дажби.

— За разлика от Република Америка — започна гласът зад кадър, — където правителството налага режим, обявявайки военно положение, за да пречупи притока на бежанци през границите си, Колониите на Америка се създават на 14 март 2055 година, след като корпорациите изземат властта от федералното правителство (бившите Съединени щати, виж индекса по-горе), което се предшества от неспособността на гореспоменатото да се справи с натрупания дълг след наводнението през 2048 година.

Направих няколко крачки напред — сякаш се намирах точно там, насред събитията, застанала само на няколко дузина метра от мястото, където хората се бунтуваха. Обкръжаващата ме среда изглеждаше неясна и пикселизирана, сякаш извлечена от нечии лични кадри.

— В този запис, направен от гражданин, град Атланта е сцена на петнадесетдневни бунтове срещу федералната агенция за справяне с извънредни ситуации на Съединените щати. Подобни размирици се случват във всички източни градове в период от три месеца, след което градовете обявяват своята лоялност към военната корпорация „ДесКон“, която притежава средства, с които блокираното правителство не разполага.

Сцената се размаза и изчезна, поставяйки ме в центъра на огромен кампус, пълен със сгради, всяка от които показваше символ, който разпознах като логото на „ДесКон“.

— Заедно с още дванадесет корпорации, „ДесКон“ съдейства със средства, за да помогне на гражданите. До началото на 2058 година правителството на Съединените щати напълно спира да съществува в източната част и е заменено от Колониите на Америка, формирани от коалиция на тринадесетте най-силни корпорации в държавата и подпомагани с общите им приходи. След серия от сливания към момента Колониите на Америка се състоят от четири управляващи корпорации: „ДесКон“, „Ютауд“, „Медитек“ и „Евъргрийн“. Желаете ли да разгледате конкретна корпорация?

Останах безмълвна и изгледах как протече останалата част от полиизмерното видео, докато най-накрая клипът спря на последния кадър, обезпокоителен образ на отчаян гражданин, прикрил лицето си от насочения пистолет на войник. Тогава свалих виртуалните си очила, разтърках очи и излязох от вече празния и стерилно изглеждащ стъклен цилиндър. Стъпките ми отекваха из празното помещение. Чувствах се замаяна и изтръпнала от внезапната липса на движещи се образи.

Как бе възможно две страни с толкова радикално различни философии да се обединят отново? Каква надежда имахме да трансформираме републиката и колониите в това, което някога са били? Или пък може би те не бяха толкова драстично различни, колкото смятах. Не бяха ли в действителност корпорациите на колониите и правителството на републиката едно и също нещо? Неограничената власт е неограничена власт, без значение как се нарича. Нали така?

Излязох от залата, потънала в мисли, и когато завих зад ъгъла, за да се отправя към стаята си, едва не се сблъсках с Андън.

— Джун? — изненадано рече той, когато ме видя. Къдравата му коса бе леко разрошена, сякаш бе прокарвал ръце през нея, ризата му измачкана, с ръкави навити до лактите, а копчетата на врата му бяха разкопчани. Той успя да се съвземе достатъчно, за да ми се усмихне и поклони. — Какво правиш тук горе?

— Просто разглеждам — отвърнах на усмивката му. Бях твърде изморена, за да споменавам за цялото си онлайн проучване. — Не съм сигурна какво правя тук, честно казано.

Андън тихо се засмя.

— Аз също. Обикалям из коридорите повече от час. — За миг останахме смълчани. След това той се обърна по посока на апартамента си и ми хвърли въпросителен поглед. — Жителите на Антарктида няма да ни помогнат, но бяха достатъчно учтиви, за да донесат бутилка от най-доброто си вино в стаята ми. Искаш ли да пийнем по глътка? Имам нужда от компания… и съвет.

Съвет от най-скромния си кандидат-принцепс? Тръгнах заедно с него, напълно наясно с близостта помежду ни.

— Колко учтиво от тяхна страна — отвърнах.

— Твърде учтиво — тихо рече той под носа си, така че едва успях да го чуя. — Следващия път ще ни организират парад.

