Емили Гифин
Там, където принадлежим (30)

30.
Мариан

Знаех, че Кърби може да свири на барабани от нейното рап изпълнение в стаята на сценаристите. Въпреки това оставам смаяна, когато влизам в бара и я виждам да свири на истински барабани, на сцена пред истинска публика, със собствения си баща. Гледката е поразителна, сюрреалистична и ме изпълва с гордост и болка.

Въпреки всичко двамата са тук, откриха се и заедно пеят песента, която помня толкова добре. Песента, която той ми свиреше някога. Беше една от любимите ми в репертоара му, тази, която винаги съм си пожелавала в часовете, които прекарвахме на леглото в спалнята му. Същата, която свири в гората, където направихме и единствената си снимка. Сега дори гласът му е още по-хубав, по-зрял, макар че никога не съм го виждала в тази роля — в истинско изпълнение на сцена. Той свири на китарата опитно, уверено и, о, боже, толкова секси, че едвам устоявам. Гледам момчето, в което някога се влюбих, и се чувствам пак момичето, което бях, спомените ме връхлитат така безмилостно и внезапно, че главата и сърцето ми ще се пръснат.

След последните акорди публиката се изправя на крака, аплодира ги възторжено с подвиквания и подсвиркване. Хората викат името му, някои знаят и нейното. Мъж с черна филцова шапка свива ръце около устата си и крещи за бис, което кара Конрад да се обърне към нея и да го обсъдят. Той е с гръб към мен, но я виждам, че кимва, усмихва се, после се навежда към него и му прошепва нещо. Тази вечер двамата са един екип, за първи път правят нещо заедно.

Конрад се връща в предната част на сцената, свежда глава и спокойно казва на микрофона:

— Благодаря. А споменах ли, че това е дъщеря ми?

Това съобщение предизвиква още по-бурни аплодисменти и още повече викове за бис. Но Кърби се изправя, покланя се лекичко и после казва на микрофона, че има вечерен час, но благодари много на всички. Хората се смеят. Харесват я. Вече я обичат. Аз я обичам.

Тя ме вижда и ми махва, усмихва ми се щастливо, после прошепва нещо на Конрад и двамата слизат от сцената и се насочват към мен, съпроводени от потупвания по гърба и похвали. Когато наближават, забелязвам, че и двамата са потни и задъхани. Застават до мен. Усмивката, която грееше на лицето на Конрад, е угаснала, но виждам, че няма и враждебност, каквато усетих по-рано през деня.

— Боже — посрещам ги аз, — бяхте невероятни.

— Благодаря — отвръща Кърби. Лицето й пламти, очите й светят. Цялата сияе от щастие и ми се иска да я обсипя с целувки.

Иска ми се да целуна и Конрад. Желанието ми е завладяващо, плашещо, противно на здравия ми разум.

— Това съживи много спомени — признавам аз и го гледам в очите.

Той кимва, приема думите ми без особена емоция и прегръща Кърби през рамо.

— Много е естествена — споделя той и отклонява темата.

— Личи си откъде го е наследила — отвръщам аз.

— Да — кимва той, после ме пренебрегва и превръща разговора в личен момент с Кърби. — Благодаря, че дойде — дочувам аз. — Беше страхотно преживяване.

— За мен също — добавя тя, пламнала от гордост, адреналин и очевидно топли чувства към него.

— Ела пак скоро — кани я той и избърсва потното си чело с опакото на ръката си.

— Може ли да е това лято? — пита нетърпеливо тя. — След като се дипломирам?

— По всяко време. Абсолютно по всяко време.

Мисля си за края на нашата среща, когато за пръв път дойде в Ню Йорк — колко различно бе прозвучала тази покана от моите устни. Колко различна бе първата ни вечер заедно на столовете в моята кухня, колко предпазлива и сдържана. Колко различен е той от мен. Той е истински, неподправен — двете неща, които обичах в него. Двете неща, които никога не можах да постигна, поне не в реалния си живот, а само в живота, който пресъздавам на хартия.

Кърби се отдалечава на няколко крачки, за да се сбогува с барманката. Двете, изглежда, са се сприятелили. Конрад ме гледа. Гледа ме прямо.

— Мразя онова, което си направила — заявява той. — Но се опитвам да не мразя теб самата.

— Благодаря — отвръщам аз, завладяна от нова вълна емоции.

