Емили Гифин
Там, където принадлежим (1)

1.
Мариан

Знам какво се говори за тайните. Чувала съм какво ли не. Че те преследват, че направляват живота ти. Че отравят взаимоотношения и развалят семейства. Че в крайна сметка само истината те прави свободен. Може и така да е за някои хора и за някои тайни. Но аз бях напълно уверена, че съм изключение и цели две десетилетия не я споделих с никого. Нито с най-близките си приятелки в изблици на пълно откровение, нито с любимия си Питър в мигове на най-голяма близост. Баща ми изобщо не научи за това. Не коментирах случилото се и с майка си — единствения свидетел; сякаш в желанието си да го оставим зад гърба си, да продължим напред, негласно си бяхме дали обет за мълчание. Нищо не успях да забравя, нито за ден, въпреки това бях убедена, че понякога е по-добре миналото да си остане в миналото.

И това се оказа грешка. Не трябваше да подминавам с лека ръка думите, от които тръгна всичко в онази гореща нощ, толкова отдавна:

Може да бягаш. Но няма да успееш да се скриеш.

Онези думи, онова лято, моята тайна бяха много далеч от мислите ми, докато двамата с Питър се разхождахме по Блийкър стрийт след разточителната вечеря в „Лупа“, любимия ни ресторант в града. След няколко неуспешни опита зимата най-после си беше отишла, а от бутилката „Бароло“, която споделихме с Питър, меката пролетна вечер ни се виждаше необичайно топла. Тъкмо това е едно от многото неща, на които се възхищавам у него — изтънченият вкус, съчетан с твърдото му убеждение, че животът е прекалено кратък, за да се задоволяваме с посредствено вино. И въобще с всичко посредствено. Той е толкова непринуден и усърден в работата си, че е невъзможно да бъде наречен сноб; отбягва онези свои познати, които се гордеят, че „не пипват нищо“, но категорично е от елита, отраснал в най-отбраните кръгове на обществото. Аз не се чувствам неудобно в този свят, макар че винаги се бях придържала в периферията му, преди Питър да ме въведе в средата на собственици на самолетни компании, яхти и вили в Нантъкет и Сейнт Бартс.

— О, най-сетне се отървахме от кишата по тротоарите — възкликвам аз, доволна, че вече мога да се издокарам с обувки на висок ток и с лека жилетка след месеци в неугледни гумени ботуши и дебели зимни палта.

— Знам, знам… Quel soulagement^[1] — измърморва Питър и ме прегръща през рамо. Не познавам друг човек, който може да си позволи да разсъждава на френски, без да изглежда ужасно превзет, може би защото бе прекарал по-голямата част от детството си в Париж като син на френска манекенка и американски дипломат. И въпреки че дошъл да живее в Америка чак на дванайсет години и вкъщи му било забранено да говори на друг език, освен на френски, имаше безупречно произношение и маниери.

Усмихвам се и притискам лице към силното му рамо, а той ме целува по върха на главата и пита:

— А сега накъде, шампионе?

Лепна ми това прозвище, след като убедително го победих на скрабъл още на третата ни среща, при това два пъти последователно, и то с нескрито задоволство. Бях допуснала фаталната грешка да му призная, че в моето детство на шега наричахме „Шампион“ кучето ми — сляп и куц шоколадовокафяв лабрадор. Оттогава започна да ме нарича така на галено, а „Мариан“ използваше, когато бяхме сред хора, в изблици на страст или в редките моменти на недоразумения.

— Какво ще кажеш за десерт? — подхвърлям аз, докато завиваме зад ъгъла. Разкъсвани от колебания между кексчета в „Магнолиас“ и шамроли в „Рокос“, в крайна сметка решаваме да обуздаем лакомията си и в уютно мълчание продължаваме разходката си покрай кафенета, барове и весели компании. И тогава, разнежена от виното, времето и изискания му парфюм, от устата ми се изплъзва: — А за женитба?

