Емили Гифин
Там, където принадлежим (13)

13.
Кърби

— Искаш ли? — пита ме господин Тъли и побутва към мен отворена кутия понички, докато дояжда една и се заема със следващата. Използвам посещението в кабинета му като оправдание да пропусна часа по физкултура под предлог, че ще обсъждаме плановете ми за колежа, които изобщо не сме споменали още. — От „Рей“ са. Трепачи.

Поклащам глава и му казвам, че понички с пудра захар създават много проблеми, особено когато си издокаран в червено. А и защо тук винаги е пълно със сладкиши, питам аз и си разсъждавам на глас: може би жест от благодарни родители? Подкупи от ученици? Влюбени секретарки? Той се разсмива, изглежда много по-готин от обичайно. После отмята назад глава, засилва се и отхапва огромен залък и навсякъде се разхвърчава пудра захар. Облизва палеца си и докато се взирам в устните му, представям си как се целува. Не с мен — това не е по моята част, — а с друг тип момиче, кикотещо се, едрогърдо, част от момичешко общество. Надявам се обаче, че е имал по-добър вкус в колежа или поне сега, затова преминавам на стройна брюнетка, интелектуалка. После присвивам очи и се вглеждам в часа на монитора му. Остават само двайсет минути от часа.

— Всъщност — започвам аз и се пресягам към бюрото му, за да тупна клатещата се глава на едно почти маниашки ухилено човече — царевичко, емблема на бейзболния отбор на Небраска. — Имам новини за теб.

— Най-после си научила квадратните уравнения? — намигва ми той. — Защото това наистина ще е голяма работа.

— Ха. Не. И не е хубаво да се подиграваш на нечии академични неудачи — отвръщам аз. — Искам да кажа, че заради това може да стигна до по-сериозна терапия по-нататък в живота. Личният ми ментор да ме нарича глупава.

— Глупава? Не — поправя ме той. — Просто толкова инатлива, че отказва да учи, хммм… да — той ме посочва драматично и се хили.

— Както и да е — прекъсвам темата с махване на ръката. — Това няма нищо общо с математиката. Има, общо с мястото, където ходих миналата седмица.

Той поглежда към тавана, все още ухилен, сякаш се опитва да измисли нещо смешно и в това време Скутър Банкс изниква на прозореца, после отваря вратата, подава глава и изревава:

— Опа! Господин Ти! Май нещо ста’а тука?

— И сега от мен се очаква да попитам: „К’во ста’а, шефе?“.

— С теб к’во ста’а, шефе? — избухва в смях Скутър.

— Връщай се в час, Скутър — махва му господин Тъли.

Скутър се отдалечава по коридора, но не спира да се кикоти.

— Какъв тъпанар — завъртам очи аз.

— Забележителен речник — ухилва се господин Тъли. — Виждаш ли? Определено не си глупава.

Усмихвам се и си мисля, че часовете по САТ не са отишли напразно.

— Та, значи, срещнах се с родната си майка. Прекарахме заедно един дълъг уикенд. Открих я в Ню Йорк. Отидох там. Съвсем сама.

Господин Тъли изсвирва с уста, после ме поглежда с онзи негов поглед, който ми се иска да затворя в буркан и да запазя завинаги. В него откривам истинско уважение. Изглежда впечатлен и заинтригуван и макар да знам, че ме харесва, за пръв път ми го показва. Подканя ме да продължа и аз му разказвам цялата история от обаждането ми в агенцията преди шест седмици, пътуването с автобуса до Ню Йорк, та чак до среднощното почукване на вратата й.

— Леле боже — възкликва той. После го повтаря още два пъти.

Ухилвам се и му разказвам всичко за Мариан и за живота й. Той ме слуша много по-внимателно от Белинда и сестра ми. Така си и знаех и ми задава първия си въпрос тихо, замислено.

— Мислиш ли, че си приличате?

— Физически ли? — питам аз.

Той кимва, казва, че можем да започнем с това и аз му обяснявам, че не е трудно да се отгатне, че сме роднини. Имаме еднакви фигури. И еднакво големи уши. Аз се усмихвам и пламвам.

