Мари Лу
Героят (27)

Джун

От „Банк Тауър“, в центъра на Ел Ей, можех да видя гигантските кълба от оранжеви пламъци, които осветяваха военноморските бази по продължението на брега. Взривовете бяха огромни, озаряваха далечния край на небето с ослепителна светлина и отекваха във въздуха, а мощта им разклащаше стъклата на прозорците на кулата, от която наблюдавах случващото се. Персоналът на болницата кръжеше около мен сред настъпилата суматоха. Лабораторните екипи подготвяха Идън и Тес за евакуация.

Получих обаждане от Паскао.

— Дей е с мен — извика той. — Чакай ни отпред.

Коленете ми омекнаха от облекчение. Той е жив. Оцелял е. Надникнах в стаята на Тес, където тя беше настанена в инвалидна количка, и вдигнах палци нагоре. Тес се разведри, въпреки омаломощението си. Извън кулата видях как сянката, която бе погълнала нашата сграда, се раздвижи — цепелинът на колониите, кръжащ над нас, се отдалечаваше, за да се включи в битката. Сякаш нашите експлозии бяха разбунили гнездо на оси — дузина изтребители на колониите излетяха от палубата му, както и от палубите на далечните, повредени въздушни кораби и бързо сформираха ескадрили в небето. Те бяха посрещнати от изтребителите на републиката.

Побързай, Антарктида. Моля те.

Изстрелях се от лабораторията и слязох по стълбите към фоайето на „Банк Тауър“. Хаосът беше навсякъде. Войници на републиката бързо минаха покрай мен, като размазани петна от снимка, докато други се събраха пред входната врата, за да попречат на някой друг да влезе.

— Влизането в болницата е забранено! — извика един от тях. — Изведете ранените от другата страна на улицата — евакуираме се!

Екраните, наредени в коридора, показваха сцени на сблъсъци по улиците между републикански войници и войски на колониите… и за моя изненада граждани на републиката, хванали всевъзможни оръжия, се присъединяваха, за да отблъснат колониите. По пътищата горяха пожари. В дъното на всеки екран с получерни, заплашителни букви вървеше текстът:

ВСИЧКИ ВОЙНИЦИ НА РЕПУБЛИКАТА ДА ПРЕКРАТЯТ КАПИТУЛАЦИЯТА. ВСИЧКИ ВОЙНИЦИ НА РЕПУБЛИКАТА ДА ПРЕКРАТЯТ КАПИТУЛАЦИЯТА.

Присвих се уплашено при вида на тази сцена, макар че ние бяхме планирали точно това.

Отвън шумът от битката беше проглушителен. Изтребители преминаваха над нас с рев, докато други кръжаха точно над „Банк Тауър“, подготвяйки се да защитават най-високата сграда в Ел Ей, ако — когато — колониите се опитаха да я атакуват. Видях подобни формации над важни сгради в центъра.

— Хайде, Дей — измърморих и огледах близките улици за следи от неговата светла коса или от бледите очи на Паскао.

Дълбок трус разтърси земята. Още една топка от оранжеви пламъци експлодира зад няколко реда сгради, след което два изтребителя на колониите преминаха с бръмчене, следвани плътно от самолет на републиката. Звукът беше толкова силен, че притиснах ръце до ушите си, докато те не изчезнаха.

— Джун? — Гласът на Паскао дойде през слушалката, но аз едва го чувах. — Почти пристигнахме. Къде си?

— Пред „Банк Тауър“ — провикнах се, надвиквайки шума.

— Трябва да се евакуираме — веднага отговори той. — Получавам информация от хакерите ни — колониите възнамеряват да атакуват сграда в рамките на час…

Точно на място един изтребител на колониите изсвистя над мен и миг по-късно огромна експлозия избухна в най-горната частна „Банк Тауър“. Войниците около мен крещяха предупреждения за падащи стъкла от най-високите етажи. Скочих назад към безопасния вход на сградата. Отломки заваляха като при гръмотевична буря, смачквайки джипове и пръскайки се на милиони парчета.

— Джун? — Гласът на Паскао, вече съвсем ясно разтревожен, отново се обади. — Джун… добре ли си?

— Добре съм! — извиках. — Ще помогна за евакуацията, веднага щом ви видя. Доскоро! — След това прекъснах връзката.

Три минути по-късно най-сетне забелязах Дей и Паскао да се придвижват, олюлявайки се към „Банк Тауър“ в обратна посока на вълната от граждани, която бягаше от района, и войниците, които се бяха втурнали, за да защитават улиците. Препъваха се в отломките. Излязох от входа и се втурнах към Дей, който се беше облегнал с цялата си тежест върху здравото рамо на Паскао.

— Ранен ли е някой от вас? — попитах.

— Аз съм добре — отвърна Паскао и кимна към Дей. — Не съм сигурен за този тук. Мисля, че по-скоро е крайно изтощен.

