Емили Гифин
Там, където принадлежим (11)

11.
Кърби

Много рано на следващата сутрин Мариан почуква на вратата ми. Вече съм будна. Всъщност съм спала само два часа, защото цяла нощ мислех за онова, което ми разказа. Опитах се да го осмисля и дори порових с телефона си из интернет за Конрад Найт.

— Извинявай, че те събуждам толкова рано, но трябва да тръгвам на работа — обяснява ми тя от прага на вратата със светнал, жизнерадостен поглед, вероятно, защото знае, че скоро ще се разкарам от главата й. — Направила съм ти овесено пшенично протеиново смути!

— Добре. Ще се оправя след минутка — подвиквам аз. След няколко минути, след като съм измила зъбите си и съм сресала косата си, я намирам в кухнята. Тя е напълно готова — в семпла тъмносиня рокля, обувки на висок ток и много златни бижута.

— Добро утро — поздравява ме тя и ми подава чаша.

— Добро утро — поемам смутито от ръката й. Има противен сивкав цвят, но отпивам глътка и не е чак толкова зле.

Настаняваме се на кухненския остров в поредния миг на неловко мълчание и тогава тя казва, сякаш внезапно озарена от някаква идея:

— А. Виж. Взех ти това — тя плъзва билет по плота. — Вместо рейса.

— Смятах да се кача на „Амтрак“ — обяснявам аз и си мисля за последната размяна на имейли с родителите ми и обещанието ми да пътувам с влак.

— Но това ще трае цяла вечност. Пътуването с влак е хубаво само на теория. Освен ако не е с „Ориент експрес“.

— Вярно — отвръщам аз. Понеже семейството ми постоянно го ползва.

— Запазих ти директен полет до Сейнт Луис. Самолетът излита в десет.

— Нямаше нужда — любезнича аз.

— О, няма проблем. Като редовен пътник имам бонуси.

— Благодаря.

— Няма защо — казва тя и поглежда часовника си. — Имаме около час до тръгването ти към летището. Ще ти стигне ли да се приготвиш?

— Да, предостатъчно. — Поглеждам билета и отново й благодаря.

— Няма защо — уверява ме тя.

Погледите ни се срещат и устоявам на силното желание да се отдам на напиращите в мен емоции.

 

 

След около час двете с Мариан стоим на ъгъла на Медисън и Осемдесет и седма. Подава ми петдесетдоларова банкнота за такси, която приемам с неохота, защото изпитвам вина заради дрехите и обувките и самолета, но и съм притеснена, че нямам достатъчно, за да доплатя. Забелязвам как напрегнато гледа надолу по улицата за такси, после ми посочва една жена през улицата и ми обяснява, че ни е конкуренция и че трябва да я следим, за да я изпреварим.

— В този град кихнеш ли — губиш — шегува се тя. След секунди изскача на платното и смело се хвърля да спре едно такси, а в следващия миг вече е зад колата и пъха чантата ми в багажника, после отваря страничната врата и дава инструкции на шофьора да ме закара до терминал Делта на „Ла Гуардиа“. Всичко се случва невероятно бързо, по-бързо и от обръщането на Шарлот под водата.

Когато приключваме с логистиката, заставаме една срещу друга, приковали погледи за няколко болезнени секунди, после тя кръстосва ръце и казва:

— Както сигурно си разбрала от снощния ми разказ, не ме бива много по сбогуванията.

— Да. Така ми се стори — отвръщам аз.

Прегръща ме малко по-продължително от предишната вечер. Меката й като коприна коса се допира до бузата ми и долавям уханието й на ванилия.

— Ще ми се обадиш ли да ми кажеш как си пристигнала? — пита ме тя и се чудя дали го казва, защото трябва, защото е стандартна фраза, когато изпращаш някой гост. Или защото поне това дължиш на детето, което си оставила за осиновяване.

Кимвам и стомахът ми се свива на топка.

— Имаш номера ми — продължава Мариан. — Звънни или ми пусни съобщение, ако имаш нужда от нещо.

А ако нямам? Ако просто искам да си поговорим? Благодаря й за гостоприемството.

— Не. Аз ти благодаря, че дойде. Че ме намери — прошепва тя.

Иска ми се да кажа още нещо, но не намирам точните думи и решавам, че е по-добре да замълча, отколкото да кажа нещо не на място. Затова просто кимвам и се настанявам на задната седалка, наблюдавам я как затваря вратата и ми махва. Аз също й махам, докато се скрива от погледа ми. После се облягам назад и се чудя кога или дали изобщо някога ще я видя отново. Нещо ми подсказва, че няма да има друга среща, защото тя иска да е така. Че се е запознала с родната си дъщеря, подарила й е чифт хубави обувки и самолетен билет и вече може да отметне това от списъка си и да продължи с живота си.

