Мари Лу
Героят (24)

Дей

Теорията на Джун промени всичко. Тя незабавно се присъедини към лабораторния екип в отделна болнична стая, където я закачиха за няколко сонди и жици и взеха проба от костния й мозък. Направиха серия от изследвания, от които й прилоша; същите тестове, които вече видях да прилагат на Идън. Искаше ми се да остана. Слава богу, изследванията на Идън бяха приключили, но сега опасността се бе изместила върху Джун и в този миг исках единствено да остана тук и да се уверя, че всичко протича гладко.

За бога — ядосано си казах аз, — това, че ще съм тук, няма да помогне с нищо. Но когато Паскао най-накрая ме изведе през вратата и напуснахме болницата, за да се присъединим към останалите, не се сдържах и хвърлих поглед назад.

Ако кръвта на Джун съдържаше липсващото парче от пъзела, то тогава имахме шанс. Можехме да спрем заразата. Можехме да спасим всички. Можем да спасим Тес.

Когато се качихме на влака, който щеше да ни отведе от болницата до военните бази в „Батала“, помъкнали с нас няколко войници от републиката, тези мисли постепенно се трупаха в душата ми, докато накрая вече не издържах да стоя на едно място. Паскао забеляза неспокойствието ми и се ухили.

— Бил ли си преди в базите? Мисля, че си спомням за някои твои номера там.

Думите му отключиха няколко спомена. Когато станах на четиринадесет, проникнах в два въздушни кораба на Лос Анджелис, които трябваше да потеглят към бойния фронт. Влязох както с патриотите във Вегас: промъкнах се през вентилационната система, след което преминах незабелязано през целите кораби, лъкатушейки по техните безкрайни въздушни шахти. По това време периодът ми на растеж беше завършен едва наполовина — тялото ми беше по-малко и по-слабо и нямах никакъв проблем да се промуша през безбройните тунели. Щом се озовах вътре, откраднах колкото можех повече консервирана храна от кухните, след което запалих пожари в двигателите на корабите, от които разрушенията бяха толкова големи, че причиниха повреди, които щяха да им попречат да служат на републиката с години, а може би и завинаги. Точно този мой номер ме изстреля на върха в списъка с най-издирвани престъпници на републиката. Доста добре свършена работа, смея да твърдя.

Сега си припомних разположението на базите. Като изключим няколкото въздушни порта в сектор „Батала“, четирите главни военноморски бази в Ел Ей се намираха върху тънка ивица земя по западното крайбрежие на града, която бе разположена между гигантското езеро и Тихия океан. Там се намираха тежковъоръжените морски кораби, които през повечето време не се използваха. Но причината, поради която аз и патриотите се бяхме запътили в тази посока, бе, че сега всички въздушни докове на Ел Ей бяха разположени на същото място и колониите щяха да приземят цепелините си там, ако — или когато — се опитаха да окупират града след капитулацията.

Беше третият и последен ден от обещаното от колониите примирие. Докато влакът бързо преминаваше през секторите, видях група граждани, събрани около джъмботроните, по които в момента се повтаряше съобщението на Андън за капитулация. Повечето изглеждаха поразени и шокирани и се държаха един за друг. Други бяха побеснели — хвърляха обувки, железни лостове и камъни по екраните, гневейки се на предателството на своя Електор. Чудесно. Трябваше да бъдат ядосани, за да използват гнева си срещу колониите. Скоро трябваше да изиграя своята роля.

— Добре, хлапета, слушайте — извика Паскао, когато влакът ни наближи мостовете, които водеха към военноморските бази. Той разтвори длан и ни показа няколко малки метални устройства. — Запомнете: по шест на всеки док. — Той посочи малък червен детонатор в центъра на всяко устройство. — Искаме качествени, контролирани експлозии и войниците ще ни покажат най-добрите места, където да поставим тези неща. Ако свършим добре работата си, ще можем да извадим от строя всички въздушни кораби на колониите, които са използвали нашите докове за приземяване, а цепелин с повредена летищна площадка е безполезен. Нали? — Паскао се ухили. — В същото време нека не повреждаме твърде много доковете. По шест на всеки док.

Извърнах очи и отново погледнах през прозореца, където първата военноморска база се приближаваше на хоризонта. Огромни пирамидални бази за полети се издигаха една след друга, черни и внушителни, а аз мигновено си спомних за първия път, когато ги видях във Вегас. Стомахът ми се сви от безпокойство. Ако планът се провалеше, ако не успеехме да удържим колониите и Антарктида въобще не ни се притечеше на помощ, ако Джун не бе това, от което имахме нужда за противоотровата — какво щеше да се случи с нас? Какво ще стане, когато колониите най-накрая се докопат до Андън или до Джун, или до мен? Поклатих глава и пропъдих образите от съзнанието си. Нямах време да се притеснявам. Или щеше да се случи, или нямаше. Вече бяхме избрали своя път.

