Мари Лу
Героят (14)

Дей

— Дей, Пристигнахме.

Отворих замаяно очи, събуден от нежния глас на Тес. Тя ми се усмихваше. Нещо притискаше главата ми и когато се пресегнах да докосна косата си, осъзнах, че около челото ми е намотан бинт. Порязаната ми ръка също вече бе покрита с бели превръзки. Отне ми още една секунда, за да забележа, че седях в инвалиден стол.

— О, стига де — реагирах незабавно. — Този проклет инвалиден стол? — Умът ми беше замътен и замъглен, познатото усещане от въздействието на доза болкоуспокояващи. — Къде се намираме? Какво е станало с мен?

— Сигурно ще ти се наложи да се отбиеш в някоя болница, когато слезем от влака. Смятат, че цялата тази възбуда ти е повлияла зле. — Тес вървеше до мен, докато някакъв войник ме буташе покрай вагона. По-напред видях как Паскао и останалите патриоти слизат от влака. — Намираме се в Лос Анджелис. Прибрахме се у дома.

— Къде са Идън и Луси? — попитах. — Знаеш ли?

— Те вече са се настанили във временното ви жилище в Рубинения сектор — отвърна Тес. За секунда тя остана безмълвна. — Предполагам, че сега скъпоценните сектори са твоят дом.

У дома. Смълчах се, докато слизахме от влака и се придвижихме по перона заедно с потока от войници. В Лос Анджелис както винаги бе топло, един типичен мъглив ден през есента, а жълтеникавата светлина ме накара да присвия очи. Чувствах инвалидната количка толкова чужда и дразнеща. Изпитах внезапна нужда да скоча от нея и да я изритам върху релсите. Аз съм паркур — не можеше да ме приковават в това смахнато нещо. Още една негативна реакция, този път отключена от суматохата? Изскърцах ядно със зъби, недоволен от това колко слаб бях станал. Пак си спомних прогнозата на лекаря. Месец, може би два. Честите повтарящи се пристъпи на тежък главобол определено бяха зачестили.

Войниците ми помогнаха да се кача в джипа. Преди да тръгнем, Тес се пресегна през отворения прозорец на колата и бързо ме прегърна. Внезапната й нежност ме изненада. Успях единствено да отвърна на прегръдката й, наслаждавайки се на краткия миг. Гледахме се втренчено, докато джипът най-сетне потегли от гарата и фигурата на Тес изчезна зад ъгъла. Но и след това продължих да се обръщам на седалката, за да я търся с поглед.

Спряхме на едно кръстовище. Докато чакахме група евакуирани да пресекат, огледах улиците в центъра на Лос Анджелис. Някои неща изглеждаха непроменени: колони от войници крещяха заповеди на недисциплинирани бегълци, други цивилни стояха отстрани и протестираха срещу наплива от новопристигнали, джъмботроните продължаваха да показват окуражителни съобщения за така наречените победи на републиката на бойния фронт и напомняха на хората: Не позволявайте на колониите да завладеят дома ви! Подкрепете каузата!

Разговорът ми с Идън се преповтори в ума ми.

Премигнах, след което огледах по-внимателно улиците. Този път сцените, които считах за познати, бяха кадри в различен контекст. Колоните от войници, които крещяха заповеди, всъщност раздаваха дажби на новите бегълци. На гражданите, които негодуваха срещу новодошлите, наистина им беше позволено да протестират — войниците ги наблюдаваха, но пистолетите им стояха прибрани на колана. А пропагандата на джъмботроните, кадри, които някога ми се бяха стрували толкова злокобни, сега изглеждаха като съобщения, изпълнени с оптимизъм, като програми, вдъхващи надежда в мрачни времена, отчаян опит да повдигнат духа на народа.

Недалеч от мястото, където спря джипът ни, видях тълпа от евакуирани деца, обградили млад войник. Той бе коленичил, за да е на нивото на погледите им, а в ръцете си държеше някаква кукла, която използваше, за да разкаже на децата приказка. Свалих прозореца си. Гласът му беше ясен и оптимистичен. От време на време децата се смееха, като страхът и объркването им за миг бяха забравени. Наблизо родителите гледаха с лица, които бяха едновременно изморени и признателни.

