Емили Гифин
Там, където принадлежим (34)

34.
Мариан

Невъзможно е да не се върна към миналото, докато Конрад ме кара към хотела. Току-що сме прекарали няколко часа с Кърби и семейството й и още не съм започнала да анализирам емоциите си — от тържеството до първия напрегнат момент, когато прекрачих прага на дома й и се запознах с родителите й, до нереалното появяване на Конрад и края на вечерта, когато сестрата на Кърби извади всички стари семейни албуми и майка й започна да ни разказва истории, които само тя може да знае. Мисля си колко трудно трябва да е било за Лин и Арт да споделят такъв важен, специален ден с чужди хора, макар че сме й кръвни роднини. И особено защото сме такива. Щастлива съм заради Кърби, вълнувам се за бъдещето й, но ми е толкова трудно, когато ясно разбирам какво съм пропуснала и какво никога няма да мога да преживея, независимо колко истории ми разказват и колко снимки ми показват. Сигурна съм за онова, което казах — че съм взела правилното решение за нея, но не мога да отрека чувството за пълна загуба, което изпитвам заради всичко, от което съм се отказала. Заради онова, което би могло да бъде.

В този момент обаче мисля само и единствено за Конрад. Цял ден потисках спомените, дори когато той стоеше толкова близо до мен, че вдишвах още познатото ухание на тялото му, но сега ме връхлитат — стремително, силно, неудържимо. Едва се сдържам да не положа ръка на крака му, както правех някога, когато ме возеше с черния си мустанг.

— Сега завий по I-44 — казвам му аз, следвайки указанията, които Арт ни начерта на салфетка. Опитвам се да извлека максималното от всяка миля, всяка секунда, броя и копнея Конрад да намали или поне да изключи радиото и да поговори с мен.

— Ясно — кимва той.

Тайничко наблюдавам профила му, но изведнъж той се обръща към мен и ме хваща, че го гледам.

— Какво? — произнася той. Няма враждебност, но няма и топлина. Просто безразличие. За секунда усещам, че предпочитам гнева.

— Нищо — вдигам рамене и отправям поглед напред по пътя. Наблюдавам града, който не впечатлява с нищо. Можехме да сме на всяко друго място.

Той въздъхва, сменя една, втора станция на радиото, после явно недоволен, го изключва. Пътуваме още няколко минути смълчани, докато посочвам следващия изход на Вандефентер авеню.

Той завива надясно и изведнъж заговаря.

— Тя е страхотно хлапе.

— Знам — съгласявам се аз. — Страхотна е.

— Също и семейството й. Много ми харесаха. Арт е голям образ.

— Така е — отвръщам аз. — Извадила е истински късмет.

— Ти също си извадила късмет — той ме стрелва с многозначителен поглед. — Защото ако беше се оказала в някое лошо положение…

Той поклаща глава и аз довършвам изречението вместо него:

— Никога нямаше да ми простиш.

— Не — отсича той.

Показвам му последната отбивка по Саут Кингс-хайуей.

— Значи вече си го направил? — питам го аз. — Простил си ми?

Той въздъхва дълбоко и свива рамене, сякаш току-що съм му задала невъзможен философски въпрос.

— Не знам, Мариан.

Прехапвам устна и нищо не казвам. Нямам друг избор, освен да приема това и явното му нежелание да разговаряме. След около минута виждам хотела.

— Ето го. Отдясно — посочвам го аз.

Той спира пред входа и едно пиколо се приближава.

— Във фоайето има бар — подхвърлям аз, прималяла от притеснение. — Ще влезеш ли за едно питие?

— Чакат ме пет часа път — поклаща той глава.

— Само едно? — не се отказвам аз. — За десетина минути?

— Добре. Само за едно — въздъхва дълбоко той.

Отварям вратата и обяснявам на пиколото, че вече съм се настанила, но приятелят ми ще остане за няколко минути. После двамата слизаме и прекосяваме почти празното фоайе до „О Бистро“, намираме две места в края на бара. След няколко секунди барманът идва до нас. Аз си поръчвам шардоне, а той иска бира „Стела Артоа“. Гледа втренчено пред себе си, докато пристигат питиетата ни и отпива една голяма глътка. После се обръща към мен и ме поглежда в очите.

— Защо не ми каза? — пита ме той.

Казвам му, че не знам.

— Това са глупости. Много добре знаеш.

