Мари Лу
Героят (12)

Дей

Джун тръгна за Антарктида. Идън замина за Лос Анджелис с втората вълна от евакуирани. Ние останалите се прибрахме долу, в бункера, и слушахме, докато атаката на колониите продължаваше. Този път по звуците разбирахме, че битката не се развива добре. Понякога земята се разтрисаше толкова силно, че от тавана на подземния бункер се посипваше дъжд от прах върху нас и покриваше опашките от евакуирани със сивкава пепел, докато те бързо се качваха на чакащите влакове. Въртящите се светлини над тунела обагряха всички нас в червени искри. Чудех се как ли се справят в другите бункери из града. Евакуацията ставаше все по-бърза, като всеки влак тръгваше на кръгъл час и на негово място пристигаше нов. Кой знае колко дълго този тунел щеше да остане стабилен. От време на време виждах войници да изтикват граждани обратно в редицата, когато започваха да буйстват.

— В колона по един! — крещяха те и вдигаха заплашително оръжията си. Лицата им бяха скрити зад маски, с които бях запознат твърде добре. — Дисидентите няма да бъдат качени, без въпроси. Не се спирайте, хора!

Стоях в единия край на бункера, докато прахта продължаваше да се сипе, свит заедно с Паскао, Тес и останалите патриоти. Първоначално няколко войника се опитаха да ме набутат в един от влаковете, но ме оставиха на мира, след като изстрелях към тях серия от ругатни. Сега вече не ми обръщаха внимание. Няколко секунди наблюдавах как хората бяха натоварвани на влака, преди отново да се върна към разговора си с Паскао. Тес седеше до мен, макар неизказаното напрежение между нас да я караше да се чувства доста по-далеч. Постоянното главоболие блъскаше в глух ритъм в тила ми.

— Видели сте повече участъци на града от мен — прошепнах на Паскао. — Според теб добре ли се справя Бронята?

— Не много добре — отговори Паскао. — Всъщност, когато още една страна се включи да помага на колониите, не бих се учудил, ако Бронята се пречупи в рамките на няколко дни при такъв щурм. Повярвай ми. Бронята няма да издържи дълго.

Обърнах се, за да видя колко хора още чакаха да се качат на влаковете.

— Как да процедираме, за да изненадаме неприятно колониите?

Намеси се още един глас. Беше Франки, момичето с раненото рамо, една от хакерите.

— Ако се докопаме до няколко електробомби — рече тя с многозначителен глас, — вероятно ще мога да ги пренастроя, за да объркам оръжията на колониите или нещо такова. Може би ще успеем също и да повредим изтребителите им.

Изтребители. Точно така — Андън бе споменал, че самолетите на колониите са кацнали на импровизирани летища пред стените на Бронята.

— Мисля, че мога да се докопам до няколко — прошепнах. — А също и до малко гранати.

Паскао зацъка развълнувано с език.

— Значи, според плана ти, ще се позабавляваме с малко нитроглицерин. Залавяй се за работа тогава. — Той се обърна към Бакстър, който ми хвърли разгневен поглед. Ухото му изглеждаше все така обезобразено. — Хей, Бакстър, момчето ми. Ти ще помагаш на Джиоро и Франки — искам да ги прикриваш, докато те творят магията си.

— Паскао — казах тихо. — Готов ли си за малко работа по отвличане на вниманието?

Той се засмя.

— Паркурите са най-добри в това, нали?

— Да си поиграем малко с тях — искам да си моят двойник, докато се придвижвам към импровизираното им летище.

— Звучи обещаващо.

— Чудесно. — Въпреки зловещата ситуация, аз се усмихнах. Нотка на надменност се прокрадна в гласа ми. — Тази нощ ще завърши с дузина скъпи и безполезни военни машини.

— Ти не си с всичкия си, слепецо — сопна ми се Бакстър. — Републиката не може да удържи колониите, а ти си мислиш, че нашата малка групичка има някакъв шанс да ги победи?

