Емили Гифин
Там, където принадлежим (24)

24.
Мариан

Вечерта преди пътуването ми Клодия и Джес идват, за да ми помогнат да събера багажа си и да ми окажат морална подкрепа или, както Джес обича да се шегува, „неморална“ подкрепа. Тя е в едно от своите специално непочтителни, диво възторжени настроения, възпламенена от водката „Кетъл Уан“ и „Ред Бул“, които пие след посещение при дерматолога си по-рано същия ден. Както казва Клодия — ботоксът и филърите имат голям принос към личността й.

— Това е възхитително! Откъде го взе? — Джес дръпва една плетена туника на „Шанел“ от гардероба ми. Без много да му мисли, се съблича, смъква джинсите и бялата си тениска и я облича. Стои й ужасно, прекалено къса и раздърпана за източената й и невероятно слаба фигура.

— Веднага го свали — нареждам й аз. — Предпочитам просто да ме наричаш ниска и дебела, вместо да ми го показваш по този начин.

Джес поклаща глава, сякаш се държа смехотворно, но забелязвам, че придърпва назад роклята в талията и крадешком се поглежда в огледалото, сякаш за да реши как ли ще изглежда с един-два по-малки размера.

— Концентрирай се — подвиква й Клодия и щраква два пъти с пръсти. Това е нейният лек упрек, но усещам, че е ядосана на Джес и й се иска да се занимава с емоционалната страна на предстоящото изпитание в живота ми.

— Концентрирана съм — намигва ни Джес, която вече се разхожда само по джинси и сутиен с леопардова шарка. Навежда се и започва да разглежда съдържанието на куфара ми, сякаш аз не съм в стаята. — А освен това мисля, че трябва да си вземе някакво по-хубаво бельо, какво ще кажеш?

— Бельото й си е достатъчно хубаво — натъртва Клодия, след като оглежда малката купчинка съвършено целомъдрени, бели, памучни бикини.

— Мисля, че трябва да се цели в нещо повече от хубаво — Джес се опитва да направи физиономия, но неподвижното й чело не позволява това.

— И защо? — включвам се аз, макар че добре знам какво има предвид.

— В случай че вие, двамата, с Конрад решите да… отново.

— Джес! — възмутена не по-малко от мен виква Клодия.

— Какво? — пита Джес. — Възможно е, нали се сещате, да възпламенят старата искра.

— Искрата, която обърка живота ми ли? — напомням аз.

— Искрата, която създаде живот — заявява Джес и изведнъж тя се оказва трезвата сред нас.

Кимвам, сякаш потвърждавам мнението й, тихомълком потвърждавам, че никога няма да мога да съжалявам за случилото се, особено сега, след като познавам вече Кърби.

— Освен това майка ти не ти ли е казвала, че ако те хванат, трябва да си с най-хубавото си бельо?

— Да — въздъхвам аз. — В случай че стане пожар.

— Точно така — Джес посочва към мен.

— О, боже — започвам да нервнича аз. — Нима сериозно вярваш, че в този уикенд има романтичен потенциал?

— Да — отсича Джес. — За мен всеки уикенд има романтичен потенциал.

Казвам й, че е извратена, а Клодия й напомня, че си имам приятел.

— Сега са в пауза — запъва се Джес.

— Известни последни думи. Помниш ли Рос и Клои от копирния център — правя аз асоциация с телевизионен сериал, както винаги с удоволствие.

— Уфф — презрително се мръщи Джес. — Само Рос, един безгръбначен досадник, измислен образ може да е толкова загубен, че да признае за изневяра, докато връзката му е била „в пауза“.

Клодия й хвърля гузен поглед, явно припомняйки си собствената кратка авантюра през временната раздяла с Бен.

— Или ей тази твоя най-добра приятелка? Да ти напомня ли за Ричард?

— А, браво на теб — разсмива се Джес. — Ти и Рос, ставате двама загубеняци.