Народът и републиката… действаха заедно.

Намръщих се при тази непозната мисъл. Нямаше съмнение, че републиката бе причинила някои ужасни неща на всички нас, че може би все още извършваше тези неща. Но… може би съм виждал това, което исках да видя. Може би сега, когато старият Електор си бе отишъл, войниците на републиката също бяха започнали да захвърлят маските си. Може би те наистина следваха примера на Андън.

Джипът първо ме отведе до апартамента, където бе отседнал Идън. Той се втурна да ме посрещне, когато спряхме, вече беше напълно забравил колко нещастен се чувстваше при последния ни спор.

— Казаха, че там си създал една камара неприятности — рече той, докато двамата с Луси се настаняваха при мен в джипа. Върху лицето му се изписа неодобрително изражение: — Никога повече недей да ме плашиш така.

Усмихнах се иронично и разроших косата му.

— Сега знаеш какво мисля за твоето решение.

Когато се озовахме пред централната болница на Лос Анджелис, слуховете за пристигането ни се бяха разпространили като опустошителен огън и огромна тълпа очакваше джипа ми. Хората крещяха, плачеха и скандираха — бяха нужни два патрула с войници, които да освободят достатъчно място за придвижване, за да успеят да ни съпроводят в болницата. Гледах вцепенено хората, докато минавах. Много от тях имаха алени кичури в косите си, докато други държаха табели. Скандираха едно и също нещо.

СПАСИ НИ.

Извърнах нервно глава. Всички бяха видели и чули какво бяхме сторили с патриотите в Денвър. Но аз не бях някакъв непобедим супервойник — бях умиращо момче, което щеше да кисне в болницата, докато врагът превземаше страната ни.

Идън се надвеси над ръчките на инвалидната ми количка. Макар да не промълви и дума, ми трябваше само един поглед, за да разбера точно какви мисли му минават през главата. Усетих как ме побиват тръпки на ужас.

Мога да ги спася — мислеше си малкото ми братче. — Остави ме да ги спася.

Щом влязохме в болницата, войниците залостиха вратите и ме закараха до стаите на третия етаж. Там Идън изчака отвън, докато лекарите завързаха куп метални електроди и жици по мен. Направиха ми мозъчен скенер. Накрая ме оставиха да си почина. През цялата тази процедура главата ми туптеше непрекъснато понякога толкова силно, че имах чувството, че се движа, макар да лежах на легло. Дойдоха медицински сестри и ми сложиха някаква инжекция. Няколко часа по-късно, когато имах достатъчно сила да се изправя и седна, двама лекари пристигнаха, за да ме видят.

— Какво има? — попитах, преди да успеят да проговорят. — Три дни ли ми остават? Как стоят нещата?

— Не се притеснявайте — увери ме единият, който бе по-младият и неопитен от двамата. — Все още имате няколко месеца. Прогнозата не се е променила.

— О — отвърнах. Е, това беше успокояващо.

По-възрастният лекар неловко се почеса по брадата.

— Все още можете да се движите и да извършвате нормални дейности… каквито и да са те — измърмори той, — но не се напрягайте. Колкото до лечението ви… — Тук той се спря, след което впери поглед в мен през горния край на очилата си. — Ще опитаме още няколко по-радикални лекарства — продължи лекарят с неловко изражение. — Но нека бъда ясен, Дей — нашият най-голям враг е времето. Борим се упорито да ви подготвим за една много рискована операция, но бремето, което е нужно лекарството да подейства, може да се окаже по-дълго от това, което ви остава. Това е всичко, което можем да направим.

— Ние какво можем да направим? — попитах.

Лекарите кимнаха към капещата течност от системата, която висеше до мен.

— Ако успеете да оцелеете през пълния курс на медикаментозното лечение, може да сте готов за операция след няколко месеца, считано от този момент.

Сведох глава. Оставаха ли ми няколко месеца?

— Значи — измърморих, — може да съм мъртъв, когато дойде времето за операция. Или вече да я няма републиката.

