Мари Лу
Героят (23)

Джун

Събудих се от звука на виеща сирена, който се разнасяше из жилищния комплекс. Беше сигналът за внезапно нападение. За секунда отново бях в Денвър, седях с Дей в малкото кафене, осветено от фенери, докато лапавицата падаше около нас, и слушах как той ми казваше, че умира. Бях обратно сред паниката и хаоса по улиците, докато сирената виеше — държахме се за ръце и тичахме ужасени, търсейки прикритие.

Постепенно стаята ми се изгуби в реалността, а сирената не спираше да вие. Сърцето ми започна да блъска. Скочих от леглото, спрях се, за да успокоя скимтящия Оли, и се втурнах да включа монитора. Новинарските заглавия гърмяха силно, опитвайки се да надделеят над сирената, а в дъното на екрана течеше заплашително, червено предупреждение.

НАМЕРЕТЕ УКРИТИЕ.

Прегледах заглавията.

ВРАЖЕСКИ ВЪЗДУШНИ КОРАБИ ПРИБЛИЖАВАТ ГРАНИЦИТЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС.

ВСИЧКИ ВОЙНИЦИ ДА ДОКЛАДВАТ В СВОИТЕ МЕСТНИ ЩАБКВАРТИРИ.

ЕЛЕКТОР ПРИМО ЩЕ НАПРАВИ ИЗВЪНРЕДНО ИЗЯВЛЕНИЕ.

Бяха прогнозирали, че на колониите ще са им нужни още три дни, за да атакуват Лос Анджелис. Изглежда, че те бяха изпреварили графика и се подготвяха за края на тридневното примирие, което означаваше, че трябваше да вкараме в действие замисъла си по-рано от планираното. Запуших уши, за да не чувам сирената, втурнах се към балкона и погледнах към хоризонта. Утринната светлина все още бе слаба, а облачното небе не ми даваше възможност да виждам добре, но въпреки това точките, които бяха разположени над планинските очертания на Калифорния, бяха ясно различими. Дъхът ми секна.

Въздушни кораби. На колониите, на Африка — не можех да преценя от тази дистанция, но нямаше как да объркам факта, че това не бяха републикански цепелини. Въз основа на позицията и скоростта им те щяха да кръжат точно над централен Лос Анджелис, преди да бе изтекъл и час. Включих микрофона си, след което се втурнах към гардероба, за да си облека някакви дрехи. Ако Андън се подготвяше да направи обръщението си скоро, то несъмнено щеше да бъде обявяване на капитулация. А в такъв случай трябваше да се присъединя към Дей и патриотите по възможно най-бързия начин. Фалшивата капитулация щеше да свърши работа, само докато не се превърнеше в истинска.

— Къде сте? — извиках, когато се свързах с Дей.

Гласът му звучеше напрегнато като моя. Ехото от сирената се чуваше и от неговата страна на комуникационната линия.

— В болничната стая на Идън. Видя ли корабите?

Отново хвърлих поглед към хоризонта, преди да завържа ботушите си.

— Да. И аз ще участвам. Ще пристигна скоро.

— Наблюдавай небето. Пази се. — Той се поколеба за две секунди. — И побързай. Имаме проблем.

Връзката прекъсна, аз излязох през вратата с Оли, който вървеше плътно до мен, и се затичах с бързината на вятъра.

Когато стигнахме до етажа на лабораторията в централната болница, разположена в „Банк Тауър“, и ни въведоха, за да се видим с Дей, Идън и патриотите, сирените бяха спрели. Електричеството в сектора сигурно отново беше изключено, освен в главните правителствени сгради, като „Банк Тауър“, и пейзажът отвън изглеждаше зловещо мрачен, почти изцяло погълнат от потискащите сутрешни сенки. Надолу по коридора екраните показваха празен подиум, на който Андън трябваше да застане всеки момент, готов да направи национално обръщение на живо. Оли не се отлепваше от мен и пъхтеше изморено. Пресегнах се и го потупах няколко пъти, а той ми се отблагодари, като близна ръката ми.

Срещнах се с Дей и останалите в стаята на Идън, точно когато Андън се появи на екрана. Идън изглеждаше изтощен и бе в полусъзнание. Той все още имаше закачена система за ръката си, но освен нея не се виждаха други сонди или жици. До леглото един лабораторен техник си водеше бележки в тефтер.

