Мари Лу
Героят (3)

Джун

Изпитвах ненавист към първия си разговор с Дей след осем месеца без никаква комуникация. Направо го мразех. Кога бях станала толкова манипулативна? Защо винаги трябваше да използвам слабостта му срещу него?

Миналата вечер, в 23:08 часа, Андън дойде в жилищния ми комплекс и почука на вратата. Сам. Мисля, че дори нямаше пазачи на позиция в коридора, за да се грижат за протекцията му. Това бе първият сигнал, че каквото и да искаше да ми сподели, бе важно… и тайно.

— Налага се да те помоля за услуга — рече той, когато му отворих.

Андън почти бе усъвършенствал изкуството да бъде млад Електор (спокоен, хладнокръвен, високо вдигната брадичка, когато бе под напрежение, и спокоен тембър, когато бе разгневен), но този път виждах дълбокото притеснение в очите му. Дори кучето ми Оли можеше да долови, че Андън бе обезпокоен, и се опита да му вдъхне увереност, като опря мокрия си нос в ръката му.

Избутах Оли настрана, преди да се обърна отново към Андън.

— Какво има? — попитах.

Андън прокара ръка през черните си къдрици.

— Не исках да те притеснявам толкова късно през нощта — рече той и сведе глава към моята в безмълвна загриженост. — Но се опасявам, че това е разговор, който не търпи отлагане.

Стоеше достатъчно близо, така че ако исках, можех да вдигна глава и да опра устни в неговите. Сърцебиенето ми се ускори при тази мисъл.

Изглежда, че Андън усети напрежението в позата ми, защото извинително отстъпи назад и ми остави повече пространство, за да си поема дъх. Почувствах странна смесица от облекчение и разочарование.

— Мирният договор е анулиран — прошепна той. — Колониите се подготвят отново да ни обявят война.

— Какво? — отвърнах с шепот и аз. — Защо? Какво се е случило?

— Генералите ми твърдят, че преди няколко седмици смъртоносен вирус е започнал да помита бойния фронт на колониите като опустошителен огън. — Той кимна, когато видя зениците ми да се разширяват от осъзнатото. Изглеждаше толкова изморен и обременен от тежестта да се грижи за безопасността на цялата нация. — Очевидно съм закъснял да оттегля биологичните оръжия от бойния фронт.

Идън. Експерименталните вируси, които бащата на Андън бе използвал в опити да разпространи зараза в колониите. От месеци се опитвах да изтикам тази мисъл от съзнанието си — в крайна сметка Идън вече бе в безопасност, Дей се грижеше за него и последното, което чух, бе, че бавно се приспособява към някакво подобие на нормален живот. През последните няколко месеца на бойния фронт цареше затишие, докато Андън се опитваше да обсъди договор за примирие с колониите. Мислех, че ще извадим късмет и че нищо не се е получило от това биологично военно дело. Бях се самозалъгвала.

— Сенаторите знаят ли? — попитах след малко. — А другите кандидат-принцепси? Защо ми казвате това? Едва ли аз съм ви най-близкият съветник.

Андън въздъхна и стисна носа между очите си.

— Прости ми. Иска ми се да не ми се налагаше да те въвличам в това. Колониите вярват, че разполагаме с лекарство срещу вируса в нашите лаборатории и просто отказваме да им го дадем. Настояват да го споделим с тях или в противен случай ще мобилизират цялата си военна мощ в мащабна инвазия срещу републиката. И този път няма да има връщане към старата ни война. Колониите са си осигурили съюзник. Сключили са търговска сделка с Африка — колониите получават военна помощ, а в замяна Африка взема половината ни територия.

Усетих как ме обзема предчувствие. Дори без Андън да го бе казал, аз знаех накъде отиваше всичко това.

— Не разполагаме с лекарство, нали?

— Не. Но знаем кои бивши пациенти имат възможност да ни помогнат да намерим лекарство.

Започнах да клатя глава. Когато Андън се пресегна да докосне лакътя ми, се отдръпнах.

— В никакъв случай — казах аз. — Не можете да искате това от мен. Няма да го направя.

Андън изглеждаше засегнат.

— Утре вечер съм организирал частен банкет, за да събера всичките ни сенатори. Нямаме избор, ако искаме да прекратим това и да намерим начин да осигурим мир с колониите. — Тонът му стана по-твърд. — Знаеш това не по-зле от мен. Искам той да дойде на този банкет и да ни изслуша. Трябва ни разрешението му, ако искаме да стигнем до Идън.

