Мари Лу
Героят (28)

Дей

Тес беше евакуирана първа — видях как отпуснатото й тяло бе пренесено на ръце от една медицинска сестра, докато напускаха „Банк Тауър“. Поех я от ръцете на сестрата, веднага щом слязоха на приземното ниво, и я понесох заедно с потока от останалите евакуирани. Тя беше в полусъзнание, не усещаше присъствието ми, а главата й бе отпусната на една страна. На половината път до убежището намалих темпото. По дяволите, бях толкова изтощен и изпитвах толкова силна болка.

Паскао пое Тес от ръцете ми. Вдигна я към гърдите си. От покривите летяха искри — следи от стрелбата, която се водеше горе.

— Връщай се към входа на кулата — извика ми Паскао, преди да се обърне. — Аз ще я отведа! — И преди да успея да споря, той тръгна.

Известно време ги наблюдавах как се придвижват, не желаех да извърна поглед, докато не бях сигурен, че Тес е преминала благополучно през площада. Когато стигнаха убежището, аз отново насочих вниманието си към кулата. Идън вече трябваше да е долу. Проточих врат и огледах тълпата за глава с руси къдрици. Дали Джун вече бе слязла? Не я виждах сред обзетите от паника маси, а отсъствието й ме притесни.

Тогава избухна експлозия. Рухнах на земята.

Прах. Прахова бомба, успях да преценя, въпреки туптенето в главата ми. Първоначално не виждах нищо през всичкия този пушек — хаосът беше навсякъде, летяха искри и от време на време се чуваха приглушени изстрели. През плуващ бял прах видях неясните очертания на хора, които тичаха да намерят убежище зад републиканските барикади, краката им се движеха като на забавен кадър, а устите им бяха отворени в безмълвни викове.

Изтощено разтърсих глава. Усещах крайниците си, сякаш бяха нагазили в кал, а тилът ми пулсираше, заплашвайки да ме удави в болката. Опитах се да окажа съпротива, като примигвах, за да запазя сетивата си нащрек. Отчаяно извиках името на Идън, но не можех да чуя дори собствения си глас. Но щом аз не можех, как щеше да го чуе той?

За миг тълпата се разреди.

И тогава го видях. Идън. Той бе в безсъзнание, носен на ръце от една изплашена медицинска сестра, която вървеше неуверено и слепешком през прахта, тръгнала в грешната посока — право към войските на колониите, наредени от лявата страна на площада, в посока противоположна на мястото, където се намираше убежището. Не спрях да помисля или да им извикам, не се поколебах и не изчаках безопасен интервал между огнестрелния огън. Просто се затичах към Идън.