Мари Лу
Героят (11)

Джун

51.5 часа от последния ми разговор с Томас.

15 часа, откакто за последно видях Дей.

8 часа, откакто бомбардировките на колониите срещу Бронята на Денвър утихнаха.

Намирахме се в самолета на Електора на път за Рос сити, Антарктида.

Седях срещу Андън. Оли лежеше в краката ми. Другите двама кандидат-принцепс се намираха в съседното помещение, отделени от нас със стъкло, 90/180 см, бронирано, с гравиран герб на републиката от страната, която гледаше към мен, съдейки по ръбовете на гравюрата. От външната страна на прозореца небето бе искрящо синьо, а слой облаци запълваше долната част от пейзажа ни. Всеки миг самолетът трябваше да се гмурне и да видим гледката от разпрострелия се на всички страни антарктически метрополис.

През по-голямата част от пътуването стоях безмълвна и слушах, докато Андън приемаше безкраен поток от обаждания от Денвър, свързани с битката. Едва когато вече бяхме почти над антарктическите води, той най-сетне спря да говори. Наблюдавах как светлината си играе с чертите му, очертавайки младото лице, зад което имаше толкова изтормозени мисли.

— Какви са ни отношенията с Антарктида? — попитах след известно време.

Това, което наистина исках да зная, бе: „Смяташ ли, че те ще ни помогнат?“, но този въпрос беше глупав и лишен от съдържание, не можеше да получи отговор и затова бе безсмислено да го задавам.

Андън отмести поглед от прозореца и впери светлозелените си очи в мен.

— Антарктида ни оказва помощ. Получаваме международна подкрепа от тях от десетилетия насам. Икономиката ни не е достатъчно силна, за да се справяме сами.

Все още се чувствах некомфортно, че нацията, която някога считах за толкова могъща, в действителност се бореше да оцелее.

— А какви са взаимоотношенията ни с тях сега?

Погледът на Андън продължаваше да ме фиксира. Виждах напрежението в очите му, но лицето му остана спокойно.

— Антарктида обеща да удвои помощта си, ако изготвим споразумение, което ще накара колониите отново да осъществят диалог с нас. И заплашиха да намалят наполовина помощта, ако нямаме споразумение до края на тази година. — Той направи пауза. — Затова ще ги посетим не само за да ги помолим за помощ, но и да се опитаме да ги убедим да не оттеглят подкрепата си.

Трябваше да обясним защо всичко се разпада. Преглътнах.

— Защо Антарктида?

— Те от дълги години си съперничат с Африка — отвърна Андън. — Ако някой, който разполага с мощ, би ни помогнал да спечелим война срещу колониите и Африка, то това ще са те. — Той се наведе напред и опря лакти на коленете си. Облечените му в ръкавици ръце се намираха на по-малко от метър от краката ми. — Ще видим какво ще се случи. Дължим им много пари, а те не са много доволни от нас през последните няколко години.

— Президентът срещал ли се е някога лично с вас?

— Понякога ходех на визита с баща ми — отвърна Андън. Той ми се усмихна лукаво, от което ме побиха тръпки. — Той е наистина удивителен по време на срещи. Мислиш ли, че имам шанс?

Отвърнах на усмивката. Усетих двойното значение на въпроса му — той не говореше само за Антарктида.

— Вие сте обаятелен, ако това ме питате — реших да отвърна.

Андън леко се засмя. Този звук ме стопли. Той извърна поглед и сведе очи.

— Напоследък нямам голям успех и не мога да очаровам, който и да е — измърмори той.

Самолетът се гмурна. Пак насочих вниманието си към прозореца и поех дълбоко въздух, като се борех да потисна избиващата по бузите ми руменина.

