Емили Гифин
Там, където принадлежим (17)

17.
Кърби

— Ще ти призная нещо — изчуруликва Белинда, докато си оправя бретона и си освежава червилото в огледалото за задно виждане. Току-що сме спрели на паркинга пред „Тиволи“, любимия ми киносалон в града. — Само не ме мрази.

Вдигам вежди, а тя продължава да се конти и си пръсва парфюм в свивките на ръката и на тила си.

— Искаш ли? — тя ми подава малкото шишенце „Глам Принсес“ на Вера Уанг, което държи в колата. Има си друго в училищното гардеробче и още едно в стаята си.

— Не, благодаря — отвръщам аз. — Така съм си добре. Какво има, Бел?

— Амиии. Взех, че поканих Джейк и Филип да дойдат с нас. И ето ги там! — писука тя и въодушевено посочва към двете момчета, които в този момент излизат от колата си.

— О, не. Не може да бъде — изстенвам аз и осъзнавам защо толкова настояваше да си сложа грим и се опита (неуспешно) да ме накара да облека една от нейните разголени летни рокли.

— Стига де! Виж ги само, Кърби. Не са ли страхотни! Само какви тела — личи си, че играят лакрос!

Присвивам очи и ги оглеждам. Само единият от тях прилича на атлет с широките си рамене и наперена походка. Другият е по-дребен, дори хилав и азиатец. Но независимо какви са, не искам да разговарям с нито един от тях. Скръствам ръце, поклащам глава и й казвам да ме откара вкъщи.

Белинда ми хвърля свиреп поглед, мушва ме с пръст в рамото и заявява:

— Изчезвай от колата, Кърби. Веднага. Идваш на тази среща, все едно дали искаш, или не.

В продължение на трийсетина секунди не помръдвам. Момчетата изчезват във входа на киното. Белинда се изпотява, после хленчи, после ме умолява. Поглеждам я с изпепеляващ поглед, тряскам вратата на колата, повличам се зад нея и й обещавам, че ще съжалява и че тази вечер ще бъде пълна катастрофа.

— Моля те, отпусни се малко, гледай позитивно — чурулика тя, докато се поглежда за последен път в огледалото, преди да стигнем касата.

— Джееейк! — провиква се тя, когато той и приятелят му се обръщат към нас. Тя се приближава към него с танцова стъпка, после се надига на пръсти и го целува по бузата. Не мога да не й призная, че го изигра страхотно. И все пак.

— Здрасти, Белинда! — поздравява я той и му хвърлям бърз поглед. Джейк е висок, мускулест, рус и хубав и не може да остане незабелязан. Явно добре го осъзнава. Издокарал се е с плътно прилепнала по тялото тениска, шапка с надпис „Чаминейд лакрос“ и очила „Рей Бан“ с огледални стъкла, а това не ми вдъхва никакво доверие.

Най-накрая, когато сваля очилата си след прегръдката с Белинда, която се постара да притисне гърди в тялото му, забелязвам мимолетен мръснишки, самодоволен блясък в погледа му, който приятелката ми умее да предизвиква в момчетата. Това е същият онзи „уредих се със свирка на паркинга на Тако Бел“ поглед на Ричи Хейуърт от миналото лято след краткото им усамотение на задната седалка на аудито на майка му. Изведнъж не ми се вярва, че Белинда се среща с него за първи път след запознанството им в мола, пък и не за първи път ми разправя измишльотини за момчетата, с които „се среща“. Изглежда ми странно. Понякога имам чувството, че преувеличава сексуалните си трепети, а в следващия миг усещам, че крие нещо от мен. Което ме кара да си мисля, че самата тя не е сигурна дали се гордее, или се срамува от авантюрите си.

Поне този Джейк демонстрира известно възпитание, което качва нивото от предишните й. Бърза да ме представи на приятеля си и ме изненадва, че помни името ми и не се налага Белинда да му подсказва.

Филип кимва и ми се усмихва заговорнически. Изведнъж имам усещането, че той гледа с насмешка на тази среща и че, също като мен, е докаран там отнемай къде, но не е толкова бесен, колкото мен. В този момент решавам, че всъщност е много приятен с матовата си кожа и въздългата си лъскава черна коса.

— Разбрах, че не обичаш филми с кръв и насилие — поглежда ме той с иронична усмивка.

— Така е. Не си падам по демонстративното насилие — отвръщам аз и не успявам да прикрия киселото си настроение.

— Е, и аз наложих вето върху демонстративния секс — вдига вежди Филип и се обръща да погледне отдадените на милувки Джейк и Белинда. — Но явно не са го запомнили.

Разсмивам се и решавам да му дам шанс, по-скоро да дам шанс на вечерта. Тръгваме след Джейк и Белинда и четиримата влизаме в киносалона. След като проверяват билетите ни и ги скъсват на половина, Белинда взима парченцата от Джейк и ги пъхва в задния джоб на опънатите си бели джинси. Хвърля ми поглед през рамо и ми смигва, сякаш ми казва: „Само да мине балът и всичко това ще е само спомен.“

— Какво ще гледаме? — пита Белинда и поглежда към Филип.

— Някакъв бразилски филм — отговаря той.

— Надявам се, дами, че сте добре с испанския — гръмко се изхилва Джейк.

— Португалски, пич — поправя го Филип. — А и е със субтитри, тъпчо.