— А тук? В това приличате ли си? — господин Тъли се удря с юмрук в гърдите.

Този въпрос от устата на някой друг, както и жестът биха ме подразнили, но той е супер готин и му е разрешено.

— Не точно, не… Може би съвсем мъничко — отвръщам аз.

— Как така?

— Трудно ми е да го обясня — повдигам рамене. — Тя е по-умна от мен. По-предприемчива — смея се аз и додавам: — Това е сравнението на века.

— Не знам, тя може и да е по-предприемчива, но се съмнявам, че е по-умна. Все пак си й дъщеря. А ти си много умна, наистина.

— Да бе. Вие го казвате.

— Казва го резултатът ти от теста. Кажи още нещо.

— Не знам точно. Изглежда някак затворена. Като мен. Но умее да общува с хората — и си спомням как се държеше в студиото. — Сякаш винаги знае какво точно да каже и да направи… И е уверена…

— Това добро качество ли е?

— Ами да. Не се оплита като мен.

— Ти не се оплиташ.

— Ами. И още как.

— Просто така ти се струва. За тийнейджър ти си много… уравновесена.

— Каквото и да означава това.

— Означава, че думите ти ми подсказват, че имаш още нещо общо с рождената си майка.

— Не. Тя е съвършена — поклащам глава аз. — Косата, кожата, дрехите. Жилището й. Всичко е перфектно, изискано. Абсолютно всичко.

— Явно доста работа е паднала.

— Не и за нея.

— Е, тогава ми звучи малко отегчително? — заявява господин Тъли.

— Е, аз не съм. Това поне е сигурно — повдигам рамене и си мисля за дрехите, които ми купи, но още не съм облякла. За малко да му кажа, но не искам да определям с думи обзелите ме чувства, че се опита да ме подкупи заради лъжата, която е изрекла. Като например: „Хей, извинявай, ама баща ти не знае, че съществуваш. Ти по-добре вземи да пробваш тези обувки на «Прада».“

— Какво има? — поглежда ме господин Тъли. Странно е, че го прави — че ме пита какво мисля точно в момента, в който ме тревожи нещо сериозно.

Преглъщам, свеждам поглед към ръцете си и решавам да му поднеса и част от неприятните факти.

— Ами, оказва се, че… Тя не е казала на никого за мен.

— На никого? — килва той глава.

Дори и да е шокиран, не го показва, а вместо това преминава директно на въпроса:

— Това как те накара да се почувстваш?

— Не знам. Като че ли ме изненада.

— Нарани ли чувствата ти?

— Малко — признавам аз и бързам да добавя: — Но какво пък. Голяма работа.

— Значи биологичният ти баща не знае за теб? — пита господин Тъли.

— Не — клатя глава аз и усещам, че лицето ми пламва, сякаш това говори нещо за мен, а не за нея. — Изобщо не му е казала, че е бременна.

— Знам. Шокиращо е, нали? — подхвърлям, когато той запазва мълчание.

— Все пак съм училищен наставник — отвръща господин Тъли и изпуква кокалчетата на ръцете си. — Нищо не може да ме шокира.

— Е, де да беше имала и тя такъв наставник — въздъхвам аз. — Някога през деветдесетте.

— Това пък защо? — учудва се господин Тъли. — Иска ти се да е взела друго решение ли?

— Не — бързам да отрека аз. — Не казвам това. Просто ми се иска да му беше казала за мен.

— Разбира се, че ще го искаш — успокоява ме той.

— И знаеш ли какво? Мисля, че и тя го иска. И дори си мисля, че може би някой като теб би могъл да я убеди в това.

— Е, тогава — продължава господин Тъли — какво чакате вие, двете?

— Какво, какво? — не разбирам аз.

— Защо не го намериш? Както намери нея?

— Прекалено късно е — промълвявам аз, макар че предишната вечер бях прекарала още два часа в мрежата да го търся. — Най-малкото е късно да го правя с нея. Животът й е съвършен.

— Не е съвършен, Кърби — категорично отсича господин Тъли и в този момент интеркомът звънва. — И определено не е твърде късно.