Облаците се доближиха, докато се снишавахме, и скоро бяхме погълнати от спираловидно издигаща се сива мъгла — след няколко минути се появихме от долния им край и видяхме огромна земна повърхност, покрита от гъст пласт небостъргачи, обагрени в разнообразна палитра от ярки цветове. Дъхът ми секна при тази гледка. Трябваше ми само един поглед, за да потвърдя колко голяма е технологичната и имуществената дистанция между републиката и Антарктида. Тънка, прозрачна сфера се разпростираше над града, но ние минахме направо през нея, точно толкова лесно, колкото пресякохме облаците. Изглеждаше, че всяка сграда има способността да сменя цветовете си по свое усмотрение (две вече бяха станали тъмносини от пастелнозелени, а трета от златиста бе станала бяла) и всяка изглеждаше чисто нова, излъскана и безупречна по начин, по който много малко здания в републиката можеха да се похвалят. Огромни елегантни мостове, които под лъчите на слънцето бяха искрящо бели, свързваха много от извисяващите се небостъргачи, като всеки съединяваше един от етажите на сградата със съседното здание, формирайки, подобна на пчелна пита, паяжина от абанос. Най-горните мостове разполагаха с кръгли платформи по средата.

Когато погледнах по-внимателно, забелязах, че върху тях имаше нещо, приличащо на паркиран летателен апарат. (Още нещо причудливо: над всички небостъргачи имаше грамадни сребристи холограми с числа, които се рееха над покривите, като всяко варираше от нула до тридесет хиляди. Намръщих се. Дали ги излъчваха от някакъв прожектор, поставен на всеки покрив? Може би числата показваха населението, което живееше във всеки небостъргач — макар че, ако това бе така, тридесет хиляди изглеждаше относително нисък таван, ако се вземеше предвид размерът на всяка сграда.)

Гласът на пилота ни прокънтя по интеркома, информирайки ни за кацането. Когато сградите с цветове на бонбони постепенно изпълниха целия пейзаж, ние се насочихме точно към центъра на платформата на един от мостовете. Под нас видях суетящи се хора, които се подготвяха за приземяването на нашия самолет. Когато най-накрая закръжихме над платформата, внезапно бяхме разтърсени и изтласкани странично в седалките си. Оли вдигна глава и изръмжа.

— Вече сме магнитно скачени — обясни ми Андън, когато видя разтревоженото ми изражение. — Оттук нататък пилотът ни няма нужда да прави нищо. Самата платформа ще ни изтегли и приземи.

Кацнахме толкова плавно, че не усетих нищо. Когато излязохме от самолета заедно с антуража от сенатори и охранители, първо бях шокирана от това колко приятна бе температурата отвън. Лек бриз, топло слънце. Не се ли намирахме на долния край на земята? (Предположението ми бе двадесет и два градуса, югозападен вятър, който бе изненадващо лек, като се вземеше предвид колко високо се намирахме от приземното ниво.) Тогава си спомних за тънката, безплътна сфера, през която преминахме. Това може би бе начинът, по който хората от Антарктида контролираха климата в градовете си.

На второ място бях шокирана, когато видях как незабавно бяхме въведени в полиетиленова шатра от екип от хора, облечени с бели костюми против биологична опасност и противогази. (Новините за заразата в колониите сигурно бяха стигнали дотук.) Един от тях бързо инспектира очите, носа, устата и ушите ми, след което прокара някаква зелена светлина по цялото ми тяло. Чаках в напрегнато мълчание, докато човекът, мъж или жена — не бях сигурна, анализираше данните на някакво мобилно устройство. С периферното си зрение видях, че Андън минава през същите проверки — очевидно, че и Електорът на републиката не беше застрахован срещу заразата. Изминаха почти десет минути преди на всички да им бъде позволено да влязат и да бъдем изведени от шатрата.

Андън се поздрави с трима жители на Антарктида (всеки облечен съответно в зелен, черен или син костюм, скроен в непознат стил), които ни чакаха на мостика за кацане заедно с няколко охранители.

— Надявам се полетът ви да е минал добре — каза едната жена, докато Мариана, Серж и аз приближавахме. Тя ни поздрави на английски, но акцентът й бе силен и неясен. — Ако предпочитате, можем да ви изпратим у дома с някои от нашите самолети.

Безспорно републиката не беше перфектна — знаех този факт отдавна и определено бях наясно с него, откакто срещнах Дей. Но думите на жената от Антарктида бяха толкова арогантни, че усетих как настръхнах. Очевидно самолетите на републиката не бяха достатъчно добри за тях. Погледнах към Андън, за да видя каква ще бъде реакцията му, но той просто се поклони и хвърли прелестна усмивка към жената.