На трийсет и шест, след двегодишна връзка, естествено съм стигнала до въпроса, който човърка дори приятелите ми. Но тази вечер за пръв път си позволявам да го задам директно и моментално съжалявам за лекомислието си и се приготвям да чуя отговор, който няма да ми хареса. Разбира се, настроението веднага се променя и усещам как ръката на рамото ми се напряга. Казвам си, че това невинаги е лош знак. Може би просто не прецених момента. Дори ми минава през ум, че може би вече е купил пръстен и че реагира така, защото му развалям изненадата.

— О, забрави — добавям аз през неествено звънлив смях, който само увеличава конфуза ми. Получи се нещо като да си вземеш обратно думите „обичам те“ или да заличиш еднократна сексуална авантюра. Невъзможно.

— Шампионе… — започва той и след няколко секунди добавя: — Така ни е толкова добре.

Колко мило признание, направо обещаващо, но толкова далеч от очаквания отговор, че не успявам да се въздържа и му го казвам.

— И какво точно означава „толкова“? Постоянно състояние? Да отидем в общината още сега? Или нещо между двете? — питам аз със закачлив тон и Питър яхва възможността да разведри ситуацията.

— Май няма да е зле да си вземем кексчета все пак — подхвърля той.

Не се усмихвам. Идеята за правоъгълен диамант, скрит в една от италианските му мокасини се изпарява.

— Шегувам се — и той ме притиска още по-плътно към себе си. — Би ли повторила въпроса?

— Женитба. Между нас двамата. Какво мислиш? — повтарям аз. — Някога изобщо минавало ли ти е през ум?

— Да. Разбира се… — Усещам задаващото се „но“ като капки дъжд след оглушителен гръм. — Но току-що се разведох — не закъснява основателното му оправдание.

— Вярно — отвръщам аз, напълно съкрушена, докато той се заглежда в една тъмна витрина, явно силно заинтригуван от канцеларските пособия и химикалките „Монблан“. Запомням го като добра идея за подарък, особено за толкова изискан човек като него, „който си има всичко“. Копчета за ръкавели, електронни закачки, уикенди в живописни хотелчета в Ню Ингланд. Дори специално поръчана в ЛЕГО статуя на американски лос, неофициалния талисман на любимия му колеж „Дартмут“.

— Но бракът ти се разпадна много отдавна. Не живееш с Робин повече от четири години — не се предавам аз.

Често прибягвам до този аргумент, макар и в различен контекст. Обикновено, когато сме с други двойки или когато някой ме гледа като натрапница — любовницата, отмъкнала нечий съпруг. За разлика от някои мои приятелки, които са експерти по женените мъже, никога не съм допускала да стигна по-далеч от намигване или питие от човек с брачна халка просто защото в годините преди Питър не понасях тайните, игричките, фобията от обвързване или други подобни симптоми на синдрома Питър Пан, превърнал се вече в епидемия, поне в Манхатън. А и донякъде, защото беше въпрос на самоуважение. Но пък, от друга страна, беше и прагматизъм, житейска тактика след трийсетте. Знаех точно какво искам, кого искам и твърдо вярвах, че ще го постигна с упоритост и решимост, с каквито бях изградила телевизионната си кариера.