— Благодаря ти, че се върна — изрича той, после дръпва шапката надолу, за да скрие очите си. — Е, по-добре да се залавям за работа.

— Да. Разбира се — съгласявам се аз.

— До скоро, Мариан — сбогува се той, обръща се отново за последен личен момент с Кърби и я прегръща за довиждане.

 

 

В колата, на път за дома, тя мълчи, сякаш преживява отново всичко случило се, наслаждава му се, една лека усмивчица не слиза от лицето й. Искам да уважавам личното й пространство, чувствата й, въпреки това умирам от любопитство да разбера за какво са си говорили двамата с Конрад и какво ли й е разказал той за живота си. Накрая, след като не мога да изтърпя нито секунда повече, направо я питам дали е женен.

Тя завърта глава.

— Деца? — колебливо продължавам аз.

— Само аз — казва тя и гледа през страничния прозорец, докато се отдалечаваме от центъра на града към предградията.

— Е, радвам се, че още свири — опитвам се да предизвикам разговор, да я подтикна да каже каквото и да е за вечерта, за Конрад, за чувствата й.

— Да. Но освен това се занимава и с бизнес — добавя тя. — „При Зелда“ е негов бар. Негово творение.

— О, така ли? — учудвам се аз, изненадана, доволна. — Това е страхотно.

— Да. Започнал е като джаз клуб, може би преди около петнайсет години. Той е довел всички тези добри музиканти от града, приятели и други хора, които познава. И оттогава, от уста на уста се разчуло и сега вече барът е истинска легенда в Чикаго. Музиканти идват от цялата страна, за да свирят всякакъв вид музика. — За пръв път я чувам да говори така разпалено за нещо.

— Е, не съм изненадана — признавам аз, макар че все пак част от мен е много изненадана и си мисля, че тя добре го усеща с присъщото си умение да прозира всяка дивотия.

— Така и не е отишъл в колеж — продължава тя. — Но само го виж. Наистина е щастлив в този бар. Нарича го свой дом. Своето семейство. Дори бившата му жена работи там и все още са приятели.

Отбелязвам си този факт, чудя се какви ли са били отношенията им и защо са се разделили.

— Двамата бяхте невероятни заедно.

— Благодаря — усмихва се тя. — Наистина беше забавно.

Замълчаваме, докато приближаваме Гленкоу, после поемаме по Мейпъл Хил. Повечето къщи са тъмни, с изключение на светнатите фенери по верандите им. Когато спираме на нашата алея, тя се обръща към мен.

— Ти си разбила сърцето му, знаеш ли това?

Замръзвам. Обръщам се към нея, но лицето й е в сянка.

— Той ли ти го каза?

— Не с тези думи, но да. Обичал те е истински.

Усещам, че е на негова страна и не я виня. Самата аз съм на негова страна.

— И мисля… — гласът й нерешително заглъхва.

— Какво? — аз изключвам двигателя и се обръщам към нея.

— Няма значение — поклаща глава тя.

— Можеш да ми кажеш — подканям я аз и се приготвям да чуя нещо обидно, което е казал за мен, нещо вярно, което знам, че заслужавам.

— Не знам. Останах с чувството, че все още е така — вместо това изрича тя.

Преди да успея да отговоря, тя слиза от колата, тръшва вратата и тръгва към входа. Слизам и я следвам и така ми се иска да можех да върна времето назад.

Иска ми се да съм приличала малко повече на нея, когато бях на осемнайсет.

 

 

На следващата сутрин Кърби почуква на вратата на спалнята ми още преди девет. Вече е облечена, куфарът е до краката й и ми заявява, че трябва да тръгва, защото изпитите й наближават. Скачам и трескаво се обличам. Стоим в коридора. Родителите ми идват откъм кухнята.

— Сигурна ли си, че не можеш да останеш за закуска? — пита майка ми.

— Наистина трябва да се връщам да уча за изпитите — обяснява Кърби. — Ако искам да ги изкарам и да завърша навреме.

— Напълно те разбираме — заявява баща ми.

— Е — подхваща Кърби с много по-уверен глас, отколкото имаше при пристигането си, сякаш предишната вечер бе пораснала на сцената. — Благодаря много, че ме приехте. Наистина ми беше много приятно да се запозная с вас.