— Грациас, лейди Медина. Вие винаги сте толкова любезна — отвърна той. — Много съм признателен за предложението ви, но не искам да ви затруднявам. Ще се справим сами.

Не можех да не се възхитя на Андън. Всеки ден виждах ново доказателство за бремето, което носеше на раменете си.

След кратък спор позволих неохотно един от пазачите да отведе Оли в хотелския апартамент, където щях да отседна. След това тръгнахме в мълчалива процесия, напускайки платформата, като хората от Антарктида ни водеха по моста към свързващата сграда (боядисана в аленочервено, макар че не бях сигурна дали бе в чест на кацането ни). Стараех се да вървя близо до края на моста, за да мога да хвърлям поглед надолу към града. По изключение ми отне известно време, за да преброя етажите (като взех предвид мостовете, които се простираха от всеки от тях, тази сграда имаше над триста етажа — приблизително триста двадесет и седем, макар че накрая извърнах очи, за да се отърся от чувството за световъртеж). Слънчева светлина къпеше най-горните етажи, но по-ниските също бяха ярко осветени — сигурно симулираха слънчева светлина за тези, които се разхождат на приземното ниво. Наблюдавах как Андън и лейди Медина разговарят и се смеят, сякаш бяха стари приятели. Андън се бе включил толкова умело в тези действия, че не можех да преценя дали действително харесваше тази жена, или просто играеше ролята на любезен политик. Очевидно покойният ни Електор поне бе обучил сина си добре в областта на международните отношения.

Входът, свързващ моста със сградата — арка, чиято рамка бе сложно инкрустирана със спирали, — се приплъзна и отвори, за да ни посрещне. Спряхме се в пищно декорирано фоайе (плътен абаносов килим, който за мое очарование бълваше вихрушка от цветове всеки път, когато поставях крак на земята; редици от палми в саксии; извита стъклена стена, показваща реклами в ярки цветове, и нещо, което приличаше на интерактивни станции за някакви работи, които не разбирах).

Докато вървяхме, хората от Антарктида връчиха на всеки от нас чифт тънки очила. Андън и част от сенаторите незабавно ги сложиха, сякаш бяха свикнали с този ритуал, но местните и бездруго обясниха предназначението им. Чудех се дали знаят коя съм и дали въобще ги интересува. Определено забелязаха, че гледам озадачено очилата.

— Носете ги през цялото време на визитата — обясни ни лейди Медина с нейния силен акцент, макар да знаех, че думите й са насочени към мен. — Те ще ви помогнат да виждате Рос сити такъв, какъвто е в действителност.

Заинтригувана, аз си сложих очилата.

Примигнах изненадано. Първото нещо, което почувствах, бе леко гъделичкане в ушите, а първото нещо, което видях, бяха малките, светещи числа, кръжащи над главите на всеки от местните. Цифрите на лейди Медина бяха 26 827: НИВО 29, докато нейните двама придружители (които все още не бяха издали нито звук) съответно имаха 6819: НИВО 11 и 11201: НИВО 13. Когато огледах фоайето, забелязах най-различни виртуални числа и думи — над зеленото луковидно растение в ъгъла кръжеше ВОДА: +1, докато ЧИСТОТА: +1 се рееше над тъмна, полукръгла декоративна маса. В ъгъла на очилата си видях миниатюрни светещи думи:

ДЖУН ИПАРИС

КАНДИДАТ-ПРИНЦЕПС 3

РЕПУБЛИКА АМЕРИКА НИВО 1

22 СЕПТ. 2132

ДНЕВЕН РЕЗУЛТАТ: 0

ОБЩ РЕЗУЛТАТ: 0

Отново тръгнахме. Никой от останалите не изглеждаше особено обезпокоен от яростната атака на виртуален текст и числа, които покриваха реалния свят, затова останах със своите собствени догадки. (Макар че хората от Антарктида не носеха очила, понякога погледите им се стрелкаха към виртуалните факти в света по начин, който ме накара да се замисля дали в очите или може би в мозъка им имаше поставено нещо, което постоянно симулираше всички тези виртуални обекти за тях.)