Когато пристигнахме на първия док за приземяване в Първа военноморска база, виждах достатъчно от вътрешната част на града, за да забележа мъничките тъмни точици в небето. Войските на колониите — въздушни кораби, изтребители — кръжаха недалеч от покрайнините на Лос Анджелис и се подготвяха за атака. Тихо, монотонно бръмчене изпълваше въздуха — предполагам, че вече можехме да чуем равномерно приближаващите им кораби. Очите ми се вдигнаха към джъмботроните, наредени по улиците. Продължаваха да излъчват съобщението на Андън, придружено от яркочервено предупреждение „Намерете укритие“, което вървеше в долния край на всеки екран.

Четирима войници от републиката се присъединиха към нас, когато бързо излязохме от джипа и пристъпихме в основата на пирамидата. Вървях близо до тях, а те ни съпроводиха до асансьора и нагоре към надвисналия вътрешен покрив на базата, където въздушните кораби излитаха и кацаха. Навсякъде около нас отекваше оглушителният шум от стъпващи по пода войнишки ботуши на хора, втурнали се към своите позиции и подготвящи се да излетят и тръгнат срещу колониите. Чудех се колко ли войска беше принуден да изпрати като подкрепления в Денвър и Вегас Андън и можех единствено да се надявам, че разполагахме с достатъчно останали войници, които да ни бранят.

Тук не е Вегас — напомних си аз и се опитах да не мисля за времето, когато позволих да ме арестуват. Но това не помогна. Когато се качихме на върха на базата и се покатерихме по редицата от стъпала към отворения горен край на пирамидата, сърцето ми бушуваше и това не се дължеше само на физическото усилие. Ех, и ако това не ми навяваше спомени за времето, когато започнах да работя за патриотите! Не можех да спра да оглеждам металните греди, които пресичаха вътрешността на базата, всичките закрепващи части, които се свързваха с въздушния кораб, щом той кацнеше. Усещах черния екип, който носех лек като перце. Беше време да заложим малко бомби.

— Виждате ли тези греди? — обърна се към нас двамата с Паскао някакъв капитан от републиката и посочи към сенките на тавана, където се намираха три процепа, които изглеждаха особено трудни за достигане. — Максимални щети по кораба, минимални повреди по базата. Вие двамата ще трябва да поемете тези три точки във всяка от базите. Бихме могли да ги достигнем и сами, ако настроим крановете си, но нямаме време за това. — Той направи пауза, за да ни се усмихне изкуствено. Повечето от тези проклети войници все още не се чувстваха напълно комфортно да работят покрай нас. — Е — рече той, след една неловка пауза, — изглежда ли ви изпълнимо? Достатъчно бързи ли сте?

Исках да се сопна на капитана за това, че е забравил за репутацията ми, но Паскао ме спря, като се изсмя гръмогласно.

— Нямате ни доверие, нали? — попита той и сръчка закачливо капитана в ребрата, след което се ухили самодоволно на възмутения поглед, с който човекът реагира.

— Чудесно — отвърна вдървено капитанът, преди да продължи нататък с останалите патриоти и собствения си патрул. — Побързайте. Нямаме много време. — Той ни остави да си вършим работата и започна да възлага точки за поставяне на бомби на останалите.

Веднага щом си тръгна, усмивката на Паскао изчезна и той се концентрира върху процепите, които ни беше посочил капитанът.

— Не са лесни за достигане — измърмори той. — Сигурен ли си, че си готов за това? Достатъчно ли си силен, като се вземе предвид, че умираш и всичко останало?

Хвърлих му унищожителен поглед, след което проучих всеки един от процепите. Тествах колената и лактите си, опитвайки се да преценя колко сила имам. Паскао беше малко по-висок от мен — щеше да се справи най-добре с първите два процепа, но третият бе врязан на много тясна позиция, до която знаех, че само аз мога да достигна. Също така веднага видях защо капитанът бе посочил тази точка. Дори и да не поставехме шест бомби от тази страна на базата, вероятно щяхме да извадим от строя всеки въздушен кораб с един-единствен взрив на това място. Посочих го.

— Аз ще се заема с това — заявих.

— Сигурен ли си? — Паскао присви очи към процепа. — Не искам да те гледам как падаш и умираш още на първата ни база.

Думите му предизвикаха саркастичната ми усмивка.

— Нямаш ли поне малко вяра в мен?

Паскао се ухили самодоволно.

— Съвсем мъничко.