— Добре, слушайте — решително се намесвам аз, след като слагам най-удобното си долнище от пижама и една прастара тениска на Мичиган в куфара и го затварям. — Няма да се целувам с никого този уикенд. Нито ще скъсвам с Питър, нито нещо подобно.

— Тогава как си представяш цялата работа? — пита разочарована Джес. — Когато го видиш след толкова време? Какво ще му кажеш?

— Нямам идея — признавам аз.

— Не мислиш ли, че трябва да му се обадиш преди това, да го предупредиш, а не направо да му цъфнеш на вратата? — поглежда ме Клодия.

— А според теб трябва ли? — учудено питам аз, сякаш тази мисъл никога не ми е идвала наум.

— Не знам, ти ми кажи. Би ли ти се искало Кърби да се беше обадила, преди да те посети? — продължава Клодия.

Опитвам се да намеря оправдание за решението си и й обяснявам, че едва ли това би променило нещо. Само би ме притеснило излишно.

— Аз пък си мисля, че се надяваш да не го намериш вкъщи — заяжда се Джес. — Класическо бягство от проблемите. Ще си спечелиш някоя и друга годинка живот.

Още като дочувам тези думи, осъзнавам как точно закова положението. Разтягах разни версии, като се оправдавах с Кърби, но истината бе, че най-малко от всичко ми се искаше да се срещна отново с Конрад Найт. Само при мисълта за него стомахът ми се свиваше на топка и дори попитах приятелките си дали е наложително да придружа Кърби при повторното й изпитание.

— Ама какви ги дрънкаш? — драматично зяпва насреща ми Джес, сякаш за да компенсира замръзналата си физиономия.

Дори Клодия я подкрепя и енергично клати глава.

— Мариан, не. Не можеш да причиниш това на Кърби. А още по-малко на Конрад.

— Беше просто една идея.

— Доста скапана — уточнява Джес, а Клодия я подкрепя.

— Да. Ще трябва да преглътнеш тоя горчив залък, момиче. Намъквай памучните бабешки гащи — подканя ме Джес. — Време е.

— Крайно време — допълва Клодия.

— Добре. Добре. Схванах! — отвръщам аз с неудобство да съм на горещия стол, обикновено запазено място за Джес. Поемам си дълбоко въздух и се чудя как ли ще изкарам следващите седемдесет и два часа, но едно нещо знам със сигурност: няма да е същото, както през последните осемнайсет години.

 

 

След дванайсет часа и болезнено ранен сутрешен полет стоя на летище „О’Хеър“ и чакам куфара и баща си, нещо, което съм правила сигурно петдесет пъти след заминаването си в колежа. Но този път е съвсем различно и докато се взирам в лентата, затрупана с багаж, започвам да се питам защо ли не си наех кола, или не помолих майка ми да ме вземе. Но тя настоя, че така ще е най-добре — че двамата с баща ми имаме нужда да си поговорим преди появяването на Кърби и по нейните думи „да приемем миналото“. С него не сме имали възможност да разговаряме, след като всичко излезе наяве, и докато наблюдавам приближаването на чантата си, ми хрумва, че в известен смисъл това ще е първият ни откровен момент от осемнайсет години — целия ми живот на възрастен човек. Чувствам се притеснена, но същевременно развълнувана от предстоящото ново начало и се надявам той да изпитва същото.

След секунди си взимам чантата, обръщам се към изхода и го съзирам да се приближава към мен. Винаги си е бил слаб, но сега ми се струва по-слаб отпреди, а също и уморен, с онова концентрирано, напрегнато изражение, което получава след безсънна нощ при подготовка на голямо дело.

— Здравей, татко — казвам аз, когато вече е на крачка от мен.

— Здравей, мила — поздравява ме той и ме засипва с обичайните въпроси: Как е работата? Планирам ли пътуване през лятото? Вече става горещо, лятото наближава, дори в Чикаго.

