Емили Гифин
Там, където принадлежим (5)

5.
Кърби

Намирам снимка на Мариан, на която вероятно е с родителите си, с моите баба и дядо, на следващата сутрин, когато на пръсти обикалям из луксозния хол и постоянно поглеждам към затворената врата на спалнята й, защото не ми се иска да ме спипа как душа наоколо. В хола има много абстрактни картини, но това е единствената снимка — черно-бяла, 25 на 20 сантиметра, в сребристосива рамка с гравираните инициали на Мариан. Всички са облечени официално. Майка й е с рокля с мъниста, а Мариан — с дълга рокля на цветя. Баща й е в смокинг. Застанали са в градина с лозе, до едно маслиново дърво, на фона на живописна долина и синеещи планини. Мариан е в средата, прегърнала двамата, и всички са широко усмихнати. Имам чувството, че баща й е пуснал някоя шегичка, защото има самодоволното изражение на човек, казал нещо забавно. Той е слаб, висок, с дълъг нос на издълженото си лице, с добре оформена брадичка, която ми напомня на Атикус с брада или на съвременен Ейбрахам Линкълн. И макар че не е някой красавец, не можеш да откъснеш поглед от него. Майка й е съвсем различна — дребна, елегантна и красива в общоприетия смисъл. Косата й е подстригана стилно, на каре и цялата е окичена с диаманти. Мариан си е същата, само че по-млада и по-слаба, косата й е по-дълга. Боса е, обувките й с тънки каишки лежат небрежно метнати пред краката й. Не носи никакви бижута, освен малък златен медальон с ръкописно М. Представям си, че са на сватба в някое известно място като Напа Вали (не че знам къде точно се намира). Сигурно всеки момент ще разрежат безумно голямата торта, ще се лее розово шампанско и голям оркестър ще свири песните на Синатра, а всички ще танцуват като на бал под звездите.

Взимам снимката. Вглеждам се в нея по-внимателно и ненадейно ме завладява някакъв копнеж, който не мога да си обясня. Дали ми се иска да съм част от това семейство? Или просто мечтая да бъда на това тържество? Оставям фотографията обратно на масата и в главата ми се избистря един факт: Мариан е богата. Мисля си за снимките у дома — училищни, закачени в коридора покрай стълбите, и от други незначителни поводи, отрупали рафта над камината, и не мога да не се зачудя колко различен би бил животът ми, ако ме беше задържала. Не че сме бедни, но е различно. На кого не му се иска да е богат? Освен това явно не може да се оправдава, че ме е оставила заради липса на средства. Могла е да си позволи да ме задържи. Могла е да го направи. Просто не е искала. Това откритие не ме разгневява, но ме жегва донякъде. Не мога да не изпитвам известно огорчение, че тя си живее тук в лукс, а през това време можеше аз да съм на социални помощи за храна. Прилича ми повече на отхвърляне, отколкото на изоставяне по принуда.

Отивам до едно квадратно бяло канапе и сядам. Опитвам се да се разположа удобно на твърдите като камък възглавници и започвам да разучавам огромните, лъскави книги на малката стъклена масичка и търся нещо да ми подскаже какво харесва, коя е. Взимам една със заглавие „Раят Хемптънс“ и я разгръщам. Пълна е със снимки и се чудя дали Мариан има вила там. Готова съм да се обзаложа, че има — огромна къща, която тя обаче нарича виличка. Или може би предпочита Мартас Винярд, Кейп Код, Нантъкет, разни местенца в Нова Англия, които за мен звучат еднакво и които свързвам единствено с манията на майка ми по фамилията Кенеди.

След няколко секунди чувам, че се отваря вратата на спалнята й. Нервно затварям книгата и полагам усилие да изглеждам възможно най-незабележимо — трудна работа, когато си на бяло канапе в обляна от слънчева светлина стая. Поглеждам натам и я виждам да се появява в плюшен сив анцуг. Косата й е вдигната горе на кокче, прикрепено с гребен, и носи очила с кафяви рогови рамки, което обяснява моето късогледство.

— Охо, ранобудна птичка си — шегува се тя, щом ме вижда, гласът й е прекалено висок, прекалено дружески, фалшив.

