Емили Гифин
Там, където принадлежим (22)

22.
Мариан

На следващата вечер с разрешението на Кърби (след обичайната доза перчене, че това си е нейна лична работа, че е на осемнайсет и може да прави каквото си иска), се обаждам на родителите й. Докато телефонът звъни, изпитвам необичайно напрежение, каквото не си бях представяла и което едва успявам да овладея, след като баща й вдига слушалката и с плътен, уверен глас изрича:

— Ало, говорите с Арт!

— Здравейте! — започвам аз, втренчила поглед през прозореца на кабинета си. — Обажда се Мариан Колдуел. С бащата на Кърби ли разговарям?

— Да! Разбира се! Здравейте! Аз съм Артър Роуз — после бързо добавя: — Но може да ме наричате Арт. Всички така ми казват.

— Благодаря, Арт. Ааа… предполагам… знаете… за всичко, което се случва през последните седмици — притварям очи и поклащам глава на себе си при мисълта, че за човек, който си вади хляба с писане на сценарии, звуча направо жалко.

— Да, да! Знаем за това — отвръща той. — Сериозно събитие. С жена ми наистина много се радваме за вас с Кърби. За това, че се намерихте и… всичко останало. — Той се разсмива и изведнъж усещам, че вероятно това е компенсаторна реакция и че сигурно се чувства неловко като мен.

— Да. Чудесно е — съгласявам се аз. — Предполагам, Кърби е споделила за идеята ни за следващия уикенд? За пътуването до Чикаго?

— Да. Да, каза ни за това — емоционално изгърмява в слушалката Арт. — Да се запознае с родителите ви, доколкото разбрах?

— Да — потвърждавам аз.

— И с онзи човек, не знам как точно да го наричам? Съжалявам, но доскоро не бях мислил по този въпрос.

— Знам, Арт. Терминологията е някак си… потискаща. Самата аз не знам точно как да го наричам. Може би биологичния й баща? Родният й баща? А може би ще е най-добре да се придържаме към имената. Така ще е по-лесно за всички.

— Добра идея — съгласява се той. — Допада ми… А, между другото, той как се казва?

— Конрад Найт — съобщавам аз и стомахът ми се свива, защото планът ми ясно се очертава в мислите ми. — Всъщност имаме намерение да го потърсим.

— Трябва да призная, че със съпругата ми сме малко притеснени от всичко това, но само защото искаме най-доброто за Кърби и ще я подкрепим във всяко отношение. И много се радваме, че Кърби ни каза за това пътуване, а не замина тайно, както стана предишния път. — Той се изкисква и междувременно дочувам, че Кърби нещо се зъби наблизо до него. След секунда получавам съобщение от нея: „Извинявай. Голям досадник е“.

— Но всъщност вече го преодоляхме — обяснява Арт. — Разбираме защо го е направила. Винаги бихме я подкрепили да ви намери, щом го иска. Много се радваме за нея. И за вас. И за двете ви.

— Благодаря — отвръщам аз.

— А, и слава на бога! С жена ми сме толкова благодарни, че се оказахте такава интелигентна жена. Леле — той подсвирва продължително, на висок тон, който бавно затихва. — Продуцент. Леле!

— О, благодаря, Арт — повтарям отново и не мога да разбера защо ли разговорът с него ми се струва още по-нереален и от срещата ми с Кърби, може би защото връзката ми с него е толкова съдбовна и същевременно чиста случайност. Забременях, родих, в същото време те чакали за дете, агенцията направила избора и ето ни тук сега.

— Наистина. Това е изключителна професия — не спира той. Усещам, че е искрен, че е мил човек, но все пак ми се иска да смени темата. Никакъв шанс обаче.

— Кърби така се гордее с вас — допълва припряно.

— И как не. Това си е голяма работа — да си продуцент на сериал, да живееш в центъра на Ню Йорк. Голямата ябълка. Боже! С жена ми веднъж ходихме там — той отново подсвирва силно. — Мястото е зашеметяващо. Страхотно преживяване, направо не знам как сте успели… Момент. Бихте ли изчакали за секунда, Мариан? Съжалявам, но…

Казвам „да“ и напрягам слух, за да чуя по-добре напрегнатото шушукане, което ми прилича на спор с Кърби. Когато Арт се обажда отново, долавям, че тонът му е с една нотка по-кротък.

— Та, както и да е. Ето, ще ви дам съпругата си. Тя няма търпение да поговори с вас.

Поемам си дълбоко дъх и цялата се стягам, защото да говоря с Арт е едно, но да говоря с майката на Кърби е съвсем друга работа. Сърцето ми бие лудешки в очакване да чуя гласа на жената, отгледала бебето ми.

— Ало? — дочувам аз и усещам, че вече внимателно я анализирам. Иска ми се едновременно да я харесам и да й намеря кусури.

— Здравейте — поздравявам я аз и съм убедена, че каквито и смесени чувства да изпитвам, за нея трябва да е двойно по-сложно. — Аз съм Мариан.

— Аз съм Лин.

— Приятно ми е да се запознаем — преглъщам аз. — Поне по телефона.