Колкото повече минути минават, толкова повече нараства напрежението помежду ни, само че този път не е типичното, нервно напрежение, а по-скоро приятно очакване. Двамата добре знаем каква е целта на това посещение и какво трябва да обсъдим съвсем скоро, но никой от нас не бърза да подхване темата. Чакали сме толкова дълго, какво са още няколко километра до дома. Затова той продължава да кара, съсредоточен в пътя, а музиката от радиото успява да заглади ръбовете на настроението ни.

Когато най-сетне излиза на Грийн Бей Роуд, близо до къщата ни, той се покашля и си мисля, че най-сетне мигът настъпи. Може би ще започне с нещо за онова лято. С нещо за избора ми. Или пък нещо за гостенката ни от Сейнт Луис, пристигаща само след два часа. Вместо това той казва:

— Майка ти се е развихрила в кухнята. Малко се престарава, както винаги. Какво ще кажеш да й дадем още време? Може да си изберем произволна посока. Отдавна не сме…

Поглеждам го объркана за миг, тогава си припомням онази стара игра, която си измислихме, като бях пет-шестгодишна. Качвахме се на колата, аз затварях очи и когато наближавахме кръстовище, той ме питаше: „Наляво, надясно или направо?“. Понякога избирах една от трите възможности, друг път държах все на една посока.

Ляво, дясно, ляво, право, нареждах аз, заради което той се шегуваше, че така бихме могли да попаднем в Гватемала или Саскачеван, и всеки път аз си представях, че стигаме до някое от тези места. Или пък — още по-вълнуващо, макар и плашещо — че се загубваме. Че се озоваваме в средата на нищото, без храна и вода, при екстремни температури. Разбира се, знаех, че това не би могло да се случи, че не бихме стигнали по-далеч от Нейпървил или някое друго от западните предградия. Въпреки това, когато стигахме до място без изход и баща ми ме караше да отворя очи, винаги изпитвах тръпка при вида на най-обикновеното място, до което бяхме стигнали двамата, все едно дали беше автокъща, оптика или алеята пред нечий гараж. Всеки път неистово се забавлявахме, особено когато продължавахме играта и влизахме в оказиона да договаряме вишневочервено ауди кабриолет или мерехме очила за четене, дори веднъж почукахме на вратата на една къща под предлог, че търсим изгубеното си кученце.

Когато станах малко по-голяма и вече се ориентирах в града, започнах да се преструвам и да надничам с едно око, а баща ми се правеше, че не забелязва, и така — изненада! — озовавахме се пред някоя сладкарница или пред мола, или до някой от любимите ни паркове, като двамата възторжено възкликвахме за големия късмет, който сме извадили. И тогава ми идва наум, че онези моменти не бяха много по-различни от случващото се сега в колата — и двамата се преструваме, но всеки от нас добре осъзнава, че другият знае.

— Бих поиграла с удоволствие — усмихвам се и бързо залепям чело в стъклото на вратата си. — Готов ли си.

— Затвори ли вече очи?

— Да — лъжа го аз.

— Добре. Казвай — подканя ме той, когато стигаме до следващото кръстовище. — Ляво, дясно или направо?

— Дясно — отвръщам аз и се опитвам да проникна в мислите му, да реша къде ли би искал да отиде. Накрая решавам, че Гилсън Парк ще е последната ни спирка.

— Определено дясно.

Продължавам да го водя от Грийн Бей на изток към Шеридан, по познатата част от шосето, свързващо предградията на Норт Шор, което лъкатуши покрай езерото измежду великолепните къщи, пристанища и долове — класически сценарий за филмите на Джон Хюз.

— Направо — продължавам с инструкциите и поемаме на юг, покрай началното училище „Уинетка“ и сънливия Кенилуърт и стигаме до кръстовището между Лейк и Шеридан.

— Ляво — нареждам аз, после веднага посочвам дясно по Мичиган авеню, после през южната порта на парка.

— Е! Дотук сме! — доволно съобщава баща ми. — Няма да повярваш къде се озовахме!

