Емили Гифин
Там, където принадлежим (26)

26.
Мариан

На следващата сутрин Кърби и аз успешно се изплъзваме на майка ми, която ни преследва да ни предлага закуска. Скачаме в ленд роувъра на баща ми, дори без да сме се изкъпали, и поемаме безцелно из родния ми град по нейна молба, защото иска да види къде съм отраснала. Дори си е направила списък за местата, които иска да посети, гимназията, където съм учила, църквата ни (макар че й признах, че много рядко сме ходили там), родния дом на Конрад и къщата на Джейни.

— А как е Филип? — подхвърлям аз, докато давам на заден ход по нашата алея. Не й казвам, че я чувах през целия коридор как бъбри с него и се смее почти до полунощ.

— Добре е — отвръща тя.

— Значи нещата между вас вървят добре?

— Да — признава тя с усмивка. — Мисля, че сме нещо като гаджета.

Очаквам повече подробности, но усещам, че приключи с информацията за личния си живот, затова решавам да не я притискам.

След няколко минути завиваме зад един ъгъл и приближаваме старото ми училище.

— Ето я гимназия „Ню Триър“ — посочвам аз познатата сграда, облицована с тухлички. — Дом на гордите, могъщи тревиани.

Тя гледа и кима, докато аз се пресягам за картонената си чаша и отпивам глътка черно кафе, след което правя обратен завой с една ръка на почти пустия училищен двор. Правя кръгче около, сградата и паркирам наблизо, загледана в спортното игрище, потънала в спомени.

— За какво си мислиш? За дните ти като мажоретка ли? — пита Кърби с нотка сарказъм.

— Ха — изненадана, възкликвам аз, макар че всъщност бях и такава за известно време. — Чух, че са прекратили тази дейност. Нямало достатъчно интерес. Мисля, че така е правилно. Момичетата могат да си измислят по-сериозни занимания от това да подкрепят с танци съучениците си.

— Не ти ли харесваше да си мажоретка? — хитро се усмихва тя.

— Беше добре. Но ми се иска да бях продължила с футбола. Харесваше ми този спорт, но прекъснах, за да стана мажоретка. Заради Тод. Ох — потръпвам аз и завъртам очи. — Той беше куотърбек.

— Естествено, как не — заявява Кърби.

— Хей! Казах ти, че съжалявах. Не изкупва ли това вината ми? — промърморих аз, макар че тайничко никак не съжалявах, че бях в състава на мажоретките. Двете с Джейни много се забавлявахме — с тези къси, закачливи полички, с помпоните, които ме караха да се чувствам страхотна в момент, в който това имаше огромно значение.

Кърби поглежда към мен, после към игрището и двете наблюдаваме едно момче, което тича нагоре-надолу по стълбите с олимпийско настървение.

— Да, всъщност изкупва вината ти… Но най-много я откупва Конрад.

Името му ми въздейства като светлинния сигнал на доктор Павлов и се опитвам да прикрия притеснението си, като запявам химна на мажоретките, който мога да кажа и на сън. Поглеждам я и я подканям с дясната си ръка.

Кърби започва да тактува.

Усмихвам се и продължавам със следващия стих: „Ние казваме зелено, вие казвате синьо“. Зелено!

— Синьо — подвиква тя и прави вяло движение нагоре-надолу с ръка.

Минаваме пред училището и й показвам голям червен знак, на който пише „ЗАБРАНЕНО ПАРКИРАНЕТО“. Зоната е запазена за училищните рейсове.

— Виждаш ли този знак?

— Да?

— Само няколко дни след като си взех шофьорската книжка, валеше сняг и аз се качих на тротоара и го бутнах.

— Нарочно ли? — свъсва вежди, сякаш тази история й се видя израз на протест, а не малък инцидент, макар и травмиращ в онзи момент.

