Емили Гифин
Там, където принадлежим (15)

15.
Кърби

— Трябва да отидем — заявява Белинда по време на задължителния километър крос по физическо обучение. Има предвид на абитуриентския бал — следващата по-досадна тема от тази за колежа. И единствената, за която съм непреклонна. За хиляда и стотен път й обяснявам, че няма отида. В главата ми се въртят само Мариан и Конрад. Няколко дни по-рано бях говорила за това с господин Тъли и бях изцяло обсебена от идеята да открия и другия си родител.

— Стига, Кърби — упорства тя. — Отказвам да съм онова момиче, което ще си седи на дивана пред телевизора, заровило глава в купата с пуканки.

— Тогава не гледай телевизия и не яж пуканки — съветвам я аз, докато Джъстин Луиз ни изпреварва за втори път, дългата й руса опашка се вее като хвърчило, изпод неоново розовите й маратонки „Найк“ се вдига облаче прах, което ми напомня за Пиг Пен и Чарли Браун^[1]. Колкото и да ми се струва безумно да се напъваш за постижения по физкултура, донякъде завиждам на глупавата, стара Джъстин и ми се иска да изляза и да задумкам барабаните така, както тя тича — гордо да го покажа на всички.

— Ако не отидем — хленчи Белинда, — ще съжаляваме до края на живота си.

— Боже, искрено се надявам, че няма да си мислим за този бал до края на живота си, Белинда. Нито за каквото и да е, свързано с гимназията — заявявам сухо.

Освен за случайна бременност, мисля си аз. А може би дори не и тогава.

— По дяволите. Схвана ми се кракът — забавя темпо тя и започва да куца, разтривайки мускула си.

Госпожа Трупър, преподавателката ни по физкултура, клати възмутено глава, когато я подминаваме на една права отсечка.

— Това е знаменателна церемония — настоява Белинда.

— Ти го казваш.

— Казват го всички.

— Освен мен.

— Кърби! Сериозно. Хората винаги ще те питат: „С кого беше на бала?“ и ние ще отговаряме: „Ъъъ, ами с никого. Защото бяхме пълни загубенячки“.

Обясних й, че не съм чувала да задават този въпрос на когото и да било, навършил двайсет години. Че нямам представа дали родителите ми са ходили на бал, макар че в главата ми се въртеше някаква странна история как майка ми и приятелката й си разменили кавалерите в последния момент.

— Обзалагам се, че Мариан е ходила — категорична е Белинда. — Обзалагам се, че е била кралица на бала.

— Не стигнахме до това. Изненада, шок — отвръщам аз, макар че не бих се учудила, ако Белинда се окажеше права. Имам предвид, че да накупуваш безумно скъпи дизайнерски дрехи на дъщерята, която току-що те е открила, е логична постъпка за бивша кралица на бал. Което е още една причина да не посмея да ги облека, дори да не ги покажа на Белинда и на сестра си.

— Стига, Кърби. Моля те. Направи го заради мен — умилква се Белинда, после се спира, за да завърже връзката на маратонките си и да си поеме дъх. — Може ли поне веднъж да не сме двете изпаднячки?

— Мисля, че ще бъдем още по-големи изпаднячки, ако се появим сами без кавалери, а не ако не отидем изобщо — срязвам я аз, докато наблюдавам как прави двойни възли на връзките си.

— Глупости. Ще изглеждаме секси, свободни жени. Жени, които нямат нужда от мъже — клати глава тя.

Разсмивам се и й казвам, че не познавам друго момиче, което да иска повече мъж от нея.

— Може и да имам гадже. Всъщност си падам по Джейк Махоуни — потвърждава тезата ми тя.

— Кой?

— Момчето, с което се запознах в мола.

Надавам стенание.

— Какво?

— В мола? Белинда, случайните запознанства в мола са за хужъри. — На жаргона на Сейнт Луис това е изразът за бял боклук, от онези с дългите, сплъстени коси.

— За твоя информация бяхме в „Галерия“. Мерехме слънчеви очила — обяснява тя. — Хужърите не пазаруват в „Галерия“.

— Докато ти и Джейк не отидохте там — усмихвам се аз.

— Добре. Говори каквото ти падне за най-добрата си приятелка на света. Но Джейк не е отрепка. Живее в Клейтън. Учи в „Чаминейд“. Играе лакрос. Догодина ще кандидатства в Уошингтън юнивърсити.

— Моля те, Белинда. Добре знаеш, че нито едно момче от „Чаминейд“ няма да си падне по момиче от „Дюбург“.

— О, Кърби. Той май наистина ме харесваше. Съвсем наистина.

— Добре. Тогава покани го на бала. Давай — подканям я аз, плувнала в пот на четвъртата ни обиколка.

— А ако ти решиш да дойдеш с нас, той има един приятел, Филип…

— Филип ли? Казва се Филип?

— Какво му е лошото на името Филип?

— Нищо. Ако си кралица или херцогиня, или нещо такова — пояснявам аз.

— Не можеш да съдиш за книгата по корицата. — Тя добре знае кой бутон да натисне.

— Виж, Белинда. Аз няма да ходя на бала. А още по-сигурно е, че няма да ходя с непознато момче. С Филип.

— Много е сладък, кълна се. Мога да го проверя във Фейсбук.

— Супер. Защото хората се изповядват във Фейсбук. Точно ти би трябвало да си наясно с това — намеквам аз за всичките измишльотини в статуса й за несъстояли се партита.

— Аз не лъжа. Просто разкрасявам истината. И добре се справям с фотошоп. — Тя се разсмива и добавя: — Защо не се запознаеш с него? И ако всичко мине добре…

— Не, благодаря — твърдо заявявам аз и в този момент госпожа Трупър надува свирката и ни посочва сред другите бегачи.

— Белинда! Кърби! Стига приказки, момичета! Хайде! Хайде! Размърдайте се!

Тя се обръща да погне някой друг и веднага забравям за нея, но все пак леко ускоряваме крачка и в мълчанието, което настъпва, се замислям за бала. Някъде дълбоко в себе си изпитвам искрица съжаление, че няма да отида, особено след като Шарлот възторжено ме информира предишната вечер, че Ноа я е поканил. Това беше съпроводено с шест-седем нахълтвания в стаята ми, за да ми показва роклите, които си е харесала в брошурата на „Мейсис“. Може би един-два пъти и аз се бях увличала по мечти за бала — красива рокля, готино момче, което идва да ме вземе от дома ми. Хиляди снимки с приятели на двора. Тайно вмъкнато шишенце алкохол в лимузината. Бавни танци в края на вечерта. Целувки под звездите. И всякакви подобни щуротии.

Просто това не е моят свят. А пък и разговорът с Белинда — дали да отидем двете, или с двойка надути дебили от друго училище, които сигурно само се чудят как да те вкарат в леглото, въобще не можеше да промени фактите за моя гимназиален живот. Този бал нито щеше да ме направи по-хубава и по-щастлива, нито щеше да заблуди някого, че съм хубава и щастлива. Може би дори щях да се почувствам още по-зле, защото имаше голяма вероятност Белинда да се натряска и да мърсува в някоя хотелска стая, а аз да я чакам на ъгъла със сутиен с подплънки, с изкуствен тен на петна и с някакво мекотело на име Филип. Не, благодаря.

Като прекосяваме финиша, госпожа Трупър изкрещява резултата ни, клатейки глава.

— Тринайсет минути, четирийсет и две секунди. Жалка работа, дами! Баба ми е по-бърза от вас.

Вдигам рамене и я гледам равнодушно, за да подчертая колко малко ме интересува. А това е единственото, в което наистина ме бива.