Разбира се, апартаментът на Андън бе по-хубав от моя — Антарктида поне тази чест му бе оказала. Извит стъклен прозорец се простираше върху половината от стената, предлагайки спираща дъха гледка към Рос сити, погълнат от хиляди блещукащи светлини. Местните сигурно симулираха и това свечеряване, като се вземеше предвид, че тук долу трябваше да е лято… но симулацията изглеждаше безукорна. Отново се сетих за куполовидния слой, през който преминахме, докато се спускахме към града. Може би и той действаше като огромен екран. Ивици танцуваха безшумно из небето сред пластове от спиращи дъха цветове — тюркоазено, пурпурно и златисто; всички се въртяха заедно, изчезваха и се появяваха отново върху звездния фон. Затаих дъх. Сигурно представляваше имитация на южното полярно сияние. Бях чела за тези южни сияния по време на седмичните ни уроци, макар че не очаквах да изглеждат толкова красиво, независимо дали беше симулация или не.

— Хубава гледка — рекох аз.

Андън се усмихна кисело, лошото му настроение леко се подобри.

— Безсмислените предимства на това да бъдеш Електор на републиката — отвърна той. — Увериха ме, че ние виждаме през това стъкло, но никой отвън не може да ни види. И все пак може би просто ме лъжат.

Настанихме се в меки кресла близо до прозореца. Андън наля две чаши с вино.

— Един от обвинените пазачи е признал за командир Джеймсън — рече той и ми подаде чаша. — Войниците на републиката не са доволни от управлението ми и колониите ги подкупват. Те се възползват от познанията на командир Джеймсън за нашата армия. Възможно е тя все още да е на територията на страната.

Отпих безизразно от виното. Значи всичко е било истина. Отчаяно желаех да се върна назад във времето към момента, когато посетих Томас в килията му и своевременно да забележа необичайната организация. Възможно е тя все още да е на територията на страна. Къде беше Томас?

— Бъди сигурна — рече Андън, когато видя изражението ми, — че правим всичко по силите си, за да я открием.

Можеше да не е достатъчно. Не и когато вниманието и войниците ни бяха толкова разпръснати, опитвайки се да водим война на толкова много фронтове.

— Какво ще правим сега?

— Ще се върнем в републиката утре сутрин — отвърна той. — Това ще направим. И ще отблъснем колониите без помощта на жителите на Антарктида.

— Наистина ли ще им отстъпите част от земите ни? — попитах след кратко мълчание.

Андън разбърка виното в чашата си, преди да отпие.

— Все още не съм им отказал — каза той. Долових отвращението към самия себе си в гласа му. Баща му сигурно е гледал на такъв ход като най-голямото предателство на неговата страна.

— Съжалявам — отговорих тихо, неуверена как да го утеша.

— И аз съжалявам. Добрата новина е, че получих съобщение, че Дей и брат му са били успешно евакуирани в Лос Анджелис.

— Той изпусна дълга въздишка. — Не искам да го принуждавам да прави нищо, но възможностите ми са на привършване. Той е удържал на думата си. Съгласи се да ни помогне с каквото може, като изключим брат му. Опитва се да ни помогне, надявайки се, че ще ме накара да се почувствам гузен и няма да поискам Идън. Ще ми се да го бяхме взели с нас. Ще ми се да види ситуацията от моята гледна точка. — Той сведе очи.

Сърцето ми отново се сви при мисълта, че Дей може да загине по време на битка, и ми олекна, когато чух, че е оцелял и е невредим.

— Ами ако убедим Антарктида да приемат Дей на лечение? Това може да е единственият му шанс да се пребори с болестта и може да го накара поне да обмисли възможността да позволи на Идън да се подложи на експерименти.

Андън поклати глава.

— Нямаме нищо, с което да се пазарим. От Антарктида предложиха толкова помощ, колкото имаха желание да окажат. Няма да си създават главоболия, за да приемат един от пациентите ни.

Дълбоко в себе си аз също знаех, че това е така. Беше просто една последна, отчаяна идея от моя страна. Разбирах толкова добре, колкото и Андън, че Дей никога нямаше да предаде брат си, а в замяна на това да спаси собствения си живот. Очите ми отново се отклониха към играещите отвън светлини.

— Въобще не го обвинявам — каза след кратка пауза Андън. — Трябваше да спра тези биооръжия в мига, в който бях провъзгласен за Електор. В същия ден, в който баща ми умря. Ако бях достатъчно умен, трябваше да направя точно така. Но вече е твърде късно да мисля за това. Дей има пълното право да откаже.

Усетих как у мен се надига съчувствие. Ако арестуваше Идън, Дей без съмнение щеше да призове хората да се вдигнат на въстание. Ако зачиташе решението на Дей, той рискуваше да не намери лекарство навреме и да позволи на колониите да превземат столицата ни… и страната ни. Ако отстъпеше част от територията ни на Антарктида, хората вероятно щяха да го сметнат за предател. А ако пристанищата ни бъдеха затворени, въобще нямаше да получаваме никакви стоки и провизии.