Дей и Паскао бяха облечени в черни републикански екипи, предназначени за изпълнението на тежки физически мисии — подобно на онзи, с който бях екипирана, когато исках да освободя Дей от резиденция „Батала“ и прекарах нощта в плъзгане по покривите на сградите, търсейки Киеде. Двамата говореха с някакъв лабораторен техник и съдейки по израженията им, не получаваха добри новини. Исках да ги попитам за подробности, но Андън вече бе стъпил на подиума и думите ми се изгубиха, когато вниманието ни се насочи към екрана. Чувах единствено звука от дишането ни и злокобното, далечно бръмчене на приближаващи въздушни кораби.

Андън изглеждаше спокоен — и макар че беше само с година по-възрастен от първия път, когато го срещнах, улегналостта и сериозността на лицето му го правеха да изглежда много по-зрял. Само леко стиснатата челюст разкриваше съвсем слабо истинските му емоции. Беше облечен изцяло в бяло, със сребърни пагони на раменете и златен републикански герб, закачен близо до яката на военната му куртка. Зад него имаше два флага: единият беше на републиката, а другият беше чисто бял, лишен от цветове. Преглътнах тежко. Това беше знаме, което познавах добре от обучението си, но никога не бях виждала да се използва. Всички знаехме, че този момент щеше да настъпи, бяхме го планирали и знаехме, че не е истинско… но въпреки това нямаше как да не почувствам дълбоко, мрачно усещане за скръб и неуспех. Сякаш наистина щяхме да предадем страната си.

— Войници на републиката — започна Андън, обръщайки се към войниците, които се бяха събрали около него в базата. Както винаги гласът му беше едновременно приятен и внушителен, тих, но ясен. — Със свито сърце заставам пред вас с това съобщение. Вече изпратих същите тези думи до канцлера на колониите. — Той се спря за миг, сякаш събираше сили. Можех само да си представя, че на него дори симулирането на подобно действие му тежеше много повече, отколкото на мен. — Републиката официално се предава на колониите.

Мълчание. Базата, която беше изпълнена с шум и хаос допреди няколко минути, внезапно притихна — всеки войник беше замръзнал на място и слушаше, не вярвайки на ушите си.

— От този момент ние трябва да прекратим всички военни действия срещу колониите — продължи Андън — и в рамките на следващия ден ще се срещнем с главните длъжностни лица на колониите, за да изготвим официални условия за капитулация. — Той замлъкна и остави бремето да се стовари върху цялата база. — Войници, ще продължим да ви информираме с последни данни във връзка с това развитие.

След това излъчването спря. Той не завърши с Да живее републиката. Студени тръпки се плъзнаха по гърба ми, когато на екрана се появи образ не със знамето на републиката, а с това на колониите.

Служителите вършеха образцово работата си, за да направят гази капитулация убедителна. Надявах се от Антарктида да удържат на думата си. Надявах се помощта да е на път.

— Дей, не разполагаме с много време, за да приготвим взривяването на базите — промълви Паскао, когато обръщението спря. — Тримата републикански войници, които бяха с нас, бяха екипирани също както Дей и Паскао и чакаха в готовност да ги отведем до мястото, където трябваше да бъдат заложени зарядите. — Ще трябва да ни спечелиш малко време. Според новините колониите ще започнат да приземяват въздушните си кораби в базите ни след няколко часа.

Дей кимна. Когато Паскао се обърна, за да даде указания на войниците, очите на Дей се стрелнаха към мен. В тях видях страх и напрежение, от които стомахът ми забушува.

— Нещо с противоотровата се е объркало, нали? — попитах. — Как е Идън?

Дей въздъхна, прокара ръка през косата си и погледна брат си.

— Държи се.

— Но…?

— Но проблемът е, че той не е първият пациент, заразен с вируса. Казаха, че в кръвта му липсва нещо.

Погледнах към крехкото момче в болничното легло. Значи Идън не беше първият пациент, заразен с вируса?

— Но какво? Какво казват, че им липсва?

— Ще е по-лесно да ти покажа, отколкото да обяснявам. Хайде. Това е нещо, за което трябва да предупредим Андън. Какъв е смисълът да инсценираме цялата тази капитулация, ако няма да можем да получим помощ от Антарктида?

Дей ме поведе надолу по коридора. Вървяхме известно време в напрегнато мълчание, докато накрая не се спряхме пред една невзрачна врата. Дей я отвори.

Влязохме в стая, пълна с компютри. Един лабораторен техник, който следеше екраните, се изправи, когато ни видя, и ни въведе навътре.