— О, на нас също, Кърби — отвръща баща ми и пристъпва към нея, за да я прегърне и да я целуне по бузата. — Толкова е хубаво най-после да се запознаем с внучката си. Знаем, че си имаш семейство, което много те обича, но се надяваме, че можем да допринесем с нещо. Искрено се надяваме, че това ще е само началото. — Той поглежда към майка ми и тя кимва своето неубедително съгласие, като нервно усуква перления си гердан.

— Благодаря, дядо — усмихва му се Кърби и отговорът й ме изненадва.

Той се усмихва така щастливо, както не го бях виждала да прави от дълго време.

След няколко секунди неловко мълчание, през което става ясно, че майка ми няма да я прегърне на сбогуване, обявявам, че ще я изпратя до колата. Родителите ми кимват, схващат посланието, че искам да остана с нея насаме. Грабвам куфара й и излизам. Когато стигаме до колата, тя отново е притихнала и сериозна, но си казвам, че сигурно е заради сбогуването, особено в такива крехки отношения като нашите. Ще е нужно време, за да изградим доверие и истинска връзка, независимо дали ще е приятелство, или нещо повече. Аз съм готова да дам всичко от себе си.

— Завършвам след две седмици — съобщава ми тя.

— Да? — отвръщам, изпълнена с надежда.

— Родителите ми искат да те поканя. Така че, чувствай се поканена… Но знам колко си заета с твоя сериал и всичко, затова не се притеснявай, ако не можеш…

— Ще дойда — обещавам аз. — Със сигурност.

— Супер — кимва тя. — Ще ти пиша подробности. Или ще ти се обадя.

— Това ще е страхотно — признавам аз.

— Е, благодаря — казва тя, макар че и двете знаем, че тази среща е нейният подарък за мен, а не обратно.

 

 

Когато влизам вътре, майка ми си долива кафе, после сипва на баща ми и на мен. След това започва да чупи яйца за омлет в една купа. Напомням й, че полетът ми е рано и нямам много време, защото трябва да си събера багажа.

— Изпити и телевизионни сценарии — замислено подхвърля баща ми. — Работата няма край.

— Както и важните дела — усмихвам се аз.

— Е, как мина снощи? — подхвърля майка ми престорено небрежно. Сякаш Кърби е била на кино.

Поглеждам я и се чудя защо ли не може да признае цялата сериозност на случващото се, нито да възприеме идеята, че Кърби е част от живота ни. Може би изпитва чувство за вина заради решението, което ми помогна да взема, и иска да докаже, че е постъпила правилно. Може би все още вижда позора в случилото се и се притеснява за мнението на хората. Може би просто се страхува от завръщането на Конрад, че отново ще ме извади от равновесие.

— Конрад и Кърби много се харесаха — започвам аз и набързо им описвам сцената, която заварих, когато влязох в бара, но не мога да им опиша всичко. — Беше много емоционално… много вълнуващо. Щастлива съм заради тях.

Баща ми оставя чашата си на масата и ме поглежда в очите.

— Това вече е нещо — казва той.

— Трябваше да му кажа много по-рано — упреквам се аз.

Майка ми поклаща глава и упорито отказва да погледне на ситуацията по този начин.

Игнорирам я и се обръщам към баща си.

— Ясно разбирам, че никога няма да ми прости за онова, което му причиних.

— Не можеш да върнеш времето — разумно напомня той. — Гледай напред. Сега постъпваш правилно.

— Опитвам се — въздъхвам аз.

— Само това можеш да направиш — успокоява ме баща ми и ме прегръща през рамо, както бе прегърнал и Кърби в коридора.

 

 

През целия полет на връщане спя, въпреки това се чувствам ужасно уморена, когато влизам в апартамента си късно следобед. Домашната ми помощница идва в петък и жилището ми изглежда още по-съвършено от обикновено, всяко нещо е на мястото си. Отварям хладилника, но, както винаги, вътре няма нищо за ядене, не че съм гладна. Приближавам се до бюрото си и поглеждам камарата със сценарии, които бях приготвила да взема и да чета в самолета, но нямам и капчица вдъхновение да се заема с тях точно сега. Обмислям дали да не потичам в парка, но нямам настроение и за това. Пускам стереоуредбата, но музиката — всяка музика — ми напомня за Конрад и за онова изражение на лицето му, когато осъзна коя е тя. Никога няма да се отърва от този поглед. Накрая вдигам телефона и се обаждам на Питър, каня го да дойде вкъщи. Той се съгласява, разбира се. Ще дойде веднага след като се освободи, съобщава ми той с успокояващ тон.