Захванахме се за работа. Направих летящ скок от края на стълбите към най-близката напречна греда и се вмъкнах гъвкаво в металния лабиринт. Какво усещане за дежавю. Отне ми известно време, докато се нагодя с пружините, вградени в ставните части на костюма ми, но след няколко скока свикнах с тях. Бях бърз. Наистина бърз с тяхна помощ. В рамките на десет минути прекосих една четвърт от тавана на базата и сега се намирах на разстояние, даващо ми възможност да атакувам цепнатината. Тънки струйки пот се спускаха по врата ми, главата ми пулсираше от познатата болка. Отдолу войниците се бяха спрели, за да ни наблюдават, макар че всички електронни апарати в базата продължаваха да излъчват съобщението за капитулация. Те нямаха абсолютно никаква представа какво вършим.

Спрях се преди финалния скок, след което се метнах. Тялото ми уцели цепнатината и се плъзна комфортно навътре. Мигновено извадих миниатюрната бомба, свалих скобата и стабилно я поставих на място. Главоболието ми ме замая, но аз успях да го потисна.

Готово.

Бавно се върнах обратно по гредите. Когато се метнах отново на стълбите, сърцето ми блъскаше от адреналина. Забелязах Паскао между гредите и му направих бърз знак с вдигнати палци.

Това е лесната част — напомних си аз, а вълнението ми отстъпи на зловещо безпокойство. Трудната част щеше да се състои в измислянето на убедителна лъжа за канцлера.

Приключихме с първата база и продължихме към следващата. Когато завършихме работата и по четвъртата, силите бяха започнали да ме напускат. Ако бях в стихията си както преди, този костюм щеше да ме направи адски неудържим, но сега, дори и с помощта му, мускулите ме боляха, а дишането ми бе затруднено. Сега, когато войниците ме заведоха в някаква стая във въздушната база и ме подготвиха, за да проведа разговор и излъча обръщението си по телевизията, тайничко се радвах, че няма да ми се наложи отново да се катеря по тавана.

— Какво ще се случи, ако канцлерът не се хване на въдицата? — попита Паскао, докато един по един войниците напуснаха стаята. — Нищо лично, хубавецо, но репутацията ти, че си държиш на думата, не е сред най-силните ти страни.

— Не съм му обещавал нищо — отвърнах. — Освен това ще види как обръщението ми ще се разпространи из цялата република. Той ще смята, че всички в страната ще видят как се отказвам от клетвата си за вярност пред републиката. Няма да трае дълго. Но ще ни спечели малко време. — Мълчаливо се надявах, че ще успеем да открием окончателен вариант на противоотровата, преди колониите да разберат какво правим.

Погледът на Паскао се отмести към прозореца на стаята, където републиканските войници приключваха с поставянето на последните няколко бомби по тавана на базата. Ако планът се провалеше или колониите осъзнаеха, че капитулацията е фалшива, преди да имаме време да направим каквото и да е, то най-вероятно с нас беше свършено.

— Тогава е време да проведеш този разговор — измрънка Паскао. Той заключи вратата, намери един стол и го издърпа в ъгъла. След това седна заедно с мен и зачака.

Ръцете ми трепереха леко, когато включих микрофона и се обадих на канцлера на колониите. За миг чувах единствено статичен шум и част от мен се надяваше, че устройството няма да може да открие името и по някакъв начин нямаше да мога да се свържа. Но тогава шумът изчезна, връзката стана по-чиста и чух как тя се осъществи. Поздравих канцлера.

— Говори Дей. Днес е последният ден от вашето временно примирие, нали така? Готов съм с отговора на молбата ви.

Изминаха няколко секунди. След това от другата страна се обади ясен и делови глас.

— Дей — започна канцлерът, учтив и любезен както винаги. — Точно навреме. Радвам се да те чуя.

— Сигурен съм, че вече сте видели съобщението на Електора — отговорих, като игнорирах любезностите му.

— Така е, наистина — отвърна мъжът. Някъде на заден план чух разлистване на хартия. — И сега с твоето обаждане този ден, изглежда, изпълнен с добри изненади. Чудех се кога отново ще се свържеш с нас. Кажи ми, Даниел, обмисли ли предложението ми?

От другия край на стаята бледите очи на Паскао се впериха в моите. Той не можеше да чуе разговора, но виждаше изписаното по лицето ми напрежение.

— Да — отвърнах след кратка пауза. Трябваше да звуча достоверно и не особено охотно, нали? Запитах се дали Джун щеше да одобри.

— И какво реши? Нали помниш, че всичко зависи изцяло от теб. Няма да те принуждавам да правиш нещо, което не желаеш.