— Не е нужно да ги побеждаваме. Само трябва да ги забавим. И съм напълно убеден, че можем да го направим.

Бакстър изсумтя раздразнено, но усмивката на Паскао стана още по-широка. До мен Тес стеснително се премести. Тя вероятно си спомняше за старите ми престъпления, беше пряк свидетел на всички тях и се налагаше да ме превързва след всяко едно. Може би се притесняваше за мен. Или пък беше доволна. Може би предпочиташе въобще да не бях тук. Но се бе върнала заради мен. Така каза тя, нали? Сигурно все още я беше грижа за мен, поне до някаква степен. Опитах се да измисля нещо подходящо, което да й кажа, но вместо това се обърнах към останалите.

— Когато бяхте задържани в стаята, ми казахте, че сте се върнали тук, защото искате да бъдете помилвани. Но можехте да се опитате да избягате в друга държава, нали? Нямаше да ви се налага да помагате на републиката. Андън, тоест Електорът, така или иначе, щеше да ви помилва. — Очите ми се спряха на Паскао. — Знаехте това, нали? Защо наистина решихте да се върнете тук? Зная, че не е било само защото сте чули молбата ми.

Усмивката на Паскао изчезна и за миг изглеждаше наистина сериозен. Той въздъхна, след което огледа малката ни група. Трудно бе да повярваш, че преди те са били част от нещо толкова голямо.

— Ние сме патриотите, нали? — най-сетне каза той. — Трябва да сме отдадени на каузата за възстановяването на Съединените щати по един или друг начин. Не съм убеден, че колониите ще донесат тази промяна. Но трябва да призная, че новият Електор на републиката има потенциал и след номера, който ни погоди Рейзър, дори и аз смятам, че Андън може да е решението, което чакаме. — Паскао спря, за да кимне на Бакстър, който просто сби рамене. — Дори Бакстър смята така.

Намръщих се.

— Значи вие сте се върнали тук, защото искрено желаете да помогнете на републиката в тази война? Наистина искате да ни помогнете да се защитим? — Паскао отново кимна. — Защо не заявихте това, когато бяхме в стаята? Щеше да звучи доста благородно.

— Не, нямаше. — Паскао поклати глава. — Те нямаше да ни повярват. Патриотите, терористите, които взривяваха войници на републиката при всяка удала им се възможност? Да, бе. Реших, че вместо това за нас ще е по-добре да използваме довода за помилване. Изглежда като по-реалистичен отговор за Електора ти и твоята малка кандидат-принцепс.

Останах смълчан. Когато Паскао видя, че се колебая, изтупа ръце и се изправи.

— Хайде да започваме — рече ми той. — Нямаме време за губене, особено с тази разразяваща се над главите ни градушка. — Паскао даде знак на останалите патриоти да се съберат и започна да разпределя индивидуалните им задачи. Аз се надигнах и приклекнах.

Тес си пое дълбоко въздух и когато отново улови погледа ми, проговори за първи път, откакто бяхме заедно в стаята.

— Съжалявам, Дей — тихо рече тя, за да не могат другите да чуят.

Замръзнах на място и подпрях лакти върху присвитите си крака.

— Защо? — попитах. — Няма за какво да съжаляваш.

— Напротив. — Тес извърна очи. Кога бе пораснала толкова? Все още бе слаба и нежна, но очите й принадлежаха на някой по-възрастен, не ги помнех такива. — Не исках да те оставям и не исках да обвинявам Джун за всичко. Не мисля, че тя е лоша. Никога не съм вярвала истински в това. Просто бях толкова… ядосана.

Както винаги, лицето й ме привличаше по начина, по който го бях запомнил толкова отдавна, когато я видях за първи път да се роби из онзи контейнер. Искаше ми се да я прегърна, но се облегнах назад и изчаках, оставяйки я тя да вземе решението.

— Тес… — изрекох бавно, като се опитвах да открия най-добрия начин да изразя това, което чувствах. По дяволите, в миналото й бях казвал толкова много глупави неща. — Обичам те. Без значение какво ще се случи между нас.

