Емили Гифин
Там, където принадлежим (33)

33.
Кърби

Взимам си изпитите с осемдесет точки — истинско чудо. С цели осем повече, отколкото са ми нужни да приключа годината и дори се нареждам в ниво В. През целия си живот не съм стигала до толкова високо ниво на тест по математика. След като съобщавам добрата новина на господин Тъли, удряме длани за поздрав и той изважда една картичка от бюрото си и ми я подава. Казва ми, че мога да я отворя още там. Цялата е изрисувана с пухкави сини облачета, а вътре пише: „Пиша това, ПРЕДИ да се явиш на изпитите. Знам, че ще се справиш. Давай напред и нагоре!!! Твой приятел, господин Т.“ Има и послепис: „Музикантите обикновено са добри математици и обратно. Предполагам, че ме разбираш“.

Разсмивам се и му казвам да не очаква много, макар че започвам да си мисля, че бих могла и да опитам. Какво пък толкова. Кое е най-лошото, което може да последва? Сещам се за деня, в който почуках на вратата на Мариан. Рискът беше голям, но какво щеше да стане, ако бях допуснала това да ме спре? И защо трябва да се страхувам сега?

— Ще ми липсваш следващата година — признава господин Тъли.

— Ще идвам да ви виждам.

— Ще бъде много хубаво.

Усмихвам се, но се чувствам странно натъжена, въпреки че четири години толкова много исках да избягам от това място.

— И не забравяй обещанието си — подсеща ме той, когато чуваме звънеца. Ставам, за да отида в аудиторията за последния ни час за тази учебна година — за мъчителната двучасова презентация на всички награди, спечелени от абитуриентите за изминалия период.

— Какво обещание? — смръщвам вежди аз и си мисля, че ще ми прочете последно конско за колежа.

Вместо това той казва:

— Да ме вкараш в бекстейджа.

— Дадено — разсмивам се аз. И направо виждам как става.

 

 

Вечерта преди дипломирането ми родителите ми ме завеждат в „Лорусос“ — любимия ни ресторант в квартала, за да празнуваме заедно с Шарлот, Белинда и майка й, и Филип. За пръв път виждат Филип и малко е неловко, но той е един от онези млади хора, които страхотно се разбират с възрастните, без да изглежда угоднически. Белинда отново си е предишното момиче, въпреки че майка й я е наказала за неопределено време, докато изплати роклята на родителите ми. Вече е направила пет вноски, а аз отделих петдесет долара от последната си заплата, отчасти понеже ми е приятелка, отчасти по егоистични подбуди, защото страшно скучая, когато Белинда е наказана. Остават ни още седемдесет долара, за да откупи свободата си.

Междувременно майка ми остава единственият човек, който се държи странно. Беше чистила като бясна, за да се подготви за пристигането на Мариан, въпреки че тя щеше да отседне в хотел „Чеиз Парк Плаза“, точно както бе предвидила майка ми. Уверих я, че това не е защото Мариан се съмнява в удобствата, които ще й предложим, а само защото не иска да ни се натрапва. Бях почти сигурна, че е така, и си бях казала, че е недопустимо да се срамувам от квартала си, от дома си, от семейството си, от всичко, което е част от мен.

— Искам да вдигна тост — обявява баща ми и всички вдигаме чашите си с кола. — За Кърби, за успешното завършване на годината! Също за Кърби, Белинда и Филип… Поздравления за дипломирането ви. Пожелаваме ви късмет във всички бъдещи начинания — каквито и да са те!

Поглежда ме и се усмихва, това е неговият начин да ми хвърли ръкавицата по въпроса за колежа. Казва ми, че каквото и да реша, ще бъде добре.

 

 

На другия ден ни завърта истинска вихрушка. Сякаш някой ще се жени — с толкова контене, гладене, готвене, да не говорим за опънатите нерви и трескави вълнения. Дори Шарлот е развълнувана, с премрежени очи идва в стаята ми. Хвърлям й поглед, но продължавам лекичко да си тупам на барабаните. Тя сяда на края на още неоправеното ми легло и въздъхва:

— Много ще ми липсваш следващата година.

— Кой е казал, че ще ходя някъде? — мръщя се аз.

— Мама казва, че ще се местиш в Ню Йорк. Или в Чикаго.