Насилвам се да се усмихна, но усмивката ми угасва, щом погледът ми попада на някакъв мъж натрапник, който върви на няколко крачки зад нея. Чудя се кога ли е дошъл — посред нощ или тази сутрин. Подсъзнателно кръстосвам ръце върху суитчъра си с надпис „Гап“ като израз на моята неприязън заради присъствието му тук и към Мариан, задето е имала нужда да повика подкрепление. Като се приближава, виждам, че е по-възрастен от нея — може би с десетина години, но е красив по начин, възможен само за зрелите мъже, и изглежда важен човек. От начина, по който тя го поглежда, а той й кимва окуражително, разбирам, че тя много държи на мнението му — на неговото мнение, точка. За момент се чудя дали би могъл да е биологичният ми баща. Бях чувала истории за двойки, изоставили първото си дете, а после решили да се оженят. Но знам, че е по-вероятно истинският ми баща да няма нищо общо с мъж като този.

— Кърби, бих искала да ти представя Питър. Питър, това е Кърби.

— Приятно ми е да се запознаем, Кърби — заявява Питър с уверен, дълбок глас като на телевизионен журналист. Приближава към мен със съвършена като усмивката му фигура и ми подава ръка. Златният му часовник проблясва на слънцето. Ставам и нервно се ръкувам с него. Ръкостискането му, естествено, е силно, почти болезнено. Чудя се дали го прави нарочно. Така или иначе, решавам, че не го харесвам — изобщо не си падам по този тип хора.

— На мен също — промърморвам аз, поглеждам към Мариан и очаквам да запълни неловкото мълчание. Но тя не казва нищо и тримата стоим смутени в триъгълник. Накрая Питър задава въпрос, който сякаш изпълва цялата стая.

— Е? Чух, че си пристигнала снощи?

Кимвам, отново кръстосвам ръце и казвам „да“ с тъничко гласче, което се губи пред неговия мощен и уверен баритон. Чудя се дали знае всъщност коя съм и как му е обяснила моето пристигане. Дали се е зарадвала? Развълнувала? Ядосала? Смаяла? Дали се е притеснявала, че ще се опитам да й се натрапя, да объркам съвършения й живот? Може той да я е предупредил, че въпреки кръвната ни връзка тя нищо не знае за непознатото момиче в дома си. Може да съм дошла, за да открадна нещо или да се промъкна в стаята й през нощта и да я нападна. Дали му се беше обадила нощес, обзета от паника? Затова ли беше дотичал веднага? За да я предпази?

Ако има подозрения за мотивите ми, добре се прикрива (което, сигурна съм, умее) и казва с дълбокия си глас:

— Чудесно. Чудесно. — После подхвърля: — И какви са плановете ви за днес, момичета?

— О, не знам. Може би ще направим една малка обиколка из Горен Ийст Сайд. Ще поразгледаме. Ще покажа на Кърби моя квартал — обяснява Мариан и свива рамене.

— И парка? Гугенхайм? Френска закуска в „Кафе Грацие“? — предлага той.

— Всичко. Може да отидем и малко на шопинг. Ако Кърби е в настроение за това — додава Мариан.

Кимвам и се усмихвам учтиво, но всъщност не мога да повярвам, че ми предлага да ходим по магазините. Не само, че нямам никакво желание да пазарувам, но и това ми звучи като заплаха. За мен шопингът е пазарният еквивалент на ресторант, защото ще се чудя с коя ръка се държи вилицата.

— Аха, в „Барнис“. Как можах да забравя? — закачливо се ухилва Питър. Намигва й, после поглежда към мен. — Внимавай. Известно е, че Мариан влезе ли там, няма излизане, горкичката.

Тя завърта очи и му казва да мълчи, но той пуска друго остроумие — как е трябвало да я спасява от челюстите на онзи звяр на Медисън авеню. Всичко това ми се струва толкова Холивуд. Толкова Манхатан. Толкова странно.

— Добре. — След още малко смях, той потрива ръце и обявява: — Тръгвам. Трябва да взема Ейдън от майка му.

Разбирам, че е разведен.

— Синът ми. — Поглежда ме и обяснява: — Може би, ако останеш тук известно време, ще се запознаете. Той е почти на твоята възраст. Чакай, чакай. Я пак кажи на колко си?

— На осемнайсет — уточнявам аз. — Просто изглеждам на петнайсет.

— Някой ден ще го оцениш — обажда се Мариан.

