Емили Гифин
Там, където принадлежим (16)

16.
Мариан

В понеделник сутринта, още в първите минути на работния ден, Анджела Ривърс нахлува в кабинета ми така драматично, както вероятно не е играла никога в цялата си кариера, дори в сцената, когато открива, че приятелят й има любовна връзка с бившата си. За няколко секунди осъзнавам, че няма нищо случайно.

— Той я чука — тя произнася тези думи, разгръщайки пълния си актьорски потенциал от нещастно хлипане до маниакална ярост. Очите й са зачервени, кожата й е на петна, веднага забелязвам, че има драстична промяна във великолепната й, дълга червена коса — запазената й марка. Не само, че цветът е избледнял и силно напомня на оранжевото на Синди Лоупър, но като захлупва лице в дланите си, виждам, че на тила й липсва цял кичур, който тя (или някоя злонамерена фризьорка) е отскубнала. Трескаво започвам да търся подходящи думи да я успокоя и как да включа този епизод в сюжета.

Тя повтаря репликата си, а аз се чудя защо ли не мога да взема думите й насериозно. Дали не съм прекалено егоцентрична и ме вълнува само как този обрат в събитията (и в прическата й) би се отразил на сценария ми? Или просто ми се струва, че това е само представление. Забелязвам, че в тази скръбна тирада липсват сълзите.

— Кой кого чука? — повишавам тон аз. Хвърлям поглед към коридора с надеждата, че никой не ме е чул, за разлика от Анджела, която се надява тъкмо на обратното. След като две от асистентките надзъртат в стаята, а Анджела още се бави с отговора, ставам, заобикалям я и затварям вратата.

— Деймиън — изстрелва тя. — Трябваше да се досетя и да не се доверявам на човек, чието име е синоним на Сатана!

— Какво? — питам объркана аз.

— Деймиън Торн, не помниш ли? В „Поличбата“ — обяснява ми тя, сякаш съм някаква глупачка, щом веднага не правя връзка между името на актьора и франчайза на филма на ужасите от седемдесетте. — Не мога да работя с него.

Гледам я смаяна и се опитвам да осмисля мащаба на ситуацията. След Анджела Деймиън е втората ни най-важна находка, определен като „новото голямо откритие“ от холивудския блог „Хайп Машин“ и наскоро включен в класацията „50-те най-красиви“ на списание „Пийпъл“. С други думи, най-добре ще е да се разбере с него. А после си спомням какво каза Джинел в заседателната зала и се моля слуховете да не са верни, дано не чука третата ни най-важна актриса Кари Ингланд.

— Просто не мога да повярвам, че ме е лъгал — хленчи тя. — И то с нея. Знае колко ненавиждам Кари!

Точно така. Всички знаем колко мрази Кари, дори преди тази разправия, макар че никой не знае точно защо. Кари е една от най-милите, изпълнителни, сговорчиви актриси, с които някога съм работила — какво противоречие. А може би точно това предизвиква Анджела, фактът, че всички постоянно разправят колко е прекрасна Кари — вътрешно и външно. Може би дълбоко в себе си Анджела знае, че има предвид само половината равенство. А може би започва да осъзнава, че това вече има най-малко значение. Но едва ли.

Преди да схвана същността на тази драматична ситуация, Анджела поклаща глава, сключва ръце в скута си и изиграва достойна за Оскар и за поколенията многострадална сцена.

— Съжалявам, Мариан, но напускам.

— Не. Само се успокой — започвам аз, вече завладяна от паника.

Този съвет сякаш я разпалва още повече и тя става, мята съсипаната си коса на една страна и заявява:

— Няма да работя с тях. С нито един от тях. Напускам. Освен ако… — поглежда ме с безупречна преценка за точния момент, сякаш е в кадър. — Освен ако не ги уволниш.

— Да уволня Деймиън и Кари? — смайвам се аз.

— Да. И двамата — замисля се за секунда и додава: — Или поне нея.

Фиксира ме с поглед, предизвиква ме да направя каквото иска и тогава осъзнавам, че това е истинската причина за посещението й.

— Те имат договори — напомням й аз и пресмятам наум колко ще излезе да изплатим обезщетението на Кари и да й намерим заместничка.

Това е възможно, естествено, но въпросът е принципен. Би било абсурдно да се допусне една актриса с главна роля в сериала да изгони друга — това би се превърнало в прецедент, в знак, че Анджела е истинският директор на продукцията. Аз бих загубила напълно контрол и уважение.

— Просто не мога да го направя — заявявам аз.

— Е, тогава аз напускам — отсича тя и се обръща да си тръгне.