Тес прегърна с ръце коленете си.

— Зная.

Преглътнах тежко и погледнах надолу.

— Но не те обичам по начина, по който ти би искала. Съжалявам, ако съм те оставил с погрешни впечатления. Не мисля, че някога съм се отнасял с теб толкова добре, колкото заслужаваш. — Сърцето ми болезнено се сви, когато думите излизаха от устата ми, сякаш й нанасях удари. — Така че недей да съжаляваш. Вината е моя, а не твоя.

Тес поклати глава.

— Зная, че не ме обичаш по този начин. Да не мислиш, че досега не съм го разбрала? — Нотка на горчивина се бе пропила в гласа й. — Но ти не знаеш какво чувствам аз към теб. Никой не знае.

Погледнах я равнодушно.

— Кажи ми тогава.

— Дей, за мен ти си повече от увлечение. — Веждите й се навъсиха, докато се опитваше да обясни. — Когато целият свят ми обърна гръб и ме остави да умра, ти ме взе със себе си. Ти беше единственият, на когото му пукаше какво ще стане с мен. Ти беше всичко. Всичко. Ти се превърна в моето единствено семейство — беше родителите, братята и прислужницата ми, единствен мой приятел и спътник, едновременно мой покровител и човек, който има нужда от закрила. Разбираш ли? Не те обичах по начина, по който може би си смятал, че го правя, макар че не мога да отрека, че и това е част от цялото. Това, което изпитвам, обаче е нещо по-голямо.

Отворих уста, за да кажа нещо, но не успях да изрека нито дума. Не знаех какво да кажа. Можех единствено да го разбера.

Тес въздъхна разтреперана.

— Така че, когато си помислих, че Джун може да те отнеме от мен, не знаех какво да правя. Чувствах се така, сякаш тя ми отнема всичко, което имаше значение за мен. Чувствах се, сякаш тя взима от теб всичко, което аз не можех да притежавам. — Тя сведе очи. — Ето за това съжалявам. Съжалявам, защото ти не трябва да си всичко за мен. Имах теб, но бях забравила, че също така имам и себе си. — Тя спря, за да погледне към патриотите, които бяха потънали в дълбок разговор. — Това е ново чувство, нещо, с което все още свиквам.

И просто ей така ние отново бяхме деца. Видях двама ни във времената, когато бяхме по-малки, провесили крака от ръба на някакъв разнебитен небостъргач, наблюдавайки всяка вечер как слънцето потъва зад хоризонта на океана. Колко много неща бяхме преживели оттогава, докъде бяхме стигнали.

Пресегнах се, за да я перна по носа, точно както правех винаги. Тя за първи път ми се усмихна.

 

 

Нощта бе извървяла прехода до ранния час преди изгрева, а ситният дъжд и лапавицата най-после бяха спрели, оставяйки града да блести под лунната светлина. Сирената за евакуация все още отекваше от време на време, а джъмботроните продължаваха да излъчват зловещото червено предупреждение за търсене на прикритие, но бе настъпило кратко затишие в битката и небесата не бяха изпълнени с изтребители и експлозии. Предполагам, че и на двете страни им се налагаше да спрат, за да отпочинат или нещо такова. Разтърках очи, за да пропъдя умората, и се опитах да игнорирам главоболието — аз също можех да си почина малко.

— Няма да бъде лесно, нали знаеш — прошепна ми Паскао, докато двамата се оглеждахме в утрото. — Те вероятно ще бъдат нащрек за републикански войници.