— Не — признавам аз. — Беше инцидент. Бях оставила плик със сандвичи от „Макдоналдс“ на таблото. Когато завивах, той падна. Наведох се да го взема и в този момент колата скочи право на тротоара. Бях с Тод, който започна да ми крещи да натисна спирачката, но сбърках и настъпих газта. Цялата сцена се разигра пред погледите на математическия отбор и борците, които се качваха на автобусите. Разбира се, Тод набързо се изниза и също се качи на единия.

— Чакай да позная. Избрал е рейса на математиците?

— Много смешно — троснах аз. — Качи се при борците, разбира се. Беше втори в щата в своята категория.

— Едва втори?

— Ами да — отвърнах аз и после, имитирайки гласа му, добавих: — Това си беше кофти шанс, копеле!

— А ти имаше ли проблеми? — любопитства Кърби, след като добре се посмя. — За това, че събори знака?

— Да. Деканът долетя с гръм и трясък, после, като разбра, че съм аз, се укроти. Имах добра репутация, затова малко смекчи тона. Но ме изпрати да взема два допълнителни часа практика по кормуване при училищния инструктор, който имаше убийствен дъх. Беше кошмарно.

— Това ли беше единственото ти провинение? — тя ме поглежда многозначително.

— Да. Само това. Дори си стоях в училище, когато имахме свободни часове — обяснявам аз и завивам по Уинетка авеню. — Света вода ненапита.

И естествено, това веднага я предизвика.

— А светите води забременяват ли?

— Тази го направи — въздъхвам аз. — Сега накъде?

— Към дома на Конрад — бързо отговаря Кърби.

Ръцете ми се впиват във волана, дланите ми се изпотяват, сърцето ми ускорява ритъм, докато се движим към „Президентския“ квартал, наричан така, защото там всички улици, са кръстени на президенти.

Избирам по-дългия маршрут, но въпреки това пристигаме пред старата къща на Конрад за по-малко от пет минути.

— Ето я — посочвам аз къщата тип „ранчо“, докато колата едва пъпли покрай нея. Сега е боядисана в сиво-синьо, а входната врата е в цвят брик. — Преди имаха зелени кепенци — добавям тихо.

— Събужда ли някакви спомени у теб? — пита ме тя.

— Да — признавам аз. — Със сигурност. И добри, и лоши. Повечето са добри.

Не мога да откъсна поглед от къщата. Потъвам в спомени за вечерите, прекарани там — когато го слушах как свири на китарата си, когато си бъбрехме и се кискахме, гледахме филми и правехме любов. — Ето там беше неговата стая — посочвам десния ъглов прозорец. После й разказвам, че всъщност скъсахме в хола им. — Точно след като го излъгах за резултата от теста за бременност.

Тя кимва, после преглъща с усилие.

— Единственото ми огромно съжаление — прошепвам едва чуто.

— Единственото ли? — учудва се тя. — Наистина ли? А какво ще кажеш за… нали знаеш?… За твоето забременяване на първо място?

— Как бих могла да съжалявам за това? — отвръщам аз и я гледам.

— Добре. Сега може би не. Но тогава. Тогава сигурно си съжалявала.

— Разбира се. — Не мога да не направя това трудно признание. — Не бих го пожелала на никое младо момиче… Не бих искала ти да го преживееш. Мисля, че е добре да изчакаш със секса, ако не докато се омъжиш, то поне за много дълго време. Та ако се случи да забременееш, да си готова да се справиш по-добре от мен — обяснявам й аз и се надявам да е все още девствена.

— Имаш предвид, да мога да задържа бебето? — чувам тихия глас на Кърби.

— Да — кимвам аз. — Точно това имам предвид. Обръщам се да я погледна и внимателно подбирам думите си.

— Иска ми се да бях те задържала. Иска ми се това да е било правилното решение за теб.

— И аз бих искала — признава тя. — Обичам родителите си и сестра си, но все пак ми се иска да е било така.

