Мари Лу
Героят (2)

Дей

От всички дегизировки, които бях носил, тази вероятно ми беше любимата.

Тъмнорижава коса, достатъчно различна от обикновената ми светлоруса, подстригана точно над раменете и хваната на опашка. Зелени контактни лещи, които изглеждаха естествено върху сините ми очи. Измачкана, полуприбрана риза, чиито мънички сребристи копчета проблясваха в мрака, тънко военно яке, черни панталони и ботуши с метални върхове, плътен сив шал, увит около врата, брадичката и устата. Черното войнишко кепе се беше смъкнало ниско върху челото ми, а пурпурна изрисувана татуировка се разпростираше върху половината ми лице, превръщайки ме в някой странник. Освен това бях екипиран с неизменната слушалка и микрофон. От републиката настояваха за това.

В много градове вероятно щяха да се вторачват в мен повече от обикновено заради тази дяволски огромна татуировка — трябва да призная, не особено изтънчен отличителен знак. Но тук, в Сан Франциско, се сливах напълно с останалите. Първото нещо, което забелязах, когато двамата с Идън се преместихме във Фриско^[1] преди осем месеца, бе местната мода: младите рисуваха черни или червени форми по лицата си, някои бяха дребни и деликатни, като гербове на републиката по слепоочията или нещо подобно, а други бяха огромни и разпростиращи се на всички страни, като гигантски очертания във формата на територията на републиката. Тази вечер си бях избрал доста широко разпространена татуировка, защото не бях достатъчно предан на републиката, че да щамповам тази лоялност върху лицето си. Оставих това на Джун. Вместо това имах стилно изрисувани пламъци. Щяха да свършат работа.

Тази нощ безсънието ми отново се обаждаше, затова вместо да спя, обикалях сам из сектора, наречен „Марина“, който, доколкото можех да преценя, бе по-хълмистият еквивалент във Фриско на Езерния сектор в Ел Ей. Нощта беше хладна и доста тиха, ситен дъжд се сипеше от залива на града. Улиците бяха тесни, лъскави от влага и осеяни с дупки, а сградите, които се издигаха от двете страни — повечето достатъчно високи, за да изчезнат сред тазвечерните нисколетящи облаци, — бяха еклектични, боядисани в избледняло червено, златисто и черно, стените им укрепени с огромни метални греди против земетресенията, които се случваха на всеки няколко месеца. На почти всяка втора пресечка на височина пет или шест етажа бяха разположени джъмботрони, които разтръбяваха обичайния поток от новини за републиката. Въздухът имаше солено-горчив аромат, като от пушек и индустриални отпадъци, примесени с морска вода, а някъде вътре в тази комбинация се долавяше лекият полъх на пържена риба. Понякога, когато завиех зад някой ъгъл, внезапно се озовавах толкова близо до морския бряг, че можех да намокря ботушите си. Тук земята се спускаше направо към залива и стотици сгради се подаваха над хоризонта, полупотопени във водата. Всеки път, когато съзирах залива, виждах също и руините на „Голдън Гейт“, усуканите останки от някакъв стар мост, скупчени от другата страна на брега. От време на време шепа хора минаваха покрай мен, но в по-голямата си част градът спеше. Разпръснати огньове осветяваха алеите — места за сбирки на уличните хора от сектора. Не се различаваше кой знае колко от Езерния.

Е, предполагам, че сега имаше някои различия. Стадионът, на който се провеждаха Изпитанията в Сан Франциско, например, бе празен и неосветен. Имаше по-малко улична полиция в бедняшките сектори. Из града се виждаха графити. Винаги можеш да придобиеш представа как се чувстват хората, като хвърлиш поглед към наскоро изрисуваните графити. Много от съобщенията, които виждах в последно време, действително бяха в подкрепа на новия Електор на републиката. „Той е нашата надежда“, твърдеше едно от тях, надраскано на стената на една сграда. Друго, изрисувано на улицата, гласеше: „Електорът ще ни изведе от тъмнината.“ Ако питаха мен, звучеше доста оптимистично, но предполагам, че това бяха добри поличби. Андън все трябваше да е свършил нещо правилно. И все пак от време на време виждах също и надписи, които гласяха: „Електорът е измамник“, „Промити мозъци“ или „Денят, в който узнахме, че Дей е мъртъв“.

