Емили Гифин
Там, където принадлежим (2)

2.
14 юли 1995

Температурата навън надхвърляше четирийсет и осем градуса — рекорд в историята на Чикаго, ненадминат до днес, почти две десетилетия по-късно. Горещата вълна се бе превърнала в централна тема, защото уби седемстотин и петдесет човека. Превърна се в по-сензационна новина от разоръжаването на Иран, войната в Босна и последното изпълнение на „Грейтфул Дед“ на Солджър Филд, поне според радиостанция Би 96, единствения ми източник на информация на осемнайсет.

В онова знойно утро, както си лежах край нашия басейн в белия си бански с тънки връвчици от каталога на „Викториас Сикрет“, се заслушах в шоуто на Кевин и Джо Боу, които разправяха как жегата подтиквала хората към разни безумия: да се влюбват до полуда, да извършват престъпления, да тичат голи по улицата. Явно се шегуваха, както умеят диджеите, но сега, като се връщам назад, съм убедена, че тъкмо високите температури бяха отчасти виновни за онова, което последва вечерта в дома на най-добрата ми приятелка Джейни. Мисля си, че всичко би било съвсем различно в някой друг сезон или дори в нормален летен ден.

Имаше и други фактори, разбира се: алкохолът, обичайният заподозрян, особено след четирите ягодови коктейла на „Буунс Фарм“ на гладен стомах. Да добавим и развихрените емоции, съпътстващи горчиво-сладкото лято между завършването на гимназията и предстоящия живот, невероятната скука на родния град и щипка лош късмет — или добър шанс, зависи кого питате. И, естествено, последната съставка: самият Конрад Найт.

Конрад изобщо не беше мой тип, но му се носеше славата, а аз не бях имунизирана срещу сиво-сините му очи, палавата му тъмна коса и скули, които Джейни определи като „епични“, години преди тази дума да се превърне в клише. Изглеждаше тайнствен и малко опасен — образ, който някои специално се стараеха да постигнат, само че на Конрад му идваше някак си отвътре. Имаше татуировка на едната си ръка, говореше се, че били инициалите на майка му и датата на автомобилната катастрофа, в която бе загинала. Пушеше цигари, които сам си свиваше, караше стар черен мустанг и свиреше в един състав в гараж в центъра на града. Няколко момичета, които бяха успели да се вмъкнат с фалшиви документи за самоличност, сравняваха гласа му с този на Еди Ведер и се кълняха, че някой ден щял да стане звезда. Баща му, актьор в заника на кариерата си, се бе снимал в отдавна забравена сапунена опера и все още участваше в реклами на хапчета против киселини; от време на време той отскачаше до Ел Ей за участие в кастинги и взимаше Конрад със себе си и оставаха там за дълги периоди. Въпреки честите си отсъствия от училище и рехавите си оценки, изглеждаше умен и дори отворен, или най-малкото напълно безразличен към реда в гимназията, и това му придаваше екзотично излъчване. С една дума, беше съвсем различен от общителните момчета, с които бях излизала на срещи в гимназията, не беше мой тип, без да има драма или някаква враждебност. Просто пътищата ни рядко се пресичаха. Поздравявахме се в редките случаи, когато се срещахме в някоя учебна зала, но не бяхме разговаряли от началното училище.

— Мариан Колдуел — спря ме Конрад, когато се натъкнах на него в двора на Джейни. Поне половината Гленкоу се изтърси на партито, след като се бе разчуло, че родителите й заминават. Лицето му не издаваше нищо, но все пак искрица в погледа му ми подсказа, че ни предстои интересен разговор.

— Здрасти, Конрад — поздравих го аз, докато се поклащах в ритъма на песента „Ще те помня“ на Сара Маклахлан, долитаща през отворения прозорец от стаята на Джейни.

Той ми се усмихна загадъчно и сякаш продължавайки прекъснат разговор помежду ни, изрече думите, които щях да си повтарям години наред:

— Може да бягаш, но няма да успееш да се скриеш. Докато отпиваше глътка от кутийката си „Доктор Пепър“, се загледах в наболата брада по лицето му и усетих аромата на кожата му — смес от кедър, солена вода и одеколона „Итърнити“ на Келвин Клайн.