При тази последна забележка лицето на доктора стана бяло като платно. Той не отвърна, но нямаше нужда да го прави. Нищо чудно, че останалите лекари ме бяха предупредили да свърша всичките си дела. Дори и при най-благоприятните обстоятелства можеше да не успея да се преборя навреме. Но бе възможно да остана жив достатъчно дълго, за да видя как превземат републиката. От тази мисъл ме побиха тръпки.

Единствената възможност от Антарктида да ни помогнат бе, ако им дадем доказателство за лекарство срещу заразата, да им да дадем причина да съберат войските си, за да спрат нашествието на колониите. А единственият начин да направим това бе да позволя на Идън да приеме искането на републиката.

Лекарството ме упои и измина един цял ден, преди да се свестя. Когато докторите не бяха при мен, упражнявах краката си, като правех кратки разходки из стаята. Чувствах се достатъчно силен, за да се движа без инвалидна количка. Все пак се препъвах, когато се опитвах да се напрегна до краен предел, и подскачах от единия край на стаята до другия. Не се получаваше. Въздъхнах разочаровано и се върнах обратно в леглото. Очите ми се преместиха към екрана на стената, където вървеше репортаж от Денвър. Стана ми ясно, че от републиката внимават какво и колко точно показват. Бях видял с очите си как изглеждаха нещата, когато войските на колониите започнаха да нахлуват, но на екрана показваха само далечни изстрели по града. Зрителят можеше да види единствено пушека, който се издигаше от няколко сгради, и зловещата редица от въздушните кораби на колониите, кръжащи близо до Бронята. След това кадрите се смениха, показвайки републикански изтребители на летището, готови да влязат в бой. По изключение бях доволен, че пропагандата бе на място. Просто нямаше смисъл да плашим до смърт цялата страна. По-добре да се покаже, че републиката се съпротивлява.

Не можех да спра да мисля за безжизненото лице на Франки. Или за това как главата на Томас отскочи назад, когато войниците от колониите го застреляха. Потреперих, докато сцената се преповтаряше в ума ми. Изчаках мълчаливо още половин час и гледах как кадрите на екрана се смениха и от битката в Денвър преминаха към заглавия за това как съм помогнал да забавим нахлуващите войски на колониите. Сега имаше още повече хора по улиците с техните алени кичури и ръчно направени табели. Те наистина смятаха, че мога сам да променя нещата. Прокарах ръка през лицето си. Те не разбираха, че бях просто едно момче — че никога не съм искал да се замеся толкова дълбоко във всичко това. Без патриотите, Джун или Андън, нямаше да сторя нищо. Сам бях безполезен.

Внезапно чух статичен шум в слушалката си — входящо обаждане. Подскочих. След това се обади непознат мъжки глас:

— Господин Уинг — рече мъжът. — Предполагам, че това сте вие?

Намръщих се.

— Кой е?

— Господин Уинг — рече мъжът с някакво неестествено вълнение, от което ме побиха студени тръпки. — Обажда се канцлерът на колониите. Радвам се да се запознаем.

Канцлерът? Преглътнах с усилие. Да, бе.

— Това някаква шега ли е? — попитах сопнато. — Някое хакерче ли…

— Хайде сега. Нима някой може да си прави такива шеги?

Не знаех, че колониите имат достъп до радиовръзката ни и можеха да осъществяват подобни разговори. Намръщих се, след което сниших глас.

— Как успяхте да се включите? — Нима колониите бяха удържали победа в Денвър? Нима градът вече е паднал, веднага след като приключихме с евакуацията?

— Имам своите начини — отвърна мъжът с адски спокоен глас. — Някои от хората ви дезертират при нас. Не мога да кажа, че ги виня.

Някой от републиката сигурно осведомяваше колониите и това им позволяваше да използват по подобен начин информационните ни потоци. Внезапно мислите ми трескаво се върнаха към задачата, която бях изпълнил заедно с патриотите и към това как колониите бяха застреляли Томас В главата — картината ме разтърси целия и се заставих да прогоня образа. Командир Джеймсън.

— Надявам се, че не ви безпокоя — заяви канцлерът, преди да успея да отговоря, — като се вземе предвид състоянието ви и други неща. И съм сигурен, че се чувствате изморен след малката ви лудория в Денвър. Трябва да кажа, че съм впечатлен.