Бяхме се покатерили най-отгоре на Бронята и наблюдавахме полето точно пред границите на града. Не че от външната страна на Бронята не живееха хора, но за разлика от Ел Ей, който представляваше просто едно голямо пространство от сгради, които направо се смесваха със съседните градове, населението на Денвър, което живееше извън безопасните предели на градските стени, бе разпръснато. Тук и там имаше разположени малки групи от сгради. Те изглеждаха пусти и аз се запитах дали републиката не бе забелязала в далечината подстъпите на колониите и не бе евакуирала хората си зад Бронята. Макар че въздушните кораби на колониите се бяха върнали в собствените си територии, за да презаредят с гориво, имаше оставена група изтребители сред полята, а окупираните зони бяха добре осветени от прожектори. Бях леко шокиран от това колко отблъскваща ми се струваше мисълта, че колониите щяха да ни превземат. Преди година щях да се радвам и да крещя с пълно гърло при точно такъв сценарий. Но сега просто чувах отново и отново мотото на колониите в главата си.

Свободната държава е държавата на корпорациите. Рекламите, които си спомнях от градовете им, ме караха да потрепервам.

Беше трудно да реша какво предпочитам наистина: да гледам как брат ми пораства под управлението на колониите, или да видя как отново бива отведен за експерименти от републиката.

— Да, ще бъдат нащрек — съгласих се. След това се извърнах от ръба на Бронята и започнах да слизам надолу по стената. По външния й край имаше накацали изтребители на републиката, обслужвани от персонал и в готовност. — Но ние не сме войници на републиката. Ако те могат да ни ударят с внезапна атака, същото можем да сторим и ние.

Двамата с Паскао бяхме облечени абсолютно еднакво — в черно от глава до пети, с маски на лицата. Ако не бе малката разлика във височината, не мисля, че някой можеше да ни различи.

— Вие двамата готови ли сте? — тихо попита по микрофона си Паскао нашите хакери.

Ако те бяха заели позиция, то това означаваше, че и Тес бе на поста си. Пази се.

Слязохме долу на земята и оставихме няколко войника на републиката да ни отведат до малък таен подземен проход. Той излизаше от външната страна на Бронята в опасна територия. Войниците ни кимнаха в знак на мълчаливо пожелание за успех, преди да се върнат обратно.

Погледнах към полето, където бяха кацнали изтребителите на колониите. Когато навърших петнадесет, подпалих ескадрила от десет чисто нови бойни изтребители F-472 на републиката в авиобаза „Бърбанк“ в Лос Анджелис. Това бе първата дяволия, която ме изстреля на върха на списъка с най-издирвани престъпници, и едно от престъпленията, които всъщност самата Джун ме бе накарала да си призная, когато ме бяха арестували. Успях да извърша злодеянието, като първо откраднах няколко галона силно запалим син нитроглид от авиобазите, след това излях течността в соплото и по опашката на изтребителите. В мига, в който запалиха двигателите, опашките им избухнаха в пламъци.

Споменът изникна съвсем ясно в съзнанието ми. Конструкцията на изтребителите на колониите изглеждаше различно, с техните странни, изнесени напред крила, но в крайна сметка те си оставаха просто машини. А и този път не работех сам. Имах подкрепата на републиката. По-важно — разполагах с техните експлозиви.

— Готов ли се да направиш своя ход? — прошепнах на Паскао. — У теб ли са бомбите?

— Мислиш, че ще забравя да взема бомби ли? Не съм толкова глупав. — Гласът на Паскао прозвуча подигравателно. — Дей — без никакви глупости този път. Разбра ли, хубавецо? Ако внезапно решиш, че искаш да действаш на своя глава, по-добре първо ме предупреди. Така поне ще имам време да те цапардосам по лицето.

Усмихнах се на шегичката.

— Да, сър.

Екипировката ни се сливаше със сенките. Промъквахме се безшумно напред, докато не излязохме от късия обхват, в който оръдията на Бронята можеха да ни предпазят по земя. Сега бяхме извън обсег и импровизираните летища на колониите изглеждаха близо. Войниците им стояха на пост в края на пистата. Недалеч имаше няколко реда танкове. Големите им въздушни кораби може и да не бяха тук, но беше адски сигурно, че разполагаха с достатъчно бойни машини, за да започнат нова битка.

