Мари Лу
Героят (20)

Дей

Получих обаждането за Джун, докато седях при Идън.

След сутрешните експерименти той най-сетне бе заспал. Навън облаците покриваха целия град и създаваха неприветлива атмосфера. Чудесно. Нямаше да зная как да се чувствам, ако беше светъл, слънчев ден, не и след тези новини за командир Джеймсън и факта, че се бе опитала да застреля Джун насред улицата. Облаците подхождаха чудесно на настроението ми.

Докато нетърпеливо чаках Джун да пристигне в болницата, прекарах бремето си, наблюдавайки Тес през стъкления прозорец на стаята й. Лабораторният екип все още стоеше около нея и следеше жизнените й показатели като група проклети лешояди от някоя стара природонаучна телевизионна програма. Поклатих глава. Не трябваше да бъда толкова суров с тях. По-рано ми бяха позволили да си сложа предпазен костюм, да седна до Тес и да държа ръката й. Тя беше в безсъзнание, естествено, но все пак успя да притисне пръсти около моите. Знаеше, че съм там. Че я чакам да се оправи.

Сега, изглежда, лабораторният екип й инжектира някакво лекарство, произведено от кръвните клетки на Идън. Да ме вземеха дяволите, ако знаех какво ще се случи след това. Лицата им бяха скрити зад отразителни стъклени маски, което ги превръщаше в нещо извънземно. Очите на Тес останаха затворени, а кожата и беше болнаво жълта.

Тя е болна от вирус, който се разпространява от колониите — трябваше да си напомня. — Не, който се е разпространил от републиката. Проклетата ми памет.

Паскао, Бакстър и останалите патриоти също пребиваваха бременно в болницата. Къде, по дяволите, трябваше да отидат така или иначе? Докато минутите течаха, Паскао седна до мен и потри ръце.

— Тя все още се държи — измърмори той и очите му се спряха върху Тес. — Но има сведения за зараза, която е избухнала и на други места в града. Пренесена е най-вече от някои бегълци. Гледа ли новините по джъмботроните?

Поклатих глава. Челюстта ми се стегна от гняв. Кога щеше да пристигне Джун? Казаха, че ще я доведат тук преди четвърт час.

— Не съм ходил никъде другаде, освен да видя брат си и Тес.

Паскао въздъхна, потърка с ръка лицето си. Внимаваше да не задава въпроси за Джун. Бих му се извинил за раздразнението ми, но бях твърде ядосан, за да ме е грижа.

— В момента три зони са поставени под карантина в центъра. Ако все още планираш да изпълниш малката си каскада, трябва да действаме в рамките на следващия ден.

— Това време ще ни бъде предостатъчно. Ако слуховете, които чуваме от Джун и Електора, са верни, то това ще бъде най-добрата ни възможност. — Мисълта, че части от Лос Анджелис са заградени с кордон заради карантина, ме накара да изпитам неудържима носталгия. Всичко беше толкова объркано, а аз бях много отпаднал. Бях толкова изморен да се притеснявам за всичко, за това дали хората, за които милеех, ще изкарат нощта и дали ще оцелеят през деня. В същото време не можех да спя.

Думите на Идън от тази сутрин все още отекваха в мислите ми. Може би всички в републиката могат да бъдат войници. Прокарах пръсти по пръстена от кламери, като му се любувах. Ако Джун беше ранена тази сутрин, се питах дали и последните парченца от здравия ми разум нямаше да изчезнат. Чувствах се, сякаш вися на косъм. Предполагам, че това също беше вярно в доста буквален смисъл — днес пристъпите на главоболие бяха безмилостни и бях привикнал към постоянната болка, която пулсираше в тила ми.

Още няколко месеца — помислих си. — Само още няколко месеца, както прогнозираха лекарите, и може би тогава лекарство то ще е подействало достатъчно, за да мога да се оперирам. Не трябва да се предавам.

Паскао извърна бледите си очи към мен, когато останах смълчан.

— Това, което ми обясни, ще бъде опасно — рече той. Изглеждаше така, сякаш подхождаше внимателно към темата. — Някои граждани ще загубят живота си. Просто няма начин да го избегнем.

— Не мисля, че имаме избор — отвърнах и на свой ред го погледнах. — Без значение колко деформирана е тази страна, тя все още е нашата родина. Трябва да ги призовем към действия.

Викове отекнаха откъм коридора, който се намираше от другата страна на нашия. Двамата с Паскао млъкнахме и се заслушахме за секунда — и макар да не бях напълно сигурен, щях да се закълна, че това беше Електорът. Странно. Не бях най-големият фен на Андън, но никога не го бях виждал да губи самоконтрол.

Двойните врати в края на коридора се разтвориха с трясък — внезапно виковете изпълниха помещението. Андън нахлу заедно с обичайната си свита от войници, а Джун вървеше до него. Джун. Облекчение премина по цялото ми тяло. Скочих на крака. Лицето й светна, когато се затичах към нея.