— О, сега пък какви ги приказва? — простенвам аз и продължавам с триделния мотив на Пол Шафър, който съпровожда всички шеги на Летерман.

— Ще заминаваш ли? — настоява тя и опъва мократа си коса на опашка.

Оставям палките, свивам рамене и казвам, че никой не знае това.

— Ти със сигурност знаеш — упорства тя. — Знам, че имаш план.

— Добре — усмихвам се леко и отивам да седна до нея. — Ще ти призная една малка тайна.

— Каква? — тя се накланя към мен.

— Мисля, че ще замина за Мисури.

Шарлот се ухилва и ме пита на кого още съм казала.

— Ти си първата. — После бързо додавам: — И още не е сигурно. Така че засега си мълчи.

— Нито дума. Обещавам. Само ако и ти обещаеш, че ще ми се обаждаш и постоянно ще си говорим, където и да си догодина.

— Но аз и сега не си говоря постоянно с теб — усмихвам й се аз.

Тя се разсмива и признава, че не съм много по приказките.

— Обещай ми? — настоява тя.

— Обещавам — отвръщам аз и с изненада установявам, че поне малко ще ми липсва.

Точно преди да тръгнем за церемонията, Мариан ми звънва и ми пожелава късмет, после потвърждава плановете ни за по-късно.

— Ще се оглеждам да те видя. С какъв цвят ще бъдеш? — интересувам се аз, а майка ми надава ухо и се преструва, че не слуша.

— Червен — гордо заявява тя и си припомням, че й бях споменала, че това е цветът на училищните ни униформи.

Поглеждам майка ми и виждам, че тя също е облечена в червено и казвам:

— Добре. Така ще те забележа по-лесно. — После отново я питам дали знае как да стигне до къщата ни.

— Да. Не се безпокой за мен. Наслаждавай се на момента. Ще се видим после.

— Добре — затварям и си мисля за Конрад, който ми се обади предишната вечер, за да потвърди, че все пак ще дойде. Иска ми се да й кажа, но решавам, че сигурно той не би искал и че ще предпочете да я избегне. Затова просто й благодаря и затварям.

— Та в какъв цвят ще е облечена? — подхвърля майка ми в следващата секунда.

— Ами, в червено — отвръщам аз. — Какво съвпадение само?

— Знаех си… — смръщено заявява майка ми. — Може би ще е по-добре да се преоблека.

Досещам се колко усилия е положила, за да си избере подходящ тоалет, и нещо ме подтиква да отида до нея, да я прегърна през рамо и да й кажа:

— Не, мамо. Трябва да отидеш с тази рокля. Стои ти невероятно — поглеждам я и се надявам, че тя знае какво си мисля. Че няма значение какво ще облече. Аз имам само една истинска майка. И това е тя.

 

 

Няколко часа по-късно, след като родителите ми и Шарлот ме оставят и отиват да паркират колата, заставам заедно със съучениците си пред входа на катедралната базилика. Оглеждам почти стогодишните стени на преддверието, покрити с мозайка, изобразяваща патрона на града ни — крал Луи IX. Всъщност, според напрегнатото обяснение на майка ми, докато пътувахме насам, това е най-голямата църковна мозайка в света. Личи си, че тя не само иска семейството ни да се представи добре пред Мариан, но иска да представи в добра светлина и града ни, училището ми. Не мога да кажа, че не споделям същите чувства.

В един момент хаотично събралите се ученици се подреждат по двама — момичетата с бели шапки и тоги, момчетата — с червени. Присъстват и повечето от преподавателите, също с шапки и тоги, включително и господин Тъли, който изглежда необичайно сериозен и красив. Зазвучава химнът „Земя на надежда и слава“, който дава начало на церемонията. Присъстващите замлъкват до един, дори палавите деца, и изведнъж долавям, че всеобщо вълнение изпълва пространството, всички споделят еднакво почитание — нещо, което никога не съм си представяла за възможно. Предполагам, че краят на всяко нещо има този ефект върху хората.