Усещам, че сърцето ми се къса.

— Няма да кажа, че за всичко случило се има причина, защото изобщо не вярвам в това. Мисля, че голяма част от живота е случайност… Само ще кажа следното: радвам се, че всичко стана по този начин. Радвам се, че забременях с теб. Радвам се, че те родих. Радвам се, че имаш семейство, което те обича. Но най-много се радвам, че сега си тук.

Тя ми се усмихва леко, а аз продължавам, не искам да спирам.

— Но, боже… Не биваше да го лъжа — клатя глава и прошепвам: — Това беше голяма грешка.

— Но сега ще я поправиш — утешава ме тя. — Още днес. Нали?

— Ще се опитам — обещавам аз, а стомахът ми се свива. Щом само приближаването до стария му дом ми причинява такова вълнение, как ли ще се изправя на прага на сегашния му?

Тя ми казва, че можем да тръгваме, когато съм готова. Поемам дълбоко дъх и потеглям. Прекосявам жп линията до къщата на Джейни, последната спирка от списъка й. Когато пристигаме, забелязвам майката на Джейни в предния двор да работи в градината си, облечена в бермуди в цвят каки и сламена шапка. Тя махва към колата и изниква до прозореца ми прекалено бързо и не успявам да предупредя Кърби, че никога не съм я харесвала особено. Тя е от онези хора, които обичат да казват: „Аз съм от типа хора, които“ и после добавя някоя банална добродетел или се хвали сама (като „Аз съм от хората, които обичат да помагат на другите“). Дразнеше ме още като бях дете, а още повече, когато пораснах, макар че сигурно не я бях виждала цели шест-седем години.

— Мариан! Познах те! Майка ти ми каза, че ще си идваш за уикенда! Как си, скъпа?

— Добре съм, благодаря — отвръщам и забелязвам, че хвърля небрежен поглед към Кърби, доказателство, че майка ми не бе споделила точния повод за завръщането ми. Чудя се колко ли време ще трябва да мине, за да паднат всички бариери пред нашата тайна. Като Берлинската стена — няколко пробива тук-там, докато заиграят чуковете и всичко се срине. Някак си не мога да си представя майка ми да започне разговор за Кърби и се питам защо ли е така. За да скрие истината или заради факта, че сме лъгали толкова време? Ако изобщо бе възможно двете да се разграничат след всички тези години?

— Как е Джейни? — питам аз, макар да знам, че ще се наложи да изтърпя двайсетминутен монолог за живота на дъщеря й в Синсинати, който неизбежно щеше да повтори всички важни моменти от писмото на Джейни, което ми изпрати с картичка от почивката им на езерото Мичиган. Всяка година писмата й са едни и същи, с обширни излияния за тримата й синове, за постиженията им в извънучебна дейност и спорта и за доброволната й благотворителна дейност, „петстотин великденски кошници за младежи в неравностойно положение, истински рекорд!“, и, разбира се, подробности за последното повишение на съпруга й Кийт и участието му в триатлона („Да се чудиш как се справя с всичко това“). Влизам в тона на госпожа Уотънбърг, като допълвам разказа й за живота на Джейни с общи мисли за живота в Средния запад — за семейните ценности и по-спокойния живот.

— А как е животът в големия град? — най-сетне ме пита тя.

Преди да успея да отговоря, тя поклаща глава и ми казва колко се гордее с мен, колко харесва сериала ми. И макар че не е точно по вкуса на съпруга й, той също го гледа и са казали на всичките си приятели поне да си го записват, защото е добре за рейтинга ми. Това е техният принос!

Аз й благодаря и тя дълбоко въздъхва, изтощена, после сменя тона.

— Кога се чухте за последно с Джейни?

— За съжаление, мина доста време — отговарям любезно и си мисля, че може би е било около събирането на класа по случай десетгодишния ни юбилей, който пропуснах под претекст, че имам работа, а всъщност беше заради Конрад. Знаех, че той няма да дойде, но не исках да чувам името му. Не исках да бъда близо до хора, които го познават. Изобщо не исках да се сещам за него.

