Емили Гифин
Там, където принадлежим (27)

27.
Кърби

Час по-късно двете сме си взели душ и сме облечени буквално еднакво — в джинси и тъмносини потници (моят е скромна версия на нейния дизайнерски). Срещаме се в коридора, поглеждаме се и се разсмиваме, после продължаваме с грима в нейната стая, застанали една до друга. В един момент забелязвам, че ръката й, с която си слага черна очна линия, трепери. Тя се намръщва, недоволна от резултата, после я изтрива и започва отново, прехапала устна, за да се концентрира, и го прави много по-бавно. Няма никакъв ефект, дори първия път беше по-добре, но я виждам как се примирява и се заема с ружа.

Когато сме готови, слизаме по стълбите. Тя оставя кратка бележка на родителите си на кухненския плот, проверява съдържанието на чантата си най-малко четири пъти, отваря бутилка вода от хладилника, отпива глътка, после ме пита дали искам нещо, но не обръща никакво внимание на отговора ми, който е „не“.

— Мариан — най-после казвам аз.

— Хмм?

— Ще тръгваме ли?

Тя кимва, усмихва се, после тръгва разсеяно към входната врата, сякаш тази мисия не е просрочена с цели осемнайсет години.

Накрая потегляме към града. Адресът в Линкълн Парк е заложен в навигационната система, натрапчивият глас на самодоволна англичанка ни казва накъде да завием. Мариан се дразни от нея и започва да имитира английския й акцент.

— О, я млъквай — извиква тя, но не може да разбере как да намали звука, въпреки че няколко минути бърника бутоните.

— Мислиш ли, че е женен? — не се стърпявам аз по някое време.

— Предполагам не — отговаря тя с поглед, забит напред по пътя. — Но не знам защо. Може би просто си има сериозна приятелка. Може да е разведен. — Тя се изкисква притеснено. — Всъщност нямам никаква идея. Не мога да си го представя. Имам предвид, че си го спомням точно какъвто беше и изобщо не знам как изглежда сега. Все пак минали са почти двайсет години. Какъв ли е животът му сега. Какво работи… предполагам скоро ще разберем.

Кимвам и двайсет минути по-късно нашата британска приятелка ни информира, че сме достигнали крайната си цел на улица „Армитидж“ 1130 — къща от сив пясъчник, с две крила от червени тухли.

— Е, пристигнахме — обявява тя и изглежда много по-бледа от обикновено, докато паркира успоредно на едно свободно място пред дома му.

— Сигурна ли си, че го искаш? — поглеждам я аз. — Искам да кажа — можем просто да си тръгнем. Или пък аз мога да отида сама.

Явно тази идея я изкушава, но я отхвърля с поклащане на глава. Изключва двигателя, след което се вкопчва с две ръце във волана, сякаш се пази да не падне.

— Не. Готова съм.

Слизаме от колата, прекосяваме тротоара, изкачваме бавно и тържествено стъпалата пред вратата, все едно сме на погребение. Тя вдига треперещата си ръка и натиска звънеца. Чакаме. Нищо. Ръката й стои опряна до звънеца, поема си дълбоко въздух и опитва отново. Минават няколко секунди. Пак нищо.

— Може да не е в града — подхвърлям аз, облекчена донякъде заради нея.

— Или може би просто е излязъл по работа — предполага тя и изглежда сякаш ще припадне всеки момент. — Можем да опитаме пак след час-два. Можем да хапнем нещо за обяд и да се върнем?

— Добре — приемам аз и с неохота я последвам надолу по стълбите. На най-долното стъпало, след кратко колебание, тя се обръща надясно, после внезапно променя решението си, завърта се на сто и осемдесет градуса и се озовава лице в лице с някакъв мъж. Двамата почти се сблъскват и в този момент го разпознавам, дори преди те да са го направили. Отстъпват по крачка назад, виждам как осъзнават какво става и кожата ми настръхва, като ги гледам заедно. Моите родители. Ето ни тримата заедно, мисля си аз. За първи път. Ето как можеше да бъде.

Следващата ми мисъл е изключително смущаваща. Баща ми е страхотен. Изглежда много по-добре от всички други бащи, които познавам. Носи избелели сини джинси, кафяви кожени ботуши — някакъв хибрид между строителни и каубойски, извадена от панталоните бяла ленена риза и дълъг памучен шал на фигурки, увит около врата му. Представям си, че мирише на тамян или трева или на някаква комбинация от двете, докато внезапно разбирам, че всъщност самият той ухае така. В едната си ръка носи плик с храна, една франзела стърчи най-отгоре. Целият излъчва градски шик.

Двамата продължават да се гледат втренчено, безмълвни, неподвижни, в най-странната случайна среща, която съм виждала. Гледат се така, както биха се гледали съвършено непознати, макар че тогава все единият от тях щеше да наруши мълчанието след толкова продължително взаимно съзерцаване. Започвам да се чудя дали да не ги представя отново един на друг.

Най-после той проговаря, изрича името й, сякаш констатира факт, вирвайки леко брадичка.

— Какво правиш тук? — пита той с глас, не точно груб, но дистанциран, леден. Премества плика в другата си ръка и аз поглеждам към свободната. Няма брачна халка.