Поемам си дълбоко въздух и навлизам в хладното, мрачно светилище. Всички светлини угасват, което създава някакво странно усещане в църква, дочува се тихо жужене от насядалите по пейките хора. Поглеждам нагоре към внушителния таван и в главата си дочувам думите на майка си: „Четирийсет и един милиона стъкълца в повече от седемстотин цвята.“ Когато тръгваме отново, оглеждам присъстващите и забелязвам Мариан, после семейството си. Седнали са от двете страни на пътеката, но почти на един и същи ред, затова няма и възможност да погледна всички едновременно, когато минавам. Решавам да държа неутрална позиция и просто гледам напред, със сключени ръце, както ни бяха инструктирали. Не виждам Конрад и си казвам, че не трябва да се разочаровам, ако не дойде.

Когато музиката спира, сядам на мястото си в края на дълга пейка — всички имаме определени места по азбучен ред и програма, в която са подчертани имената на заслужилите ми съученици — най-добрият в това, най-успелият в онова. Затварям програмата и очите си и се отдавам на своята си медитация, изключвам съзнанието си за всичко, макар да съм сигурна, че проповедта на отец О’Мали и словото на отличничката на випуска Джина Рич са изключително вълнуващи за много хора.

Аз си мисля за моето раждане, за осиновяването ми и за първите си осемнайсет години. Мисля за последните няколко месеца и за пътуването си до Ню Йорк, за откриването на Мариан. Мисля за този ден, за онова, което означава за семейството ми, седнало зад мен. Мисля за всичко, което е трябвало да се случи, за да стигна до този момент. Мисля си накъде отивам и каква искам да бъда.

И тогава започват да ни викат по име, един по един. Всеки получава аплодисменти, някои — по-силни и по-бурни от другите, в зависимост от популярността. Наближаваме буквата Р и сърцето ми започва да препуска бясно почти както при качването ми на сцената с Конрад, макар и по съвсем различна причина. Като изключим краткото ми притеснение от изпитите, за мен завършването на гимназията винаги е било донякъде даденост, затова и не съм изненадана, че съм тук. И въпреки това съм горда и учудващо благодарна. Благодарна съм на Мариан, задето ме е родила и после ме е дала на семейство, което толкова много е искало дете. Благодарна съм на Конрад, независимо дали е тук, или не, че ме прие веднага, без въпроси. Благодарна съм на малката си сестра, че никога не се опита да ме накара да се чувствам аутсайдер, макар че имаше основание за това, дори когато сама съм се поставяла в такава позиция. Но най-вече съм благодарна на родителите си за това, че ме обичат и ме карат да се чувствам тяхна.

Чувам името си — Кърби Катерин Роуз, ставам и се изкачвам по стълбите към олтара, където се ръкувам с президента на училището ни и получавам дипломата си. Когато се обръщам и слизам по стълбите, точно преди да стигна до мястото си, зървам Конрад, който ме поздравява, сякаш повдига невидимата си шапка. На лицето ми грейва широка усмивка и докосвам своята шапка в отговор.

 

 

Вече от трийсет минути сме си вкъщи — достатъчно време да се преоблека в тениска и джинси, а майка ми така да се притесни, че да започне да изнервя и мен.

— Сигурна ли си, че не искаш да си сложиш рокля? — пита ме тя.

— Да, мамо. Сигурна съм — събирам цялото си търпение и предлагам: — Може ли всички просто да се поуспокоим и да се държим нормално?

— Съгласен съм с Кърби! — подвиква отдолу баща ми и изтръпвам, като си представя, че ще надуе главата на Мариан.

На вратата се позвънява секунди след като родителите ми и аз сме влезли в хола, където изобщо не стоим. Ставам, прехапвам устна и се чудя колко ли съдбовни почуквания на вратата на дома си ще чуя още през живота си. Отварям и насреща си виждам Мариан с голям букет розови цветя, вече потопени във ваза. Този цвят харесвам най-малко, но все пак не мога да не призная, че са хубави.

— Поздравления — усмихва се тя и ми ги подава заедно с една картичка. — Церемонията беше много вълнуваща.

— Благодаря.

— Много ми харесва къщата ви.

— Благодаря — отново повтарям и притеснението ми нараства. Обръщам се и я въвеждам в хола, поставям цветята на малка масичка отстрани. После заставам в центъра на стаята и с цялото самообладание, на което съм способна, представям родителите си на рождената си майка.