Един от двамата спътници на лейди Медина, широкоплещест белокос мъж с много тъмни очи и златистокафява кожа, се движеше по-бавно от останалите. Накрая той изостана в опашката на процесията, където се намирах аз, и закрачи до мен. Изпитах напрежение от присъствието му. Когато ме заговори обаче, гласът му бе кротък и учтив.

— Госпожица Джун Ипарис?

— Да, сър — отвърнах и почтително се поклоних с глава по начин, по който го бе сторил Андън. За моя изненада видях числата в ъгъла на очилата ми да се променят:

22 СЕПТ. 2132

ДНЕВЕН РЕЗУЛТАТ: 1

ОБЩ РЕЗУЛТАТ: 1

Зави ми се свят. По някакъв начин очилата бяха регистрирали поклона ми и добавиха точка към тази антарктическа система за оценяване, което означаваше, че скланянето на глава е равно на една точка. В този миг осъзнах още нещо: когато белокосият мъж проговори, не долових абсолютно никакъв акцент — сега той говореше перфектен английски. Хвърлих поглед към лейди Медина и когато подочух нещичко от това, което тя обясняваше на Андън, забелязах, че сега английският й също звучеше безукорно. Гъделичкането, което почувствах в ушите, когато си сложих очилата… може би те действаха като някакъв вид устройство за превод на езици, което позволяваше на местните да променят своя роден език, докато комуникират с нас без никакво забавяне.

Белокосият мъж вече се бе навел над рамото ми и прошепна:

— Аз съм пазител Макоаре, един от по-новите охранители на лейди Медина. Тя ми възложи да бъда ваш водач, госпожице Ипарис, тъй като изглежда, че не сте запозната с нашия град. Доста различен е от вашата република, нали?

За разлика от лейди Медина в начина, по който говореше пазител Макоаре, нямаше никакво снизхождение, а въпросите му не ме дразнеха.

— Благодаря ви, сър — отвърнах с признателност. — И да, трябва да призная, че тези виртуални числа, които виждам навсякъде, са нещо странно за мен. Не ги разбирам съвсем добре.

Той се усмихна и се почеса по бялата си брада.

— Животът в Рос сити е игра и всички ние сме играчи. Местните не се нуждаят от очила като вас, посетителите, всички ние имаме вградени чипове близо до слепоочията, които получаваме, щом станем на тринадесет години. Те разполагат със софтуер, който приписва точки на всичко около нас. — Той посочи растенията. — Виждате ли думите вода плюс едно да кръжат над онова растение? — Кимнах. — Ако решите да полеете цветето, например, ще получите една точка за тази постъпка. Почти всички положителни деяния, които правите в Рос сити, ви носят спечелени точки, докато негативните действия намаляват точките. Когато натрупате точки, ще качвате нива. В момента вие се намирате на първо ниво. — Той направи пауза, за да покаже виртуалното число, което се рееше над главата му. — Аз съм на тринадесето.

— Какъв е смисълът да качваш… нивата? — попитах, докато се качвахме в някакъв асансьор. — Определя общественото ти положение в града ли? Поддържа реда сред гражданите ли?

Пазител Макоаре кимна.

— Ще видите.

Излязохме от асансьора и се запътихме към друг мост, този път покрит със сводест стъклен покрив, който свързваше тази сграда със съседната. Докато вървяхме, започнах да забелязвам това, за което говореше пазител Макоаре. Новата сграда, в която влязохме, приличаше на огромна академия и докато надничахме през стъклените панели в класните стаи, изпълнени с редици от хора, които трябваше да са ученици, забелязах, че всеки от тях имаше свой собствен резултат и ниво, което кръжеше над главата му. В предната част на стаята един гигантски стъклен екран показваше серия от математически въпроси, като над всеки от тях светеше брой точки.

ИНТЕГРАЛНА МАТЕМАТИКА СЕМЕСТЪР 2

ВЪПРОС 1: 6 ТОЧКИ

ВЪПРОС 2: 12 ТОЧКИ

И така нататък. В един момент видях как един от учениците се опита да се наведе и да препише от съседа си. Резултатът от точки над главата му проблесна в червено и секунда по-късно числото намаля с пет.