— Добре съм — успокои ме тя и ми махна, преди да успея да си отворя устата. Гласът й звучеше нетърпеливо, сякаш беше прекарала целия ден в убеждаване на всички останали. — Те са прекалено предпазливи и затова ме водят тук…

Въобще не ми пукаше дали действаха прекалено предпазливо. Прекъснах я и силно я прегърнах. От гърдите ми падна тежест и останалата част от гнева ми нахлу.

— Вие сте Електорът — сопнах се на Андън. — Вие сте проклетият Електор на републиката. Не можете ли да направите необходимото собственият ви проклет кандидат-принцепс да не да бъде убит от затворник, който дори не можете да задържите зад решетките? Какви са тези охранители, които имате, така или иначе — групичка от кадети първокурсници?

Андън ми хвърли опасен поглед, но за моя изненада не каза нищо. Отдръпнах се от Джун, за да мога да уловя лицето й в ръце.

— Добре си, нали? — попитах бързо. — Наистина ли си добре?

Джун вдигна вежди към мен и ме целуна бързо и успокоително.

— Да. Съвсем добре съм. — Тя хвърли поглед към Андън, но в момента той бе твърде зает да разговаря с един от войниците си.

— Намери ми хората, които трябваше да поемат кандидат-принцепса — строго нареди Андън на войника. Черни кръгове бяха очертани под очите му, а лицето му изглеждаше едновременно измъчено и разгневено. — Ако късметът не беше на наша страна, Джеймсън щеше да я убие. Обмислям да ги квалифицирам като предатели. Има предостатъчно място в двора за екзекуция за всички тях.

Войникът застана мирно, след което се втурна заедно с още неколцина да изпълни нареждането на Андън. Собственият ми гняв избледня и ме побиха ледени тръпки от това колко позната ми беше неговата ярост. Сякаш гледах баща му.

Сега той се обърна към мен. Гласът му стана по-спокоен.

— Лабораторният екип ми каза, че досега брат ти се държи много смело по време на експериментите — рече Андън. — Искам отново да ти благодаря за…

— Не се престаравай — прекъснах го с вдигната вежда. — Цялата тази работа не е приключила още.

След дни като този, когато Идън щеше да посърне дори още по-бързо след всичките тези експерименти, можеше да не бъда толкова учтив. Сниших глас и направих опит отново да говоря любезно. Това имаше някакъв ефект.

— Да поговорим насаме. Електор, имам някои идеи, които трябва да споделя с вас. С тези последни новини за командир Джеймсън може да ни се открие възможност да създадем малко главоболия на колониите. Вие, аз, Джун и патриотите.

Очите на Андън станаха мрачни при това обяснение, устата му се сви в несигурна гримаса, докато оглеждаше присъстващите. Въпреки огромната, никога не изчезваща от лицето му, усмивка, настроението на Паскао сякаш не се промени. След няколко секунди обаче той кимна на войниците си.

— Намерете ни конферентна зала — заповяда Андън. — Искам охранителните камери да бъдат изключени.

Войниците се втурнаха бързо, за да изпълнят разпореждането. Докато вървяхме безмълвно след него, размених продължителен поглед с Джун. Тя е добре, не е наранена. И все пак се страхувах, че ще изчезне, ако проявя небрежност и отклоня погледа си от нея. Заставих се да се възпра да я попитам какво себе случило, докато всички не се настаним, а изражението на лицето й също подсказваше, че тя изчаква подходящия момент. Ръцете ми копнееха да я прегърнат. Потиснах и това желание. Нашият танц един около друг винаги изглеждаше сякаш е обречен да се повтаря отново и отново.

— И така — започна Андън, щом се настанихме в залата, а охраната му изключи всички камери. Той се облегна на един от столовете и ме проучи с проницателен поглед. — Вероятно трябва да започнем с това какво се е случило с нашия кандидат-принцепс тази сутрин.

Джун вдигна брадичка, но ръцете й продължаваха да треперят леко.

— Видях командир Джеймсън в Рубинения сектор. Предполагам, че тя е била в района, за да разузнае терена — и трябва да е знаела къде ще съм аз. — Удивих се от това колко спокойно звучеше гласът на Джун. — Проследих я за известно време, докато не стигнахме участъка с въздушни бази, който се намира на границата между Рубинения и „Батала“. Там тя ме нападна.

Дори това кратко обяснение беше достатъчно, за да побеснея. Андън въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Подозираме, че командир Джеймсън може да е издала на колониите някои местонахождения и разписания на въздушните бази в Лос Анджелис. Тя вероятно се е опитала също и да отвлече госпожица Ипарис, за да получат предимство при преговорите.