Мариан отваря уста да каже нещо, после ми хвърля поглед, пълен с отчаяние. Вече бях забелязала, че е напрегната, но нямах представа, че ще се разстрои така.

— Аз… ние… аз бих искала да поговорим — започва да пелтечи тя.

Спокойно, мисля си аз. Само спокойно.

— Да поговорим? — повтаря той и килва глава настрани.

— Да.

— За какво? — процежда през зъби той, толкова красив, спокоен и враждебен.

Тя отново ме поглежда и се чудя дали няма намерение да излее всичко още тук, на улицата. Поклащам глава, правя й знак, че това не е най-добрият план за действие, но тя вече се е обърнала към него.

— Може ли да отидем някъде, за да поговорим? — тихо казва тя. — Може да пием по едно кафе.

— Не пия кафе.

— Някога пиеше.

— Вече не.

Усещам, че съм затаила дъх, докато ги наблюдавам. Сцената е разтърсваща, като в телевизионен сериал. Изпускам въздуха.

— Тогава може би чай? — предлага тя. — Или може би просто да отидем някъде? Където и да е?

Той свива рамене и тогава ме поглежда за първи път, без следа от разпознаване. Долавя се само безразличие, примесено с раздразнение. Поглежда часовника си и промърморва, че няма много време.

— Няма да се бавим — настоява Мариан.

— Добре. Момент да оставя покупките — кимва бавно най-сетне. — Сега се връщам.

Той се обръща и тръгва към вратата, вземайки по две стъпала наведнъж, а аз забелязвам колко тежко диша Мариан — цялата й блуза се движи нагоре-надолу. За пръв път я виждам да загубва съвършеното си самообладание. Запази го дори когато за пръв път ме видя на прага си и някак си това ме кара не само да се чувствам по-близо до нея, но и да я харесвам повече. Преди да успея да се спра, се пресягам и докосвам ръката й:

— Това е добро начало.

— Той ме мрази — прошепва тя, докато двете сядаме на най-долното стъпало пред вратата му.

— По-добре така, отколкото да е напълно безразличен — успокоявам я аз, макар че забелязах у него повече хладно безразличие, отколкото омраза.

— Така ли мислиш? — тя ме поглежда странно, сякаш се надява това да е истина.

Изведнъж изпитвам нужда да напиша съобщение до Филип, за да го информирам, че току-що съм видяла баща си.

След минута входната врата на къщата се отваря и Конрад се появява. Скачаме и заставаме мирно като войници, с вперени в него очи. Забелязвам, че шалът му го няма, а ботушите са заменени с джапанки, а той изглежда странно задъхан само от едно преобуване. Приемам това като добър знак, но не мога да не се чудя какво точно ми се иска да изпитва той. Какво ми се иска да произлезе от тази среща, освен да приеме факта за моето раждане? А дали изобщо ще може да ме приеме, след като толкова мрази нея?

Поглежда ме в очите, сякаш ме забелязва за пръв път.

— Аз съм Конрад — представя се той, без да ми подаде ръка.

Зяпвам го, зашеметена, все едно току-що бе казал: „Аз съм Джордж Клуни“, моментът ми се струва изключителен, а в очите ми той е световноизвестна личност.

— А ти си? — гледа ме очаквателно той.

— Кърби — отвръщам аз и се чувствам глуповато заради пълното си смайване.

— О! Кърби. Разбирам — допълва той с нотка раздразнение. Моят параноиден превод е: „Благодаря, че ми каза, но коя, по дяволите, си ти и какво търсиш тук с нея?“.

— Къде ще отидем? — покашля се Мариан.

— На няколко пресечки оттук има „Арго Тий“ — обяснява той и свива рамене. — На ъгъла с „Шефилд“.

— Добре — отвръща тя. — Чудесно.

Той я поглежда, сякаш да покаже, че не вижда нищо „чудесно“ в цялата тази ситуация. В най-добрия случай ситуацията изглежда странна и неловка. А в най-лошия — направо изпълнена с враждебност. Той слиза по стъпалата, поема наляво и тръгва с бърза крачка по улицата. Мариан и аз го следваме в редица. Тримата вървим един след друг, потънали в мълчание.

Приглушените разговори на клиентите, изпълнили заведението, меката светлина и ароматът на печено тесто, които ни посрещат още от прага на „Арго“, внасят известно успокоение. Конрад се нарежда на опашката, после се обръща към нас.

— Вземете една табла. Аз ще поръчвам. Какво искате?

— За мен зелен чай, моля — казва Мариан и ме поглежда.

— И за мен — добавям аз, макар че изобщо не обичам чай.

Мариан отваря чантата си, изважда портфейла си и тършува за дребни банкноти, но Конрад й хвърля презрителен поглед.

— Аз плащам.

— Благодаря — отвръща тя и пъхва обратно банкнотите.

— Благодаря — повтарям като ехо аз и тръгвам след нея към единствените свободни маси в центъра на салона.

— Трябва да му кажеш — настоявам аз, след като се настаняваме. — Щом дойде тук, трябва да му кажеш коя съм.

— Нали вече ти го направи — измъква се тя.

Завъртам очи и нейното драматично вцепенение ме изпълва с решителност.

— Кажи му, че съм негова дъщеря — навеждам се към нея. — Или аз ще го направя.