И все пак не можех да обвинявам и Дей. Опитах се да се поставя на негово място. Републиката се опитва да ме убие, когато съм на десет, експериментират с мен, преди да успея да избягам. През следващите няколко години живея в най-свирепите гета на Лос Анджелис. Виждам как от републиката заразяват семейството ми, убиват майка ми, по-големия ми брат и ослепяват по-малкия с техните проектирани зарази. Заради експериментите на републиката аз умирам бавно. И сега, след всичките лъжи и жестокости, от републиката се обръщат към мен и ме молят за помощ. Молят ме да им позволя да експериментират отново с по-малкия ми брат опити, които не могат да гарантират пълната му безопасност. Как бих отговорила? Вероятно щях да откажа, точно както бе сторил и той. Вярно е, че моето собствено семейство беше пострадало и станало ужасяваща жертва в ръцете на републиката… но Дей от малък бе на стрелковата линия и гледаше как се случва всичко. Беше цяло чудо, че той въобще бе подкрепил Андън.

Двамата с Андън отпивахме от виното в рамките на четири минути и гледахме мълчаливо градските светлини.

— Завиждам на Дей, нали знаеш — рече той с обичайния си тих глас. — Завиждам, че той може да взема решенията със сърцето си. Всеки избор, който прави, е честен и хората го обичат заради това. Той може да си позволи да използва сърцето си. — Лицето му помръкна. — Но светът извън републиката е толкова по-сложен. Просто няма място за емоции, нали? Всички взаимоотношения на страната ни се държат в една крехка паяжина от дипломатически нишки и тези нишки ни пречат да си помогнем едни на други.

Гласът му звучеше някак отчаяно.

— На политическата сцена няма място за емоции — отвърнах и оставих чашата с вино. Не бях сигурна дали помагам, но думите така или иначе бяха произнесени. Дори не знаех дали вярвам в тях. — Когато емоциите се провалят, логиката ще ви спаси. Може да завиждате на Дей, но никога няма да бъдете като него и той няма да бъде като вас. Той не е Електорът на републиката. Той е момче, което защитава брат си. Вие сте политик. Трябва да вземате решения, които разбиват сърцето ви, от които ви боли и се чувствате измамен, които никой друг няма да разбере. Това е ваш дълг. — Още докато произнасях това обаче, усетих съмнението, което се прокрадваше дълбоко в ума ми, семената, които Дей бе посял.

Какъв е смисълът да бъдеш човек без емоции?

Очите на Андън бяха натежали от тъга. Той се прегърби и за момент го видях такъв, какъвто бе в действителност — млад владетел, застанал сам срещу огромна опозиция, опитващ се да носи бремето на страната върху плещите си, а Сенатът сътрудничеше само от страх.

— Понякога баща ми ми липсва — рече той. — Зная, че не трябва да признавам това, но е истина. Зная, че другата част от света го вижда като чудовище. — Той остави чашата си за вино на масичката, след което зарови глава в ръцете си и потърка лицето си.

Сърцето ми се късаше от болка заради него. Поне можех да скърбя за брат си, без да се страхувам от омразата на другите. Какво ли бе чувството да знаеш, че родителят, който някога си обичал, е отговорен за толкова злодейства?

— Не се чувствайте виновен за скръбта си — казах тихо. — Той все пак ви беше баща.

Погледът му се спря върху мен и сякаш притеглен от някаква невидима ръка той се наведе напред. Остана там, разколебан и раздвоен между желанието и здравия разум. Вече бе толкова близо, достатъчно, че ако се помръднех дори леко, устните ни щяха да се докоснат. Усетих лекото му дихание по кожата си, топлината от близостта му, тихата нежност на любовта му. В този миг се почувствах привлечена от него.

— Джун… — прошепна той. Очите му танцуваха по лицето ми.

И тогава докосна брадичката ми с едната си ръка, успя да ме убеди да се наведа напред и ме целуна.

Затворих очи. Трябваше да го спра, но не исках. Имаше нещо наелектризиращо в неприкритата страст на младия Електор на републиката, в начина, по който се наведе над мен, в копнежа му, който прозираше дори под неизменната му учтивост. В това как сърцето му се разтваряше само за мен. Как въпреки всичко, срещу което беше изправен, все още имаше сила да излиза всеки ден с вдигната глава и изпънат гръб. Как продължаваше да служи на страната си. Както го правехме всички ние. Поддадох се. Той се откъсна от устните ми и целуна бузата ми. После меката линия на челюстта точно под ухото ми. След това врата ми с най-мекото и доловимо докосване. Побиха ме тръпки. Усетих как той се въздържа и знаех, че това, което наистина искаше да направи, бе да вплете пръсти в косата ми и да потъне в мен.