След няколко минути прекосяваме голям мост. Прочитам табелата: „Р. Ф. Кенеди“. Поглеждам през прозореца към слънцето, издигащо се на обагреното в розово небе, над гората от бълващи пушек фабрични комини, сгради и билбордове и изпитвам празнота и тъга, сякаш току-що бях изоставена за пореден път.

 

 

Пет часа и половина по-късно влизам през вратата на дома си. Отсъствала съм само три дни, но всичко изглежда и мирише различно, както и се чувствам вътрешно. От кухнята се дочува смях и като завивам зад ъгъла, виждам сестра си и Ноа Смит, едно от най-красивите момчета в училище, също звезда в плуването, нейното мъжко съответствие. Пият газирана напитка с вкус на горски билки и се кокорят един срещу друг, сякаш са в хиляда деветстотин петдесет и пета и отиват на танцова забава.

Когато ме съзира, Шарлот скача от мястото си и се хвърля на врата ми така искрено, че й отвръщам със същото — нещо, което не бях правила от години. Всъщност това е третата прегръдка за последните двайсет и четири часа, което е истински рекорд за мен от осемгодишната ми възраст.

— Татко ми каза къде си — задъхано прошепва тя. Очите й проблясват по същия начин, както когато печели първото място на състезание и изпитвам мимолетна вина, че не съм споделяла щастието й в такива моменти. И изобщо.

Поглеждам Ноа и забелязвам наболата брада на лицето му — много впечатляващо за тийнейджър.

— Познавате ли се? — пита Шарлот.

Двамата поклащаме глави, макар че добре знам кой е той. Тя ни представя. Той галантно се надига от мястото си и Шарлот засиява от гордост, а аз промърморвам едно „здравей“.

— Извинявай за секунда — казва тя на Ноа, дръпва ме навън и ме замъква в трапезарията. — О, мили Боже! Как беше? Какво представлява тя? Татко казва, че е продуцент!

— Да. И главен сценарист в шоуто.

— Леле. Това е не-ве-ро-ятно! А ти успя ли да видиш някоя звезда?

Обяснявам й, че не съм се запознала с никакви актьори, защото шоуто е в препродукция, но че съм била в телевизионното студио, където тя работи, и съм се срещнала с всички сценаристи в шоуто.

— Всички бяха толкова остроумни и забавни. Беше наистина страхотно.

— Уха — възкликва тя. — Истинска късметлийка си. Тази дума присъстваше във всички съобщения на Белинда през уикенда, но от устата на смаяната ми сестра звучеше много по-внушително. Мисля за хубавото момче в съседната стая със сексапилно наболата брада и суитчъра с надпис на университета и се опитвам да й повярвам. Макар уикендът да не беше точно онова, което бях очаквала, може би за разнообразие този път аз бях късметлийката. В крайна сметка съм роднина на важна личност. Което донякъде правеше и мен важна, поне в очите на приятелите и сестра ми.

— Е? — подканва ме тя. — Разказвай!

Поемам си дълбоко въздух. Знам, че е невъзможно да й обясня сложните чувства при срещата с биологичната си майка, но ми се иска някак да предам какво изпитах, когато седях в стаята на сценаристите и наблюдавах как дъската бавно се отрупва с идеи, или как стоях на върха на „Гугенхайм“ и наблюдавах етажите, пълни с шедьоври.

— Ню Йорк — нейният свят — е невероятно бляскав и интересен — започвам аз.

— А тя готина ли е?

— Много — признавам аз. — Толкова изискана. Като… не познавам друг такъв човек…

— Уха. Това е страхотно, Кърби! Ами баща ти?

За секунда ме пронизва познатата ревност, защото първо си мисля, че моят баща е нейният баща, но после осъзнавам какво има предвид и решавам да бъда сговорчива.

— Той е музикант — обяснявам аз.

— Леле, боже, супер готско — писука тя. — Ама ти си дъщеря на двама творци. На писателка и певец. Това обяснява много неща.

Усмихвам се и ме завладява топло чувство.

— И той ли е известен? — гледа ме ококорено тя.

— Не мисля. Казва се Конрад Найт. Нищо не ми говори — поклащам глава аз.

— Може да си е сменил името. Да има артистично прозвище.