Наблюдавам как Питър се навежда и целува Мариан по устните, без да докосват друга част от телата си, после тръгва към вратата. Сядам отново на дивана и тогава той се обръща към нея, но не мога да разбера погледа му. Може би е морална подкрепа или пък съчувствие. Но каквото и да е, аз я поглеждам точно в мига, в който устните й безмълвно изричат: „Благодаря“.

Отклонявам поглед и се чудя за какво ли му благодари, дали има нещо общо с мен.

 

 

Петнайсет минути по-късно Мариан и аз влизаме в „Кафе Грацие“, оживен ресторант в двуетажна къща близо до апартамента й. Салонната управителка явно я познава и й се усмихва, после ни повежда към тясно сепаре в дъното. Мариан отмества встрани менюто и ми казва, че има едно нещо, което непременно трябва да опитам.

— Френска закуска ли? — припомням си аз думите на Питър.

— Точно така — потвърждава тя. Сервитьорката пристига с две чаши студена вода и кафето на Мариан.

— А за теб, миличка? — поглежда ме тя с кана в ръка.

Отказвам й любезно и след като забелязвам в менюто пред себе си, че чаша портокалов сок струва шест долара, тихичко добавям, че водата ми е достатъчна.

— Френски кроасани и за двете — поръчва Мариан. Сервитьорката кимва и бързо се отдалечава, а Мариан ме поглежда и пита:

— Е? Има ли нещо специално, което ти се иска да правиш днес?

Поклащам глава и съм на ръба да й напомня, че не съм дошла дотук, за да видя Статуята на свободата или Емпайър Стейт Билдинг. А ако се налага да обикаляме по туристически обекти, за да избегнем разговори по съществени въпроси, тогава бих предпочела да видя Карнеги Хол или Бруклинската филхармония или музея на джаза в Харлем или някой от многобройните музикални магазини, които познавах от интернет. Като „Дръмърс Уърлд“, който предлага всичко: от кастанети „Епстайн“ от палисандрово дърво и абанос и джаз палки от „Олбрайт Милт Джаксън“ до винтидж комплекти „Роджърс“ от седемдесетте с четиринайсетинчов малък барабан. Естествено, че не можех да си купя нищо от това, но поне ми се искаше да ги видя отблизо и да ги пробвам. Барабаните „Роджърс“ имат по-богато, по-мелодично звучене от повечето други марки, които се ползват по-скоро за звукова атака. Най-страхотните барабани на планетата — по звук и по красота. Но не казвам нищо от това, защото имам чувството, че всъщност не я интересува.

— Няма значение. Каквото ти решиш, ще е добре — повдигам рамене аз.

— Тогава… да видим — замисля се тя, а аз се взирам в огромните диаманти на ушите й. — Кога трябва да се върнеш на училище?

Знам къде се цели — кога ще се разкарам? — затова отговарям:

— В сряда. Но мога да си тръгна и преди това. Искам да кажа, ако искаш, мога да си тръгна и веднага. От теб зависи.

— Да караме по слух — малко пресилено се шегува Мариан. — Остани поне тази вечер, става ли?

С други думи, не две вечери, мисля си аз и отронвам едно благодаря.

Отваря уста да каже нещо, но се спира и потупва вестника пред себе си.

— Четеш ли „Сънди таймс“?

Казвам, че не го чета, но за да не си помисли, че съм някоя апатична, невежа тийнейджърка, добавям:

— Чета, но не този. При нас се издава „Сейнт Луис Поуст-Диспач“.

Всъщност наистина съм апатична, но само към своя живот, а не към света изобщо, и следя събитията, за разлика от повечето ми връстници.

— Е? Искаш ли някоя страница? — усмихва ми се тя.

Казвам й, че ще взема първата, освен ако тя не я иска, и се чудя защо четем вестник, когато не сме си казали и един процент от нещата, които според мен трябва да си кажем. Като например: а, да, не знам кой е баща ми и защо са ме изоставили. Очевидно тя не мисли така, защото ми подава първата страница, сякаш си делим неделните вестници от години. Взимам я с известно раздразнение и свеждам глава. Прочитам статия за самоубийствен бомбен атентат в Тел Авив. Не мога да се концентрирам върху нищо друго, освен върху факта, че тя седи срещу мен, което изведнъж ми се струва най-безумното нещо, а мълчанието ни с нищо не помага. Вероятно и тя се чувства странно заради срещата ни, защото усещам, че през няколко секунди вдига очи от модната рубрика и ме поглежда. А може би само така ми се иска. Може би просто е развълнувана от нещо, прочетено във вестника. Нещо разтърсващо, като например новината, че широките панталони отново са на мода.