Той говори сериозно — осъзнах шокирана аз.

— Никога няма да го убедите. Осъзнавате го, нали? Подкрепата на страната към вас е все още слаба, а съюзът ви с Дей е нестабилен, най-меко казано. Какво мислите, че ще каже относно тази идея? Ами ако го ядосате толкова, че той призове хората към действие и им нареди да въстанат срещу вас? Или по-лошо — ако ги помоли да подкрепят колониите?

— Знам. Премислил съм всичко. — Андън изтощено потърка слепоочията си. — Ако имаше по-добра възможност, щях да избера нея.

— Значи искате аз да го накарам да се съгласи на това — добавих. Раздразнението ми бе твърде силно, за да си правя труд да го прикривам. — Няма да го направя. Накарайте другите сенатори да убедят Дей или се опитайте да го убедите сам. Или намерете начин да се извините на канцлера на колониите — помолете го да се споразумеете за нови условия.

— Ти си слабостта на Дей, Джун. Той ще те послуша. — Още докато произнасяше думите, Андън потрепна, сякаш не искаше да го признае. — Зная как ти се струват думите ми. Не искам да съм жесток… не желая Дей да ни счита за враг. Но ще направя каквото е необходимо, за да предпазя народа на републиката. В противен случай колониите ще атакуват и ако това се случи, знаеш, че е много вероятно вирусът да се разпространи и тук.

Нещата бяха дори по-лоши, макар Андън да не го изрече на глас. Ако колониите ни нападнеха с Африка на тяхна страна, то тогава нашата военна мощ можеше да се окаже недостатъчна, за да ги спре. Този път те можеха да спечелят. Той ще те послуша. Затворих очи и сведох глава. Не исках да го призная, но знаех, че Андън бе прав.

Затова направих това, което той поиска. Обадих се на Дей и го помолих да се върне в столицата. Самата мисъл, че ще го видя отново, караше сърцето ми да блъска силно и да страда за неговото отсъствие от живота ми през последните няколко месеца. Не го бях виждала и не бях разговаряла с него толкова дълго… и това щеше да бъде начинът, по който щяхме да се съберем отново? Какво ли щеше да си помисли за мен сега?

Какво щеше да си помисли за републиката, когато разбере какво искаха да правят с малкото му братче?

 

 

12:01 часа

Денвърски окръжен съд за федерални престъпления

22°C на закрито

Шест часа преди да се видя с Дей на вечерния бал

289 дни и 12 часа от смъртта на Метиъс

Днес щяха да съдят Томас и командир Джеймсън.

Бях толкова изморена от съдебни процеси. През последните четири месеца срещу дузина бивши сенатори бяха заведени дела и те бяха осъдени за участие в плана за покушение срещу Андън, плана, който ние с Дей едва успяхме да осуетим. Всички тези сенатори бяха екзекутирани. Рейзър вече бе екзекутиран. Понякога имах усещането, че всяка седмица осъждат нов човек.

Но днес съдебният процес бе различен. Знаех точно кой щеше да бъде съден днес, както и защо.

Седях на балкона, издигащ се над облата съдебна трибуна; ръцете ми в бели копринени ръкавици бяха неспокойни; тялото ми постоянно потръпваше в жилетката и черното палто; ботушите ми тихо потропваха по колоните на балкона. Столът ми беше направен от изкуствен дъб, а възглавницата на седалката бе от меко, алено кадифе, но кой знае защо не можех да се почувствам удобно. За да запазя спокойствие и да запълня времето, сплитах внимателно в скута си кламери във формата на малък пръстен. Двама пазачи стояха зад мен. Три кръгообразни редици с двадесет и шестимата сенатори на страната обграждаха трибуната, облечени в своите еднакви алено-черни костюми, със сребърни пагони, отразяващи светлината в помещението, и гласове, които отекваха от сводестия таван. Гласовете звучаха напълно безразлично, сякаш сенаторите се бяха събрали да обсъждат търговски маршрути, а не да решават съдбите на хората. Мнозина бяха нови лица, заменили сенаторите предатели, които Андън вече бе прогонил. Аз изпъквах със златисто-черното си облекло (дори седемдесет и шестимата войници, които се грижеха за сигурността тук, бяха облечени в червено — по двама за всеки сенатор, двама за мен, двама за всеки от другите кандидат-принцепси, четирима за Андън и четиринадесет на предния и задния вход на залата, което означаваше, че обвиняемите — Томас и командир Джеймсън — бяха считани за много сериозна заплаха и беше възможно да извършат нещо непредвидено).