Двамата с Паскао приклекнахме зад купчина чакъл близо до летището. На тази светлина различавах единствено силуета му. Той кимна с глава веднъж, преди да прошепне нещо по микрофона си.

Изчакахме няколко напрегнати секунди. Тогава джъмботроните, наредени по външния край на Бронята, светнаха в унисон. На екраните се появи знамето на републиката, а клетвата закънтя по градските говорители в нощта. Цялото нещо приличаше точно на един типичен пропаганден филм на републиката — джъмботроните започнаха да прожектират произволни видеоклипове за родолюбиви войници и граждани, военни победи и процъфтяващи улици. На летището вниманието на войниците беше привлечено от излъчвания по джъмботроните материал. Първоначално те изглеждаха внимателни и предпазливи, но когато филмът продължи още няколко секунди, войниците на колониите се отпуснаха.

Отлично. Те смятаха, че републиката просто излъчва видеорепортаж, за да повдигне духа на бойците. Нещо не особено странно, което да изостри вниманието им, но достатъчно забавно, за да задържи интереса им. Избрах зона, в която всички войници гледаха към джъмботроните, и кимнах на Паскао. Той ми даде знак. Беше мой ред да действам.

Присвих още очи, за да видя откъде можех да се промъкна до летището. Тук имаше четирима войници на колониите и всички те се бяха съсредоточили върху излъчваното предаване — един от тях, облечен като пилот, се намираше най-далеч и с гръб към мен, а от мястото ми изглеждаше, че се подиграва на репортажа със свой приятел. Изчаках, докато нито един от пазачите вече не гледаше към позицията, където се намирах. След това скочих на ръба и се скрих зад колесника на най-близкия изтребител. Свих се на топка, за да може черната ми екипировка да се слее със сенките.

Един от пазачите небрежно хвърли поглед през рамо към изтребителя. Когато обаче не видя нищо интересно, отново се съсредоточи да оглежда Бронята.

Изчаках още няколко секунди. След това наместих раницата си и се покатерих в сопловия апарат на изтребителя. Сърцето ми блъскаше, предвкусвайки последствията от действията ми. Вече не губех време — извадих малко метално кубче от раницата си и го закрепих здраво за вътрешността на ауспуха. Дисплеят на кубчето излъчваше много бледа червена светлина, толкова слаба, че едва я виждах. Уверих се, че е добре закрепено, след което се преместих към края на ауспуха. Не разполагахме с още много време, преди пазачите да изгубят интерес към малкото ни пропагандно развлечение. Когато наоколо нямаше опасност, аз изскочих от сопловия апарат. Меките ми ботуши се приземиха без никакъв звук. Отново се слях със сенките, хвърляни от колесника на изтребителя, огледах се за пазачи и се придвижих към следващия ред от самолети. Паскао трябваше да върши абсолютно същото упражнение от другата страна на летището. Ако всичко минеше по план, то по един експлозив на редица щеше да нанесе достатъчно щети.

Когато настъпи моментът да се отправя към третия ред изтребители и да приключа с работата си тук, бях плувнал в пот. В далечината пропагандата от джъмботроните продължаваше да тече, но виждах, че някои от пазачите вече бяха изгубили интерес. Беше време да се измъквам. Отново започнах да се спускам безшумно към земята, увиснал там сред сенките, след което избрах точния момент да скоча и да се втурна към тъмнината.

Като изключим това, че всъщност съвсем не бе най-точният момент. Едната ми ръка се изплъзна и металният ръб на ауспуха сряза дланта ми. Изтощеното ми тяло не се приземи прецизно — изпъшках от болка и се придвижих твърде бавно към сенките на колесника. Един пазач ме забеляза. Преди да успея да го спра, очите му се ококориха и той насочи пистолета си към мен.

Дори не получи възможност да извика, когато проблясващ нож полетя от тъмнината и се заби във врата му. Ужасено наблюдавах за момент. Паскао. Знаех, че беше той, спасяваше ми задника, докато в същото време привличаше вниманието към себе си. Няколко вика вече отекнаха от другата страна на летището. Той отвличаше вниманието им от мен. Възползвах се от възможността и спринтирах към относително безопасното пространство извън летището.