— Ооо! — изправям се аз и се преструвам на страшно изненадана. — Гилсън Парк! Невероятно!

Той поклаща глава и се разсмива, после се насочва към паркинга до игрището за софтбол.

— Браво на теб — признава той, щом слизаме от колата.

— Какво искаш да кажеш? — мръщя се и му хвърлям бегъл поглед. — Нищо не виждах. Можехме да се окажем на всяко друго място.

— Дори в Саскачеван — подмята той.

— Дори в Саскачеван — съгласявам се аз, докато следваме лъкатушещия път към малкото кейче. Денят е слънчев, топъл, но ветровит и аз придържам косата на тила си с една ръка, за да не се разпилява по лицето ми.

В един момент той бръква в джоба си и изважда оттам ластик и ми го подава.

— Случайно ли ти е в джоба? — питам го изненадана.

— Имам и кламер, ако предпочиташ — усмихва ми се той.

— А безопасна игла? — пробвам го аз.

— В колата е.

— Е, сега вече съм спокойна.

Стигаме до една пейка близо до водата и сядаме — и двамата се разполагаме в средата. Казвам му, че помня времето, когато краката ми висяха във въздуха. А той ми отвръща, че няма да ми се остави току-така: той пък си спомня как ме е бутал с количка като бебе.

Ето ти на — дойдохме си на думата. Бебе. Вече няма измъкване.

— Татко — започвам първа аз. — Мама ми каза, че си искал да я задържа.

— Просто се радвам, че реши да я родиш — изрича той без нито миг колебание.

Давам си сметка колко много си приличаме. Толкова време сме избягвали темата, а в следващия миг се впускаме в нея напред с главата. Осъзнавам също, че той не отговори на въпроса ми.

— Но ти си искал да я задържа. Нали така?

— Това е труден въпрос… Не исках да я загубя завинаги — обяснява ми той. Носи тъмни авиаторски очила, въпреки това присвива очи към водата, около тях се появяват бръчки, които забелязвам, и около устните му. — Но виж само. Оказва се, че не сме я загубили.

— Татко? — обръщам се цялата към него, моите очи също се крият зад тъмни очила.

— Кажи, миличка?

— Съжалявам, че не ти казах. Иска ми се да го бях направила.

— Няма нищо, мила моя.

— Просто бях толкова… притеснена — гласът ми се прекършва. Думата не е достатъчно силна, за да опише какво изпитвах тогава. — Бях смазана, засрамена. Не исках да те разочаровам. Сега, от позицията на моите трийсет и шест години, разбирам, че не е било краят на света. Но на осемнайсет не можех да го разбера… просто не можех.

— Миличка. Разбирам. Винаги съм те разбирал. Нито за миг не съм си помислил нещо лошо за теб… Но ми се иска да можех да съм до теб.

— Не беше само това обаче — продължавам аз. — Не исках да те тревожа. Работиш толкова много и винаги си ми осигурявал всичко, което поискам. А аз още с първите стъпки в живота правя най-голямата грешка, която може да направи едно момиче, и просто…

— Но, мила, всъщност е така. Било е грешка. Не си искала да нараниш никого. Може да си предала себе си, но не си предала мен.

— Това не може да е истина — възразих аз. — Можеш да го мислиш сега, но тогава…

— Мариан. Погледни ме — казва той и сваля очилата си. — С майка ти винаги сме били много горди с теб. Винаги.

Кимвам и прошепвам „благодаря“. Настъпва дълго мълчание.

— Всъщност вината е на мама — нарушавам тишината с въздишка. Усмихвам се, но неговото изражение си остава сериозно.

— Направила е, каквото е могла — вдига рамене той и не мога да не изпитам умиление от начина, по който я защитава.

— Само се пошегувах — уточнявам аз.