Очевидно не бях сенатор. Бях кандидат-принцепс и трябваше да се отличавам от останалите.

Други двама в залата носеха същата златисто-черна униформа. В този миг очите ми се стрелнаха към тях, към местата, където бяха седнали на други балкони. След като Андън ме бе посочил да бъда обучена за позицията на принцепс, Конгресът настоятелно го бе увещавал да избере още няколко други кандидати. В крайна сметка не можеш да имаш само един избраник, който да подготвяш да стане лидер на Сената, особено когато е шестнадесетгодишно момиче без капчица политически опит. Затова Андън се бе съгласил. Избра още две кандидат-принцепси, които вече бяха станали сенатори.

Едната се казваше Мариана Дюпри. Погледът ми се спря на нея — носът й бе вирнат, а погледът изпълнен със строгост. Тридесет и седем годишна, сенатор от десет години. Тя ме мразеше от мига, в който ме зърна. Извърнах очи от нея и насочих погледа си към балкона, където седеше вторият кандидат-принцепс. Серж Кармайкъл, нервен, тридесет и две годишен сенатор с брилянтен политически интелект, който не загуби и миг, за да ми покаже, че не оценява младостта и неопитността ми.

Серж и Мариана. Конкурентите ми за званието Принцепс. Почувствах се изтощена само от мисълта за това.

На балкона, разположен на няколко десетки метра разстояние, седнал и пазен от двете си страни от пазачи, Андън изглеждаше спокоен, преглеждайки нещо с един от войниците. Беше облечен в красива сива военна куртка със сребърни копчета, сребърни пагони и сребърни отличителни знаци на ръкавите. От време на време хвърляше поглед към затворниците, които стояха в центъра на залата. Наблюдавах го известно време и се възхищавах на спокойния му вид.

Томас и командир Джеймсън щяха да получат присъдите си за престъпления срещу нацията.

Томас изглеждаше по-спретнат от обикновено — ако това въобще бе възможно. Косата му бе зализана назад и бях сигурна, че е изпразнил цяла кутия с вакса за всеки ботуш. Стоеше мирно в средата на съдебната зала и гледаше втренчено право напред с такава настойчивост, че всеки републикански командир щеше да се почувства горд. Зачудих се какво ли минава през ума му. Дали си представяше онази нощ в алеята до болницата, когато бе убил брат ми? Дали си мислеше за множеството разговори, които беше провел с Метиъс, за миговете, когато бе позволил бдителността му да бъде приспана? Или за съдбоносната нощ, когато бе решил да предаде Метиъс, вместо да му помогне?

Командир Джеймсън, от друга страна, изглеждаше леко разрошена. Студените й, безчувствени очи бяха фиксирани върху мен. Упорито ме наблюдаваше през последните дванадесет минути. Отвърнах на погледа й, опитвайки се да забележа някакъв белег на човечност в очите й, но там не съществуваше нищо друго, освен вледеняваща омраза, пълно отсъствие на съвест.

Извърнах очи, поех дълбоки, бавни глътки въздух и се опитах да се фокусирам върху нещо друго. Мислите ми се върнаха към Дей.

Изминаха 241 дни, откакто той бе посетил апартамента ми и се бе сбогувал. Понякога ми се искаше Дей отново да ме прегърне и целуне по начина, по който го направи в онази последна нощ, толкова близо един до друг, че едва си поемахме дъх, устните му нежно опрени в моите. Но след това се отказах от това си желание. Мисълта бе безполезна. Напомняше ми за загуба, точно както това, че седях тук и гледах надолу към хората, които избиха семейството ми, напомняше ми за всички неща, които някога притежавах — напомняше ми също и за вината ми, за всички неща, които Дей бе притежавал, а аз му бях отнела.

Освен това Дей никога повече нямаше да пожелае да ме целуне отново. Не и след като разбере защо го бях помолила да се върне в Денвър.

Сега Андън гледаше към мен. Когато срещнах погледа му, той кимна веднъж, оттегли се от балкона си и минута по-късно пристъпи на моя. Изправих се и заедно с охранителите си козирувах отривисто. Андън нетърпеливо махна с ръка.

— Моля те, седни — рече той. Когато отново се отпуснах в стола си, той се наведе на нивото на погледа ми и добави: — Как се чувстваш, Джун?

Опитвах се да спра руменината, която пълзеше по страните ми. След осем месеца без Дей в живота си открих, че се усмихвам на Андън, радвах се на вниманието му, понякога дори се надявах за него.