— Аз… не… просто не мислех, че съм достатъчно зряла… не бях готова да поема отговорности на възрастен човек… да правя сложен избор. Тайните ми се сториха по-поносими.

— Не беше никаква тайна. Беше лъжа — уточнява той.

Кимвам, осъзнавайки, че Питър се оказа прав — наистина разликата между двете е много тънка.

— Да не би да си помислила, че ще те карам да правиш аборт?

— Не — отвръщам аз и оставям чашата с питието си. — Не беше заради това. Беше нещо повече… беше ме страх, че ще ме уговаряш да не правя аборт… После, когато сама се отказах от това решение, се страхувах, че ще ме увещаваш да я задържа.

— Нямаше да се опитвам да те увещавам, за каквото и да е. — Гласът му издава повече тъга и горчивина, отколкото гняв. — Щях да те оставя сама да избереш. Точно това ти казах, преди да направиш теста.

— Така е. Е, може би се страхувах, че ако ти кажа… щях сама да убедя себе си да я задържа — признавам аз.

Той ме поглежда с крайно раздразнение и буквално вдига безпомощно ръце нагоре.

— Обичах те — прошепвам, сякаш това обяснява всичко. И по някакъв странен начин става точно така.

— Аз също те обичах — той отново приковава поглед в мен.

Не отклонявам очи, главата ми се мае и в този момент разбирам със сигурност, че не е от носталгия. А заради самия Конрад, който седи пред мен в този момент.

— Можех да ти помогна — продължава той с глъхнещ глас. — Най-малкото, можеше да ми позволиш да се сбогувам.

— Знам. Трябваше — признавам аз и се връщам към онзи ден. — Радвам се, че видя снимките.

— Имах предвид да се сбогувам с теб — клати глава той.

— О — изненадвам се аз и притаявам дъх.

— Винаги съм знаел, че няма да останем заедно, Мариан. Че бяхме твърде млади. И че ти определено беше прекалено добра за мен… Но си мислех, че поне заслужавах да имам право да кажа сбогом.

— Не бях прекалено добра за теб — поклащам глава аз.

— Ами. И още как — той отпива глътка бира и завърта очи. — Госпожа Важна клечка, продуцент, която ще се омъжва за някакъв… скапан… холивудски баровец.

Поглеждам го смаяна.

— Кърби ми каза.

— А не ти ли каза, че скъсахме? — изстрелвам аз, но осъзнавам, че така и не успях да й съобщя новината.

Конрад повдига рамене, сякаш му е все едно. И съм сигурна, че е така.

— Не съм важна клечка — добавям тихо аз.

— Но си голяма работа — настоява той. — Голяма риба. Висока топка.

Гледам го и си мисля, че бих се отказала от всичко, ако можех да се върна назад в онзи ден и да му призная истината. Но знам, че няма да ми повярва, затова казвам:

— Е, да. Така е. Голяма работа съм. Но ти имаш по-добър, по-истински живот. Видях те там, на сцената. Правиш това, което обичаш.

— Ти също — изрича бързо той.

Поклащам глава и си давам сметка, че макар телевизията и писането винаги да са били моя страст, често съм позволявала целите ми да взимат превес над удоволствието от работата. Една постоянна битка да владея положението, да мина на по-горно ниво, да си доказвам, че животът ми следва съвършено, прецизно сценария.

— Не е същото. Ти изглеждаш толкова щастлив — въздъхвам аз.

— Имах някои неудачи. Един развод. Прекалено много дрога. Но като цяло… не мога да се оплача. Засега. — Той почуква на бара.

— Искаш ли да имаш деца? — неволно питам аз.

— Вече си имам едно — леко се усмихва той.

— Знаеш какво имам предвид. Искаш ли и други? Семейство?

— Разбира се. Да. Винаги съм искал… Ами ти?

— Да. Ако е както трябва — кимвам аз.

Като онова, което току-що посетихме, мисля си аз, и си представям Кърби и семейството й, дома им, пълен с любов.

— Но като не става, не става — философски заключавам аз.

— Винаги ще имаш Кърби — напомня той.

— Така е — отвръщам аз. — Ти също.

Той се усмихва криво:

— Трудно е за вярване, че тя е резултат от една глупава лятна нощ, нали?

— Не беше глупава нощ.

— Знаеш какво имам предвид. Бяхме само две загубени деца. Глупачета.

