Емили Гифин
Там, където принадлежим (28)

28.
Мариан

Когато той се връща на масата с чайовете ни, аз вече съм кълбо от нерви. Като поемам чашата си, забелязвам (а може би те също), че ръцете ми треперят. Главата ми се мае, облива ме пот, гади ми се и едва си поемам дъх.

— Е, как си? — започвам аз и се мразя заради избора на толкова абсурдно незначително любезно начало на разговора ни. С периферното си зрение забелязвам, че Кърби ме поглежда с отвращение.

— Хм. Добре — кратко отговаря Конрад. — А ти?

— Добре — повтарям аз. — Много добре.

— Страхотно — той повдига пластмасовото капаче на чашата си, за да провери как върви запарването на чая, и бързо го захлупва отново. — Разбирам, че постигаш големи успехи — продължава той, без да ме поглежда. — Не съм гледал сериала ти, но съм сигурен, че е много добър. Поздравления.

Допусках, че знае нещо за кариерата ми, но съм изненадана, че подхваща тази тема.

— Благодаря — казвам аз и свеждам поглед към ръцете си на масата. — А ти с какво се занимаваш?

— С това-онова.

— О — започвам да кимам прекалено енергично, предвид факта, че не бе казал нищо конкретно.

— Имаш предвид какво работя ли? — пита той и все така отбягва погледа ми.

— Всъщност, да — отвръщам аз.

— Тогава да беше попитала точно това.

— Е, добре — кимвам и кракът ми започва да подскача под масата. — Какво работиш?

— Работя в един бар — обяснява той. Продължавам да кимам, но вече усмихната.

— А ти какво очакваше?

— Какво искаш да кажеш? — учудвам се аз, макар че добре знам какво има предвид.

— Виж, Мариан. За какво е всичко това? — погледите ни се срещат. Дланите ме засърбяват. Всичко започва да ме сърби, всеки сантиметър от тялото ми, а главата ми се мае от емоционалното напрежение. За миг ми се струва, че отново сме на осемнайсет, после се осъзнавам и се сещам, че не ние, а тя е на осемнайсет. И освен всичко случило се някога, това е най-трудната част. Фактът, че тя ме наблюдава и очаква да се опитам да поправя нещо, което всъщност е непоправимо. Поне в по-голямата си част. А може би изобщо. Но със сигурност не на тази маса, на чаша чай.

— Приятно ми е да те видя. Но всъщност… защо си тук? — отново пита той, след като не успявам да отговоря на предишния въпрос.

Поглеждам го, събирам всички сили, чудя се как не се е досетил вече. Възрастта й не му ли подсказва нещо. Присъствието й на масата. Ами очите й. Поглеждам я и забелязвам, че е ядосана, явно си мисли, че достатъчно е чакала осемнайсет години за това. Облизвам устни. Гърлото ми е стегнато, пресъхнало и отпивам глътка чай, но горещата течност опарва устните ми.

— Тук го правят горещ — поклаща глава той. — Трябваше да те предупредя.

— Няма нищо — отвръщам с дрезгав глас.

И след малко, след две мъчителни вдишвания, се чувам как започвам да редя несвързани извинения и обяснения, а двамата ме зяпват — той смаян, а тя потресена от нервната развалина, която вижда в майка си.

Онзи ден, когато бяхме у вас… Последния път, когато те видях… излъгах те… бях уплашена… сгреших… съжалявам, че така и не ти казах… бях бременна… И после я родих… Но я дадох за осиновяване… Мислех, че това е правилното решение… Въпреки това трябваше да ти кажа… Толкова съжалявам.

— Чакай, чакай — казва той, след като аз внезапно млъквам. — Как така си била бременна?

— Бях бременна — повтарям автоматично аз. — Казах ти, че не съм… онзи ден у вас…, но всъщност… бях.

— Разбрала си по-късно ли? — недоумяващо присвива очи той.

— Разбрах още тогава — признавам аз. — Още там, в банята. У вас. Тестът беше положителен. Но ти казах, че, е отрицателен. Аз… те излъгах.

— Но защо трябваше да го правиш? — моментално изстрелва той.

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Бях уплашена.

Той кимва, но явно не приема това обяснение за логично.

— Значи си родила детето?

— Да. Но после я дадох за осиновяване. Мислех, че така ще е най-добре… тъй като бяхме толкова млади…

— Ние ли? — прекъсва ме той. — Ние не знаехме, че си бременна — лицето му е обтегнато, думите му режат.

— Знам — гласът ми заглъхва. — Съжалявам.

— А, да. Вече го каза.

— Наистина. Съжалявам — клатя отчаяно глава, притварям очи.

— И кой я е осиновил? Къде е тя сега?

Притаявам дъх, защото осъзнавам, изпълнена с ужас, че той все още не е направил връзката. В следващия миг погледът му попада на нея и виждам, че това най-после се случва. Всичко го връхлита изведнъж.

— Мамка му. Значи ти си…? — прошепва той.

— Да — заявява Кърби със съвършено, царствено самообладание. — Аз съм тя.

— Моето дете? — той вперва поглед в очите й. В своите очи.

— Точно така. Да — отвръща тя.

Без да отмества поглед от нея, той клати глава напълно поразен, а аз не спирам да сипя извиненията си към тях, двамата.