— Може би. Предполагам, че е възможно — свивам рамене, но не ми се иска да й казвам истината — че Мариан няма представа къде е той. Че той дори не знае за моето съществуване.

— Всичко е възможно — отсича тя. — Това е доказателство.

— Да. Сигурно — съгласявам се и насочвам вниманието си към нея. — Значи Ноа Смит, а? — накланям глава към кухнята.

Тя се ухилва и повдига веждите си.

— Ами?! Не е ли убийствен?

— И още как — потвърждавам аз. — Излизате ли?

— Още не — тя вдига сключени пръсти във въздуха. Ноктите й са дълги и лакирани в лилаво. Предишната седмица бих ги оценила като хубави, но сега се сещам за Мариан, която каза, че обича само неутрални цветове по ръцете си. Мисля, че съм съгласна с нея. — Но ми трябва само още седмица.

Усмихвам се, възхитена от увереността й и за първи път не я коря за това. Копнежът й да се среща с Ноа ми изглежда прозаичен и скучен в сравнение с онова, което преживях последните дни.

— Кажи, мама много ли е разстроена? — питам аз.

— Хм. Ами да. Много — примигва тя.

— Тя ли ти го каза? — мисля си, че би било типично за майка ми да й доверява разни неща за мен.

— Не. Татко — уточнява Шарлот. — Накара ме да седна и много сериозно ми разказа всичко. Че мама е много наранена от това, че не си го споделила с нея. — Тя свива рамене и продължава: — Казах му, че си си такава. Правиш нещата по своя си начин. Имам предвид, че не се сърдя, задето не си го споделила с мен — все пак съм ти сестра.

Кимвам и съжалявам, че не го направих.

— Ти си независима и силна и знаеш точно коя си и какво искаш.

— Благодаря — прошепвам и си мисля, че това вероятно е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал. И щеше да бъде още по-хубаво, ако беше вярно.

 

 

— Първо, иска ми се да ти кажа колко се радваме, че се върна невредима у дома — започва баща ми по-късно вечерта, което изглежда като предварително заучен диалог. Седим в хола — майка ми и аз на канапето, баща ми в люлеещия се стол.

— Да. Благодаря — отронвам аз.

— Разбираме защо си искала да се запознаеш с рождената си майка — продължава той. — Дори разбираме защо си искала да го направиш сама. Но не одобряваме да бъдем лъгани.

— Абсолютно не — приглася майка ми. — Лъжата е единственото нещо в този дом, което не можем да толерираме.

— Единственото? — не удържам ироничната си усмивка аз и знам, че това ще я вбеси.

— Това е най-важното — заявява тя.

— Винаги сме се старали да поддържаме честни взаимоотношения — допълва баща ми.

— Аха — сумтя аз.

— И защо не сподели с нас? — гледа ме строго баща ми, все още спокоен, макар че забелязвам по-дълбоки бръчки и по-небрежен външен вид от обичайното, сякаш е будувал и обикалял из къщата дни наред. А може би така ми се струва, защото е съвсем различен от Мариан и Питър — винаги безупречни, съвършени.

— Хм. Предполагам, защото не съм искала — извивам вежди аз.

— А защо не? — той подминава заядливия ми отговор.

— Като начало, чух ви какво си приказвате за мен — пронизвам ги с поглед, докато те се преструват на притеснени, а аз се приготвям да пусна бомбата. — Чух ви, когато си говорехте в кухнята онази вечер. За рождената ми майка и всичко останало.

Майка ми се учудва, какво, за бога, имам предвид, затова продължавам.

— За това как всъщност не знаете истината за моя произход. Нито коя съм. И че сигурно биологичните ми родители са виновни за моите проблеми. Че те са в корена на злото.

Родителите ми се споглеждат виновно.

— Никой никога не е използвал думата „зло“, Кърби — протестира майка ми.

— Както и да е. Схванах главното. Затова реших да я намеря. Да разбера дали сте прави за вашите теорийки.

— Кърби! Явно не си ни разбрала правилно — оправдава се баща ми и прокарва ръце по олисялата си глава.

— Не. Мисля, че бяхте пределно ясни, татко. Вие практически ги обвинявахте, че са боклуци и престъпници.

— Не сме казали нищо подобно! — възмути се баща ми, вече крещейки.

Аз печеля, самодоволно си помислих аз.

— И вместо пройдохата, на която смятате, че приличам, срещам една удивителна, забележителна, умна жена продуцент — продължавам да въртя ножа аз. — Така че спокойно можем да зачеркнем тази теория от списъка. Трябва да има друга причина да съм такава неудачница.