Преметнах другата ръка на Дей през рамото си. Двамата с Паскао го вкарахме във фоайето на една сграда на няколко пресечки от „Банк Тауър“, където все още имахме пряка видимост към кулата и потъналия в хаос и отломки площад, разположен между двете здания. Вътре в болницата редици от ранени войници вече биваха извеждани, а медици обезумяло тичаха между тях.

— Опразваме кулата — обясних, докато внимателно помагах на Дей да седне на земята. Той направи гримаса от болка, макар че не можех да открия някакви видими рани по него. — Не се притеснявай — уверих го аз, когато той погледна разтревожено към мен. — В момента евакуират Идън и Тес.

— И ти трябва да сториш същото — добави той. — Битката едва започна.

— Ако ти кажа да спреш да се притесняваш, ще го направиш ли?

Отговорът ми го накара да се усмихне кисело.

— Ще ни дойдат ли на помощ войници от Антарктида? — попита Дей. — Каза ли на Андън за лекарството…

— Успокой се — прекъснах го аз, след което се изправих и сложих ръка върху рамото на Паскао. — Наглеждай го. Връщам се в кулата, за да помогна с евакуацията. Ще им кажа да доведат брат му тук.

Паскао кимна бързо, а аз хвърлих един последен поглед към Дей, преди да изтичам навън.

Поток от хора излизаше от кулата, войници на републиката вървяха от двете им страни. Някои се придвижваха с патерици или инвалидни колички, докато други бяха в медицински носилки, бутани от екип медици. Републиканските войници им крещяха заповеди, оръжията им бяха в готовност, телата — напрегнати. Минах бързо покрай тях, насочих се към входа, след което си проправих път навътре към стълбите. Взимах по две стъпала наведнъж, докато най-накрая стигнах до етажа, където бе разположена лабораторията — там вратата беше подпряна, за да седи отворена, и една сестра насочваше хората към асансьора.

Отидох до нея и я хванах за ръката. Тя се сепна и се обърна да ме погледне.

— Госпожице кандидат-принцепс — успя да избърбори тя и бързо се поклони. — Какво правите…

— Идън Батаар Уинг — задъхано обясних. — Готов ли е вече за тръгване?

— Братът на Дей? — отвърна тя. — Да… да, той е в стаята си. Подготвяме се, за да можем спокойно да го преместим. Все още се налага да остане в инвалидна количка, но…

— А Тес? Момичето, което беше под карантина?

— Тя вече е на път към партера…

Не изчаках сестрата да довърши и се втурнах към главната лабораторна зала, а след това по коридора. В самия му край видях как двама лекари извеждаха Идън с количката. Той сякаш беше в безсъзнание, отпуснал се върху малка възглавница, поставена между главата и облегалката на стола, а челото му беше подгизнало от пот.

Дадох инструкции на лекарите къде да го отведат, докато бързо се придвижвахме към асансьора.

— Там ще видите Дей. Нека остане с брат си.

Още една експлозия разтресе сградата и половината от нас се озоваха на колене. Някои от медиците изкрещяха. Дъжд от прах се изсипа от тавана и насълзи очите ми — разкопчах куртката си, свалих я и я метнах върху Идън, за да го предпазя.

— Няма да ползваме асансьора — казах задъхано и се отправих към стълбите. — Можем ли да го пренесем до долу?

Една от сестрите внимателно вдигна Идън и го притисна здраво. Спуснахме се бързо по стълбите, докато върху нас продължаваше да се сипе прах, а отвън се чуваха приглушени звуци от викове, изстрели и експлозии.

Втурнахме се навън в настъпващата нощ, осветена изцяло от огъня на битката. Все още нямаше обаждане от Андън. Очите ми огледаха покривите, когато спряхме под козирката на входа, а останалите евакуирани се стичаха около нас и между охраната. Един от пазачите ме разпозна, веднага се приближи и бързо ми отдаде чест, преди да проговори.

— Госпожице кандидат-принцепс — извика той. — Отидете в близкото убежище колкото се може по-скоро — ще изпратим джип, който ще ви отведе при Електора.

Веднага поклатих глава.

— Не. Оставам тук.

Една искра от покрива ме накара да погледна нагоре и мигновено всички се присвихме, когато куршумът се заби в навеса пред главния вход. По покривите имаше стрелци на колониите. Няколко републикански войника насочиха оръжия и откриха огън. Пазачът, който се беше обърнал към мен, сложи ръка на рамото ми.

— Тогава минавайте — извика той и започна да ни маха обезумяло.

Сестрата, която държеше Идън, направи няколко крачки напред, очите й все още гледаха ужасено към покривите. Вдигнах ръка, за да я спра.

— Още не — казах. — Останете тук за момент.

Не бяха изминали и две секунди, след като думите излязоха от устата ми, когато видях как куршум уцели един от евакуираните — пръсна кръв и мигновено хората около него се разбягаха, писъци отекнаха във въздуха. Сърцето ми блъскаше, докато отново оглеждах покривите. Един от войниците на републиката най-сетне успя да уцели стрелеца и видях как облеченият в униформа на колониите войник падна от върха на съседната сграда. Извърнах очи, преди тялото да тупне на земята, но все пак почувствах силно усещане за непреодолимо гадене. Как да измъкнем Идън на безопасно място?