Включих микрофона и се обадих на Паскао.

— Добре ли си? — прошепнах бързо.

— Добре съм колкото теб, хубавецо — изхриптя той, а в слушалката си чувах звук от стъпки и тежко дишане. — Току-що излязох от обхвата на летището. Дай зелена светлина на Франки — аз трябва да се отърва от още двама, които са по петите ми. — Паскао прекъсна връзката.

Свързах се с Франки.

— Готови сме — казах й. — Пускай ги.

— Разбрано — отвърна Франки.

Внезапно джъмботроните спряха излъчването си и се изключиха — звукът, който гърмеше из града, бе прекъснат и ние бяхме потопени в тайнствена тишина. Сега войниците на колониите, които вероятно преследваха Паскао, объркано вдигнаха очи към спрените джъмботрони заедно с останалите.

За няколко секунди настъпи тишина.

След това ярка ослепителна експлозия избухна в центъра на летището. Застинах. Когато погледнах отново към първия ред от войници на улицата, видях, че бяха съборени от въздушната вълна и бавно се изправяха, все още замаяни. Електрически искри изпълваха въздуха, като подскачаха напред-назад между изтребителите. Войниците по-надолу по улицата вдигнаха оръжията си към сградите и започнаха да стрелят напосоки, но онези, които стояха на фронтовата линия, установиха, че пистолетите им вече не могат да стрелят. Продължавах да тичам обратно към Бронята.

Още една експлозия разтресе същия район и огромна златиста мъгла погълна всичко в обсега на зрителното поле. Панически викове се надигнаха от войската на колониите. Те не виждаха какво се случва, но аз знаех, че в този момент всяка поставена бомба унищожава наредените изтребители, като едновременно ги поврежда и за кратко изважда от строя магнитите в оръжията им. Някои извадиха оръжията си и стреляха напосоки в тъмнината, сякаш там се спотайваха републикански войници. Предполагам, че не бяха далеч от истината. Като по поръчка изтребителите на републиката, накацали по Бронята, излетяха в небето. Ревът им ме проглуши.

Отново включих микрофона си, за да се свържа с Франки.

— Как вървят евакуациите?

— По възможно най-гладкия начин — отвърна тя. — Вероятно остават още два потока от хора. Готов ли си за звездния си миг?

— Действай — отвърнах шепнешком.

Джъмботроните отново оживяха. Този път обаче те показваха по екраните си боядисаното ми лице. Видео, което бяхме записали предварително. Аз се усмихнах широко от екрана към колониите, точно когато те се придвижваха бързо към изтребителите, които им бяха останали, и в този миг се почувствах така, сякаш гледах лицето на непознат, лице, което бе толкова странно и ужасяващо под широката черна лента. За миг дори не можех да си спомня, че въобще съм записвал това видео. Мисълта ме накара да се разровя панически в съзнанието си, докато най-накрая открих спомена и въздъхнах облекчено.

— Името ми е Дей — обяснявах аз от видеото, което течеше по джъмботроните — и се боря за народа на републиката. Ако бях на ваше място, щях да съм малко по-внимателен.

Франки отново прекъсна излъчването. Над нас изтребителите на републиката фучаха из небето — видях как оранжеви огнени топки запалиха летището. След нашата каскада и след като половината им изтребители вече не бяха там, както и заради предимството на изненадата, войниците на колониите бяха започнали панически да отстъпват. Обзалагам се, че в този миг входящите обаждания до командването им летяха бързо и яростно.

Франки възстанови връзката. Гласът й прозвуча въодушевено.

— Войниците на републиката са разбрали за нашия успех — рече тя. На заден план чух, за мое облекчение, че връзката на Паскао също се възстанови. — Чудесна работа, паркури. Джиоро и Бакстър вече са на път. — Тя говореше някак разсеяно. — Сега се връщаме обратно. Дайте ми няколко секунди и ще сме…

Връзката прекъсна. Премигнах изненадано.