— Знам. Но много дълго време я обвинявах. Много по-дълго, отколкото осъзнавах… Всеки път, когато видехме някое бебе. Или когато някои приятели имаха внуче… Исках да е с нас — прошепва той. После изважда от портфейла си нейна снимка. Същата, която имам и аз. Единствената, която имам.

— Прилича на теб. Същата си на първите си снимки.

Кимвам.

— Още ли е така? — примигва той. — Още ли прилича на теб?

— Да. Особено в ушите — усмихвам се и ги притискам към главата си. — И на твоите. За което съвсем малко ти благодаря.

Опитва се да се разсмее, но се дочува нещо като хълцане, прикриващо едва сподавено хлипане.

— Ще видиш — продължавам аз. — Нямам търпение да ви запозная.

— Знам — уверява ме той. — Не мога да повярвам, че е толкова голяма… Вече е млада жена.

— Кара ме да се чувствам толкова стара — въздъхвам аз.

— Нямаш представа какво означава това — татко прокарва ръце през посребрялата си коса. Изведнъж сърцето ми се свива, като си помислям как остарява, притеснявам се за мига, в който няма да го има. Толкова съм благодарна, че е доживял този ден.

— Знаеш ли, тази сутрин, докато се бръснех, си мислех за тази бебешка снимка — той отново свежда поглед към нея. — Колко пъти съм я гледал, когато съм оставал сам… Броях годините… опитвах се да си я представя в различна възраст. И си мислех, ето днес ще я срещна, най-после, след толкова време, онова бебе, онова малко момиченце е загубено завинаги.

Кимвам и по начина, по който ми говори, усещам, че не просто споделя на глас мислите си, а иска да ми каже нещо повече.

— И тогава осъзнавам, че случилото се няма значение. Че се е случило с теб. Моето дете го няма. Моето момиченце си е отишло.

— Татко! Не съм си отишла — възнегодувах аз.

— Знам, знам. Но в много отношения не си същата — поклаща замислено глава той. — Естествено, виждаме те. Говорим с теб. Знаем какво правиш, наблюдаваме приятелствата ти и отношенията ти с хората, кариерата ти, живота ти. Но въпреки всички наши намерения и цели, вече не си наша.

Поглежда ме, както прави в съдебната зала, сякаш търси подходящите думи, които знам, че ще намери.

— Става нещо такова — продължава той. — Кърби е на осемнайсет, нали така?

— Да — аз осъзнавам, че за първи път споменава името й.

— И скоро ще напусне дома си? Ще тръгне по големия свят сама. С божията воля ще се заеме със смислени, важни дела. И дори да бяхме споделили всички тези години с нея. Ти да беше ги споделила с нея… Пак щеше да те напусне… Опитвам се да ти кажа, че животът отлита като миг. Препуска. Неусетно се изнизват сезони, години. Затова трябва да направим най-доброто, на което сме способни. По отношение на изборите, които правим. На кратките ни мигове заедно. — Той въздъхва. — Пропуснали сме много дни, години и спомени с нея. Но сега можем да я опознаем. Можем да я прегърнем. И ще го направим.

Брадичката му потреперва. Отново ми се вижда остарял, но успява да овладее сълзите си.

— Да му се не види — поклаща глава той.

— Какво?

— Нося ластик, кламер, но не и носна кърпичка.

Разсмивам се, а той се накланя и ме прегръща по-силно и по-дълго от всякога.

— Да се прибираме у дома — изправя се бързо той. — Искам да се запозная с внучката си.

 

 

Връщаме се по най-краткия път и заварваме майка ми още в кухнята да разбива сложния крем за сладкиша. Макар че обикновено готви по свои стари, отдавна изпитани рецепти, този ден е разтворила две готварски книги на плота.

— Здравейте, мили мои — посреща ни тя с любопитен поглед. Поглежда първо баща ми, после отново мен, после обръща очи към него. Естествено, очаква да й разказваме, но баща ми и аз не издаваме абсолютно нищо, вместо това обсъждаме предястията й.

— Всичко изглежда много вкусно — констатира баща ми.