Не отговорих. Чудех се какво друго знаеше той — дали имаше информация в коя болница се намирам… или още по-лошо, местоположението на новия ни апартамент, където бе отседнал Идън?

— Какво искате? — най-сетне прошепнах.

Практически можех да доловя по слушалката как канцлерът се усмихна.

— Не бих искал да ви губя времето, затова нека да стигнем до същината на този разговор. Осъзнавам, че настоящият Електор на републиката е този младеж Андън Ставрополос. — Тонът му беше снизходителен. — Но хайде сега, и двамата знаем кой наистина управлява страната ви. И това сте вие. Хората ви обичат, Дей. Когато първоначално войските ми влязоха в Денвър, знаете ли какво ми казаха? „Цивилните са залепили по стените постери на Дей. Искат отново да го видят по екраните“. Тези хора упорстват и не искат да оказват съдействие на хората ми и е удивително трудно да ги накараме да ни сътрудничат.

Гневът ми бавно се разпалваше.

— Оставете гражданите на мира — изрекох през стиснати зъби. — Те не са ви молили да нахълтвате в домовете им.

— Но вие забравяте — възрази канцлерът с увещаващ глас, — че вашата република прави същото с тях от десетилетия — не го ли сториха и с вашето собствено семейство? Ние завладяваме републиката заради това, което те ни причиниха. Заради вируса, който са разпространили през границата. На кого точно сте предан и защо? И — нека преминем на ти — осъзнаваш ли, момчето ми, колко невероятна е позицията ти предвид твоята възраст, как пръстът ти е напипал пулса на тази нация? Колко много власт притежаваш…

— Какво искате да кажете, господин канцлер?

— Зная, че умираш. Знам също, че имаш по-малък брат и искаш да го видиш да пораства.

— Ако отново споменете Идън, този разговор приключва.

— Много добре. Просто ме изслушай. В колониите корпорация „Медитек“ ръководи всичките ни болници и лечения и аз мога да ти гарантирам, че те ще свършат много по-добра работа, за да ти помогнат, отколкото всичко, което може да ти предложи републиката. Така че ето каква е сделката. Можеш бавно да обезценяваш малкото ти останал живот, да останеш верен на страна, която не е предана към теб… или можеш да направиш нещо за нас. Можеш публично да помолиш народа на републиката да се подчини на колониите и да помогнеш на тази страна да има по-добро управление. Ще получиш лечение в качествена институция. Няма ли да бъде чудесно? Със сигурност заслужаваш повече, отколкото получаваш.

В гърдите ми се надигна презрителен смях.

— Да, точно така. Очаквате да ви повярвам ли?

— Виж сега — рече канцлерът, като се опита гласът му да прозвучи развеселено, но този път усетих нещо мрачно в думите му. — Разбирам, че това е един несъстоятелен довод. Ако избереш да се бориш за републиката, ще уважа решението ти. Единствено се надявам, че на теб и брат ти ще се случат най-хубавите неща, дори и след като се установим твърдо в републиката. Но аз съм бизнесмен, Дей, и обичам да имам резервен план в главата си. Така че, вместо това, нека те попитам. — Той замълча за секунда. — Кандидат-принцепсът Джун Ипарис. Ти обичаш ли я?

Ледена хватка стегна гърдите ми.

— Защо?

— Ами — канцлерът промени тона и гласът му прозвуча мрачно — трябва да видиш ситуацията от моята гледна точка — спокойно обясни той. — С това темпо колониите неминуемо ще спечелят. Госпожица Ипарис заема централно място в тази управляваща върхушка. Виж сега, синко, искам да си помислиш по въпроса. Какво смяташ, че се случва с правителството, което губи войната?

Ръцете ми се разтрепериха. Това бе мисъл, която се мярваше в тъмните ниши на съзнанието ми, нещо, за което се опитвах да не се сещам. Досега.

— Заплашвате ли я? — прошепнах.

Канцлерът изцъка неодобрително с език заради тона ми.