Не че беше много лесно. След дипломирането си в школата по изкуства в Нюйоркския университет се преместих в Лос Анджелис и започнах работа като един от многото асистент-режисьори в посредствен ситком на „Никелодеон“. След осемнайсет месеца, през които главната ми задача беше да се старая да изпълнявам точно поръчките за обяд и не написах нито една дума за програмата, си намерих друга постоянна длъжност като сценарист в медицински сериал. Беше голямо преживяване. Научих много, запознах се със страхотни хора и се издигнах до редактор, но нямах личен живот, а всъщност не бях толкова отдадена на филмовата индустрия. Затова в един момент реших да рискувам, отказах се от сигурната си позиция и се върнах в Ню Йорк в скромен, уютен апартамент в Парк Слоуп. За да си покривам разноските, продадох два материала и започнах да работя на свободна практика за няколко съществуващи продукции. Любимото ми място за писане стана „Агис“, малък семеен бар, където постоянно вреше някаква драма между четиримата братя и най-вече между съпругите им и майка им, ирландска имигрантка. Докато работех върху текущите си проекти, постоянно си записвах идеи, вдъхновени от тях, и така внезапно се появи „Саут Секънд стрийт“ (но пренесох действието от съвременния бар в Бруклин във Филаделфия през седемдесетте). Не беше някаква гениална идея за тогавашната тенденция в телевизията, защото бях от старата школа и вярвах, че мога да пресъздам вълнуваща история с думи и въображение, вместо да прибягвам до разни фантасмагории. Агентът ми също вярваше в мен и се зае да го представи на всички големи телевизионни канали, което отприщи истинска война за закупуване на правата. Сключих сделка за по-малка сума (въпреки това достатъчна, за да се преместя в Манхатън), но срещу по-голяма творческа свобода. И воала. Мечтата ми се сбъдна. Станах изпълнителен продуцент. Имах своя шоупрограма.

И тогава, след една напрегната година, се запознах с Питър. Знаех името му дълго преди да го срещна — от колегите в бранша и от писанията във „Варайъти“: Питър Стандиш, прословутият продуцент, отмъкнат от конкуренцията, спасителят, от когото се очакваше да вдигне рейтинга ни и да възроди репутацията ни. И в качеството си на нов изпълнителен директор практически ставаше мой началник, още една причина да влезе в забранения ми списък. Все пак сутринта, когато за пръв път го видях в „Старбъкс“, в нашето лоби, прецених, че мога да допусна изключение от правилото, защото се сетих, че не съм на негово пряко подчинение — програмният директор беше звеното между нас. Освен това вече се бях утвърдила като име. Сериалът ми, макар и скромен, се харесваше, даваше сериозна заявка за активния сезон, така че никой не можеше да ме обвини, че ще го използвам, за да се издигна в кариерата си.

Естествено, от тогавашната си позиция на опашката зад него, откъдето дочух, че си поръча „двойно дълго капучино, екстра драй“, всичко беше просто теория. Веднага забелязах, че не носи халка, но изглеждаше недостъпен, което долових, след като го потупах по рамото, представих му се и набързо, но много професионално го приветствах с добре дошъл. От бюлетина в компютъра си знаех, че е на четирийсет и седем години, но нямаше нито един бял косъм на главата и изглеждаше много по-млад, отколкото очаквах. Освен това беше по-висок и по-атлетичен, отколкото си го представях. Изобщо всичко беше много по-голямо — дори ръката му около чашата капучино.

— Приятно ми е да се запознаем, Мариан — отвърна той с очарователно небрежно килната глава. Поспря се, докато си поръчвах дълго лате и дори изчака барманът да го направи и го гарнира с комплимент за страхотната ми работа по филма. — Разбрах, че се очаква и продължение?

Кимнах скромно и се опитах да не зяпам елегантния му костюм и трапчинката на гладко обръснатата му, упорита брадичка.

— Да. Засега извадихме късмет. Но има и какво да се желае, за да разширим аудиторията… Гледали ли сте нещо от него?

Каква дързост. Да изпитвам шефа на шефа си. Колебанието му подсказа отговора. Усетих как се чуди дали да си признае, че никога не е гледал моето шоу.

Накрая с неудобство го направи и добави:

— Но тази вечер ще го гледам. Обещавам.

Разбрах, че наистина е човек, който държи на думата си — репутация, която си бе спечелил в бизнес, пълен с хищни, самовлюбени играчи.

— Е, поне знаете, че се излъчва в четвъртък — усмихвам се аз и изпитвам неустоимо привличане, което изглежда взаимно. Много отдавна не бях усещала такова ниво на химия, и то с някого толкова подходящ, поне на хартия.