ПРЕПИСВАНЕ: –5 ТОЧКИ

1642: НИВО 3

Ученикът замръзна на място, след което бързо върна вниманието си върху собствения си тест.

Пазител Макоаре се усмихна, когато видя, че анализирам ситуацията.

— Нивото ти значи всичко в Рос сити. Колкото по-високо е нивото ти, толкова повече пари печелиш, освен това можеш да кандидатстваш за по-добра работа и получаваш повече уважение. Хората с най-висок резултат са почитани от всички и са доста известни. — Той посочи към гърба на опиталия се да препише ученик. — Както виждате, нашите граждани са толкова погълнати от тази игра — живот, че повечето от тях внимават да не вършат неща, които ще намалят резултата им. В резултат на това в Рос сити имаме много малко престъпност.

— Очарователно — измърморих, като погледът ми все още не можеше да се откъсне от класната стая, дори когато стигнахме края на коридора и тръгнахме по друг мост. След известно време в ъгъла на очилата ми се появи ново съобщение.

ИЗВЪРВЯНА 1000 МЕТРА: +2 ТОЧКИ

ДНЕВЕН РЕЗУЛТАТ: 3

ОБЩ РЕЗУЛТАТ: 3

За моя изненада усетих кратък миг на удовлетворение от постигнатото, когато видях, че числата са се увеличили. Обърнах се към пазител Макоаре.

— Разбирам, че тази система с нива се отразява добре на мотивацията на гражданите ви. Брилянтно.

Не изказах на глас следващата си мисъл, но тайно се запитах как правят разликата между добри и лоши деяния? Кой решава това? Какво се случва, когато някой говори против правителството? Дали резултатът му се покачва, или намалява? Възхищавах се на наличната технология тук — наистина за първи път бе пределно ясно точно колко изостанала беше републиката. Винаги ли нещата са били толкова несъразмерни? Били ли сме някога ние лидери?

Най-накрая се установихме в една сграда с обширна, полукръгла зала, използвана за политически срещи — лейди Медина я нарече стаята за преговори. В нея имаше наредени знамена на страни от целия свят. В центъра на залата беше разположена дълга маса от махагоново дърво и сега делегатите от Антарктида седяха от едната й страна, докато ние се разположихме от другата. Още двама делегати, които бяха с подобни нива като това на лейди Медина, се присъединиха към нас, когато започна дискусията, но третият, който се появи, бе този, който прикова вниманието ми. Беше на около четиридесет и пет години, с прошарена коса, тъмна кожа и добре оформена брада. Текстът, който кръжеше над главата му, гласеше НИВО 202.

— Президентът Икари — обяви лейди Медина, когато ни го представи.

Андън и останалите сенатори се поклониха почтително. Аз сторих същото. Макар да не посмях да извърна очи от дискусията, с периферното си зрение зърнах флага на републиката. С помощта на очилата си прочетох виртуалния текст „РЕПУБЛИКА АМЕРИКА“, изписан над него със светещи букви. До него бе знамето на колониите с неговите черно-сиви ленти и ярката златиста птица в центъра.

Над някои от флаговете, точно под названието на страната, кръжеше думата съюзник. Но не и под нашето.

Още от самото начало дискусията беше напрегната.

— Изглежда, че плановете на баща ви се обърнаха против вас — каза президентът на Андън. Той се наведе решително напред. — Обединените нации, естествено, са загрижени, че Африка вече е оказала помощ на колониите. От колониите отказаха покана да разговарят с нас.

Андън въздъхна.

— Учените ни работят усилено за намиране на лекарство — продължи той. Забелязах, че въобще не спомена брата на Дей, както и липсата на съдействие от страна на самия Дей. — Но с военната и финансова помощ на Африка войските на колониите са непреодолими. Нуждаем се от помощ, за да ги отблъснем, или рискуваме да бъдем окупирани в рамките на месец. Вирусът може да се разпространи и при нас…

— Говорите със страст — прекъсна го президентът. — И нямам никакви съмнения, че правите велики неща като нов лидер на републиката. Но ситуацията е следната… Първо, трябва да бъде овладян вирусът. А също така дочух, че колониите вече са пресекли границата ви.