Не зная. Понякога усещах това новопоявило се доверие между Андън и народа като струна… а струната бях аз. Освен това може би графитите бяха фалшиви, нарисувани от служители, разпространяващи пропаганда. Защо не?

Никога не можеш да имаш доверие на републиката.

Ние с Идън естествено имахме апартамент във Фриско, в един богаташки сектор, наречен „Пасифика“, където живеехме с нашата прислужничка Луси. Републиката трябваше да се грижи за своя най-издирван седемнадесетгодишен престъпник, който се бе превърнал в национален герой, нали така? Помня колко силно бе недоверието ми към Луси — строга, набита, петдесет и две годишна дама, облечена в традиционни републикански цветове, — когато за първи път се появи на вратата ни в Денвър.

— Републиката ме назначи да ви помагам, момчета — каза ми тя, когато нахълта в апартамента ни. Очите й незабавно се спряха на Идън. — Особено на малкия.

Да. Това не ми допадаше. Първо на първо, ми трябваха два месеца, преди дори да си позволя да изпусна Идън от поглед. Хранехме се един до друг, спяхме един до друг, той никога не оставаше сам. Бях стигнал дотам, че да седя пред вратата на банята му, сякаш войниците на републиката по някакъв начин щяха да го извадят през отдушника, за да го върнат обратно в лабораторията и да го закачат за някакви машини.

— Идън не се нуждае от теб — сопнах се на Луси. — Той има мен. Аз се грижа за него.

Но здравето ми започна да се променя след тези първи няколко месеца. Някои дни се чувствах добре, други оставах прикован към леглото с парализиращо главоболие. В тези лоши дни Луси поемаше нещата… и след няколко схватки по надвикване, двамата неохотно привикнахме към установения ред. Тя наистина правеше страхотни месни пайове. А когато се преместихме тук, във Фриско, дойде с нас. Изпълняваше ролята на водач на Идън. Грижеше се и за лекарствата ми.

Когато най-сетне се уморих да вървя, забелязах, че съм се отклонил от „Марина“ и бях навлязъл в съседния, по-заможен район. Спрях се пред някакъв клуб, над чиято врата върху метална плоча бе надраскано: САЛОН „ОБСИДИАН“. Смъкнах се надолу с гръб, опрян в стената, и седнах, като поставих ръце върху колената си и почувствах вибрациите от музиката. Усещах металния си крак леденостуден през плата на панталона. На стената срещу мен надрасканият графити гласеше: „Дей = предател“.

Въздъхнах, извадих сребърна табакера от джоба си и измъкнах дълга цигара. Прокарах пръст по текста, отпечатан по дължината й: „ЦЕНТРАЛНА БОЛНИЦА НА САН ФРАНЦИСКО“. Цигари с рецепта по предписание. По лекарско предписание, нали? Сложих я между устните си с треперещи пръсти и я запалих. Затворих очи. Дръпнах. Постепенно се изгубих сред облаците от синкав дим, очаквайки да почувствам сладкия халюциногенен ефект.

Тази нощ не чаках дълго. Скоро непрестанното притъпено главоболие изчезна и светът около мен придоби мъгляво сияние, за което знаех, че не е предизвикано само от дъжда. Едно момиче седеше до мен. Беше Тес.

Тя ми хвърли усмивка, която ми беше толкова позната от времето, когато бродехме из улиците на Езерния.

— Някакви новини от джъмботроните? — попита ме Тес и посочи към екрана от другата страна на пътя.

Издишах синкав дим и лениво поклатих глава.

— Не. Тоест видях няколко заглавия, свързани с патриотите, но вие сякаш сте се изпарили от картата. Къде сте? Какво правите?

— Липсвам ли ти? — попита Тес, вместо да отговори.

Втренчих се в трептящия й образ. Изглеждаше така, както си я спомнях от улиците — червеникавокафявата й коса беше завързана на рошава опашка, очите й — големи и светли, мили и нежни. Малкото бебче Тес. Какви бяха последните ми думи към нея, когато оплескахме опита за атентат на патриотите срещу Андън? Моля те. Тес — не мога да те оставя тук. Но бях направил точно това.

Извърнах се и отново си дръпнах от цигарата. Липсваше ли ми тя?

— Всеки ден — отвърнах.

— Опитваш се да ме намериш — рече Тес и се притисна по-близо до мен. Кълна се, че можех да усетя рамото й, опряно до моето. — Видях как преглеждаш джъмботроните и радиовълните за новини, подслушваш разговори по улиците. Но в момента патриотите се укриват.