— Франки? — извиках и се опитах да се свържа отново. Нищо. Чувах единствено пукането от статична връзка.

— Къде изчезна тя? — попита Паскао през целия шум. — И при теб ли се изключи?

— Да — продължих да се движа бързо напред и се опитах да не мисля за най-лошото.

Защитата на Бронята не бе далеч — можех да различа мъничкия страничен вход, през който трябваше да се върнем — и тук, по средата на целия този хаос, видях няколко републикански войника, втурнали се през прахта, за да се изправят срещу войските на колониите, които можеше да са ни последвали. Вече оставаха само няколко метра до вратата.

Един куршум просветна покрай мен и за малко не ме уцели в ухото. След това чух писък, от който кръвта ми се смрази. Когато се завъртях, видях Тес и Франки да тичат след мен. Бяха се облегнали една на друга. Зад тях имаше пет или шест бойници на колониите.

Замръзнах, след което бързо възвърнах самообладание. Измъкнах един нож от колана си и го хвърлих по войниците с всичка сила. Той се заби право в рамото на единия и той падна на колене. Останалите ме забелязаха. Тес и Франки едва успяха да се доберат до вратата. Зад мен войниците вдигнаха оръжията си.

Точно когато Тес избута Франки през входа, един войник излезе от сенките близо до вратата. Мигновено го разпознах. Това беше Томас, а в ръката му имаше пистолет.

Очите му бяха съсредоточени върху Тес и мен, а изражението му беше мрачно, страшно и разгневено. За миг светът около мен заглъхна. Хвърлих поглед към пистолета му. Той го вдигна. Не. Инстинктивно се придвижих към Тес, предпазвайки я с тялото си. Ще ни убие.

Но още докато тази мисъл пронизваше ума ми, Томас ни обърна гръб и вместо това се изправи към идващите войници на колониите. Ръката му трепереше от гняв и той стисна още по-здраво пистолета си. Бях завладян от шока, но нямах време да мисля за това сега.

— Тръгвай — наредих на Тес. Минахме през страничната врата, залитайки.

В този момент Томас вдигна пистолета си — стреля веднъж, после още веднъж и още веднъж. Надаваше смразяващ рев, докато изстрелваше всеки куршум, който профучаваше към вражеските войници. Отне ми секунда, за да разбера какво крещи.

— Да живее Електорът! Да живее републиката!

Успя да стреля шест пъти, преди от колониите да отвърнат на огъня. Притиснах Тес до гърдите си и скрих очите й. Тя извика, протестирайки.

— Недей да гледаш — прошепнах в ухото й.

В същия този миг главата на Томас отскочи рязко назад и цялото му тяло се отпусна. Пред очите ми се мярна образът на майка ми.

Застрелян в главата. Той беше застрелян в главата. Смърт чрез разстрел.

От изстрела Тес подскочи — тя изхлипа сподавено под ръцете ми, с които я бях обгърнал. Вратата се затвори.

Паскао ни посрещна в мига, в който се намирахме в безопасност. Беше покрит от глава до пети в прах, но на лицето му все още имаше лека усмивка.

— Финалният поток за евакуация ни чака — рече той и кимна към два паркирани джипа, готови да ни върнат обратно в бункера.

Към нас вече се бяха запътили войници на републиката, но преди някой да почувства облекчение, забелязах, че Франки бе рухнала на земята, а Тес стоеше над нея. Леката усмивка на Паскао се изпари. Докато войниците запечатваха страничния вход, ние се събрахме около Франки. Тес извади комплект с припаси. Франки бе започнала да се тресе.

Куртката й беше свалена изцяло, а под нея се разкри прогизнала от кръв риза. Очите й бяха широко отворени от ужас и едва дишаше.