На следващата сутрин, за моя приятна изненада, двамата отново се засичаме в „Старбъкс“ в 7:50 и неизбежно си задавам въпроса дали не го е направил нарочно, също като мен.

— Е, какво мислите? — кокетно питам аз, което е далеч от обичайния ми стил, особено на работа. — Гледахте ли го?

— Да. И много ми хареса — оповестява той и си поръчва същото като предишния ден, само добавя бита сметана, за да подскаже, че може да бъде и спонтанен. Грейвам и му благодаря.

— Стегнат сценарий. Страхотна игра. Тази Анджела Ривърс ми изглежда огън жена — заявява той, имайки предвид нашата изгряваща, талантлива червенокоса главна героиня, която често сравняват с Люсил Бол. По време на кастинга едва я наложих вместо друга по-утвърдена звезда. Определям го като едно от най-добрите си решения като продуцент.

— Да — съгласявам се аз. — Виждам я с „Еми“ в близко бъдеще.

Питър кимва, очевидно съгласен с мен.

— О, между другото — продължава той и в погледа му се чете усмивка, — не само че изгледах филма, но намерих и пилотния трейлър. И всичко от първия сезон. Така че трябва да ти благодаря за оскъдните четири часа сън миналата нощ.

Разсмях се.

— Следобедно еспресо — предлагам му аз, докато се отправяме към асансьора. — Върши чудеса.

— Звучи добре. В четири и половина? — намига ми той.

Сърцето ми се разтуптява лудешки и кимвам. Започвам да броя минутите до четири и половина следобед този ден и всеки друг през следващите няколко седмици. Това се превърна в наш ритуал, макар за пред хората да се преструвахме, че е случайно съвпадение.

Тогава, след като веднъж бях споменала страстта си към шапките, пристигна по куриер от „Барнис“ някакъв пакет на мое име. Вътре открих закачлива черна, сатенена барета и картичка с надпис: „На Мариан, единственото момиче, което знае как да се справи с това.“

Веднага открих директния му номер от указателя и го набрах. Зарадвах се, като чух, че той лично вдигна слушалката.

— Благодаря — направо казах аз.

— Удоволствието е мое — отвърна той и усетих, че се усмихва.

— Прекрасна е — продължих възторжено.

— А картичката? „Момиче“ добре ли е? Колебах се между „момиче“ и „жена“. — Ето това потвърди, че изпитва нещо повече към мен и че той също може да е уязвим. Усетих, че хлътвам още повече по него.

— За теб може и „момиче“ — обявих аз. — И наистина е прекрасна. Все пак се радвам, че не е малиновочервена.

— Или пък втора употреба — добави той с присъщото си чувство за хумор. — Бих искал да те видя с нея. И ако беше топло…

Разсмях се, пламнах, стомахът ми се сви от вълнение, зачудих се кога — а не дали — ще ме покани на истинска среща.

Три дни по-късно отлетяхме със служебния самолет за Лос Анджелис за наградите „Еми“. И макар че моят сериал не беше сред номинираните, предизвикахме сериозен интерес и никога преди не се бях чувствала толкова горда с работата си. Не по-малък интерес предизвикахме и двамата с Питър като двойка, защото нашите „случайни“ срещи на кафе вече бяха провокирали слухове. Държахме се на дистанция по червения килим и особено внимавахме на коктейлите по-късно, докато накрая и двамата едва се сдържахме и той ми изпрати съобщение, което пазя и до днес в айпада си: „Роклята ти е поразителна“.

Усмихнах се, доволна, че не бях похарчила напразно цяло състояние за тоалет на Алберта Ферети и че бях сменила обичайното си черно с изумруденозелено. Обърнах се в неговата посока точно когато долетя второ съобщение: „Макар че сигурно би изглеждала още по-добре на пода“.

Пламнах и поклатих глава, когато получих третото: „Обещавам, че няма да се опитвам да разбера дали е така, ако се видим горе. Стая 732“.