— Добре съм, благодаря. Очаквах с нетърпение този ден.

— Разбира се. — Андън кимна. — Не се притеснявай… съвсем скоро и двамата завинаги ще изчезнат от живота ти.

Той ме стисна за рамото, за да ми вдъхне увереност. След което си тръгна точно толкова бързо, изчезвайки с леко подрънкване от медали и пагони, и само миг по-късно отново се беше настанил на балкона си.

Вдигнах глава в напразен опит да бъда смела, знаейки, че леденият поглед на командир Джеймсън все още е вперен в мен.

Докато всеки от сенаторите ставаше, за да обяви гласно своя вот за присъдата й, аз стоях затаила дъх и грижливо изтласквах всеки спомен, който бе останал у мен за втренчените й очи, и го скатавах в един спретнат участък в задната част на ума си. Гласуването сякаш продължи вечно, макар че сенаторите бързо изрекоха това, което смятаха, че ще се хареса на Електора. Никой нямаше куража да рискува да се опълчи на Андън, след като бяха видели толкова много други осъдени и екзекутирани. Когато дойде моят ред, гърлото ми бе пресъхнало. Преглътнах няколко пъти и дадох своя вот:

— Виновна — изрекох със спокоен и ясен глас.

Серж и Мариана дадоха своя глас след мен. Проведохме още един цикъл на гласуване за Томас, след което приключихме. Три минути по-късно някакъв мъж, плешив, с кръгло, набръчкано лице и алена, спускаща се до пода роба, която той бе сграбчил с лявата си ръка, бързо пристъпи на балкона при Андън и трескаво му се поклони. Андън се наведе към мъжа и прошепна нещо в ухото му. Наблюдавах действията им с дискретно любопитство и се питах дали мога да предрека окончателната присъда по жестовете им. След кратко обсъждане Андън и приставът кимнаха. После приставът се обърна със силен глас към всички в залата.

— Вече сме готови да обявим присъдите на капитан Томас Аликзандър Брайънт и командир Наташа Джеймсън от осми градски патрул на Лос Анджелис. Всички да станат в името на нашия прославен Електор!

И аз, и сенаторите се изправихме с единодушно ръкопляскане, докато командир Джеймсън само се обърна към Андън с поглед, изпълнен с абсолютно презрение. Томас отривисто отдаде чест на Андън. Остана в тази поза, докато Електорът стана и сложи ръце зад гърба си. Настъпи миг мълчание, докато чакахме окончателната му присъда, онзи глас, който бе от най-голямо значение. Потиснах надигащия се пристъп на кашлица. Очите ми инстинктивно се стрелнаха към останалите кандидат-принцепси, нещо, което сега правех постоянно — лицето на Мариана бе самодоволно намръщено, докато Серж изглеждаше отегчен. Едната ми ръка се сви в юмрук около пръстена от кламери, с който си играех. Вече знаех, че остави дълбоки отпечатъци по дланта ми.

— Сенаторите на републиката произнесоха своите индивидуални присъди — обяви Андън пред съдебната зала, а от думите му лъхаше на официална реч с дългогодишни традиции. Възхищавах се на начина, по който гласът му едновременно можеше да звучи толкова тихо и все пак да се разнася така ясно. — Взех под внимание тяхното общо решение и сега обявявам своето. — Андън направи пауза, за да сведе поглед към мястото, където двамата стояха в очакване. Томас продължаваше да отдава чест и да гледа втренчено в пустото пространство пред себе си. — Капитан Томас Аликзандър Брайънт от осми градски патрул на Лос Анджелис — обяви Електорът. — Република Америка ви намира за виновен…

Залата остана смълчана. Полагах усилия, за да поддържам равномерно дишането си. Мисли за нещо. Каквото и да е. Например, за всичките политически книги, които бях изчела през тази седмица. Опитах се да изброя някои от фактите, които бях научила, но внезапно не можех да си спомня нито един. Крайно нехарактерно за мен.

— … за смъртта на капитан Метиъс Ипарис в нощта на тринадесети ноември, за смъртта на гражданката Грейс Уинг поради липсата на необходимите постановления за екзекуция, за собственоръчната екзекуция на дванадесет протестиращи на площад „Батала“ следобеда на…

Гласът на Електора ту се усилваше, ту заглъхваше от неясния шум в главата ми. Опрях ръка на ръкохватката на стола, бавно въздъхнах и се опитах да не се олюлявам. Виновен. Томас бе признат за виновен за убийството на брат ми и майката на Дей. Ръцете ми трепереха.