— Но надявам се, че между вас няма проблеми? Нали не сте се карали, момичета?

— О, не, госпожо Уотънбърг, няма такова нещо. Просто… се отдалечихме. Случва се.

— Всъщност, имате съвсем различен начин на живот, това е вярно — отбелязва тя и крадешком поглежда към лявата ми ръка, която, чак тогава усещам, продължава да стиска волана.

— Някакви новини за сватба? Ще има ли пръстен? — не млъква тя. — Майка ти толкова харесваше онова момче, с което излизаше. Видях негова снимка. Прилича на младия Ричард Гиър. Той винаги ми е бил любимец. Откакто го гледах в „Хубава жена“. А кой би си помислил, че мога да харесвам мъж, който си наема лека жена?

— Да. Хубав филм — усмихвам й се аз.

— Е?

Поклащам глава, вдигам ръката, за да покажа, че нямам пръстен.

— Още няма пръстен! — изчуруликвам аз.

— Е, горе главата! Ще се появи! И деца ще дойдат. Още имаш време. И кой знае? Може да имаш близнаци. Знаеш ли, че шансът за близнаци нараства с възрастта? По-зрелите жени по-често произвеждат по две яйцеклетки. А дори може да имаш и три! Тогава набързо ще настигнеш Джейни.

За миг си представям как й обяснявам, че възпроизвеждането не е състезание като явяването на САТ или надпреварата да си водеща мажоретка, или приема в престижен колеж и всички онези неща — важни и незначителни, които тя превръщаше в надпревара, когато ние с Джейни бяхме малки, като се започне от първото ни зъбче. Така и никога не разбрах защо толкова се напряга да поддържа това съревнование между Джейни и мен. Не може да се отрече обаче, че това само предизвика обратен ефект.

Но като се връщам назад, виждам, че всъщност аз участвах в състезанието. Може би точно заради това бях толкова чувствителна към малките забележки на госпожа Уотънбърг. А може би това бе част от причината да не искам нито Джейни, нито някой друг да узнае истината. Защото бях сигурна, че тя и другите като нея може би биха се радвали на драмата. Момичето, определено в годишника като „обречена на успех“, получило академична стипендия в Мичиганския университет, произхождащо от почтено семейство, с баща влиятелен адвокат. Точно тя — бременна на осемнайсет, и то не от кого да е, а от Конрад Найт. Пълен ужас и позор.

Сега осъзнавам колко съм била егоцентрична, за да си мисля, че моите проблеми биха интересували другите. Хората щяха да поговорят за мен няколко седмици, а може би само веднъж по време на вечеря, после щяха да забравят. А и в края на краищата какво значение има кой какво казва? Чак сега, след толкова години, си давам сметка колко маловажно е това. Колко много неща пожертвах заради една грешка, включително приятелството си с Джейни. И макар че бе изминало толкова много време, не можех да не изпитвам съжаление, че не опазих близките ни отношения. Дори да нямахме вече много общо помежду си, винаги щяхме да имаме миналото си, което в известен смисъл е точно толкова важно, колкото и настоящето и бъдещето. Защото идваме оттам, защото на него дължим това, което сме.

Поглеждам към Кърби и забелязвам, че тя наблюдава госпожа Уотънбърг с известно презрение. Обмислям дали да не се измъкна набързо заради двете ни, но знам какво трябва да направя. Затова се покашлям и се хвърлям с главата напред.

— О, съжалявам, че не ви представих… Госпожо Уотънбърг, това е Кърби Роуз.

— Здравей — поздравява я тя с едва доловима искрица любопитство. Но този път съм решила да предизвикам интереса й.

— Кърби ми е дъщеря — обяснявам аз.