След по-малко от десет минути се срещнахме в стаята ми, най-сетне сами, усмихнати един срещу друг. Бях сигурна, че моментално ще се хвърли да ме целува, но той така се владееше, че ми се струваше неустоим, все повече с всяка следваща чаша шампанско. Алкохолът ни замайваше, но ние цял час разговаряхме за какво ли не: за състоянието на телевизията, за нашата мрежа, за моя сериал, обсъждахме клюките за актьорите и дори лични драми на служителите. Той ми разказа за тринайсетгодишния си син Ейдън и за неприключилия си развод. И въпреки че шеговито наричаше бившата си „ищцата“, не я изкара злосторница; това ми се стори приятно разнообразие след други мъже в развод, с които бях излизала. Разказвахме си за любимите си градове и хотели и за места, на които бихме искали да се върнем — в действителност и на кино. Имахме и някои различия във вкусовете си. Аз предпочитах Карибите и традиционните обиколки на градове като Рим и Лондон, докато на него му допадаха екзотичните пътешествия — Златният триъгълник в Тайланд и вулканът Пакая в Гватемала, които някога бе видял. Освен това бе поемал по-големи рискове в работата си, което, естествено, бе дало резултат, докато аз обикновено избягвам усложненията и предпочитам да се придържам към работещи проекти, макар и по-незначителни. Въпреки това, на по-дълбоко ниво, споделяхме едно светоусещане — безкраен стремеж към съвършенство и вечно търсещ дух, любов към Ню Йорк с всичките му прелести и недостатъци, известен консерватизъм към философията, че всички имат право да живеят, както намерят за добре, независимо от политическите и религиозните си убеждения. Беше красив, самоуверен, интелигентен и деликатен — самото съвършенство според моите представи.

И когато по калифорнийския небосклон изплуваха първите нежнорозови нюанси, той се пресегна, хвана ме за ръката, дръпна ме на коленете си и ме целуна така, както не бях целувана от много години. След няколко минути си пожелахме лека нощ, после се разсмяхме и го заменихме с добро утро.

След няколко седмици вече бяхме истинска двойка, дори стигнахме до етапа, че няма да се виждаме повече. Една вечер ни снимаха как вечеряме заедно и снимката се появи на първа страница на „Пейдж Сикс“ с текст: „Влиятелна любовна връзка: телевизионният директор Питър Стандиш с продуцентката Мариан Колдуел.“ Започнаха да валят обаждания от приятели и познати, видели снимката, а аз се преструвах на нещо средно между ядосана и изненадана, но тайничко умирах от удоволствие и си запазих изрезката за бъдещите ни деца. Всичко би изглеждало прекалено хубаво, за да е истина, ако не бях знаела винаги, че е възможно и дори неизбежно да срещна човек като него.

Може би това наистина е прекалено хубаво, за да е истина, мисля си аз, докато вървим, хванати под ръка, и го наблюдавам с присвити очи. Може би сме дотук. Може би няма да се случи нищо по-хубаво. Може би все пак съм едно от онези момичета, които вечно очакват или се примиряват, или постигат някаква комбинация от двете. Изпълват ме разочарование и напиращ гняв. Гневя се на него, но повече на себе си, защото си затварям очите пред факта, че когато някой избягва една тема, обикновено си има причина.

— Мисля да се прибирам — заявявам аз след продължително мълчание, с надеждата, че думите ми не звучат като самосъжаление или манипулация — двете карти, които не вършат работа в отношенията между двама души, особено с човек като Питър.

— Стига де. Наистина ли? — изрича Питър с нотка на примирение, вместо неодобрението, което очаквах. Винаги се контролира, винаги е толкова премерен и макар че по принцип обожавам това му качество, този път се подразних. Той спира внезапно, вглежда се в мен и хваща ръцете ми.

— Да. Наистина съм уморена — лъжа аз и освобождавам ръцете си.

— Мариан. Не прави това — вяло протестира той.

— Нищо не правя, Питър — отвръщам аз. — Опитах се да поговоря с теб…

— Добре — съгласява се той и въздъхва, вместо да завърти очи. — Тогава да поговорим.