 

 

Приключваме със закуската и тръгваме на разходка, след една пресечка стигаме Пето авеню, където за пръв път зървам музея „Метрополитън“. Сградата е огромна, внушителна, простира се на няколко пресечки, според Мариан на около четиристотин метра. Широкото стълбище е отрупано с хора — някои правят снимки, някои си седят и четат пътеводители, други просто си стоят. Вижда се дори и група скейтъри, приблизително на моята възраст, със суитчъри с качулки и широки бермуди с големи джобове, които се мотаят наоколо, като че това е мястото им за почивка. Нещо подобно на Франсис Парк, където се събират моите познати с почти същите дрехи и отегчени изражения на лицата.

Тя ме наблюдава как попивам цялата тази атмосфера.

— Внушително е, нали?

Съгласявам се.

— Много харесвах „Из обърканите документи на госпожа Базил И. Франкуилър“ — подхвърлям аз единствената литературна асоциация, която мога да направя, при това от ранното ми детство. Опитвам се да си припомня някои подробности за главната героиня — малко момиченце, което бяга от дома си и се скрива в музея. Мисля, че се казваше Клодия.

Лицето й засиява и тя ми обяснява, че също много е обичала тази книжка като дете.

— А чела ли си „Невинни години“ от Едит Уортън? — пита тя.

Едит Уортън ми напомня нещо, но не съм чела нищо от нея, всъщност не съм чела никакви книги за удоволствие от години, с изключение на поредицата „Здрач“ (която ми харесваше, освен натрапчивото описание на страхотния Едуард — колко пъти и по колко различни начина трябва един автор да ни обяснява, че тоя тип е готин?).

— Двамата главни герои имат тайна среща точно тук и единият от тях казва: „Някой ден, не се съмнявам, това ще стане велик музей“. Всъщност тази реплика си имаше определена цел в повествованието.

Не мога да не се впечатлявам от високия й интелект, който личи във всяка нейна дума, макар да имам чувството, че го демонстрира преднамерено. Или пък, още по-зле, че ме изпитва. Като в онези интервюта за прием в колежите, в които се преструват, че си говорите, а всъщност целта е да преценят колко си интелигентен или, както е в моя случай, колко си тъп.

Продължаваме на север. На следващата пресечка Мариан посочва към отсрещната страна на улицата, към сграда, облицована с бял варовик и със зелена тента над входа.

— Виждаш ли тази сграда? Номер хиляда и четирийсет? Джаки О се премести тук една година след убийството на Джон Кенеди. Живя тук почти трийсет години. На петнайсетия етаж.

Продължава да ми разказва, че апартаментът й не бил толкова величествен, колкото очаквали хората. Дори нямал централно отопление.

— Но има великолепен изглед към водната кула в Сентрал Парк и към храма на Дендур, датиращ отпреди три хиляди и четиристотин години, който бил докаран в музея от Египет с нейно съдействие.

Кимвам и си припомням единственото нещо, което майка ми казваше за Джаки: че била изисканата майка на Джон и Карълайн, което изведнъж ми се вижда много по-важно от някакъв си храм. Поглеждам към Мариан и се чудя кога — или дали въобще — ще започне да се държи естествено.

Продължаваме разходката и най-сетне пристигаме в „Гугенхайм“ — голяма, модерна сграда, сгушена между другите на Пето авеню като бяла панделка. Докато я оглеждам, Мариан отново поема ролята на гид и ми разказва, че това е последният велик проект на Франк Лойд Райт и че събудила много спорове с откриването си през 1959 година. Коствала му е петнайсет години и седемстотин скици, обяснява тя.

— Веднъж казал, че ще го направи така, че музеят „Метрополитън“ да изглежда като селски хамбар пред него. — После добавя през смях: — Какво мислиш?

— Харесва ми — признавам аз, но не мога да се отърва от странната смесица от напрежение и раздразнение и се чудя дали й отговорих правилно. — Изглежда доста добре.

— Обожавам го — заявява тя. — Искам да кажа, „Метрополитън“ си е „Метрополитън“, но това място е едно от най-любимите ми в града. Искаш ли да влезем?