— Чакай. Чакай! Да повикаме Стандиш — предлагам аз. — Да бъдем разумни.

— Аз съм разумна — сопва се тя. — Нима реакцията ми към тази нелоялност е неразумна? Ти била ли си мамена някога?

— Не си спомням — отвръщам аз и за секунда ми дожалява за нея.

— Е, тогава няма как да знаеш как се чувствам.

— Но тази продукция ти гради кариера — хващам се аз за най-доброто, с което разполагам: егото. — Ти си изгряваща звезда. Номинирана си за Наградата на публиката. Всичко, което си градила досега, ще рухне, ако постъпиш така неразумно.

— Това не е неразумна стъпка — възмутено казва тя. — Така се чувствам. Просто съм вярна на себе си. Избирам сърцето пред славата.

— Но няма да се възприеме по този начин. Ще изглежда като приумици на една дива.

И си е точно така.

— Дива ли? Аз не съм дива. Тя е дивата.

Въздишам и си мисля, че може би трябва да се захвана да пиша романи, за да не давам шанс на такива персонажи.

— Да знаеш, че вината е твоя! — гледа ме злобно тя.

— Моя ли? — учудвам се аз.

— На сценаристите — уточнява, но размахва пръст към мен. — Вие ги натикахте заедно в леглото. Казах ти, че е лоша идея.

— Каза ми, че не състоятелно за героя на Деймиън. Не че това те притесняваше — уточних аз.

— И все пак — настоява тя, — предупредих те.

— Добре. Виж. Нека се обадим на Стандиш — повтарям аз, завъртам стола си и натискам бутона за бързо набиране. Когато той вдига, снишавам глас.

— Хм. Аз съм. Здрасти. Може ли да дойдеш тук, моля те?

— Точно сега ли? — промърморва той.

— Спешно е! — изкрещява Анджела през рамото ми.

— По дяволите. Това да не е Ривърс? — пита Питър. — Чух, че е в сградата.

— Ъх-м — отвръщам аз.

— Кажи ми, че нямаме случая Чарли Шийн?

— Хм, да. Би ли дошъл тук, моля те?

— Да. Идвам веднага — казва той със същата смесица от раздразнение и притеснение, каквато изпитвам и аз. И двамата усещаме как това шоу се пропуква, точно когато бъдещето му е под въпрос.

Затварям и поглеждам към Анджела.

— Идва — съобщавам аз.

— Как върви между вас, двамата? — подхвърля тя.

— Страхотно — лъжа аз и се чудя дали всички знаят, че имаме проблеми.

След минута Питър пристига със сексапилното си спокойствие и компетентност. Настанява се до Анджела и започва кротко да й обяснява притесненията си, а тя повтаря почти същата тирада за Кари, заедно с настояването си да бъде уволнена от продукцията.

Когато млъква, той намира точните думи да я утеши.

— Покажи, че си по-голямата личност — подканва я той. — Покажи им какъв професионалист си.

— Наистина съм професионалист — подсмърча тя.

— Знам — той кимва окуражително и после поглежда часовника си. — Извинете, дами. Но имам среща.

— Аз също трябва да тръгвам — уведомява ни Анджела. — Все пак, благодаря, господин Стандиш. Много, много ви благодаря. За мнението ви.

— Питър — подсказва й той със снизходителна усмивка, която, съдейки по кадифения й поглед, тя схваща по друг начин.

— Благодаря, Питър. Даде ми много материал за размисъл.

— Супер — отвръща той. — Ще се чуем, става ли?

Тя се усмихва, отмята накълцаната коса от лицето си и изгуква за последен път:

— Ще очаквам с нетърпение.

Когато затваря врата след себе си, завъртам очи.

— Невероятно.

— О, всичко е съвсем вероятно — свива вежди Питър. — Тя си е откачена, заблудена актриса. Всички са такива. А какъв беше този вид на Пипи Дългото чорапче? Какво се е случило?

— Не знам. Не стигнах до това.

— Ще се успокои — заявява той и клати глава.

— А ако не успее? — тревожа се аз. — Ще изпълним ли желанието й да освободим Кари?

— Ти сериозно ли? — смайва се Питър. — Да не искаш да загубиш влияние пред всички в продукцията? Включително пред останалите сценаристи, актьори и целия снимачен екип?

— Знам, знам — замислям се дали вече не съм загубила авторитета си пред него. — Просто питам.

— Не, по дяволите. Все пак да я държим под око. Внимателно следи ситуацията. Може да се обърне в наша полза. Гледай да включиш Анита в рекламата, за да имаме готовност. Освен това се обади на агента й от Си Ей Ей и го предупреди да я обуздаят, преди да ни е извъртяла някой номер.