Преглъщам бодливата си гордост и унижението и казвам:

— Хубаво. Е, мислиш ли, че би могъл да се ожениш отново? Или да имаш друго дете?

Той въздиша, отваря уста да заговори, спира и опитва отново.

— Нищо не ми липсва в живота, ако имаш това предвид. Имам Ейдън. Имам теб. Имам работата си. Животът е хубав. Много хубав. Аз наистина те обичам, Мариан. Обожавам те. Знаеш това.

Чакам още признания и си мисля колко лесно би било да ме укроти с някое мъгляво обещание: Не знам какво точно искам, но те виждам в живота си. Или: Искам да те направя щастлива. Или дори: Всичко е възможно. Нещо. Каквото и да е.

Вместо това той ме поглежда безпомощно, когато се появяват две таксита едно след друго, случайност, на която приписвам всевъзможни значения. Махвам на първото и си налагам да се усмихна.

— Да го оставим за утре. Става ли? — предлагам аз в опита си да спася остатъците от образа ми на силна, независима жена и не мога да не се запитам дали това не е заблуда.

Той кимва и аз примиренчески приемам бърза целувка по бузата. После сядам в таксито и затварям вратата, като внимавам да не я тресна, но и да не го поглеждам в очите, докато колата се отделя от тротоара и потегля към апартамента ми на Ъпър Ийст Сайд.

 

 

Трийсет минути по-късно, когато вече съм се преоблякла в най-старата си и най-удобна бархетна пижама и вече съм се потопила в самосъжаление, звънецът на домофона звънва.

Питър.

Пърхам от позорен трепет и облекчение, докато подтичвам по коридора. Поемам си дълбоко въздух и натискам бутона, вперила поглед във вратата като моя герой Шампиона в очакване на пощальона. Представям си как двамата с Питър ще се сдобрим, ще се любим, може би дори ще кроим планове за съвместното ни бъдеще. Няма да настоявам за пръстен, нито за обещания за дете, ще кажа аз, стига ми да знам, че двамата искаме едно и също. Че иска да сподели живота си с мен. Че не може да си представи, че ще се разделим. Казвам си, че това не е примиряване, а тъкмо обратното, това е нещо, което приемаш от любов.

Но след няколко секунди на вратата ми се появява не Питър, а някакво младо момиче с остри черти, издължено лице и малка, упорита брадичка. Тя е тъничка, бледа и почти хубава — поне си мисля, че ще стане такава след няколко години. Облечена е като типична тийнейджърка, с неизменната огромна раница и медальон на врата със символа на мира, но нещо ми подсказва, че изглежда много зряла, за да принадлежи към някое движение.

— Здравейте — поздравявам я аз и се чудя дали не се е загубила, или е сбъркала апартамента, или продава нещо. — С какво мога да ви помогна?

Тя се покашля, пристъпва от крак на крак и проговаря с плах, дрезгав глас:

— Вие ли сте Мариан Колдуел?

— Да — изричам с очакване аз.

— Казвам се Кърби Роуз — най-сетне се представя тя и премята дългата си пепеляворуса коса зад ушите си, които изглеждат непропорционално големи или неправилно разположени на главата й — дефект, който познавам много добре. После свежда поглед към овехтелите си черни боти. Когато отново ме поглежда, забелязвам, че очите й имат особен цвят — сиво-сини, с черен контур — и в този миг осъзнавам точно коя е и защо е дошла.

— Ти да не си… — опитвам се да довърша изречението, но не мога да си поема дъх, какво остава да говоря.

Брадичката й притреперва, когато кимва едва видимо, после избърсва длан в джинсите си, прокъсани на лявото коляно.

Стоя вцепенена в очакване на думите, които си бях представяла толкова пъти, от които се бях ужасявала и за които бях мечтала през последните осемнайсет години. И точно когато чувствам, че сърцето ми ще се пръсне, я чувам да казва:

— Мисля, че сте моята майка.