— Това означава ли, че колониите планират да атакуват Ел Ей? — попита Паскао. Аз вече знаех каква беше следващата му мисъл. — Защото това ще означава, че е истина, че Денвър е превзет… — Той притихна, когато видя изражението на Андън.

— До нас достигнаха някои първоначални слухове — отговори Андън. — Говори се, че колониите разполагат с бомба, която може да изравни със земята целия град. Единственото, което ги възпира да я използват, е международната забрана. Не биха искали да принудят Антарктида да се намеси, нали така? — Откога Андън беше станал толкова саркастичен? — Във всеки случай, ако те атакуват сега, ще бъдем затруднени да подготвим лекарство, което да демонстрираме пред Антарктида, преди колониите да ни превземат. Можем да се защитим от тях. Не можем да се защитим от тях и Африка.

Поколебах се, след което изложих мислите, които се въртяха в ума ми.

— Говорих с Идън тази сутрин по време на експериментите. Той ми подсказа една идея.

— И каква е тя? — попита Джун.

Погледнах я. Беше прелестна както винаги, но дори и на нея започваше да й личи напрежението от тази инвазия — раменете й бяха леко прегърбени. Погледът ми отново се върна към Андън.

— Да се предадем — предложих аз.

Той не очакваше това.

— Искаш да вдигна белия флаг пред колониите?

— Да, предайте се — сниших глас. — Вчера следобед канцлерът на колониите ми направи предложение. Каза ми, че ако накарам хората да се вдигнат срещу войниците на републиката и в подкрепа на колониите, той ще стори така, че двамата с Идън да бъдем защитени, веднага щом те спечелят войната. Нека обявим, че ще се предадете, а в същото време аз предложа да се срещна с канцлера, за да дам отговор на искането му и да обявя, че възнамерявам да помоля народа да приеме колониите като своите нови управници. Тогава ще имате възможност да изненадате колониите неподготвени. Канцлерът вече допуска, че вие ще се предадете всеки момент, така или иначе.

— Фалшивата капитулация е забранена от международното право — тихо се обади Джун, макар че ме оглеждаше внимателно. Виждах, че тя не е съвсем против предложението. — Не зная дали това ще се хареса на Антарктида, а цялата идея е да ги убедим да ни помогнат, нали?

Поклатих глава.

— На тях не им пукаше, че колониите са нарушили временното примирие, без да ни предупредят тогава, когато всичко това започна. — Погледнах към Андън. Той ме наблюдаваше внимателно, опрял брадичка върху ръката си. — Сега ще можете да им върнете услугата, нали така?

— Какво ще се случи, когато се срещнеш с канцлера? — най-сетне попита той. — Фалшивата капитулация може да трае само до момента, в който трябва да действаме.

Наведох се към него, а гласът ми беше настоятелен.

— Знаете ли какво ми каза Идън тази сутрин? „Колко жалко, че всички в републиката не мога да бъдат войници“. Но всъщност могат.

Андън остана безмълвен.

— Нека да маркирам всеки сектор в републиката, с което ще дадем на хората да разберат, че не могат просто да се примирят и да оставят колониите да превземат домовете им, с което ще ги помолим да изчакат сигнала ми и ще им напомним за какво се борим всички ние. Тогава, когато направя обръщението, което канцлерът на колониите иска от мен, аз няма да призова хората да приемат колониите. Ще ги призова към действия.

— И ако те не отговорят на твоя призив? — попита Джун.

Хвърлих й бърза усмивка.

— Имай малко вяра, скъпа. Хората ме обичат.

Против волята си Джун отвърна на усмивката.

Обърнах се към Андън. Бързо смених шеговитото изражение на лицето си за кратко и изглеждах напълно сериозен.

— Хората обичат републиката повече, отколкото си мислиш — рекох аз. — Повече, отколкото аз си мислех. Знаеш ли колко пъти видях как евакуираните тук пеят патриотични републикански песни? Знаеш ли колко графити видях през последните месеци, които подкрепят както теб, така и страната? — Страстна нотка нахлу в гласа ми. — Хората вярват в теб. Те вярват в нас. И ще се бият за нас, ако ги призовем — те ще са тези, които ще свалят знамената на колониите, ще протестират пред офисите на колониите, ще превърнат собствените си домове в капани за нахлуващите войници на колониите. — Присвих очи. — Те ще се превърнат в милиони версии на мен.

Двамата с Андън се гледахме един друг. Най-накрая той се усмихна.

— Е — обърна се към мен Джун, — докато ти си зает да се превръщаш в най-издирвания престъпник в колониите, аз и патриотите можем да се присъединим към твоите каскади. Ще ги разиграем на национално ниво. Ако от Антарктида протестират, републиката може просто да каже, че това са действия на няколко граждани — пазители на реда. Щом колониите искат да играем нечестно, нека играем мръсно.