— Аз просто съм благоразумен. Какво мислиш, че ще се случи с нея, щом обявим победата си? Наистина ли смяташ, че ще оставим живо едно момиче, което е на път да стане лидер на републиканския Сенат? Така процедират всички цивилизовани нации, Дей, от векове. От хилядолетия. В крайна сметка съм сигурен, че вашият Електор е екзекутирал тези, които са му се противопоставяли. Нали? — Останах безмълвен. — Госпожица Ипарис заедно с Електора и неговият Сенат ще бъдат съдени и екзекутирани. Това се случва със загубилото войната правителство, Дей. — Гласът му стана сериозен. — Ако не ни съдействаш, може да ти се наложи да живееш с кръвта им по ръцете си. Но ако ни сътрудничиш, може да намеря начин да ги помилвам за техните военни престъпления. И още нещо — добави той, — ще разполагаш с всички удобства за качествен живот. Няма нужда да се притесняваш за безопасността на семейството си никога повече. Няма да се притесняваш също и за хората на републиката. Те си нямат понятие кое е добро за тях — обикновените хора никога не знаят какво е добро за тях. Но ти и аз знаем, нали? Наясно си, че на тях ще им е по-добре без управлението на републиката. Понякога те просто не разбират своя избор — имат нужда някой да вземе решенията им вместо тях. В крайна сметка, ти самият избра да манипулираш хората, когато поиска от тях да приемат вашия нов Електор. Прав ли съм?

Съдени и екзекутирани. Джун, обречена на смърт. Да се страхувам от възможността бе едно, но да чуя как произнасят думите и след това да ги използват, за да ме изнудват — съвсем друго. Умът ми работеше бясно, търсейки начин те да успеят да избягат, да намерят убежище в друга страна. Може би жителите на Антарктида биха позволили на Джун и другите да останат зад граница и да запазят живота им, в случай че колониите превземат страната. Трябваше да има начин. Но… какво щеше да се случи с останалите? Какво щеше да попречи на колониите да наранят брат ми?

— Откъде да знам, че ще удържите на думата си? — успях най-сетне да изрека с дрезгав глас.

— За да ти докажа, че съм искрен, ти обещавам, че колониите прекратяват атаките си, считано от тази сутрин, и няма да ги подновяваме през следващите три дни. Ако приемеш предложението ми, ще гарантираш безопасността на хората в републиката… и на тези, които обичаш. Така че изборът е твой. — Канцлерът леко се засмя. — И ти препоръчвам да не споделяш с никого за разговора ни.

— Ще си помисля — прошепнах.

— Чудесно! — Гласът на канцлера прозвуча развеселено. — Както казах — колкото се може по-скоро. След три дни ще очаквам да се свържеш с мен относно публичното ти обръщение към републиката. Това може да бъде началото на много ползотворни взаимоотношения. Времето е от съществено значение — зная, че разбираш това по-добре от всеки.

С това разговорът приключи. Тишината бе проглушителна. Аз останах така известно време, все още потопен в разговора, като се опитвах да вникна в него. Безкрайни мисли препускаха в съзнанието ми… Идън, Джун, републиката, Електора. Кръвта им по твоите ръце. Разочарованието и страхът се надигаха в гърдите ми и приливната вълна заплашваше да ме удави. Канцлерът беше находчив, трябваше да му го призная — знаеше точно какви са моите слабости и идеше да се опита да ги използва за своя изгода. Но аз също имах своите козове. Трябваше да предупредя Джун и се налагаше да го направя без много шум. Ако колониите разберяха, че съм проговорил, вместо да си държа устата затворена, както ми бе наредил канцлерът, то кой знае до какви хитрости щяха да прибягнат. Но може би имаше шанс да използваме това в наша полза. Виеше ми се свят. Може би имаше шанс да излъжем канцлера в неговата собствена игра.

Внезапно един писък отекна в коридора и всеки косъм по кожата ми настръхна. Обърнах глава по посока на звука. Водеха някого против волята му — който и да беше, със сигурност се съпротивляваше адски много.

— Не съм заразена — протестираше гласът. Той стана по-силен, докато не стигна точно пред вратата ми, след което заглъхна заедно със звуците на колелцата на медицинска носилка, когато продължи по-надолу по коридора. Разпознах гласа веднага. — Направете тестовете си отново. Не съм заразена.

Макар че не знаех какво точно се случва, мигновено бях сигурен в едно — болестта, която се разпространяваше в колониите, имаше нова жертва.

Тес.