— Кърби! — възмущава се баща ми. — Никой не мисли, че си неудачница.

— О, така ли?

— Просто знаем, че имаш много по-големи възможности.

— В сравнение с кого? С теб и мама ли? С Шарлот? Или може би с удивително успешната продуцентка — биологичната ми майка? — процеждам аз със сарказъм във всяка нотка на гласа си. Осъзнавам, че нанасям непозволени удари, но не мога да се овладея. В крайна сметка те ме сравнят с биологичното си дете всеки божи ден. Няма разлика.

— Хей! Не ми харесва тона ти, млада госпожице! — прекъсва ме баща ми.

— Е, татко. И аз не харесвам, че винаги се чувствам като аутсайдер тук — втренчвам поглед в него.

— Ти сама се поставяш в положение на аутсайдер — посочва ме с пръст баща ми.

— Как така? — подсмихвам се леко.

— Като не се приобщаваш достатъчно към семейството — включва се майка ми.

— Защото не ходя на плувни състезания ли? — нагло я зяпам аз. — Не искам да обиждам Шарлот, но ги мразя. Защото са дълги и отегчителни и… Не обичам спорта, точка. Обичам други неща. Филми и изкуство, и музика. Различна съм от вас.

— Виждаш ли? От вас — подчертава баща ми. — Чуй се само!

— Харесвам филми и музика — засегната се обажда майка ми.

— Добре. Първо, казах филми, а не касови екшъни и тъпи, сладникави кифленски истории — сопвам се аз. — И второ, Бари Манилоу не се брои за музика.

— Хей! — изревава баща ми и размахва пръст насреща ми. Явно с Бари прекрачих границата.

— Преди ти харесваше Бари Манилоу — тъжно изстенва майка ми.

— Когато бях на пет. Когато още можеше да ми налагаш твоя вкус — измърморих аз. — Вижте. Съжалявам, че заминах за Ню Йорк, без да ви се обадя. Просто имах нужда да се запозная с майка си. Съвсем сама. И го направих. Това е.

— Само това ли е? — пита баща ми и се намества на стола си. — Сега чувстваш ли се по-добре?

— Да — признавам. — Така се чувствам по-добре. — Стисвам устни и кръстосвам ръце и не знам защо не ми се иска просто да вдигна белия флаг, като е ясно, че те се опитват да проявят разбиране. И поне не ме заплашват с наказание, което е знак за деликатна и изненадваща промяна в разпределението на силите.

— Ще поддържате ли връзка? — подхвърля майка ми.

Свивам небрежно рамене, сякаш това не е толкова важно за мен, макар че вече съм проверила двайсетина пъти телефона си, откакто съм се прибрала, с надеждата да получа отговор на моето съобщение: „Пристигнах благополучно!“.

— Е — подхваща баща ми, — в тази връзка имаме идея.

— Каква идея? — притесних се аз.

— Бихме искали да се запознаем с нея — заявява майка ми с вид на човек току-що лапнал парче лимон.

— Какво ще кажеш да я поканим тук? — присъединява се баща ми. — Може би по случай дипломирането ти?

— Така ли. Хм… не мисля, че идеята е добра — въздъхнах аз.

Майка ми не крие възторга си.

— Защо не? — пита баща ми.

— Много е заета.

— Е, тогава просто ще откаже — продължава той.

— Но бихме искали да получи поканата. Ако нямаш нищо против?

— Бихме искали поне да поговорим с нея — обяснява майка ми.

— Вие нямате нищо общо — отсичам.

— Ти си общото — уточнява баща ми.

— И, обзалагам се, всички споделяме едно мнение — че трябва да отидеш в колеж — припява майка ми и тупва с ръка прекалено рано.

— О, значи за това било всичко — аз щраквам с пръсти. — За да я привлечете на своя страна. Трима срещу един.

Майка ми започва да клати глава прекалено разпалено, което потвърждава съмненията ми.

— Добре. Вижте. Ще си помисля — заявявам и се чудя дали съм толкова притеснена, защото са така прозрачни в намеренията си, или защото знам, че Мариан няма да иска да дойде.

— Благодаря — отвръща баща ми. — Оценяваме жеста.

— Мога ли да вървя вече?

— Да — кимва с неохота баща ми.

Ставам и отивам в стаята си, за да продължа издирването на Конрад Найт. Нямам идея дали е учил в колеж, но съм готова да заложа всички такси за обучение на света, че не е стигнал до Бари Манилоу.