Пристига около пет, направо от офиса. Разказва ми, че е прекарал там целия уикенд, за да гаси пожари. Чудя се дали някой от тях не е свързан с моя сериал, но не го питам. Чувствам се прекалено изтощена, за да се притеснявам и за това. Сядаме на канапето и му разказвам как е минал моят уикенд: за разговора с баща ми в парка, за враждебното отношение на Конрад, за вълнуващото изпълнение на сцената с Кърби. Разказвам му за всичко, освен за начина, по който се чувствам сега, защото дори не знам как точно да го опиша.

— Това е страхотен успех — заключава той, след като млъквам. На лицето му се появява онова доволно изражение, което забелязвам всеки път, като намери решение на някой проблем, и си давам сметка, че случилото се през изминалите дни до голяма степен се дължи на него. Защото ме накара да осъзная, че трябва да се изправя срещу миналото си и да кажа истината. Че го дължа не само на Кърби, на Конрад, на баща си, но и на самата себе си. — Радваш ли се, че отиде?

— Да — кимвам аз. — Беше трудно… Но да.

— Всички важни неща са трудни — той хваща ръката ми и я стисва.

— Да. Ти се оказа прав.

Питър поклаща глава, сякаш да каже, че не е важно дали е бил прав, или не.

— Съжалявам, че бях толкова твърд с теб. Просто ми беше трудно да осмисля… всички тези тайни.

— Знам — изричам. — Разбирам.

— Но сега можем да продължим. Нали така? — поглежда ме втренчено.

Кимвам и всяка частица от мен се опитва да направи точно това.

— Липсваше ми, шампионе — признава той.

Казвам му, че той също ми е липсвал, и след като се поглеждаме очи в очи, той ме дръпва към себе си и ме целува. Между целувките си шепнем извинения и опрощения.

— Искам те — шепне той и ръцете му тръгват нагоре под блузата ми.

— Ела — повеждам го аз към спалнята си, където безмълвно се събличаме, помагаме си един друг с копчета, каишки и колани. През цялото време погледите ни са приковани, водим безмълвен разговор, докато не оставаме съвършено голи и отново започваме да се целуваме. Той ми казва колко съм красива, плъзва ръце по хълбоците и гърба ми, полага ме на леглото. Всяко негово движение, всяка негова дума са съвършени, уверени. Мисля си за онова, което се случи между нас след последната ни среща, преди Кърби да почука на вратата ми. Сякаш беше преди цял един живот.

— Готова ли си? — пита ме той.

Казвам да. Казвам му колко много го искам, колко се нуждая от него и колко го обичам.

Тялото му все още е върху моето, той се надига на лакти, подпрени от двете страни на главата ми, и поклаща глава, сякаш за да ми покаже, че не съм го разбрала.

— Нямам предвид готова в този смисъл, шампионе… Готова ли си за следващата крачка? Нашата следваща крачка?

Зяпвам го невярващо. Това е последното нещо, което съм очаквала. Последното, за което съм мислила през последните няколко дни и седмици.

— Какво искаш да кажеш? — питам, за да съм сигурна.

Той се отпуска отново върху мен с цялата си тежест и ме целува.

— Защото аз съм готов, шампионе — прошепва ми на ухото той. — Готов съм да ти дам пръстена, за който мечтаеш. Да се оженим. Да имаме дете. Всичко. В реда, в който ти го пожелаеш.

Започвам да треперя, като си представям скромна церемония в тесен семеен кръг. Ейдън и Кърби от двете ни страни. Животът, който винаги съм искала. Целуваме се така, както отдавна не сме го правили и със сигурност откакто тя ме откри. Изчакваме много дълго, докато вече става невъзможно и двамата достигаме кулминацията в един и същи миг. Усещам изригването му в себе си, слушам как тихо стене името ми, как ми казва, че иска да бъда негова съпруга. Казвам си, че съм най-щастливата жена на света. На него казвам, че това е най-щастливият миг в живота ми. И докато се унасям в сън, отпуснала глава на гърдите му, почти съм убедена в това.