— Мамо, татко, това е Мариан Колдуел — изричам аз думите, които съм репетирала цяла сутрин. — Мариан, това са майка ми и баща ми, Лин и Арт Роуз.

Ръкуват се. Първо баща ми и Мариан, после майка ми и Мариан. Всички се усмихват и кимат, учтиво се поздравяват, сякаш говорят на различни езици и чакат преводачът да запълва паузите.

Шарлот подава глава през вратата и ми маха.

— А, да. А това е Шарлот. Сестра ми — посочвам я аз.

— Здрасти! — провиква се Шарлот и отново маха.

— Много ми е приятно да се запозная с всички вас — казва Мариан.

Баща ми се покашля и се впуска да сипе всевъзможни любезности: „Добре дошли в Сейнт Луис! Радваме се, че успяхте да дойдете! Беше много мило от ваша страна да изминете този дълъг път. Много мило. Знам, че Кърби се радва. Ние също. Благодаря ви“.

— Благодаря, че ме поканихте — отвръща му Мариан. После поглежда към майка ми и с пресеклив глас изрича: — Беше много великодушно от ваша страна.

Гледам я като омагьосана и си мисля, че всичко у нея — от косата и дрехите до изречените думи, е красиво и изискано. Забелязвам, че е обула елегантни отворени обувки на ток в телесен цвят, толкова различни от грубите черни, лачени високи обувки на майка ми. Не разбирам от мода, но ми се струва, че обувките на Мариан се връзват по-добре с червения тоалет от тези на майка ми. Мисля си, че сигурно щях да знам повече за тези работи, ако бях останала дъщеря на Мариан, но пък, от друга страна, не изгарям от желание. Вероятно щеше да е голямо напрежение постоянно да се стремя към съвършенство. Моите родители искат от мен единствено да полагам усилия, което си е къде-къде по-ниска летва.

— Мариан, какво да ти предложим за пиене? — пита баща ми. — Вино? Бира? Безалкохолно? Лимонада? Вода?

След кратко колебание, тя отговаря, че би искала чаша вино.

— Чудесно! — възкликва баща ми и се втурва да го донесе, но майка ми го спира с ръка на рамото.

— Хм, Арт. Пита ли я какво предпочита — бяло или червено? — подсеща го тя с огромна изкуствена усмивка и продължава да избягва директен контакт с Мариан.

— О, каквото имате отворено — обажда се Мариан. — Обичам и двете.

Баща ми я поглежда объркано, несигурен какво да й предложи и тя бързо добавя:

— Бялото ще е чудесен избор. Благодаря. Баща ми кимва и поглежда към майка ми.

— Скъпа? А за теб?

Тя му казва, че също предпочита бяло вино, после се обръща сковано към Мариан, посочва й канапето и предлага:

— Защо не поседнете, моля?

— Благодаря — отвръща Мариан и двете се настаняват една до друга в червените си рокли — гледка, която ме разтърсва. Извръщам се към Шарлот и й хвърлям поглед, с който я моля за помощ, и тя заема последния свободен стол в стаята и започва да бърбори — нещо, което за пръв път оценявам по достойнство. Говори за церемонията, за това колко хубаво е изглеждал господин Тъли с шапката и тогата си, колко горда се е почувствала, когато съм изляза да си получа дипломата.

— Чу ли ме, като извиках името ти? — пита ме тя.

— Всички те чуха — усмихвам й се аз.

Междувременно баща ми се появява с питиетата и разбира, че за него няма свободен стол.

— Ела тук, скъпи — кани го майка ми, като се премества към Мариан и потупва мястото до себе си. Тримата се нареждат един до друг, което е още по-странно, и последва още по-неловка размяна на любезности.

По някое време поглеждам телефона си и виждам съобщение от Конрад, който не успях да открия в какофонията, настъпила след края на церемонията. „Страхотна работа, барабанистке. Радвам се, че успях да дойда и да видя това.“

„Къде си?“, пиша му трескаво аз.

Той светкавично отговаря: „В някакво заведение в града да хапна нещо“.

Майка ми прочиства гърло и строго казва:

— Кърби, би ли оставила телефона си, моля?

— Много е важно, мамо — отвръщам аз.