— … и в резултат на това сте осъден на смърт чрез разстрел и присъдата ще бъде изпълнена след два дни в седемнадесет часа. Командир Наташа Джеймсън от осми градски патрул на Лос Анджелис, Република Америка ви намира за виновна…

Гласът на Андън заглъхна, превръщайки се в притъпено, неразпознаваемо бръмчене. Всичко, което се случваше около мен, ми изглеждаше толкова забавено, сякаш живеех твърде бързо и оставях света зад себе си.

Преди година стоях пред резиденция „Батала“ на различен тип съдебна трибуна и наблюдавах заедно с огромно множество как някакъв съдия дава на Дей абсолютно същата присъда. Сега Дей бе жив и бе знаменитост в републиката. Отново отворих очи. Устните на командир Джеймсън бяха плътно стиснати в права линия, докато Андън четеше смъртната й присъда. Лицето на Томас изглеждаше безизразно. Дали бе наистина така? Бях твърде далеч, за да съм сигурна, но веждите му бяха събрани по един странно трагичен начин.

Трябва да се чувствам добре от това — напомних си аз. Двамата с Дей трябваше да ликуваме. Томас уби Метиъс. Застреля хладнокръвно майката на Дей без капчица колебание.

Но сега съдебната зала изчезна и всичко, което виждах, бяха спомени за Томас като тийнейджър в дните, когато тримата с Метиъс хапвахме свинска супа със соеви шушулки под козирката на уличен ресторант, разположен на първия етаж, а дъждът се лееше навсякъде около нас. Спомних си как Томас ми показа първия си зачислен пистолет. Дори си спомних за онзи път, когато Метиъс ме заведе на следобедните си тренировки. Бях на дванадесет и бях започнала курсовете си в „Дрейк“ едва от седмица — колко невинно изглеждаше тогава всичко. Онзи следобед Метиъс ме взе след следобедните ми лекции точно навреме и ние се отправихме към сектор „Тангаши“, където той водеше тренировките на патрула си. Все още мога да усетя топлината на слънцето, падащо върху косата ми, все още виждам веещата се къса черна пелерина на Метиъс, отблясъка от сребърните му пагони и все още чувам енергичното потропване на лъскавите му ботуши по цимента. Докато се настанявах на една пейка в ъгъла и включвах компютъра си, за да се преструвам, че се подготвям, четейки предварително текстове, Метиъс строи войниците си за проверка. Спря се пред всеки от тях, за да им посочи недостатъци по униформите.

— Кадет Рин — излая той към един от по-новите си войници. Тя подскочи от твърдия като стомана глас на брат ми, след което наведе засрамено глава, когато Метиъс чукна самотния медал, закачен на куртката й. — Ако носех медала си по подобен начин, командир Джеймсън щеше да ме разжалва. Искаш ли да бъдеш махната от този патрул, войнико?

— Ннне, сър — заекна кадетът.

Метиъс прибра ръце зад гърба и продължи нататък. Отправи критики към още трима войници, преди да стигне до Томас, който стоеше мирно близо до края на редицата. Метиъс огледа униформата му строго и щателно. Естествено екипировката на Томас бе абсолютно безупречна — нито един разнищен шев, всеки медал и пагон гладко полирани до блясък, толкова безупречни ботуши, че вероятно можех да видя отражението си в тях. Дълга пауза. Оставих компютъра си и се наведох напред, за да наблюдавам по-отблизо. Най-накрая брат ми кимна.

— Отлично, войнико — рече той на Томас. — Не спирай да се трудиш и ще се погрижа командир Джеймсън да те повиши преди края на годината.

Изражението на Томас не се промени, но видях как повдигна с гордост брадичката си.

— Благодаря, сър — отвърна той. Очите на Метиъс се спряха върху него за миг, след което продължи нататък.

Когато най-сетне приключи с проверката, брат ми се обърна към целия патрул:

— Разочарован съм от проверката, войници — извика им той. — Сега сте под моя опека, а това значи, че сте под опеката на командир Джеймсън. Тя очаква повече качество от тази група и затова няма да е лошо, ако вложите повече старание. Разбрано?

Отговориха му, като отривисто козируваха.

— Да, сър!

Погледът на Метиъс се върна върху Томас. По лицето на брат ми видях изписано уважение, дори възхищение.

— Ако всеки от вас обръща внимание на детайлите, както прави кадет Брайънт, ще бъдем най-великият патрул в страната. Нека той да служи за пример на всички ви. — Метиъс се присъедини към тях и за последен път козирува. — Да живее републиката!