Разбира се, че се укриваха. Защо им бе да атакуват сега, когато Андън беше на власт, а договорът за примирие между републиката и колониите бе сключен? Каква ли можеше да е новата им кауза? Нямах представа. Може би нямаха такава. Може би вече не съществуваха.

— Бих искал да се върнеш — прошепнах на Тес. — Ще се радвам да те видя отново.

— Ами Джун?

В мига, в който попита, образът й изчезна. Замени я Джун с нейната дълга конска опашка и тъмни очи, които сияеха със златист отблясък, строги и аналитични, не спиращи да проучват. Облегнах глава върху коляното си и затворих очи. Дори само илюзията за Джун беше достатъчна, за да ме прониже остра болка в гърдите. По дяволите. Липсваше ми толкова много.

Спомних си как й казах сбогом в Денвър, преди двамата с Идън да се преместим във Фриско.

— Сигурен съм, че ще се върнем — заявих й по микрофона си, опитвайки да запълня неловкото мълчание между нас. — След като лечението на Идън приключи.

Това, естествено, беше лъжа. Ние отивахме във Фриско, за да се лекувам аз, а не Идън. Но Джун не знаеше това и просто отвърна:

— Върни се скоро.

Това се случи преди почти осем месеца. Оттогава не я бях чувал. Не зная дали това беше, защото всеки от нас проявяваше твърде голяма нерешителност и не искахме да се притесняваме взаимно; че изпитвахме твърде голям страх, че другият не желае да разговаря, или пък може би и двамата бяхме прекалено горди и никой не бе готов да прояви нужното безразсъдство да поеме пръв инициативата. Може би тя не беше достатъчно заинтересована. Но нали знаете какво се случва. Минава една седмица, без да поддържате връзка, после месец и скоро е отлетяло толкова много време, че да й се обадиш, звучи безсмислено и странно. Затова не го сторих. Пък и какво щях да й кажа? Не се притеснявай, лекарите се борят за живота ми. Не се притеснявай, те се опитват да стеснят проблемния участък в мозъка ми с гигантска камара от лекарства, преди да направят опит да ме оперират. Не се притеснявай, от Антарктида може и да ми осигурят достъп до лечение в техните по-качествени болници. Не се притеснявай, ще се оправя.

Какъв беше смисълът да поддържаш контакт с момичето, по което си луд, когато умираш?

Споменът за това предизвика пулсираща болка в тила ми.

Така е по-добре — убеждавах се за стотен път.

И наистина беше. От това, че не я бях виждал толкова дълго, споменът за първоначалната ни среща бе избледнял и аз установих, че мислех по-рядко за връзката й със смъртта на семейството ми.

Поради някаква причина въображаемият образ на Джун никога не обелваше и дума, за разлика от този на Тес. Опитах се да игнорирам трептящия мираж, но тя отказваше да изчезне. Дяволски упорита.

Най-накрая се изправих, изгасих цигарата на тротоара и пристъпих през вратата на салон „Обсидиан“. Може би музиката и светлините щяха да я отстранят от системата ми.

За миг не можех да видя нищо. Клубът беше потънал в пълен мрак, а звукът бе оглушителен. Веднага бях спрян от двама огромни войници. Единият ме хвана здраво за рамото.

— Име и военна част? — попита той.

Не желаех да разкривам истинската си самоличност.

— Ефрейтор Шустер. Военновъздушни сили — отвърнах аз, изтърсвайки произволно име и първата военна част, която ми хрумна. Винаги първо се сещам за военновъздушните сили най-вече заради Киеде. — Настанен съм във Втора военноморска база.

Пазачът кимна.

— Хлапетата от военновъздушните сили са най-отзад и вляво, близо до тоалетните. И ако чуя, че налиташ на бой в армейските сепарета, ще те изгоня, а на сутринта командирът ти ще научи за това. Разбра ли?

Кимнах и войниците ме оставиха да мина. Тръгнах по един тъмен коридор, минах през втора врата и се слях с тълпите и проблясващите светлини във вътрешността.

Дансингът беше претъпкан с хора, облечени с извадени от панталоните ризи с навити ръкави, официални рокли, смесени с измачкани униформи. Открих сепаретата на военновъздушните сили в задната част на помещението. Чудесно, имаше няколко празни. Мушнах се в едно, опрях ботушите си на покритите с възглавници места за сядане и облегнах назад глава. Поне образът на Джун беше изчезнал. Силната музика разпръскваше всичките ми мисли.