— Останете тук — заповядах на сестрата, която държеше Идън. След това избрах четирима от войниците. — Прикривайте ме. Отивам там горе. — Направих знак на един от пазачите да ми даде пистолета, закачен на колана му, и той без никакво колебание изпълни молбата ми.

Пробих си път сред тълпите и се отправих към сградите. Опитах се да подражавам на фината елегантност на Дей и Паскао сред тази градска джунгла. Докато хаотичната евакуация продължаваше и войниците от двете страни се бяха изправили лице в лице, аз бързо се слях в сенките на тясна, разположена наблизо, алея и започнах да се изкачвам по стената на сградата. Бях дребна, облечена в черни дрехи и сама. Те нямаше да очакват да поема нагоре. През ума ми минаваха всички уроци за прецизна стрелба. Ако успеех да отвлека вниманието им, това щеше да даде много по-голяма възможност на евакуираните да се измъкнат благополучно. В мига, в който си помислих това, още един изтребител на колониите премина с мощен рев над главата ми и огромно кълбо от огненочервени пламъци избухна от „Банк Тауър“. Републикански самолет го преследваше плътно и стреляше по него в движение — видях как той успя да уцели изтребителя на колониите и да възпламени един от двигателите му, при което вражеският летателен съд се килна стремглаво на една страна, оставяйки след себе си черна струя дим. Последва оглушителен тътен — навярно се бе разбил няколко пресечки по-долу. Отново погледнах нагоре към горящата кула. Нямахме много време. Тази сграда щеше да рухне. Стиснах зъби и се заизкачвах нагоре колкото можех по-бързо. За съжаление не бях чак толкова добър паркур колкото Дей и Паскао.

Най-сетне стигнах до ръба на най-горния етаж. Оттук имах добра гледка към бойната зона под мен. „Банк Тауър“ беше под обсада както в небето, така и на земята, където стотици републикански войници отблъскваха непрекъсната вълна от вражески войски по улиците. Пациенти и медици все още се стичаха от кулата надолу по улицата към временното убежище заедно с държавни служители от по-високите етажи, като много от тях бяха покрити в бял прах и кръв. Надникнах през перваза на най-горния етаж.

Тук нямаше стрелци. Издърпах се на покрива, като внимавах да остана в сенките. Ръката ми стискаше толкова силно пистолета, че едва усещах пръстите си. Оглеждах покривите в опасната зона, която водеше към убежището, докато най-накрая забелязах няколко войници на колониите, които бяха приклекнали по върховете на съседните сгради и се целеха във войските, застанали най-отпред и ръководещи евакуацията. Безшумно се отправих към тях.

Свалих първия бързо, като се прицелих в гърба му, докато надничах над перваза на сградата. Имах чувството, че сякаш Метиъс насочва пистолета ми, уверявайки се, че съм го уцелила някъде, където няма да е смъртоносно. Когато той рухна с приглушен писък, който се изгуби сред целия хаос, аз се втурнах и грабнах оръжието му и го изхвърлих от покрива. Ударих войника в лицето достатъчно силно, за да го пратя в безсъзнание. Очите ми се спряха върху следващия враг. Притиснах ръка до слушалката си и включих микрофона.

— Кажете на медицинската сестра да продължи да чака — изсъсках бързо на пазача при кулата. — Ще дам сигнал, когато…

Не получих възможност да довърша изречението си. Експлозия ме повали на покрива. Когато отворих очи и погледнах надолу, цялата улица беше покрита с пепел и прах. Прахови бомби? През воала от пушек и мръсотия евакуираните тичаха панически към убежището, като разкъсваха редиците от републикански войници, които вървяха от двете им страни, и не обръщаха никакво внимание на виковете им. Стрелците на колониите имаха визьори. Сигурно можеха да виждат през всичкия този дим. Стреляха към тълпите и ги разпръсваха във всички посоки. Погледнах обезумяла към кулата. Къде беше Идън? Бързо се насочих към следваща си мишена и я обезвредих по същия начин. Още един неутрализиран стрелец. Прицелих се в третата си мишена, след което изругах, когато осъзнах, че патроните в пистолета ми бяха свършили.

Точно когато щях да се спусна надолу, нещо ярко проблесна от един от покривите. Замръзнах на място.

Недалеч от мен на една по-висока сграда командир Джеймсън беше приклекнала на покрива. Побиха ме тръпки от глава до пети, когато видях оръжието в ръцете й. Не. Не.

Тя сваляше републиканските войници — по един с всеки куршум. Сърцето ми спря, когато командир Джеймсън забеляза нещо, което възбуди интереса й. Тя се прицели към нова мишена на земята. Очите ми проследиха траекторията, към която бе насочено оръжието. И тогава видях едно момче със светлоруса коса, което си проправяше път сред потока от хора към „Банк Тауър“.

Беше се прицелила в Дей.