— Че кой бяга? — сопнах се аз. — А ти какво правиш на такова парти?

Още потръпвам при спомена за този въпрос. Можех да кажа нещо като парти на „известните“, чийто почитател бях, както и двамата знаехме.

— Търся теб — стрелна ме с поглед той, така, както могат само светлооките. Огледах се наоколо, защото предположих, че се шегува, и очаквах да видя приятелите му от състава или гаджето му да се връща от тоалетната. Не знаех коя е, защото учеше в друго училище, но Джейни ги беше виждала заедно в мола и обяви, че е копие на Кейт Мое, даже носела същата индийска блузка, дълга пола на цветя и сандали на „Биркенсток“.

— Е, намери ме — засмях се аз, много по-смела от обикновено, и докоснах ръката му по черните цифри, релефни като брайлови знаци на кожата му, защото разбрах, че е сам и напълно трезвен.

— Какво става с теб? — Той погледна ръката си там, където трябваше да има часовник. — През последните шест години?

— Шест години? — учудих се аз и му напомних, че учим заедно от четвърти клас.

— От последния път, когато говорихме — отвърна той и прокара ръка през косата си, необичайно накъдрена от влагата, която беше толкова силна, че сякаш плувахме. — Имам предвид, когато наистина разговаряхме. В рейса, на връщане от онази екскурзия.

— От аквариума Шед — кимнах аз. Добре си спомнях посещението там в шести клас и най-вече връщането с автобуса.

Конрад се усмихна и за секунда пусна специалния си чар. Отново ми заприлича на дванайсетгодишен и му го казах.

Усмихна се още по-широко и продължи:

— Даде ми половината си „Туикс“ и ми каза, че искаш да станеш морски биолог.

Разсмях се и завъртях очи.

— Да… Но вече не искам да ставам морски биолог.

— Знам — отвърна той. — Отиваш в Мичиган, оттам в школата за филмово изкуство, после в Ел Ей или Ню Йорк, където ще сътвориш велики дела и ще постигнеш изключителен успех. Следващата Нора Ефрон или… е, това е единствената жена режисьор, която познавам.

Погледнах го с нескрита изненада и накрая той издаде източника си.

— Годишникът. Помниш ли? Планове за бъдещето? — и взе да цитира разни мисли с нескрита ирония.

— А, да — промърморих и си помислих, че трябва да е прочел и текста под моята снимка: „Обречена на успех“, точно както аз добре знаех неговия: „Най-красивите очи“.

— А твоите планове какви са? — поинтересувах се аз, макар нещо да ми подсказваше, че няма отговор на този въпрос. После си спомних странните му думи: „Мислете за мен като за изчезнал“.

Попитах го какво е искал да каже с това и той отвърна:

— Просто изчезвам оттук. Това е.

— Значи нищо определено? — извих въпросително вежди, като, естествено, имах предвид колеж. Което за мен и моя кръг приятели беше просто даденост.

— Ами не — поклати глава той и пресуши своя „Доктор Пепър“. Смачка кутията с една ръка и я метна в близкото кошче за боклук. — Освен да се целувам с теб тази вечер. А може би и утре вечер. А ако не внимаваш, може би дори и вдругиден вечерта.

Потръпнах, въпреки струйката пот, стичаща се по гърба ми, и реших, че ще му позволя да го направи. Или, казано по-точно, разбрах, че няма да мога да му откажа. Но се престорих, че владея положението и вдигнах ръце да си оправя дългата, руса конска опашка, която от влагата съвсем бе провиснала.

— И защо ще правиш това? — попитах аз, а сърцето ми биеше лудешки, докато премигвах свенливо насреща му.

— Защото те харесвам.

В този израз имаше нещо детинско, но от неговата уста прозвуча по друг начин.

— Откога? — изстрелях аз с нетрепващ глас, за разлика от коленете ми.

— Винаги. От първия ден — заяви той категорично, сякаш ми съобщаваше неоспорим факт като например часа или температурата, която въпреки настъпването на нощта държеше рекордни стойности. И тогава той взе да изрежда цял списък спомени, с което успя да разсее всяко съмнение в искреността на думите си, ако ли не в мотивите си: мястото на гардеробчето в училището ми през последните четири години; белегът на лявото ми коляно, което бе разучавал, когато съм била с пола; лилавата ми рокля, с която отидох на абитуриентския бал, и сатенените обувки на висок ток в същия цвят.