Седях на сепарето само от няколко минути, когато едно момиче си проправи път през претъпкания дансинг и неуверено се насочи към мен. Изглеждаше изчервена, очите й бяха светли и игриви, а когато хвърлих поглед зад нея, забелязах групичка момичета, които ни наблюдаваха и се смееха. Заставих се да се усмихна. Обикновено вниманието към мен в клубовете ми харесваше, но понякога просто исках да затворя очи и да оставя хаосът да ме отнесе.

Момичето се наведе и притисна устни до ухото ми.

— Извинявай — извика тя през шумотевицата. — Приятелките ми искат да знаят дали ти не си Дей.

Вече ме бяха разпознали? Инстинктивно се отдръпнах и поклатих глава, така че другите момичета да могат да видят.

— Объркали сте се — отвърнах с кисела усмивка. — Но благодаря за комплимента.

Лицето на момичето беше почти изцяло скрито от сенките, но въпреки това можех да преценя, че беше силно изчервена. Приятелките й избухнаха в смях. Изглежда, че никоя от тях не бе повярвала на отрицателния ми отговор.

— Искаш ли да танцуваме? — попита момичето.

Погледът й се стрелна назад към примигващите синьо-златисти светлини и отново се спря върху мен. Това сигурно също бе нещо, което нейните приятелки я бяха предизвикали да направи.

Докато се опитвах да измисля някакъв учтив начин да откажа, аз се загледах в нея. Клубът бе твърде тъмен, за да мога да я огледам добре, и виждах само неоновите светлини, отразени върху кожата й, дълга конска опашка, устни с гланц, извити в усмивка, крехко и елегантно тяло, облечено в къса рокля и военни ботуши. Отказът се изпари на върха на езика ми. Нещо в нея ми напомняше за Джун. През осемте месеца, откакто за първи път Джун беше станала кандидат-принцепс, не се бях интересувал така от момичета… но сега, с тази двойница, която ме канеше на дансинга, отново се оставих да бъда изпълнен с надежда.

— Да, защо пък не? — отвърнах.

Момичето се усмихна широко. Когато станах от сепарето и я улових за ръка, всичките й приятелки изненадано ахнаха, след което последваха радостни възгласи. Момичето ме приведе между тях и преди да се усетя, си бяхме проправили път през тълпата, отваряйки си местенце точно в разгара на купона.

Притиснах се до нея, тя прокара ръка по задната част на врата ми и двамата оставихме блъскащия ритъм да ни завладее.

Сладка е — признах, заслепен от морето от светлини и крайници. Започна нова песен, а после още една. Нямах никаква представа колко време бяхме останали в това забвение, но когато момичето се наведе напред и докосна с устни моите, затворих очи и не се възпротивих. Дори усетих как по тялото ми побиха тръпки. Тя ме целуна два пъти, устните й бяха меки и влажни, езикът й имаше вкус на водка и плод. Сложих едната си ръка върху кръста й и я придърпах по-близо, докато тялото й не прилепна плътно до моето. Целувките й станаха по-настоятелни.

Тя е Джун — казах си аз и реших да дам воля на фантазията си. Със затворени очи и все още замъглено от халюциногените на цигарата съзнание за миг можех да повярвам в това — можех да си я представя как ме целува, поемайки от дробовете ми всяко мое последно дихание. Момичето вероятно бе усетило промяната в движенията ми, внезапния копнеж и страстта, защото се усмихна, прилепена до устните ми. Тя е Джун. Тъмната коса на Джун се докосваше до лицето ми, дългите й мигли се допираха до лицето ми, ръката й бе увита около врата ми, тялото й се приплъзваше до моето. Тихо изпъшках.

— Хайде — прошепна тя. Думите й бяха изпъстрени със закачливост. — Да отидем да си поемем малко въздух.

Колко време беше минало? Не исках да си тръгвам, защото това означаваше да отворя очи и Джун да изчезне, заменена от момичето, което не познавах. Но тя ме дръпна за ръката и бях принуден да се огледам наоколо. Момичето ме прекара през блъсканицата от танцуващи към тъмния коридор на клуба и навън през немаркирана задна врата. Озовахме се в тъмна задна алея. Няколко бледи прожектора светеха надолу по уличката, озарявайки всичко в тайнствен зелен отблясък.