Пиша отново с бясна скорост: „Бих искала да се видим. Отбий се, ако можеш. Но не се притеснявай, ако бързаш“. После добавям адреса си. В бързината допускам грешка в името на улицата, но решавам, че е достатъчно интелигентен да ме намери. Ако наистина иска това.

— Съжалявам — казвам аз и оставям телефона, като се споглеждаме с Мариан. Тя повдига питащо вежди, сякаш знае или подозира, или се надява, и аз й кимвам в отговор, за да я подготвя. За всеки случай.

След минутка майка ми предлага да се преместим в кухнята за обяд. Минаваме покрай масата в трапезарията, насред която е поставена в цялото си великолепие торта, приготвена специално за моя празник.

Мариан се спира, за да й се възхити.

— Каква красива торта! — възкликва тя, а аз се чудя дали би се досетила, че майка ми я е направила съвсем сама.

— Само чакайте да опитате глазурата на мама! Сууупер вкуснотия.

Баща ми щраква с пръсти, досетил се, че сме забравили нещо.

— Нямаме свещи!

— Нямаме нужда от свещи на торта по случай дипломиране — заявявам аз, но баща ми не е съгласен с мен и запява „Честито дипломиране на теб!“.

— Уф. Моля те, недей — смръщвам се аз.

— Да. Моля те, Арт — усмихва се майка ми. Обръща се към Мариан и добавя: — Кърби не е наследила музикалната си дарба от нас — това е сигурно!

Това изказване развеселява всички ни.

— Не го е взела и от мен — смее се Мариан.

Ледът не изчезва, но поне започва да се топи. Настаняваме се около масата, наредена за обяд с най-хубавите ни съдове. След една дълга молитва баща ми вдига поглед и започва:

— Не бих искал да се размеквам…

— Тогава недей, татко.

Той ме поглежда, вдига ръка и продължава:

— Само едно нещо… обещавам.

Завъртам очи и се напрягам, когато той се обръща към Мариан.

— Лин и аз искаме да ти благодарим за най-прекрасния дар, който човек би могъл да поднесе. Молихме се на Господ да ни изпрати някого като теб. И той ни изпрати теб и Кърби. — Гласът му се задавя, а аз се моля да не се разчувства още повече. — Тя и Шарлот са най-голямото ни щастие.

— Стига, татко — мило го прекъсвам аз. — Защо просто не започнем да се храним?

— Да! Това е всичко! Това е всичко! — приключва той.

Мариан си поема въздух, сякаш се подготвя да каже своето слово, но после се спира и просто казва:

— Няма за какво. Това беше най-трудното нещо, което някога съм правила, но след като се запознах с вас, знам, че съм взела правилното решение. — Тя ми хвърля бегъл поглед, но в него се чете тъга. — За доброто на Кърби. Имаш прекрасно семейство.

Анализирам думите й и знам, че ще го правя още дълго време. За доброто на Кърби. Значи тогава сигурно съжалява само заради себе си? Или може би това е само най-учтивият начин да каже, че се радва, че ме е изоставила. Въпреки всичко не мога да отрека, че мисля същото. Не бих променила нищо от детството си, ако имах възможност.

Минута по-късно на врата се позвънява и всички обръщат погледи натам.

— Белинда ли идва? — предполага баща ми.

Поклащам глава, защото знам, че тя е при баба си и дядо си. Тогава той прави втори опит.

— Филип ли е? Страхотно момче!

Отново поклащам глава и завивам зад ъгъла към коридора, прекалено напрегната, за да му отговоря. Веднага забелязвам силуета на Конрад през цветното стъкло на входната врата и изведнъж ме завладява странно спокойствие. Отварям вратата, поздравявам го и му казвам колко се радвам, че го виждам.

— Хей, здрасти — поздравява ме той и се приближава, за да ме прегърне сърдечно, непринудено, сетне ми подава опакован подарък, който ми прилича на книга. — Честито.

— Благодаря — отвръщам аз. — Нямаше нужда да се притесняваш за подарък.

— Не е нищо особено — поглежда ме той. — Малко музика. Написах ти една песничка… Има страхотен ритъм и соло за барабани… така че много се надявам да я свирим заедно това лято.

— Страхотно — усмихвам се така широко, че лицето ме заболява.

Стоим загледани един в друг за кратко и тогава се сещам да го поканя да влезе.