— Да — казва тя. — И на мен ми е приятно. Разговорът ни внезапно прекъсва, докато търся как да продължа, да намеря думи да я успокоя, да я уверя, че съм отговорен човек, че не се опитвам да я изместя.

— Много съм ви благодарна, че вие с Арт позволявате на Кърби да дойде с мен до Чикаго — най-после изричам аз.

— Е, все пак е на осемнайсет години. Не е нужно ние да й даваме разрешение за каквото и да било — заявява тя с известна надменност, която ме изненадва. Защо ли очаквах, че ще е някое безгръбначно. — Няма защо да ни благодарите. Ние я подкрепяме. Както и вас.

Учтиви думи, но казани през зъби и разбирам, че само й се иска да е така. Изведнъж това усещане ми се струва познато и започвам да тършувам из мислите си, за да го свържа с нещо, и тогава се сещам, че идва от кратките разговори с бившата съпруга на Питър. Тя иска синът й да ме харесва, но не прекалено. И, разбира се, трябва винаги да си знам мястото, да разпознавам къде е границата. Дори да се омъжа за баща му, аз никога няма да му стана майка. Така, както никога няма бъда майка на Кърби.

— Благодаря — внимателно тръгвам по тънкия лед. — Много ми е приятно, че се запознах с вашата дъщеря.

Вашата дъщеря, повтарям си мислено и имам чувството, че Лин също повтаря тези думи, защото долавям, че тонът й малко омеква.

— Вие сте много мила с нея, за което ви благодаря.

— Винаги — отвръщам аз.

— Значи този уикенд? — продължава тя. — Арт и аз много се вълнуваме заради Кърби. Само че така ни се искаше да не пропуска бала си.

Друго съобщение долита от Кърби: „Ясно ли ти е сега на какво съм подложена?“.

— Е, балът не е кой знае какво — подхвърлям аз и моментално разбирам, че това е грешен отговор.

Естествено, сблъсквам се с хладно мълчание.

— Просто с Арт не разбираме. Защо ще пропуска тази толкова специална вечер, след като вече си беше направила планове и си купи рокля и всичко останало — добавя тя.

Спомням си за роклята на Белинда, поемам си въздух и се чудя как да сменя темата.

— Но Кърби си е такава. Следва само ритъма на своя барабан. В буквалния смисъл — продължава Лин.

Точно като Конрад, мисля си аз, и сърцето ми се свива отново.

— Затова двамата с Арт решихме да я оставим тя сама да реши. Дали да пропусне бала. Тя знае нашето мнение. А сега и вие го знаете.

— Съгласна съм — този път внимавам какви думи ще използвам. — Каквото и да реши тя, искам да знаете, че можете да разчитате на мен като на отговорен придружител. Аз не съм й родител… Изобщо не съм никакъв родител — добавям с нервен смях. — Но ще направя всичко най-добро за Кърби. За вашата дъщеря.

 

 

На следващата сутрин Питър ме кани на обяд. Приемам, защото в крайна сметка той ми е шеф и защото, в още по-крайна сметка, сериалът ми е в опасност. Той предлага заведението „Акуавит“, но аз го отхвърлям, понеже не съм в настроение за тежкарски ресторант с херинга, гравлакс и тарталети с еленско месо в менюто си.

— Добре. Тогава ти избери — предлага той.

— „Бъргър Хевън“ — нарочно избирам място за бърза закуска с флуоресцентно осветление, посещавано предимно от туристи и работници от по-бедните квартали, две неща, които са далеч от Питър.

— „Бъргър Хевън“? Сериозно ли? — смайва се той, както очаквах. Направо го виждам как прави физиономия на телефона.

— Да — потвърждавам аз.

— Това не е ли верига за бързо хранене? — пита той, сякаш това е мръсна дума.

— Точно така — отвръщам аз. — С най-хубавите сандвичи с риба тон в града. Да отидем в този на Петдесет и четвърта и Медисън. В един и половина.

 

 

След няколко часа се озоваваме един срещу друг на маса в синьо пластмасово сепаре, каквото Питър сигурно не е виждал от години.

— „Бъргър Хевън“. Господи! — продължава да се диви Питър, премята вратовръзката си през рамо и се залавя да разгъва хартиената салфетка. — Явно си ми много ядосана.

— Не си вири носа толкова — приземявам го аз.

— А, значи ти не си кулинарен сноб, така ли? Ясно. Добре се справяш — вдига иронично вежди Питър.

— Не съм — отсичам и си мисля за Кърби, за родителите й и съм твърдо решена да се дистанцирам от безпардонното високомерие на Манхатън. — Изобщо не съм сноб.

— Един сандвич с риба тон няма да ти помогне много в това — с усмивка се навежда към мен той. Смигва ми и изглежда безобразно привлекателен. В този момент пристига сервитьорката, сръчно приготвя електронния си тефтер и пита дали сме готови с поръчката.

— Един сандвич с риба тон за дамата — поръчва Питър и видимо се забавлява. — С всичко, което й се полага.

— Без нищо — намесвам се аз. — Искам го без гарнитури. С бял препечен хляб.

— Ах, какво скромно създание си ми ти — прошепва ми той, после поглежда нацупената сервитьорка.