Момичето ме избута до вратата и ме потопи в забравата на още една целувка. Кожата й бе влажна и усетих как настръхва от докосването ми. Отвърнах на целувката и тя изненадано се засмя, когато я завъртях и на свой ред я притиснах до стената.

Тя е Джун — не спирах да си повтарям. Устните ми жадно се движеха по врата й, вкусвайки дима и парфюма й.

Тиха радиовръзка изпращя в слушалката ми — звук от дъжд и пържещи се яйца. Опитах се да игнорирам входящото обаждане, точно когато мъжки глас закънтя в ушите ми. На това му се викаше натрапник.

— Господин Уинг — изрече гласът.

Не отговорих. Махай се. Зает съм.

Няколко секунди по-късно гласът отново се обади.

— Господин Уинг, говори капитан Дейвид Гузман от четиринадесети градски патрул на Денвър. Зная, че ме чувате.

О, този тип. Горкият капитан, който винаги бе натоварен със задачата да се опитва да се свърже с мен.

Въздъхнах и се отдръпнах от момичето.

— Съжалявам — казах задъхано. Направих физиономия, че съжалявам, и посочих ухото си. — Ще ми дадеш ли минутка?

Тя се усмихна и приглади надолу роклята си.

— Ще бъда вътре — отвърна момичето. — Потърси ме. — След което влезе в клуба.

Включих микрофона и започнах бавно да се разхождам напред-назад.

— Какво искате? — попитах с раздразнен шепот.

През слушалката чух как капитанът въздъхна, след което започна своето съобщение.

— Господин Уинг, молим за вашето присъствие в Денвър утре вечер на Деня на независимостта в балната зала на Кулата на Конгреса. Както винаги, имате право да откажете поканата, което обикновено правите — измърмори под носа си той. — Все пак този банкет представлява една изключителна среща от голямо значение. Ако решите да присъствате, утре сутрин ще ви изпратим частен самолет.

Изключителна среща от голямо значение? Чували ли сте някога толкова много изискани думи в едно изречение? Извъртях очи. През период от около месец получавах покана за някое проклето събитие в столицата, като например бал за всички изтъкнати военни генерали, или за празненството, което организираха, когато Андън най-накрая бе прекратил Изпитанията. Но единствената причина, поради която искаха да ходя на тези събирания, бе, за да могат да ме изложат на показ и да напомнят на хората: „Вижте, в случай че сте забравили, Дей е на наша страна!“ Недей да предизвикваш съдбата, Андън.

— Господин Уинг — обади се капитанът, когато останах безмълвен, сякаш прибягваше към някакъв последен довод, — преславният Електор лично моли за вашето присъствие. Същото прави и кандидат-принцепсът.

Кандидат-принцепсът.

Ботушите ми изскърцаха и се спрях по средата на улицата. Забравих, че трябва да дишам.

Недей да се превъзбуждаш — в крайна сметка има три кандидат-принцепси и той може да има предвид всяка една от тях. Изминаха няколко секунди, преди най-накрая да попитам:

— Кой кандидат-принцепс?

— Онзи, който е от значение за вас.

Бузите ми пламнаха от подигравката в гласа му.

— Джун?

— Да, госпожица Джун Ипарис — отвърна капитанът. Той звучеше доволен, че най-сетне бе привлякъл вниманието ми. — Този път тя отправя лична молба. Много би искала да ви види на банкета в Кулата на Конгреса.

Главата ме болеше и се борех да успокоя дишането си. Всички мисли за момичето от клуба излетяха през прозореца. Джун не ме беше търсила лично от осем месеца — това бе първият път, когато ме бе помолила да посетя публична церемония.

— За какво става въпрос? — попитах. — Просто тържество по случай Деня на независимостта ли? Защо е толкова важно?

Капитанът се поколеба.

— Свързано е с националната сигурност.

— Какво би трябвало да означава това? — Първоначалното ми вълнение бавно намаля, може би той просто блъфираше. — Вижте, капитане, имам малко недовършена работа, за която трябва да се погрижа. Пробвайте да ме убедите отново на сутринта.

Капитанът изруга под носа си.

— Добре, господин Уинг. Така да бъде.

Той промърмори нещо, което не можех да чуя добре, след което прекрати връзката. Намръщих се раздразнено, когато първоначалното ми вълнение се изпари и се превърна в дълбоко разочарование. Може би беше време да се прибирам. Така или иначе, бе настъпил моментът да се бърна и да видя какво става с Идън. Каква пародия само. На първо място той най-вероятно лъжеше, че Джун го е помолила, защото, ако наистина толкова много искаше да се върна в столицата, тя…

— Дей?

