Емили Гифин
Там, където принадлежим (7)

7.
Кърби

На следващата сутрин решавам да се обадя на родителите си. Часът е малко преди седем централно американско време и тъй като те са най-предсказуемите хора на планетата, си представям точно какво вършат.

Знам, че майка ми седи пред тоалетката и се подготвя за сутрешната литургия, а баща ми се мотае из кухнята и слуша „Шоуто на Макгро“ по радиото. На третото позвъняване двамата вдигат едновременно и се чува „ало“ от две страни като ехо. В момент на слабост, когато дочувам кикотенето на Макгро и почти подушвам уханието на наденичките, които баща ми запича в скаричката, ме обзема неистова носталгия. Но чувството отшумява почти мигновено, изместено от познатата пелена на враждебността. Изведнъж не мога да се стърпя да им кажа къде съм.

— Турбо Кърби! — изгърмява гласът на баща ми. Гласът му е жизнерадостен, може би защото не съм наоколо. — Как е щатът на овесарките?

— Защо не отговори на обажданията ни? — спуска се в обвинения майка ми.

— Писах ви имейли и съобщения, хора — обяснявам аз и завъртам очи.

— Трябваше и да ни се обадиш — не спира тя.

— Съжалявам — отвръщам аз, доволна, че никак не звуча съжаляваща.

— Забавляваш ли се? — включва се баща ми. — Вчера видях, че в Мобайл е 27 градуса.

— Така ли? — учудвам се аз. А пък в Ню Йорк е около двайсет.

— Сещаш ли се да си слагаш слънцезащитен крем? — намесва се майка ми. — И то през няколко часа? Много си бяла, миличка. Нали не искаш да изгориш?

Мисля за тена на Мариан и вече знам от кого съм го наследила и затова го мразя по-малко. На нея й отива, значи, вероятно и на мен ще отива някой ден. Докато се чудя какво чакам още, се приближавам до прозореца и леко разтварям ламелите на щорите — достатъчно, за да зърна улицата долу, вече оживена от ранния трафик и множеството хора, толкова по-различно от моята тиха уличка.

— Как е Шарлот? — питам аз. Това веднага включва червената лампа, защото никога не питам за сестра си, и баща ми веднага ме надушва.

— Добре е. Спи. Какво става, Кърбс? Завъртам се, прекосявам стаята и сядам на леглото, предусещайки какво ще последва.

— Хм, вижте. Всъщност не съм в Мобайл с Белинда и майка й — започвам аз и с удоволствие се вслушвам във внезапното стъписване и настъпилото мълчание.

— А къде си? — най-сетне произнасят те в един глас.

— В Ню Йорк — отвръщам аз и показвам среден пръст на телефона. И ако това не е отмъщение за разговора им, който бях дочула, здраве му кажи.

— В Ню Йорк! — изкрещява майка ми, сякаш току-що й бях казала, че съм на фронтовата линия в Афганистан.

— Какво правиш в Ню Йорк? — тихо казва баща ми и се опитва да балансира истерията й.

— Белинда с теб ли е? — прекъсва го мама. — А майка й?

— Не. Сама съм. Е, не точно… Намирам се в апартамента на рождената си майка — съобщавам аз с притворени очи и се чудя как е възможно едновременно да се оправдавам и да се перча.

— Какво, за бога? — пелтечи майка ми и виждам как гледа невиждащо в огледалото на тоалетката си, с големите розови и лилави ролки на косата си, които винаги сваля точно преди да излезе от къщата, а понякога дори изчаква да се качи в колата, за голямо неодобрение от страна на сестра ми и мен. — Защо?

— Защо какво? — сопвам се аз на най-глупавия задаван някога въпрос.

— Защо си… там? — прошепва тя.

— Ти защо мислиш, мамо?

— Миличка — започва баща ми, макар да не съм сигурна дали говори на мен или на майка ми. После продължава: — Разбираме защо си отишла. Защо би искала да се срещнеш с нея. Но трябваше да ни кажеш. Можехме да ти помогнем.

— Нямах нужда от помощта ви — отвръщам аз. Което очевидно е истина.

— Знам. Но бихме се радвали… поне… да те подкрепим.

— Да, сигурно — отронвам аз.

Чувам дишането на майка ми и бих заложила айпода си, че вече плаче.

— Как стигна дотам? — пита баща ми.

— С „Грейхаунд“ — обяснявам и се сещам за текста на „Америка“ — класическия хит на Саймън и Гарфънкъл за двойката, която се качила на „Грейхаунд“ в Питсбърг. Любимият ми стих, много подходящ за момента, е: „Чувствам празнота и болка и не знам защо“.

— Е — обажда се майка ми с нестабилен глас, както и очаквах. — Харесваш ли я? Или… не?

Ето ти на, мисля си аз. Ето какво е най-важното от това пътуване за майка ми. Не моята нужда да разбера коя съм и откъде произхождам, а по-скоро нейната нужда да бъде онази, която ме е спасила от себичната жена. От жената, която изоставя бебето си.

— Страхотна е — отвръщам аз. Не мога да се овладея.

— Ами, това е… прекрасно — подсмърча тя. — Щастлива съм да го чуя.

— Сигурна ли си, че си щастлива да чуеш това? — Не се сдържам отново. — Или се надяваше да е ужасна?

— Кърби! — повишава тон баща ми. — Не е справедливо.

— Съжалявам — повтарям аз, все по-добре се справям да не звуча като съжаляваща.

— Кога се връщаш? — интересува се майка ми.

Отговарям, че не знам точно. Вероятно след ден или два.

— В сряда си на училище — подсеща ме тя.

— Знам.

— Значи ще се прибереш до утре вечер? — подхвърля баща ми и аз със задоволство долавям, че това е въпрос, а не нареждане. Не могат да ме накарат да се върна и го знаят.

— Да — отвръщам аз. — Но сега трябва да затварям.

— Какво ще правиш? — пита ме майка ми.

— Днес ме покани да отида на работа с нея. Тя е известен телевизионен продуцент — добавям с гордост.

— На коя програма? — подозрително сумти майка ми.

— Едва ли я знаеш — отвръщам аз, защото знам, че нейните интереси се свеждат до сапунени опери, криминални драми и, по ирония на съдбата, разтоварващи риалити предавания.

— Може ли да говорим с нея? — чувам настойчивия глас на баща ми.

— Не — заявявам. — Сега е в банята.

— А когато излезе?

— Съмнявам се — опъвам се аз. — Много е заета. Както и да е. Трябва да вървя.

— Хубаво, миличка. Приятно прекарване — пожелава баща ми. — И бъди внимателна в този голям град.

— Добре — приемам аз и се чудя защо ли изпитвам мъничко вина. — Ще се постарая.

— Обичаме те — дочувам да казва майка ми, докато затварям слушалката, и си представям сцената у дома. Знам, че ще има още сълзи, последвани от мелодраматични молби на сутрешната литургия. За моето безопасно завръщане. За заблудената ми душа. За мен, за да забравя всичко за жената, която егоистично ме бе изоставила.