Свивам рамене и кимвам. Тръгвам след нея през хладното, тъмно фоайе. Отправя се към касата, а аз заставам в центъра на залата и зяпвам откритите спираловидни етажи, виещи се нагоре към покрива. Интериорът, също както и външната фасада, е уникален — явно това е общото мнение, защото приземният етаж е пълен с туристи, щракащи с фотоапаратите си, проточили шии към тавана. И аз на свой ред правя една снимка с телефона си и я изпращам на Белинда с текст (това е четвъртото ми обаждане след пристигането ми): „Гугенхайм. Тя е направо страхотия. Подробностите по-късно.“

Хрумва ми, че малко пресилвам информацията за срещата и така звуча по-позитивно, отколкото се чувствам и се чудя какво ли се опитвам да докажа, особено след като прочитам отговора на Белинда: „Мили боже! Супер! Попивай от нея!“

Прибирам телефона в чантата си и си мисля, че няма шанс това да се случи. Докато бавно се качваме нагоре по етажите на музея, Мариан не спира да коментира с мек, компетентен глас. Обяснява ми, че първоначално не само архитектурните критици, но и много художници са протестирали против музея, защото твърдели, че извитите стени и чупките не показвали както трябва творбите им. Изведнъж осъзнавам, че не мога да се фокусирам върху думите й, нито върху творбите, а единствено върху гласа й, върху начина, по който лицето й се озарява, когато ми показва любимите си творби на Шагал и Пикасо.

Когато стигаме до края на най-горното ниво на музея, тя каза:

— Знаеш ли кое е най-странното?

— Кое? — питам аз с надежда, че най-сетне ще каже нещо съществено.

Тя поглежда към мен, после надолу към фоайето.

— Веднъж стоях тук. Точно на това място и си мислех за теб. Чудех се къде си. Дали си щастлива.

Топло, радостно чувство неволно се надига в гърдите ми, но не показвам, че думите й са ме развълнували. Вместо това поглеждам надолу и запечатвам в съзнанието си искрящо бялата гледка и отронвам:

— Е, сега вече знаеш.

— Да — отвръща тя. — Сега вече знам.

 

 

Когато излизаме отново на улицата, наближава обяд, времето се е постоплило и се сливаме с многолюдната тълпа. Свалям суитчъра си и го връзвам на кръста си. Докато вървим по Пето авеню, поспираме на стълбите пред „Метрополитън“, зяпаме множеството, а оттам продължаваме по тротоара, под сенките на Сентрал Парк, стигаме до хотел „Плаза“, дома на Елоиз. Пресичаме улицата пред магазина за играчки „ФАО Шварц“, продължаваме по Медисън авеню и накрая се озоваваме в „Барнис“, точно както бе прогнозирал Питър.

— Обичаш ли да ходиш по магазините? — поглежда ме Мариан.

— Да — отвръщам аз, но всъщност мразя. От една страна, защото не намирам нищо особено, или поне възприемам всичко като някое десетгодишно момиче. Или пък момче. От друга — защото всъщност нямаме толкова пари, че да ходим по магазини. Винаги ми се е струвало прекалено напрегнато. И най-после, защото бих предпочела да си харча парите за ноти или за билети за концерт, отколкото за дрехи. Но знам, че това не е правилният отговор, затова кимвам и й хвърлям усмивка, в която се чете: „Кое момиче не обича?“

Мариан грейва насреща ми и влизаме през вратата, минаваме покрай охраната, пиколото и витрина с чанти, които приличат на пластмасови, с лого, което не ми говори нищо, и стигаме до един от няколкото големи стъклени щанда, пълни с бижута. Явно Мариан знае всички артикули наизуст, защото отива направо към един ъгъл, оттам — към друг и ми показва любимите си дизайнери: Джейми Уолф, Айрин Нюуърт, Марк Дейвис. Дрън-дрън.

Кимам и се чудя дали всяко от тях струва неколкостотин или няколко хиляди. Не че има голямо значение, когато не можеш да си позволиш нищичко. След като обиколихме трите витрини, продължаваме към дъното на залата до дамски чанти с екзотични, странно звучащи брандове — „Баленсиага“, „Нина Ричи“, „Живанши“. Мариан се спира и смъква една голяма сива чанта на „Живанши“ от куката. Премята я през рамо и се оглежда в огледалото на колоната.

— Харесва ли ти? — пита ме тя и пак се поглежда в огледалото, този път смръщена. — Не е ли прекалено голяма?