— Да. Моето момиче Дженифър Перос от „Ас Уикли“ току-що ми изпрати съобщение — поглеждам аз към екрана.

— Истинска катастрофа — той поклаща глава и изпуква кокалчетата на ръцете си.

— Да — въздъхвам аз. — Така е. Питър ме поглежда през бюрото.

— Липсваш ми — казва той. — Но може би така е по-добре. Малко дистанциране.

Кимвам и се преструвам, че се съгласявам с него, а така ми се иска да му се хвърля на врата и да заровя лице в рамото му.

— И двамата имаме много неща да си изясняваме — продължава той. — В главите си.

Иска ми се да го попитам той какво точно има да изяснява. Чувствата си към мен, миналото ми или нашето бъдеще? Но се страхувам от отговора. Страхувам се, че ще ми каже, че всичко това е сложно, неизбежно свързано. Или просто би ме успокоил, както успокои нашата звезда.

 

 

Вечерта, когато се прибирам вкъщи, намирам пакет. Виждам, че е от Кърби. Адресът й от Сейнт Луис е написан спретнато в горния ляв ъгъл. Не мога да си представя какво може да съдържа, но сърцето ми се свива, когато прерязвам връвчицата и вътре откривам всички дрехи, които й купих, все още с етикетите. Обувките са недокоснати, стоят внимателно прибрани в твърдата тъмносиня кутия на „Прада“. Най-отдолу намирам бележка, написана с толкова ситни букви, че се налага да си взема очилата за четене.

Скъпа Мариан,

Благодаря още веднъж, че ми позволи да остана в дома ти, когато дойдох в Ню Йорк, както и за самолетния билет, който ми купи. Беше много мило от твоя страна. Беше мило и това, че ме заведе на работното си място. Беше забавно и с нетърпение очаквам да гледам новия сезон на сериала. (Особено Шаба. Ха!) Както виждаш, връщам дрехите, които ми купи. Наистина оценявам жеста ти и всичко останало, но не е редно да ги задържа. Прекалено скъп подарък са, а освен това не са съвсем в моя стил. Надявам се, ще ме разбереш. Още веднъж благодаря за всичко.

Поздрави,

Кърби К. Роуз

Прочитам я отново и забелязвам, че не споменава нищо за Конрад. Нито че се радва, че сме се срещнали. С нищо не подсказва, че сме нещо друго, освен познати. Сгъвам листа и го слагам в най-горното чекмедже на скрина си при снимката на Конрад и осъзнавам, че това е всичко, което имам от нея. Сърцето ми се изпълва със срам, че знам толкова малко за нея. Че не я снимах нито веднъж, докато беше тук. Че изобщо реших, че е добра идея да й купя такива подаръци, още преди да й кажа истината. Питър е прав — тайните и лъжите са всъщност едно и също нещо. В много отношения моят живот е една голяма, гигантска лъжа.

Тогава, преди да имам време да размисля, вдигам телефона и й се обаждам и се надявам, че ще вдигне.

Така и става. Звучи изненадано, което само затвърждава вината ми.

— Здрасти, Кърби — започвам аз. — Обажда се Мариан.

— Знам — отвръща тя. — Здрасти.

— Получих пратката — продължавам аз.

— Да. Дано не ти се струва грубо. Наистина оценявам жеста и всичко… просто аз…

Едва сдържам сълзите си.

— Кърби. Не. Разбира се. Но съжалявам.

— Съжаляваш? За какво? — усещам, че това е по-скоро проверка, отколкото въпрос.

— Че те водих по магазините. Когато имахме толкова по-важни неща да правим. Да говорим. Откровено казано, и аз не знам какво ми стана. Аз просто… опитвах се да намеря утеха в нещо — въздъхвам аз и се чудя какво ли говори за мен фактът, че търся утеха в „Барнис“. — Това наистина беше лоша идея.

— Да — чувам тихия й глас и долавям, че току-що съм казала онова, което трябва. Най-сетне.

— Бях толкова… ужасена — признавам аз.

— Знам. Аз също.

— И все още съм — добавям аз, завладяна от облекчение, не само защото й казах истината за случилото се, но и защото бях откровена за чувствата си. Донякъде това е дори още по-голяма стъпка. В известен смисъл, това, изглежда, е нашият първи момент на истинско откровение.

Замълчаваме за няколко секунди, после тя се покашля и казва:

— И… оттук накъде?

— Не знам — промълвих аз. — Но се надявам, че можем да го решим заедно.

— Да — съгласява се тя. — Аз също.