Госпожа Уотънбърг буквално замръзва като в някогашната детска игра.

— Моля? Твоя дъщеря ли? — нервно се разсмива тя. — Ти нямаш дъщеря! Чакай — и тя наднична в колата, сякаш търси скрита камера. — Това да не е скрита камера? Риалити шоу?

— Не. Не е шоу — уверявам я аз. — А самата истина.

— Но… какво искаш да кажеш? — гледа ме невярващо.

— Кърби е моя дъщеря — повтарям аз. — Нали, Кърби?

Кърби кимва и се подхилва и добре улавя всеки емоционален нюанс.

— Точно така, мамо.

— Но…? — смайва се госпожа Уотънбърг. — Да не ти е доведена…

— Не — поклащам глава аз. — Тя е моя биологична дъщеря.

— Но как така? На колко си години? — зяпва тя Кърби с нескрито любопитство.

— На осемнайсет — отговаря Кърби.

— Да, госпожо Уотънбърг. Забременях с нея онова лято, след дипломирането ни от гимназията. Точно по тази причина отложих постъпването си в колежа с една година. После я родих и взех трудното решение да я дам за осиновяване. Тогава мислех, че това е правилното решение. За щастие тя ме откри след тези дълги години. Сега всички ние се опознаваме — безстрастно й съобщавам новината, защото това не е най-важното. Чувствам се странно освободена, опиянява ме пълната откритост и откровеност. Това съм аз. Приемате ме или изчезвате.

— О, свети боже! Нямах никаква представа — възкликва госпожа Уотънбърг. Тя изглежда не просто поразена, но донякъде и разочарована, явно неподготвена да посрещне клюка, сервирана с такава лекота. Защото е свикнала да се бори за нея — къс по къс.

— Ами да. Не се тревожете. Не сте единствената. Пазихме го в тайна… Макар че не биваше. Моля ви, разкажете на Джейни. Предайте й, че много съжалявам, че я излъгах. Дори се чувствайте свободна да го разказвате, на когото си искате — поощрявам я аз, сякаш без моето разрешение нямаше да хукне из квартала да разправя най-пикантната история на Мейпъл Хил Роуд след случая, когато две съседски семейства си размениха партньорите. Жените си останаха в домовете, а мъжете само прекосиха улицата — безболезнена промяна. Тогава тръгна шегата, че единият съпруг заменил неудобното си канапе с големи силиконови гърди. Понечвам да й кажа кой е бащата, защото съм сигурна, че умира да попита, но решавам, че първо трябва да кажа на Конрад.

— Е, това е невероятна новина! — заявява тя с поглед, който ми казва, че още не може да реши дали би трябвало да се срамувам, или много да се гордея. След още една освобождаваща секунда решавам, че нейното мнение няма никакво значение. Защото наистина съм горда.

Докато потегляме, се усмихвам на себе си и поклащам глава, защото си мисля какво би казала само ако знаеше откъде тръгна цялата история. Точно оттук, от втория етаж, от нейното собствено легло.

— Какво ти е толкова смешно? — пита ме Кърби. Нищо не му убягва на това момиче.

— О, не знам точно… Просто ми стана страшно приятно.

— Че така разтърси целия й свят ли?

— Да — потвърждавам аз. — И то само, защото й казах, че си моя дъщеря. Само заради истината.

— Приеми го като тренировка — съветва ме Кърби.

— Явно е така — съгласявам се аз.

— Ще го направим ли сега? — пита ме тя. — Ще отидем ли у тях, за да приключим с този въпрос?

— Още не е станало обяд.

— Е, да. Лошите новини се съобщават само следобед — иронизира ме Кърби.

— Това е добра новина — уточнявам аз.

— Как не — тя ми хвърля изкуствено сияеща усмивка.

— Разбира се. Аз съм дъщерята, която винаги е искал да има.

Тя се шегува, а на мен ми се иска да й кажа, че точно така се чувствам.