— Тъкмо обядваме… Мариан е тук.

— Досетих се — намига ми той. — Няма да се задържам. Но искам да се запозная с родителите ти.

Чувствам се по-скоро замаяна от вълнение, отколкото притеснена и го въвеждам в кухнята. Всички замлъкват, освен Шарлот, която възкликва:

— О, боже мой, това той ли е? — сякаш е видяла рок звезда. Какъвто донякъде е за мен.

Усмихвам й се и кимвам, после съобщавам:

— Това е Конрад. — След това му представям майка си, баща си, Шарлот.

Всички се ръкуват.

— И, разбира се, с Мариан се познавате — продължавам аз.

След като двамата сте правили секс и случайно сте ме създали.

— Здравей, Мариан — поздравява я той. Не прелива от щастие, но поне не личи никаква следа от гняв.

— Здравей, Конрад — тя стисва чашата си с вино, с онзи поглед на заслепена от фарове сърна, който добива, когато е близо до него. Баща ми се втурва да му донесе стол от трапезарията и го настанява в тясното пространство между мен и Шарлот.

— Гладен ли сте? — пита го майка ми и става. — Сега ще ви сложа чиния.

— Не, благодаря — поклаща глава той. — Току-що обядвах. Няма да се задържам.

— Тъкмо обсъждахме музикалната дарба на Кърби — подхваща Шарлот. — Явно го е наследила от вас. Нали сте музикант?

Конрад кимва скромно и ме поглежда:

— Сестра ти е много талантлива. Бих се радвал, ако можех да си припиша заслугата.

— Можеш да си припишеш заслугата — обажда се Мариан. После се обръща към майка ми и добавя: — Само да бяхте ги видели двамата заедно на сцената.

Естествено, аз не съм казала на никого у дома, затова започва дълго обсъждане на изпълнението ни в бара. Мариан взима думата и разказва на всички какъв блестящ дует сме направили. Прави го с добри намерения, но не ми се искаше да повдига тази тема, защото забелязвам, че майка ми отново се натъжава, сигурно защото не бях й го казала лично.

— Канех се да ви разкажа — обръщам се към нея, — но тази история с Белинда обърка всичко.

Майка ми кимва, за да покаже, че разбира, а баща ми тръгва към хладилника и изважда една студена бира „Будвайзер“ за Конрад.

— Не знам дали обичате такава. Но това е традиция в Сейнт Луис!

Поглеждам към Конрад със затаен дъх, с надежда, че ще остане и той приема.

— Винаги имам настроение за една бира. Благодаря.

Въздъхвам с облекчение и от щастие. После започвам да се смея, не знам защо. Опитвам се да спра, но не мога.

— Какво толкова смешно има? — учудва се Шарлот и се опитва да проумее каква е шегата, както винаги.

Разтърсвам глава и едва успявам да изрека:

— Нищо… Просто, нека да вдигне ръка всеки, който намира това за супер странно?

Всички вдигат ръце и ледът е официално стопен.

 

 

По някое време, след като изяждаме тортата на майка ми, а баща ми успява да ни накара всички да пеем и да си правим снимки, се преместваме в хола. Идва и Конрад, който вече е на втора бира и спря да поглежда часовника си. Двамата с баща ми започват да си говорят за бейзбол (Конрад е фен на „Уайт Сокс“) и се увличат в разговор, което е страхотно, само дето подчертава факта, че майка ми и Мариан няма какво да си кажат. Изчерпаха всички незначителни теми и става ясно, че нямат много общо помежду си. И в този момент Шарлот пристига със семейните албуми.

— Искаш ли да видиш снимки на Кърби като малка? — Шарлот пита Мариан и й подава три големи албума.

— Шарлот! — негодувам аз. — Това е изключително досадно!

Но тайничко се радвам, когато Мариан грейва и казва на сестра ми, че това е отлична идея и би искала да ги види. Отваря първия и замръзва, загледана в първите ми бебешки снимки, сред които и една от деня, когато ме е дала за осиновяване. Забелязвам как майка ми я наблюдава с напрегнато, направо разстроено изражение и ми се иска бързо да обърне на другата страница, където вече съм проходила. Но тя не го прави. Задържа се на първите, гледа ги тъжно и накрая промълвява:

— Конрад. Ела. Първите снимки на Кърби.