— Ммм. Да. Като че ли е големичка — подхващам нейния тон аз.

Тя се съгласява, връща я на куката и ме повежда към ескалаторите. Качваме се няколко етажа по-нагоре и стигаме до място с красиво аранжирани дрехи с големи празни пространства между щендерите. Докато обикаляме наоколо, Мариан подръпва рокли, панталони и блузи, но не поглежда етикетите с цените, сякаш това е без значение. В един момент се натъкваме на една красива, лъчезарна жена с дълга, пищна коса, която прегръща Мариан и заговорнически й съобщава с източноевропейски акцент:

— Тъкмо щях да ти се обаждам. Имам фантастична рокля на „Джанбатиста Вали“, която непременно трябва да пробваш. Изумруденозелена. Невероятна. Все едно е правена за теб. А имам и една жилетка на „Лорен Скот“ в много по-пастелнорозово от онази магента, която ти харесваше. Имаш ли време да ги пробваш? Една клиентка си отмени часа, така че съм свободна. — Поглежда ме за втори път. Мариан се колебае, после плахо ме представя.

— О, извинявай. Агнес, това е Кърби. — Следва дълга, неловка пауза и после добавя: — Кърби ми дойде на гости от Сейнт Луис.

Мъглявото й обяснение не ми убягва. След това продължава много по-гладко: — Агнес ми определя стила.

— Изобщо не й вярвайте. Усетът за стил е вроден у Мариан — казва през смях Агнес. Обръща се и ми хвърля равнодушен поглед, после отбелязва: — Имаш деликатна фигура. Носиш ли поли?

— Само училищната униформа — изсумтявам аз. — През другото време предпочитам джинси.

Агнес ми обяснява, че съм попаднала на точното място за деним и че с удоволствие ще изпрати асистентката си на долния етаж да ми донесе нещо.

— Искаш ли да пробваш?

— С удоволствие ще пробва — отговаря вместо мен Мариан и преди да се осъзная, вече съм в пробната в офиса на Агнес с една камара джинси и повече от дузина екстравагантни горнища с камъчета. В един миг, когато оставам сама в пробната, облечена в чифт джинси трепач на „Джей Бранд“ и обувки на тънък ток от „Прада“, за които всяко едно момиче в училище би ме убило, си щраквам снимка в огледалото и я изпращам на Белинда: „В «Барнис». Обича да клюкари“. Правя едно селфи на обувките си и друго на цената на кутията. Четиристотин и петдесет скапани долара.

След секунди телефонът ми звънва и пристига отговорът на Белинда: „Леле божке! Не може да бъде!!! Имаш голяяям късмет!“

Тъкмо започвам да отговарям и дочувам Агнес да пита Мариан откъде ме познава.

Замръзвам, проточвам шия към вратата на пробната, за да чуя отговора, с надеждата, че ще разкаже на Агнес, при това с гордост. Вместо това долавям тихия й отговор:

— О, дълга история.

Сърцето ми се свива. Поглеждам се в огледалото и виждам как усмивката ми увяхва. Казвам си, че все пак не е длъжна да разказва историята си на всеки познат и че съм станала прекалено чувствителна, вероятно защото пробвам дрехи и обувки, които нито един човек в живота ми не може да си позволи.

— Имаш ли да ни покажеш нещо? — пита ме Мариан с много по-висок глас.

— Хм, мисля, че да — обаждам се аз, отварям вратата и се появявам притеснена в черно бюстие, скини джинси и обувки на високи токчета, които ме изстрелват в царството на „средния ръст“. Агнес ме инструктира да се завъртя, за да ме огледат.

— Възхитително! Тези джинси ти стоят прекрасно — оценява ме Агнес и ми подава къса черна жилетка. Обличам я, а тя вдига ципа, навива два пъти ръкавите и ме оглежда внимателно с опитно око, преди да произнесе присъдата: — Фантастично — отсича тя и кима със сериозно изражение. — Направо прелест.

— О, да. Взимаме всичко — заявява Мариан. — Изглеждаш невероятно.

— Не мога да приема — опъвам се аз.

— Трябва — не се отказва Мариан.

Продължавам да протестирам, по същата причина, по която се отказах от портокаловия сок за шест долара, но Мариан не отстъпва.

— Настоявам. Аз плащам.

— Прекалено скъпо е — промълвявам аз и поглеждам към разтворената на пода кутия от обувките „Прада“.