— И красиво — допълвам аз.

— Е? — с огромно нетърпение подхваща тя, след като ни благодари. — Е? Как мина?

— Кое как мина? — учудвам се аз.

— Поговорихте ли си? — вторачва се тя в мен.

— Да — отвръщам аз.

— Да — повтаря баща ми. — Разбира се.

— И?

— Поровихме се из осемнайсетгодишни лъжи — изстрелвам аз.

— Не бяха много лъжи — уточнява тя, покрива разбитите яйца с фолио и ги прибира в хладилника.

— Лъжа номер едно — започвам аз и я цитирам: — „Няма да кажа на баща ти“.

— Лъжа номер две — продължава баща ми и вдига два пръста: — „Не можем да кажем на Мариан, че знаеш“.

Майка ми се прави, че не ни чува, докато слага последни украси на брускетите. После развързва престилката си, закачва я на големия железен пирон в килера и се завърта жизнерадостно към нас в оранжевата си като райска ябълка рокля със златисти копчета. С нея и обувките си на високи токчета изглежда красива, но малко е прекалила, не толкова за случая, колкото заради онова, което знам за Кърби. Въпреки това си мисля колко е важно всички да бъдем самите себе си този ден, в най-истинския си вид, като отделни личности и като отношения помежду си. А това включваше прекалено официалното облекло на майка ми и големите й приготовления.

— Ясно — енергично продължава тя. — Решили сте аз да съм виновната.

— Ами да. До голяма степен — заявявам аз.

— Отлично заключение — плясва с ръце баща ми, после отива до нея и я прегръща през кръста. Прочиства гърлото си, изражението му става сериозно.

— Двамата с Мариан добре си поговорихме — продължава той с приглушен тон, сякаш й съобщава нещо поверително, макар че всички знаем, че ги чувам много добре.

— Не е ли приятно? — възторжено пита майка ми. — Най-сетне всички сме на една вълна.

За секунда се изпълвам с умиление, но в следващия миг се сещам за Конрад. Изглежда, на лицето ми се е изписала тревога, защото баща ми ме поглежда напрегнато:

— Какво има, мила?

Решавам, че в този ден няма място за никакви лъжи, затова сядам до кухненската маса и въпреки неудобството си, се насилвам да призная:

— Мисля си за Конрад?

— За кого? — учудва се баща ми.

Поглеждам го озадачена на свой ред, като осъзнавам, че нито веднъж не го споменахме в разговора си в Гилсън Парк, нито пък майка ми каза нещо за него в Ню Йорк.

— Биологичният баща на Кърби — обяснявам аз. — Не го ли помните?

— Не особено — отвръща майка ми и свива рамене. — Бегло. Виждали сме го само веднъж.

— Да. Точно тук, в кухнята — припомням си аз деня, в който направих теста за бременност.

Главата ми се замайва. Забелязвам многозначителния поглед, който баща ми хвърля на майка ми.

— Какво? — трепвам аз. — Това какво беше?

Майка ми поклаща глава.

— Повече никакви тайни — напомням й аз.

— Добре — въздъхва тя. — Видяхме го още веднъж.

— Кога? — усещам, че ми прималява. — Къде?

— О, нищо важно. Срещнахме го случайно… Мисля, че беше на малкия пазар за биопродукти в Уинетка — обяснява майка ми и поглежда към баща ми. — На щанда за домати.

Преди той да потвърди, че си спомня Конрад или щанда за домати, настоявам да разбера кога се е случило това.

— Кърби трябва да е била на около шест — уточнява баща ми.

— По-скоро на осем — намесва се майка ми.

— Разговаряхте ли с него?

— Разменихме няколко думи — вцепенява се майка ми. — Поздравихме го.

— Значи сте го познали?

— Първоначално не — клати глава тя. — Понапълнял е. А и косата му беше… различна.

— В какъв смисъл? — сърцето ми ще изхвръкне.