— А пък аз ще си взема един от божествените ви бургери.

— Със сирене ли?

— Разбира се. С чедър. И бекон.

— Картофки?

— Защо не.

— Нещо за пиене?

— Само вода — отговаряме в един глас.

— За мен чешмяна. Минерална за него — добавям аз и го дарявам с тържествуваща усмивка, преди той да успее да откаже.

— Газирана, моля — добавя той. — Имате ли „Перие“? Тя кимва, пита дали искаме още нещо, после се завърта на пети и се отдалечава.

— Добре. Хайде сега ми кажи за какво е всичко това? — продължава да се чуди Питър и се оглежда наоколо.

Свивам небрежно рамене. Защото истината е, че и аз самата не знам какво се опитвам да докажа, освен че е лицемерен и критичен към всичко — от заведенията за бързи закуски до тайните за осиновени деца.

— По-добре ти ми кажи. Какво става с моя сериал? Предполагам затова сме тук.

— Да — усмихва ми се той. — Прекратихме договора на Анджела, но спасих сериала ти. Запазваш си излъчването в четвъртък, но ще трябва да се примириш с осем часа, а бюджетът ти е съкратен само с десет процента.

Кимвам и го дарявам с най-сдържаната усмивка, в потвърждение на това, че можеше да бъде и много по-зле.

— Няма защо — иронизира ме той.

— Благодаря — най-сетне казвам аз и се чудя защо ли не съм щастлива от новината.

— Беше на косъм без Анджела. Сега наистина ще трябва добре да се постараеш, поне с първите няколко епизода.

— Ще го направим — заявявам решително.

— Вече наясно ли си с развитието?

— Да. Ще я сполети съдбата на Маклийн Стивънсън — обяснявам аз, имайки предвид гибелта на един от персонажите в сериала „Военнополева болница“.

Питър се усмихва на асоциацията, когато цитирам Радара, герой от първия ми любим сериал.

— „Самолетът на Хенри Блейк е бил свален над Японско море… Паднал е… Оцелели няма.“

— И тъкмо това е една от многото причини да те обичам — казва той през смях. — Трябва да те предупредя обаче, че рекламодателите може и да не одобрят трагичната й смърт.

— Обясни й им, че много ме бива по финалите — отвръщам аз.

— Липсваш ми, шампионе — поклаща глава той, видимо очарован от моето преобразяване. — Готов съм да сме си пак така, както преди.

— Кое така имаш предвид? — втренчвам се в него. — Да сме убийствената двойка, гастролираща по изисканите ресторанти из Манхатън ли?

— Не забравяй и Бруклин — закачливо допълва той. — Знаеш колко харесвам Питър Лугър.

Гледам го, без да трепвам, и внимавам да не се усмихна.

Оглежда се, свикнал да сме заобиколени от почитатели, които винаги безпогрешно го разпознават, после ми хвърля съблазнителен поглед.

— Какво? — питам аз.

Той поклаща глава, навежда се през масата, сграбчва ме за двете китки и здраво ги стисва.

— Така в леглото. В моето. В твоето. В луксозни хотели или „Сюпър Ейтс“. Ти решаваш.

Завладява ме прилив на нежност, на който се опитвам да устоя. Дръпвам ръцете си, но той ме стисва още по-силно, което само засилва тръпката. Мразя да го обичам толкова.

— Спри — с престорена строгост казвам аз.

Той изчаква минута, преди да ме пусне, но погледите ни не се отделят.

— Ела с мен у дома още сега — предлага ми Питър. — Искам да се любим.

— Имаш нужда да се увериш, че това е любов? — дразня го аз.

— Знаеш, че е така.

— Имам да убивам един персонаж — продължавам играта аз. — А и трябва да се приготвя за път.

— Къде ще ходиш — гледа ме той с вдигнати вежди.

— В Чикаго. Заминавам в петък.

— Ще отскочиш до вашите ли? — любопитства той. — Майка ти не беше ли тук съвсем скоро?

— Отивам да се срещна с Конрад — пояснявам. — Заедно с Кърби.

Питър ми хвърля усмивка, която би ме разтопила, ако не бях толкова уплашена. Цялото му лице засиява насреща ми от изненада и възхищение.

— Браво на теб — възкликва той със съвсем лека нотка на снизхождение. Толкова лека, че не бих могла да му се ядосам, освен ако не бях се подготвила да му се ядосвам за всичко изобщо: за кариерата му, за неговата интелигентност, за невероятно привлекателната му външност. — Искаш ли да поговорим за това?

— Не.

— А за нас? Може ли да поговорим за нас?

— Можем да говорим за нас, когато се върна — отвръщам аз, защото знам, че е невъзможно да мисля за нашите отношения преди пътуването ми до Чикаго.

— Значи ще поговорим. И после ще се любим? — Питър отмества един кичур коса от лицето ми и го прехвърля зад ухото ми.

— Ще видим — отговарям уклончиво и се надявам, че не може да забележи как настръхна кожата ми, когато си дадох сметка колко е голям шансът да отблъсна Питър, ако Конрад приеме добре онова, което съм му причинила.