— Да. Прав си. Но в известен смисъл, струва ми се, че тогава бях по-умна — казвам аз и си мисля как се вслушах във вътрешния си глас онази нощ, когато му казах „да“. Години наред съжалявах за това. Съжалявах заради него. Дори съжалявах заради нея. Но сега разбирам, че има изкупление и красота в един инцидент, станал от любов. Сега разбирам, че тя е най-хубавото нещо, което съм сътворила.

Той отпива голяма глътка от бирата си и се усмихва на себе си.

— Какво? — питам аз и очаквам нещо важно.

Той ми хвърля поглед, който помня добре — същия онзи поглед, който видях в двора на Джейни.

— Може и да си била по-умна тогава, но сега си по-хубава — поклаща глава той. — По дяволите!

Усмихвам се смаяна. Последното нещо, което съм очаквала тази вечер е комплимент.

— Ти също — признавам аз и в стомаха си усещам пърхането на пеперуди.

Той повдига вежди, вика бармана да плати сметката и казва, че е по-добре да тръгва.

— Помня какво се случва, когато пия с теб.

— Ти пиеше „Доктор Пепър“ онази нощ — усмихвам му се аз.

— Така ли? — учудва се той.

Кимвам.

— Е, тогава, помня какво се случва, когато ти пиеш. Възползваш се от мен.

Разбирам, че се шегува, но сърцето ми ще изхвръкне.

— Не си тръгвай — прошепвам аз.

— Трябва — впива очи в мен. — Но може би ще се видим отново. На дипломирането на Кърби от колежа.

— Не мисля, че ще отиде да учи в колеж — заявявам аз.

— О, отива — намигва ми той, сякаш знае важна новина. И се обзалагам, че е така. — Значи ще се видим след четири години?

Кимвам, но му казвам, че много се надявам да можем да поговорим и преди това. Той напомня, че знам къде да го намеря. „При Зелда“ е отворен триста шейсет и пет дни в годината.

Поглеждам го с надежда. Това ми прозвучава почти като покана.

— А откъде това име „При Зелда“, между другото? — полюбопитствах аз. Опитвам се да си спомня името на майка му и така ми се иска да поговорим за нея тази вечер. Иска ми се да поговорим за толкова много неща.

— От „Великият Гетсби“ любимата ми книга — отвръща той. — Франсис Скот Фицджералд я е посветил на Зелда.

— На съпругата си?

— Да. На откачената си съпруга, която неясно защо е обичал толкова — той ме поглежда красноречиво. — Знаеш ли какъв е техният общ епитаф? Цитат от книгата… Детето им го е избрало.

— Какъв? — питам аз.

— Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото — рецитира го той с притворени очи.

Не мога да откъсна поглед от онези негови проницателни синьо-сиви очи, които се взират в моите.

— А сега — казва той и оставя две банкноти на бара — наистина трябва да вървя.

— Добре — преглъщам мъчително аз. — Само запомни…

— Какво? — Той става от стола си и застава толкова близо до мен, че краката ни почти се докосват и усещам топлия му дъх на лицето си.

Поемам дълбоко дъх и продължавам:

— Може да бягаш. Но няма да успееш да се скриеш.

— Чувал съм го някъде — отвръща той и се подсмихва и ми се струва, че добре помни думите си от онази незабравима нощ. Струва ми се, че помни абсолютно всичко.

Вдига ципа на якето си и ми кимва за довиждане. После излиза от бара, а аз оставам да си повтарям разговора ни, целия ден и нощта, в която допуснахме съвършената си грешка под вентилатора в спалнята на родителите на Джейни. Поръчвам си още една чаша вино, за да удавя неистовата самота, която ме смазва. За момент усещам, че Питър ми липсва, и после осъзнавам, че не ми липсва Питър, а идеята за това, което някога си мислех, че споделяме. Мисля за кариерата си и за онова, което искам пиша, когато този сериал най-сетне приключи, все едно дали защото ще го свалят от екран, или защото ще се откажа.

Знам, че искам да разкажа друга история. Дори вече имам идея за главните герои — талантлив музикант и одухотворената му дъщеря, и началото на съвместния им път. Не знам докъде ще стигнат, нито накъде точно са се запътили, но това няма значение. Ще имам много време да си го изясня по-нататък. Време да разбера къде ще ме отнесе течението. Засега ще стоя сама в този хотелски бар в Сейнт Луис и ще допия виното си. Не съм планирала точно това, нито този ден, нито този момент, нито тези странни отношения — и стари, и нови. Въпреки това се чувствам спокойна и уверена, че поне веднъж съм точно там, където трябва да бъда.