— Време ли е да информираме госпожица Ипарис?

— Кажете ми какво става — отвърнах.

Той седна пред един компютър и прекара няколко минути, за да зареди нещо на екрана. Когато най-сетне приключи, видях един до друг два сравнителни слайда с някакви неща, които предположих, че са клетки. Вгледах се по-внимателно в тях.

Лабораторният техник посочи към тези вляво, които приличаха на низ от малки, многоъгълни частици, групирани около една голяма централна клетка. Към частичките имаше прикрепени десетки тръбички, които се подаваха от клетката.

— Това — обясни лабораторният техник и загради с пръст голямото ядро е симулация на инфектирана клетка, до която се опитваме да стигнем. Тя има червен оттенък, индикиращ, че вирусите са я превзели отвътре. Ако не се приложи лечение, тази клетка лизира — спуква се — и умира. Сега погледнете тези частички около нея. Това са симулации на противоотровните частици, от които се нуждаем. Те се прикрепят до външния слой на инфектираната клетка. — Той почука два пъти по екрана, където се намираше голямото ядро, което отвори анимирано видео, показващо как частиците се залепват за клетката — в крайна сметка тя свива размера си и цветът й се променя. — Те спасяват клетката от това да се спука.

Очите ми се преместиха към сравнителния слайд вдясно, който показваше подобна инфектирана клетка, обградена от малки частици. Този път не видях тръбички, към които частиците да могат да се прикрепят.

— Ето какво всъщност се случва — обясни лабораторният техник. — На нашите противоотровни частички им липсва нещо, с което да се прикрепят към рецепторите на клетката. Ако не успеем да разработим подобна структура, останалите частици няма да дадат резултат. Клетката не може да влезе в директен контакт с лекарството и умира.

Скръстих ръце и размених намръщен поглед с Дей, който безпомощно сви рамене.

— Как можем да намерим тази липсваща част?

— Там в работата. Предполагаме, че това конкретно свойство за прикрепяне не е било част от оригиналния вирус. С други думи, някой несъмнено е видоизменил този вирус. Виждаме следи от този маркер, когато класифицираме клетката. — Той посочи миниатюрни светещи точици, разпръснати по повърхността на клетката. — Това означава, госпожице Ипарис, че всъщност колониите са видоизменили физически този вирус. Републиката определено не е регистрирала интервенции в този конкретен случай и с такъв характерен маниер.

— Чакайте малко — намеси се Дей. — Това е нещо ново за мен. Да не би да казвате, че колониите са създали тази зараза?

Лабораторният техник ни хвърли мрачен поглед, след което отново се съсредоточи върху екрана.

— Възможно е. Ето го обаче любопитното в случая. Смятаме, че този допълнителен детайл — свойството за прикрепяне — първоначално е произлязло от републиката. Има подобен вирус, който води началото си от малък град в Колорадо. Но трасиращите уреди ни посочват, че видоизмененият вирус произлиза от Трибюн, град, който се намира на бойния фронт в територията на колониите. Така че някъде по линията вирусът на Идън е осъществил контакт с нещо друго в град Трибюн.

Тук най-сетне парченцата от пъзела започнаха да се нареждат. Лицето ми пребледня. Трибюн — градът, на който двамата с Дей се натъкнахме, когато избягахме в колониите. Припомних си как се бях разболяла по време на ареста ми в републиката, беше ми лошо и имах треска, когато Дей ни приведе през онзи подземен тунел от Ламар чак до територията на колониите. Прекарах една нощ в болница на колониите. Те ми инжектираха някакво лекарство, но никога не бях обмислила възможността да са ме използвали с различна цел. Дали бях част от експеримент, без дори да го съзнавам? Дали бях тази, в чието кръвообращение се намираше липсващото парченце от пъзела?

— Това съм аз — прошепнах и прекъснах лабораторния техник.

Двамата се Дей ме погледнаха изненадано.

— Какво искате да кажете? — попита лабораторният техник, но Дей остана безмълвен. По лицето му се изписа разбиране.

— Аз съм — повторих. Отговорът беше толкова ясен, че едва успявах да дишам. — Бях в Трибюн преди осем месеца. Разболях се, когато бях арестувана в Колорадо. Ако този друг вирус, за който говорите, е произлязъл първоначално от републиката, а след това се е завърнал от Трибюн в колониите, то е възможно отговорът на вашия пъзел да съм аз.