— Не ме лишавай от удоволствието да пазарувам с…

Чуди се как да продължи. И двете знаем какво си мисли, но накрая довършва изречението с „теб“.

— Е, щом е така — мрънкам аз. — Много ти благодаря. Наистина е много мило от твоя страна.

— Няма защо — отвръща Мариан, а Агнес дръпва една жилетка с пайети от закачалката и казва, че сега е неин ред.

Докато наблюдавам как Мариан я облича върху бялата си блуза и внимателно закопчава копчетата, си мисля, че все пак не ни делят чак толкова много години.

 

 

— Това твоите родители ли са? — питам Мариан и посочвам снимката в хола й и нарушавам дългото мълчание, в което потънахме на връщане от „Барнис“. Опитвам се да се доближа до въпроса, който така ми се иска да задам, онзи, който тя явно се опитва да избегне: „Кой е баща ми?“

— Да — поглежда тя към снимката и кимва разсеяно.

— Как се казват? — не спирам аз, решена да я накарам да говори.

— Памела и Джеймс. Джим — съобщава тя и отмества поглед, сякаш става дума за случайни хора, а не за мои кръвни роднини.

— С какво се занимават? — упорствам аз.

— Той е адвокат. Тя е домакиня.

Чакам търпеливо, но не казва нищо повече. Завладяна от притеснение, се покашлям и продължавам:

— И какво представляват?

— О, не знам. Винаги е трудно да определиш какви са родителите ти, не е ли така? Те са просто твои родители — повдига рамене Мариан и се прозява.

Заглеждам се в нея с присвити очи и с надеждата, че изражението ми подсказва какво си мисля: че това е изключително равнодушен и напълно неприемлив отговор. Явно тя схваща намека, защото се покашля и допълва:

— Майка ми е много общителна и дружелюбна. Обича да кани гости и да се забавлява. Има цяла армия приятели и разнообразни хобита. Не може да стои на едно място — тя се усмихва със стиснати устни и добавя: — Баща ми е по-кротък. Сериозен. Мислител. Интроверт.

— Ти на кого приличаш повече? — не мирясвам аз.

— На баща си. Определено — обяснява тя. — Не че не съм по купоните. Налага ми се да участвам заради работата ми. Също като баща си, който впечатлява с чара си съдебни заседатели и клиентите си. Но не е много по шумните сбирки. Майка ми го влачи по всичките си коктейли и благотворителни мероприятия. Той предпочита да си стои вкъщи, да си чете, да реди пасианси, да гледа стари филми и телевизия. Дори обича да наблюдава птиците — най-сетне тя се усмихва искрено. — Съвсем различен е от човека, когото виждат в заседателната зала.

— По наказателните дела ли е? — интересувам се аз.

— Не. По корпоративните казуси. Има големи клиенти като „Дженерал Илектрик“, „Абот лабс“, „Дел“. Дори Опра.

— Опра? — не успявам да овладея смайването си.

— Да. Голяма работа е той.

— Той… значи е известен? — възкликвам аз и си мисля, че обикновено е обратното — осиновените деца стават известни, а не семействата, които са ги изоставили. Усещам, че горчилката отново се надига в мен, докато чакам отговора й.

— Мисля, че е известен, колкото може да е един адвокат. За известно време беше в политиката, когато бях малка… кмет на Гленкоу… Щеше да се кандидатира за Конгреса, но се отказа… — гласът й заглъхва и аз се чудя какво ли се е случило. Дали краят на политическата му кариера има нещо общо със скандала с бременността на малолетна му дъщеря.

— Републиканец ли е?

— И двамата ми родители са републиканци — кимва тя и доловила следващия въпрос, продължава: — Аз съм независима.

— Моите родители са демократи — отпускам се аз. — Макар че са привърженици на движението за защита на човешкия живот.

Тя не долавя намека. Притеснението ми става все по-силно, но си налагам да бъда търпелива. Чакала съм толкова дълго. Какво са още няколко часа? Отговорите ще дойдат, дори да се наложи да ги изкопча от нея. А ако не говорим за нещо сериозно, мога просто да си пия водата „Перие“ и да си представям какъв би бил животът ми, ако не ме бе изоставила. Но тогава ми хрумва, че даже да ме беше задържала, едва ли щях да се чувствам по-добре, отколкото у дома. И че може би съм обречена да не принадлежа никъде.