Да, бе. Не трябваше да правя нищо — просто щях да седя и да гледам как унищожават хората, които обичам.

— Ще го направя. — Още една пауза. — Републиката вече се предаде. Хората не са щастливи от присъствието ви, но не искам да бъдат наранени. Не искам да нараняват никого. — Знаех, че нямаше нужда да споменавам името на Джун, за да ме разбере канцлерът. — Ще направя обръщение към целия град. Имам достъп до джъмботроните благодарение на патриотите. Няма да мине много време, преди това обръщение да се разпространи из цялата република. — Малко прекалих с театралниченето, за да прозвучи лъжата по-автентично. — Това достатъчно ли ще бъде, за да оставите Джун на мира?

Канцлерът плесна с ръце.

— Договорено. Ако желаеш да станеш наш… представител, така да се каже, то мога да ви уверя, че на госпожица Ипарис ще й бъдат спестени произхождащите от смяната на властта съдебни дела и екзекуция.

От думите му ме побиха ледени тръпки и ми напомниха, че ако се провалим, това, което вършех, нямаше да спаси живота на Андън. Всъщност, ако наистина се издънехме, канцлерът най-вероятно щеше да се досети, че аз стоя зад всичко това, и шансовете за оцеляване на Джун… а вероятно и тези на Идън се свеждаха до нула. Прокашлях се. В другия край на стаята лицето на Паскао се беше вцепенило от напрежение.

— А брат ми?

— Няма нужда да се притесняваш за брат си. Както ти споменах и преди това, аз не съм деспот. Няма да го закача за някоя машина и да го наливам с химикали и отрови — няма да експериментирам с него. Той, както и ти, ще живеете комфортно и безопасно, без притеснения и опасности. Мога да ти гарантирам това. — Тонът на канцлера се промени и думите му звучаха успокояващо и любезно. — Долавям недоволството в гласа ти. Но аз правя единствено това, което е необходимо. Ако Електорът ме залови, той няма да се поколебае да ме екзекутира. Така е устроен светът. Аз не съм жесток човек, Даниел. Не забравяй — колониите не са отговорни за страданията в живота ти.

— Не ме наричайте Даниел. — Гласът ми беше нисък и тих. Никой, освен моето семейство не може да ме нарича Даниел. Аз съм Дей. Просто и ясно.

— Моите извинения. — Гласът му прозвуча така, сякаш наистина съжаляваше. — Надявам се, че разбираш какво ти казвам, Дей.

Останах мълчалив за миг. Дори сега усещах притегателната сила, която ме тласкаше срещу републиката, всички мрачни мисли и спомени, които ми нашепваха да й обърна гръб, да я оставя да рухне. Канцлерът можеше да ме прецени по-добре, отколкото си мислех. Трудно беше да оставиш зад гърба си един живот, изпълнен със страдания. Сякаш усетила опасното обаяние на канцлера, Джун прекъсна тази верига от мисли и ми прошепна нещо. Затворих очи, вкопчих се здраво за нея и започнах да черпя сила.

— Кажете ми кога искате да направя това обръщение — попитах след малко. — Всичко е подготвено и можем да започваме. Да приключваме с цялата тази история.

— Чудесно. — Канцлерът също се прокашля и внезапно гласът му отново стана делови. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще кацна с войската си рано следобед на външните военноморски бази в Лос Анджелис. Нека се уговорим да направиш съобщението по това време. Съгласен ли си?

— Дадено.

— И само още едно нещо — добави канцлерът, точно когато щях да затворя. Замръзнах на мястото си, езикът ми бе готов всеки миг да изключи микрофона. — Преди да съм забравил.

— Какво е то?

— Искам да направиш обръщението от палубата на въздушния ми кораб.

Изненадан, погледнах бързо към Паскао и, макар да нямаше представа какво ми беше казал в този момент канцлерът, той се намръщи заради начина, по който пребледнях. От въздушния кораб на канцлера? Естествено. Как можехме да си мислим, че ще го измамим толкова лесно? Той взимаше предпазни мерки. Ако нещо се объркаше по време на обръщението, щях да бъда в ръцете му. Ако в моето обръщение кажех нещо различно от това да призова народа на републиката да преклони глава пред колониите, той щеше да ме убие на място, на палубата на въздушния си кораб, заобиколен от хората си.

Когато канцлерът отново проговори, усетих чувството на задоволство в гласа му. Знаеше точно какво върши.

— Думите ти ще бъдат по-съдържателни, ако бъдат съобщени направо от въздушен кораб на колониите, не си ли съгласен? — попита той и плесна още веднъж с ръце. — Ще те очакваме в Първа военноморска база след четири часа. Нямам търпение да се срещнем лично, Дей.