Меднозлатистите очи на президента бяха пронизващо светли. Когато Серж се опита да се обади, той веднага го накара да замлъкне, без да откъсва поглед от Андън.

— Нека Електорът ви отговори — рече той.

Серж отново потъна в мрачно мълчание, но не и преди да уловя самодоволните погледи, които си размениха сенаторите. В мен се надигна гняв. Всички те — сенаторите, президентът на Антарктида, дори собственият му кандидат-принцепс — се подиграваха на Андън по коварен начин. Прекъсваха го. Изтъкваха възрастта му. Погледнах към Андън, като мълчаливо ми се искаше той да се защити. Мариана кимна веднъж към него.

— Сър? — рече тя.

Почувствах се облекчена, когато Андън първо хвърли неодобрителен поглед на Серж, а след това вдигна брадичка и спокойно отговори:

— Да. Успяваме да ги удържим засега, но те са в покрайнините на столицата ни.

Президентът се наведе напред и опря лакти върху масата.

— Значи има вероятност вирусът вече да е проникнал на територията ви?

— Да — отговори Андън.

Президентът остана мълчалив за миг. Най-накрая попита:

— Какво точно искате?

— Нуждаем се от военна подкрепа — отвърна Андън. — Вашата армия е най-добрата в света. Помогнете ни да подсигурим границите си. Но преди всичко — помогнете ни да открием лекарство. Те ни предупредиха, че противоотровата е единственото нещо, което ще ги накара да отстъпят. А ние имаме нужда от време, за да се случи това.

Президентът присви устни и поклати веднъж глава.

— Не можем да ви осигурим военна подкрепа, финанси или провизии. Опасявам се, че сте ни твърде задлъжнели за това. Мога да ви предложа учените си, за да ви помогнат да откриете противоотрова срещу заразата. Но няма да изпратя войските си в зона, инфектирана с вируса. Твърде опасно е. — Когато видя изражението на Андън, погледът му стана по-суров. — Моля, информирайте ни своевременно за положението, защото се надявам не по-малко от вас да се намери решение на този проблем. Извинявам се, че не можем да ви окажем по-голяма подкрепа, Електор.

Андън се наведе над масата и притисна пръстите на двете си ръце едни към други.

— Какво мога да направя, за да ви убедя да ни помогнете, господин президент? — попита той.

Президентът се облегна назад в стола си и огледа Андън за секунда със замислено изражение. От това ме побиха студени тръпки. Той очакваше Андън да зададе този въпрос.

— Ще трябва да ми направите предложение, което да си струва да отделя време за него — най-сетне отговори той. — Нещо, което баща ви никога не ми е предлагал.

— И какво е то?

— Земя.

При тези думи сърцето ми болезнено се сви. Да им дадем земя. За да спасим страната си, трябваше да се продадем на друга нация. Усещането за това предложение бе толкова осквернително, колкото да продадем собствените си тела. Да дадем собствените си деца на някой непознат. Да откъснат парче от дома ни.

Погледнах Андън и се опитах да разчета емоциите зад сдържаната му външност.

Той дълго не откъсваше втренчения си поглед от президента. Дали мислеше какво би казал баща му в подобна ситуация? Чудеше ли се дали е добър лидер на своя народ? Най-накрая Андън се поклони, кимвайки с глава. Елегантен, дори когато бе смирен.

— Готов съм за преговори — тихо изрече той.

Президентът кимна веднъж. Видях тънката усмивка в крайчеца на устните му.

— Тогава ще преговаряме — отвърна той. — Ако откриете лекарство против вируса и се споразумеем за земята, то ви обещавам военна подкрепа. Дотогава светът ще трябва да се справя така, както ние правим при всяка пандемия.

— И какво означава това, сър? — попита Андън.

— Ще трябва да затворим пристанищата и границите ви, както и тези на колониите. Останалите нации ще бъдат информирани. Сигурен съм, че разбирате.

Андън мълчеше. Надявах се президентът да не види ужасеното изражение на лицето ми. Цялата република щеше да бъде поставена под карантина.