— Простреляха я, докато се измъквахме — обясни Тес, разкъсвайки ризата на Франки. По челото й беше избила пот. — Три или четири пъти. — Трепещите й ръце се движеха бързо по тялото на Франки, като пръскаха пудра и слагаха мехлем по раните й. Когато приключи, извади дебело руло с превръзки.

— Няма да оживее — измърмори Паскао на Тес, докато тя го избута от пътя си и притисна плътно една от струящите рани на Франки. — Трябва да вървим. Веднага.

Тес избърса чело.

— Дайте ми още минута — настоя тя през стиснати зъби. — Трябва да спрем кървенето.

Паскао се опита да протестира, но аз го накарах да замлъкне, като му хвърлих заплашителен поглед.

— Остави я да го направи. — След това коленичих до Тес, а очите ми бяха безпомощно притеглени към жално изглеждащата фигура на Франки. Виждах, че тя няма да може да се пребори.

— Ще правя, каквото ми кажеш — измърморих на Тес. — Нека помогнем.

— Притискай раните — отвърна Тес и махна към превръзките, които вече от бели бяха станали кървавочервени. Тя се втурна да приготви компрес.

Клепачите на Франки запърхаха. Тя проплака задавено, след което успя да ни погледне.

— Трябва да… трябва… да тръгвате. Колониите… те… идват…

Измина цяла минута, преди да умре. Тес продължи да слага лекарства още известно време, докато най-накрая не сложих ръка върху нейната, за да я спра. Погледнах към Паскао. Един от войниците на републиката се доближи отново до нас и ни изгледа сурово.

— Това е последното ви предупреждение — рече той и посочи към отворените врати на двата джипа. — Потегляме.

— Тръгвай — казах на Паскао. — Ще се качим на джипа, който пътува точно след теб.

Паскао се поколеба за секунда, покрусен от гледката, която представляваше Франки, но след това скочи на крака и изчезна в първия джип. Возилото потегли, оставяйки облак от прах след себе си.

— Хайде — обърнах се настойчиво към Тес, която стоеше прегърбена над безжизненото тяло на Франки. От другата страна на Бронята се носеше бесен шум на битка. — Трябва да тръгваме.

Тес се отскубна от хватката ми и метна ролката с превръзки по стената. След това се обърна, за да погледне отново бледото лице на Франки. Изправих се и принудих Тес да направи същото. Кървавата ми ръка остави отпечатъци по рамото й. Войниците сграбчиха и двама ни и ни отведоха към последния джип. Когато най-накрая бяхме вътре. Тес обърна очи към моите. Те бяха пълни със сълзи, а от измъчения й вид сърцето ми се късаше. Отдалечихме се от Бронята, докато войниците натовариха тялото на Франки в един камион. След това завихме зад ъгъла и с пълна скорост се отправихме към бункера.

Когато пристигнахме, джипът на Паскао вече беше разтоварен и те се бяха спуснали надолу към влака. Войниците бяха напрегнати. Когато ни пропускаха да преминем през входа на телената ограда, още една експлозия откъм Бронята разтресе земята. Сякаш като в сън ние се втурнахме надолу по металното стълбище, минахме през коридорите, облети в бледи червени светлини, а звукът от стъпващи тежко ботуши отекваше глухо някъде навън. Спускахме се все по-надолу и по-надолу, докато най-сетне стигнахме до бункера и се запътихме към чакащия влак. Войниците ни качиха.

Когато двигателят на подземната железница забоботи и ние потеглихме от бункера, серия от експлозии отекнаха сред празното пространство и едва не ни събори на земята. Тес се прилепи до мен. Докато я притисках близо до себе си, тунелът зад нас рухна и ни обви в мрак. Ускорихме скоростта. Ехо от експлозиите прокънтя по земята. Главоболието ми изригна.

Паскао се опита да ми каже нещо, но вече не можех да го чуя. Не чувах нищо. Светът около мен притъмня и усетих как се замайвам. Къде се намираме? Отнякъде Тес изкрещя името ми, но не разбрах какво каза след това, защото се изгубих сред океан от болка и рухнах в тъмнината.