— Просто… различна — отвръща майка ми. — Като че ли по-къса? Не знам… Беше преди десет години.

— Той каза ли ви нещо? — изгарям от любопитство.

— Всъщност първо той ни се обади, доколкото си спомням. После ние го поздравихме — обяснява баща ми. — И толкоз. Не сме разговаряли. Държахме се възпитано, но не изгаряхме от желание да говорим с него след начина, по който се е отнесъл… към положението.

— Какво? — поглеждам към майка си с упрек.

Майка ми гузно свежда очи.

— Мамо? Давай. Лъжа номер три? — подканям я аз. После се обръщам към баща ми и заявявам: — Конрад изобщо не разбра, че съм бременна.

— Така ли? — объркано ме гледа той.

— Да — отвръщам аз. — Никога не му казах. Не го видях повече след теста за бременност. И това беше лично мой избор.

— Точно така — обажда се майка ми. — Това беше твоят избор, Мариан. Така че не обвинявай мен.

— Чакай, чакай. Той изобщо не е знаел, така ли? — пита баща ми със същото дълбоко учудване, с което реагираха Питър и приятелките ми.

— Не. И мама е права, тук вината си е моя. Не е направил нищо лошо — защитавам го аз.

Майка ми въздъхва.

— Добре, и така да е. Каквото било — било!

— Не — изразявам категоричното си несъгласие. — Не можем да приемем това. И със сигурност няма да казваме подобно нещо на Кърби. Конрад е точно толкова част от нея, колкото съм и аз.

— На твое място не бих се занимавала с това — прави физиономия майка ми.

— Така ли? — не спирам аз. — Значи аз принадлежа повече на теб, отколкото на татко?

— О, за бога — в изблик на наранена гордост възкликва майка ми. — Въпросът е, че ти си я носила девет месеца и си поела отговорността за избора да я дадеш за осиновяване, докато това момче вероятно…

— Конрад — произнасям през зъби аз. — Казва се Конрад.

Дълбоко в себе си усещам, че тази моя проява на лоялност няма никакъв смисъл след целия низ от лъжи, който бях задействала. И все пак. В центъра на картината вече е Кърби. Двете щяхме да намерим Конрад. И най-малкото, трябваше да признаем, че си има име и място в тази история.

— Още повече че нямаме никаква представа какво би предприел той. — Аз си припомням разговора с Питър и осъзнавам, че вече взимам неговата страна в спора. — Никога не му дадох възможност да реши.

— И какво смяташ да направиш, Мариан? Да отидеш да му кажеш сега ли? — мама вдига недоумяващо ръце нагоре.

— Да — отсичам аз. — Утре, заедно с Кърби.

Майка ми ме зяпва ококорена.

— Не е ли малко късно за това?

— А късно ли беше за нея да ме намери? Късно ли е за вас да се запознаете с нея? — повишавам глас.

Баща ми само клати глава и не мога да разбера дали това е отговорът на въпроса ми, или просто се опитва да асимилира цялата ситуация.

— Е, хайде, какво още каза той? Когато го видяхте онзи ден? Освен че сте се поздравили? — Чудя се дали е попитал за мен.

— Нищо друго — уверява ме майка ми.

— Струва ми се, каза също — баща ми примижава, сякаш за да си припомни по-точно: — „Тези домати изглеждат много добре“.

От устата на някой друг бих възприела тези думи като сарказъм, но знаех, че баща ми просто предава възможно най-точно детайлите, една от многото причини да е страхотен адвокат.

— И само това? — питам аз.

— Само това — тихо отвръща той.

После казвам на родителите ми, че се качвам в стаята си за няколко минути преди пристигането на Кърби. Когато тръгвам към стълбите, си представям Конрад на щанда за домати. Спомням си ръцете му — как изглеждаха, колко топли бяха, когато докосваха кожата ми. Чудя се дали родителите ми са забелязали халка на лявата му ръка в онзи ден. Чудя се дали ще видя халка на пръста му на следващия ден.