Но не го направи. Знаеше също като мен, че това не беше истинско.

Трябва да спра. С болезнено усилие се откъснах. Изпитвах затруднение да си поема дъх.

— Съжалявам — прошепнах. — Не мога.

Андън засрамено погледна надолу. Но не бе изненадан. На фона на бледата светлина в стаята бузите му пламтяха в леко розов цвят и той прокара ръка през косата си.

— Не трябваше да правя това — измърмори Андън. В рамките на няколко неловки секунди останахме смълчани, докато накрая той не въздъхна и не се отдръпна назад. Леко отпуснах рамене, едновременно разочарована и успокоена. — Аз… зная колко дълбоки са чувствата ти към Дей. Наясно съм, че не мога да се надявам да си съпернича с това. — Той направи гримаса. — Беше неуместно от моя страна. Моите извинения, Джун.

Изпитах мимолетен копнеж да го целуна отново, да му кажа, че наистина ме е грижа и да изтрия от лицето му болката и срама, от които сърцето ми се натъжаваше. Но също така знаех, че не го обичам и не можех да го подвеждам по подобен начин. Разбирах, че истинската причина да стигнем толкова далеч е, че не можех да понеса мисълта да го отблъсна в най-ужасния за него миг. Желаех дълбоко в себе си… той да е някой друг. Истината ме изпълни с вина.

— Трябва да тръгвам — тъжно произнесох аз.

Андън се отдръпна още по-настрани от мен. Той изглеждаше по-самотен от всякога. Успя да се съвземе и почтително кимна. Мигът на слабост бе преминал и обичайната му учтивост взе връх. Както винаги, той прикри добре болката си. Изправи се и ми подаде ръка.

— Ще те изпратя обратно до стаята ти. Почини си — тръгваме си рано сутринта.

Аз също се изправих, но не поех ръката му.

— Всичко е наред. Ще се оправя сама.

Избягнах очите му — не исках да видя как всичко, което казвах, го нараняваше още повече. След това се обърнах към вратата и го оставих зад себе си.

Оли ме посрещна, махайки с опашка. След като го помилвах и погушках, реших да пробвам интернет портала в стаята си, докато той се сви близо до мен и бързо заспа. Потърсих информация за Андън, както и за баща му. Порталът в стаята ми бе опростена версия на онези, които използвах по-рано — към него нямаше прикрепени интерактивни текстури и полиизмерни звуци, но все пак беше много по-напреднала технология от всичко, което бях виждала в републиката. Спокойно направих подбор на резултатите. Повечето бяха монтажни снимки и пропагандни клипове, които разпознах — как правят портрет на Андън като малко момче, бившият Електор, застанал пред Андън на официални пресконференции и срещи. Изглежда, че дори международната общност разполага с малко информация за взаимоотношенията между баща и син. Но колкото по-дълбоко се ровех, толкова повече се натъквах на моменти, където имаше нещо удивително автентично.

Изгледах видео с Андън, когато е на четири и отдава чест със сериозна физиономия на детинското си личице, докато баща му търпеливо му показва какво да прави. Открих снимка на покойния Електор, който държи плачещия и изплашен Андън в ръцете си и му шепне нещо в ухото, напълно забравил за наобиколилата ги тълпа. Изгледах клип, в който той гневно издърпва чуждестранни вестници от ръцете на малкия си син, как стиска толкова силно ръцете на Андън, че кокалчетата на пръстите му побеляват. Натъкнах се на рядко интервю между бившия Електор и репортер от Африка, който го пита за какво най-много го е грижа в републиката.

— За сина ми — отговаря покойният Електор без колебание. Изражението му въобще не омеква, но тонът на гласа му леко се променя. — Синът ми винаги ще бъде всичко за мен, защото един ден той ще бъде всичко за републиката. — Той се спира за секунда, за да се усмихне на репортера. В усмивката му ми се стори, че забелязах един различен човек, който някога бе съществувал на този свят.

— Синът ми… той ми напомня за мен.

Първоначално бяхме планирали да се върнем в столицата на следващата сутрин… но новините дойдоха, точно когато се качвахме на самолета в Рос сити. Беше се случило по-рано от очакваното.

Денвър бе превзет от колониите.