Той става от стола и се приближава към нея, надзърва през рамото й, после сяда на канапето до нея.

— Какво хубаво бебе — казва той сякаш на себе си.

Не мога да не изпитам гордост, защото го виждам, че той изглежда горд. Въпреки това се обаждам:

— Добре. Давайте сега нататък. Имате да гледате снимки от още осемнайсет години.

Мариан най-сетне обръща страницата, а майка ми се приближава и започва да обяснява през рамото на Конрад. Това бил денят, когато за пръв път съм се усмихнала, обърнала, яла твърда храна, когато съм се изправила в кошарката си. Докато разгръщат страница след страница, майка ми се настанява до Мариан, поотпуска се и въодушевено разказва разни истории за мен и за Шарлот, някои от тях забавни, но повечето абсолютно безинтересни. Конрад и Мариан обаче никак не изглеждат отегчени, а постоянно затрупват майка ми с въпроси. Тя им отговаря, а баща ми и Шарлот пускат по някой цветист коментар.

Когато майка ми стига до първия ми комплект барабани и им разказва как съм спала с тях до възглавницата си, ме завладява някакво странно чувство и скоро осъзнавам какво е. Това е усещането за принадлежност. Усещането, че принадлежа точно тук, на това място. На тази къща. На моите родители и на Шарлот. На хората, които знаят всичко за мен, от самото начало. На хората, които ме познават.

— И точно тогава ние с Арт си купихме първите тапи за уши — продължава майка ми през смях. — Не че Кърби не беше талантлива от самото начало. Просто беше много, много шумна и талантлива.

Тя ме поглежда и ми се усмихва. Аз също й се усмихвам, защото виждам, че тя знае какво си мисля и какво изпитвам. И нещо повече — разбирам, че тя изпитва същото.

 

 

По някое време след седем часа, когато всички започваме да се прозяваме, Конрад казва, че трябва да тръгва. Баща ми го кани да остане да спи у нас, но той учтиво отказва и обяснява, че обича да кара нощем.

Мариан също обявява, че трябва да тръгва, и пита баща ми дали може да й извика такси.

— Мога да те закарам — плахо й предлага Конрад.

— Сигурен ли си? — изненадва се Мариан.

— Да. Няма проблем — свива рамене той.

Всички се сбогуват, Мариан отива да си вземе чантата, а баща ми записва как да стигнат до хотела. Изчаквам ги в коридора с надеждата, че останалите няма да ги последват. Никой не идва и след малко излизам с тях пред къщата, до колата на Конрад. Още е светло, но, изглежда, наближава буря, защото в далечината се дочуват гръмотевици.

— Е — започва първа Мариан след няколко секунди мълчание, — благодаря, че ни покани.

— Да. Благодаря ти, Кърби — повтаря Конрад.

— Церемонията беше много вълнуваща. И въобще целият ден — добавя тя.

Кимвам и буца засяда на гърлото ми. Иска ми се да кажа толкова много неща, но мозъкът ми блокира и се оставям на чувствата си.

— Радвам се, че дойдохте и двамата — накрая успявам да кажа аз и си мисля колко странно изглежда да стоя и да си приказвам с двамата души, които са ме създали, нещо, което повечето деца приемат за даденост всеки ден от живота си, но аз никога не бях вярвала, че е възможно. Със сигурност не и по този начин — на такъв специален, важен ден.

— Ние се гордеем с теб — отронва Мариан.

Конрад кимва в съгласие, приема нейното „ние“ и дори добавя:

— Иска ни се да можехме да си припишем някоя заслуга.

Усмихвам се, после въздъхвам дълбоко и ги прегръщам — първо Мариан, после Конрад, което някак си прераства в кратка, неловка прегръдка на трима ни едновременно. Едвам сдържам сълзите си, които напират, и после набързо им казвам довиждане за последен път. Само че сега вече знам, че този последен път не е завинаги.

Когато стигам до верандата на къщата ни, се обръщам и ги наблюдавам как се качват в колата и потеглят на заден, помахвам им, когато Конрад свирва два пъти с клаксона — по едно свирване за всеки от тях. После си поемам дълбоко дъх и влизам при семейството си.