— Не си спомням някога да си идвал на танци — бездиханна изрекох аз.

— Не съм — кимна той, приковал поглед в мен. — Видях снимката в гардероба на оня, как му беше името.

Зяпнах го и тогава се сетих, че лично я бях залепила в гардеробчето на гаджето ми, точно над снимката на Ребека Роумин и Анджи Евърхарт на плажа в реклама на бански от „Спортс Илюстрейтид“, която ме вбесяваше.

— Тод — отвърнах аз.

— Да. Точно — той завъртя очи.

— Скъсахме — съобщих лаконично.

— Знам. Крайно време беше.

— А твоята приятелка?

— И ние скъсахме — усмихна се Конрад. — Какво съвпадение.

Пристъпи към мен и затанцувахме бавно на песента на Шаде. Сложи ръка на гърба ми, усещах дъха му в ухото си. Ухаеше на трева. След няколко минути, съпроводени от любопитни погледи, двамата влязохме вътре и се сгушихме на ъгловия диван в хола на Джейни, заобиколени от потни тела. Около половин час седяхме заедно и разговаряхме. Помежду ни прехвърчаха искри, долавяше се трепетът на романтично начало, пробудено ненадейно от близостта на старо познанство — онази, която изпитваш само с човек, с когото си пораснал, с когото си се разминавал по коридорите ден след ден. Чудех се защо ли никога преди не бяхме си говорили така, макар че отлично знаех отговора.

— Да идем на някое по-тихо място — внезапно предложи той след първото неловко мълчание, прекъснало разговора ни.

Кимнах и го поведох през антрето, нагоре по стълбите, по коридора към спалнята на родителите на Джейни, покрай закачения от нея надпис: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!!! Вече не разговаряхме. Заключихме вратата. Започнахме да се целуваме жадно, трескаво, съблякохме дрехите си и се пъхнахме под завивките на огромното легло. В един момент той се пресегна към пода, напипа джинсите си и извади портфейл от задния си джоб. Знаех какво прави още преди да извади квадратното пакетче от алуминиево фолио, с което взе да се занимава в тъмното. Притворих очи и зачаках, тръпнеща от страст.

Не е трудно човек да си представи онова, което последва, макар че за мен беше странно, особено когато ти се случва за пръв път след стотина отказа преди това. Сетих се за всичките моменти, в които с Тод така и не бяхме стигнали до тази последна крачка, и се опитвах да проумея защо се реших точно сега. И разбрах, че е от страст, каквато никога преди не бях изпитвала. Неистова страст.

— Сигурна ли си? — попита той, въпреки че вече бяхме на прага на необратимото. Погледнах го в очите, после нагоре към тавана, замаяна от напиращите емоции, после към пърхащия над нас вентилатор и се опитах да взема окончателно решение, докато Конрад стоеше приведен над мен и дишаше тежко в очакване.

В главата ми забушуваха трескави, хаотични, но същевременно съвсем ясни мисли. Казах си, че наистина има рискове, че може да съжалявам на сутринта, а дори и преди това. Казах си, че може би той само се преструва, че ме харесва, и просто ме използва, за да спи с мен, че сигурно съм една от многото. Казах си, че момичета като мен не правят такива работи, особено с момчета като него.

Въпреки това отговорът си оставаше „да“. Всеки удар на сърцето ми го подсказваше. И тогава се чух да го изричам на глас, приковала поглед в очите му, така че да няма и сянка от съмнение в решението ми. Независимо от жегата, похотта и алкохола, знаех точно какво върша — правех незаличим, неотменим избор. Осъзнах го, когато той започна бавно да прониква в мен, поспря се за няколко секунди, после се отдръпна, за да си сложи кондома, и започна отново. Осъзнах, че никога вече няма да съм същата.

Но в онези вълнуващи, първи, солени мигове изобщо не си представях какво щеше да последва. През ум не би ми минало, че това щеше да е нещо повече от еднократно преживяване. Младежка лудория. Лятна авантюра. Гореща вълна с начало, развитие и определен край.