Друг глас прозвуча в слушалката. Замръзнах.

Да не би халюциногените от лекарствата още да не бяха изгубили ефекта си? Дали току-що не си въобразих, че това бе гласът й? Макар да не го бях чувал от почти година, щях да го разпозная навсякъде, а самият звук бе достатъчен, за да извикам образът на Джун да застане пред мен, сякаш случайно се бях натъкнал на нея в тази алея. Моля те, дано да не е тя. Моля те, дано да е тя.

Дали гласът й винаги имаше такъв ефект върху мен?

Нямах представа колко дълго бях застинал така, но сигурно е било известно време, защото тя повтори:

— Дей, това съм аз. Джун. Там ли си?

Побиха ме тръпки.

Не беше фантазия. Наистина бе тя.

Тонът й беше различен от този, който си спомнях. Колеблив и официален, сякаш говореше с непознат. Най-накрая успях да се съвзема и да включа отново микрофона си.

— Тук съм — отвърнах.

Собственият ми глас също бе различен — не по-малко колеблив и не по-малко официален от нейния. Надявах се да не долови лекия тремор в него.

Настъпи кратка пауза от двете страни, преди Джун да продължи.

— Здрасти. — Последва дълго мълчание последвано от: — Как си?

Внезапно усетих как вътре в мен се заражда буря от думи, които заплашваха да се излеят. Исках да изговоря всичко: Мислех си за теб всеки ден от последната ни раздяла, съжалявам, че не се свързах, иска ми се ти да се бе свързала с мен. Липсваш ми. Липсваш ми.

Не изрекох нищо от тези неща. Вместо това успях единствено да кажа:

— Добре съм. Какво става?

Тя направи пауза.

— О! Това е добре. Извинявам се за късното обаждане, сигурна съм, че си се опитвал да поспиш. Но Сенатът и Електорът ме помолиха лично да отправя тази молба към теб. Не бих го сторила, ако не смятах, че е наистина важно. Денвър организира бал по случай Деня на независимостта и по време на тържеството ще се проведе спешна среща. Нуждаем се от твоето присъствие.

— Защо? — Предполагам, че прибягвах до въпросите с една дума. Поради някаква причина само това можех да измисля, когато чувах гласа на Джун по линията.

Тя въздъхна, от което през радиовръзката в слушалката ми се разнесе пращене, след което каза:

— Чул си, че мирният договор между републиката и колониите в момента се изготвя, нали?

— Да, разбира се. — Всички в страната знаеха за това: най-голямата амбиция на нашия безценен, малък Андън — да прекрати войната, която продължаваше кой знае от кога. И засега изглеждаше, че нещата вървят в правилната посока, след като през последните четири месеца действията по бойния фронт бяха в затишие. Никой не предполагаше, че ще настъпи подобен ден, точно както никой не би предполагал, че ще доживеем да видим стадионите за провеждане на Изпитанията неизползвани. — Изглежда, Електорът е на път да се превърне в герой на републиката, нали?

— Недей да говориш, преди нещата да са се случили. — Думите на Джун станаха по-мрачни и имах усещането, че можех да видя изражението й през слушалката. — Вчера получихме гневно радиосъобщение от колониите. Из техните градове на бойния фронт се е разпространила зараза и те вярват, че е била причинена от някое от биологичните оръжия, които сме изпратили през границата. Дори са проследили серийните номера върху гилзите от оръжията, с които вярват, че се е разпространила заразата.

Думите й започнаха да стават приглушени от шока, настъпил в ума ми, от мъглата, която връщаше спомените ми за Идън и черните му кървящи очи, за онова момче във влака, което бе използвано като част от военната кампания.

— Това означава ли, че мирният договор е анулиран? — попитах аз.

— Да. — Гласът на Джун притихна. — Колониите считат заразата за официално обявяване на война срещу тях.

— И какво общо има това с мен?

Още една дълга, зловеща пауза. Изпълних се със страх, който бе толкова леденостуден, че имах усещането, че пръстите ми се сковават. Заразата. Започнала е. Всичко се връща там, откъдето започна.

— Ще ти обясня, когато пристигнеш тук — най-сетне се обади Джун. — Най-добре да не говорим за това по радиовръзката.