Кадетите повториха думите в един глас.

Споменът бавно избледня от мислите ми и гласът на Метиъс се превърна в призрачен шепот, който ме остави слаба и изтощена в самотата ми.

Брат ми винаги говореше за фикс идеята на Томас да бъде перфектен войник. Спомних си за сляпата вярност, която Томас изповядваше към командир Джеймсън, същата сляпа преданост, която сега отдаваше на своя нов Електор. Тогава си спомних как двамата с Томас седяхме един срещу друг в стаята за разпити — спомних си страданието, изписано в очите му. Как ми бе казал, че е искал да ме защити. Какво се бе случило с онова срамежливо, непохватно момче от бедните сектори на Лос Анджелис, момчето, което тренираше с Метиъс всеки следобед? Нещо замъгли погледа ми и бързо избърсах с ръка очите си.

Можех да бъда милостива. Можех да помоля Андън да пощади живота му, да му позволя да излежи присъдата си в затвор и да му дам шанс да изкупи греховете си. Но вместо това просто стоях там със стиснати устни и уверена поза, с кораво като камък сърце. На мое място Метиъс щеше да бъде по-милостив.

Но никога не съм била толкова добър човек, колкото брат ми.

— С това приключва процесът срещу капитан Томас Аликзандър Брайънт и командир Наташа Джеймсън — завърши Андън. Той вдигна ръка към Томас и кимна веднъж. — Капитане, имате ли нещо, което искате да кажете на Сената?

Томас не потрепна дори за миг, по лицето му нямаше никакъв признак на страх, разкаяние или гняв. Наблюдавах го внимателно. След миг той вдигна очи нагоре, където стоеше Андън, и направи нисък поклон.

— Преславни мой, Електор — отвърна с ясен и уверен глас. — Аз посрамих републиката, действайки по начин, който не ви се е харесал и ви е разочаровал. Смирено приемам присъдата си. — Той се изправи и отново козирува. — Да живее републиката.

Когато сенаторите гласно изразиха единомислието си с окончателната присъда на Андън, Томас погледна нагоре към мен. За миг погледите ни се срещнаха. След това аз сведох очи. След малко ги вдигнах и той отново гледаше право напред.

Андън насочи вниманието си към командир Джеймсън.

— Командире — рече той и протегна ръка към нея. Брадичката му се повдигна във величествено положение. — Имате ли нещо, което искате да кажете на Сената?

Тя не потрепна, докато гледаше право към младия Електор. Очите й бяха студени, тъмносиви плочи. След кратка пауза тя най-накрая кимна.

— Да, Електор — рече тя със суров и подигравателен тон, който бе в пълен контраст с този на Томас. Сенаторите и войниците неспокойно се размърдаха, но Андън вдигна ръка, за да запазят мълчание. — Имам да ви кажа няколко думи. Не бях първата, която се надяваше да дочака вашата смърт и няма да съм последната. Вие сте Електорът, но все още сте само едно момче. Не знаете кой сте. — Тя присви очи… и се усмихна. — Но аз знам. Виждала съм много повече от вас — изцеждала съм кръвта на затворници два пъти по-възрастни от вас, убивала съм мъже двойно по-силни от вас, оставяла съм разтреперани изпотрошените тела на затворници, които вероятно са имали два пъти повече кураж от вас. Мислите се за спасителя на тази страна, нали? Но аз знам по-добре кой сте. Вие сте просто син на баща си, а крушата не пада по-далеч от дървото. Той се провали и същото ще сполети и вас. — Усмивката й се разшири, но не се четеше в очите й. — Тази страна ще лумне в пламъци под вашето управление и духът ми ще ви се присмива чак от дълбините на ада.

Изражението на Андън въобще не се промени. Погледът му остана ясен и безстрашен и в този миг бях привлечена от него като птичка от откритото небе. Той хладно срещна вперените в него очи.

— С това завършва днешният процес — заяви Андън, а гласът му отекна през залата. — Командире, съветвам ви да запазите заплахите си за отряда за разстрел. — След което пъхна ръка зад гърба си и кимна на войниците си. — Махнете ги от погледа ми.

Не зная как Андън можеше да демонстрира толкова малко страх пред командир Джеймсън. Завиждах му. Защото, докато гледах как войниците я отвеждат, усещах единствено дълбок, леденостуден ужас. Сякаш все още не бе приключила с нас. Сякаш ни предупреждаваше да си пазим гърба.