Усмихвам се и пиша още една точка на Филип.

— Субтитри? — мръщи се Белинда.

Джейк поклаща глава, обръща се и плясва Филип по рамото с такава сила, че той едва запазва равновесие.

— Иха, Кърби. Момчето се опитва да се прави на умник, за да те впечатли.

— Аз съм си умник — заявява ухилено Филип. — Опитвам се да ти помогна ти да изглеждаш по-умен. Ама на теб явно хич не ти пука.

— Зарежи, пич — Джейк прекратява спора. — Някой иска ли пуканки?

Отказвам му и благодаря, но Белинда приема с удоволствие, което знам, че го прави само защото иска закачките да започнат веднага. Известни са ми всичките й номера. Когато тя и Джейк се нареждат на опашката на щанда, Филип ме поглежда внимателно, усмихва ми се и ме пита:

— Сигурна ли си, че не искаш нищо?

— Благодаря, не — поклащам глава. В опит да завържа разговор подхвърлям: — Значи и теб те излъгаха да дойдеш?

— Не, донякъде беше и по мое желание — смее се той. — Джейк ми показа твоя снимка… Така се съгласих.

Усещам, че пламвам, защото комплиментът ми звучи искрено.

— Но съжалявам, че ти не си тук по свой избор — додава той.

— Не. Не исках да кажа това — оправдавам се аз, припомняйки си какво ми прочете Белинда веднъж от едно списание. — Момчетата също имат чувства.

— Ти в кой клас си? — питам аз, за да поддържам разговора.

— Последен. Ти също, нали?

Кимвам и той ми задава следващия неизбежен въпрос за колежа, който съм избрала.

— Не съм решила още — промърморвам аз.

— Изглежда, не бързаш много, а? — смее се той. — Към кои си се насочила?

— Мисури — отсичам аз. — Или нищо. Сигурно ще остана с нищо.

Вместо веднага да ме зачеркне като потенциален провал, той се вглежда в мен с любопитство.

— И защо така?

— Не знам — свивам рамене аз. — Идеята да постъпя в колеж с половината от випуска от гимназията не ми допада.

— Напълно те разбирам — поклаща глава той и после ме пита защо не пробвам някъде извън щата.

— Заради парите — откровено признавам аз. — Родителите ми не могат да си го позволят. А аз не съм от онези, които ще седнат да се борят за стипендия.

Той кимва и не долавям укор. На свой ред го питам той къде ще продължи.

— В Бръшляновата лига?

— Аз съм половин кореец — разсмива се той. — Оценките ми по математика са пълен провал. Не свиря на чело, не играя шах.

— Нямах предвид това — притеснено смотолевям аз и осъзнавам, че съм го вкарала в стереотипа. Всъщност се подведох по факта, че учи в „Чаминейд“ и гледа различни филми.

— Шегувам се — и той ми хвърля поглед, с който ми показва, че не се е засегнал. — Ще продължа в Колорадо.

— Супер — възкликвам аз.

— Да. Аз съм от Денвър. Преместихме се тук преди шест години заради работата на баща ми. Той е инженер в „Боинг“.

— Значи там ти харесва повече?

— Да. Страхотно е. Обичам водата и планините и просто да съм сред природата.

— А това лято? — чудя се дали си е намерил работа, или пък е едно от онези разглезени момчета от Клейтън, които по цяло лято се мотаят по клубовете и правят купони в луксозните вили на родителите си на езерото в планината Озарк.

— Отивам в Аляска — обявява той и лицето му грейва. — Приет съм като стажант по студентските програми на ЮНАВКО^[1]. В обсерватория „Плейт Баундари“.

Питам го какво е това и той ми обяснява, че е организацията, която поставя джипиес станциите за проследяване на деформациите на Тихия океан и Северноамериканската тектонична плоча.

— Супер — повтарям аз, прекалено объркана от отговора му, за да задавам допълнителни въпроси.

— Да. И аз съм супер мотивиран. Мой приятел беше миналата година и каза, че пада доста работа. Използват апаратури, обикалят с хеликоптери и мъкнат тежко оборудване. — Той издува несъществуващия си бицепс и продължава: — Трябва да се напомпам малко за гаджетата в колежа, нали така?

— Тогава защо просто не станеш хамалин? Няма ли да ти е по-лесно?

Той се смее.

— Шегувам се. Това звучи направо страхотно.

— Да. Въпреки тежката работа, която се очертава, ще мога да пътувам и до отдалечени кътчета в Аляска и да науча повече за геологията и геофизиката. — Той ми се усмихва свенливо и добавя: — Чух, че е дяволски красиво.

Поглеждам го и изпитвам същото усещане в гърдите си, каквото долових на разходката по Пето авеню, в „Гугенхайм“ и в заседателната зала на сценаристите. Усещането, че знам толкова малко за света. И може би съвсем мъничко вълнение, че животът предлага интересни възможности.

След секунди отново сме с Джейк и Белинда, която е понесла огромна кутия пуканки, плик с ягодови бонбони „Туизлърс“ и кока-коли, толкова големи, че в тях като нищо може да се удави катерица. Белинда явно се е вслушала в съвета: „Момчетата не харесват момичета, които ядат само салати.“

Влизаме в почти празния киносалон. Филип води колоната нагоре по стълбите и избира да седнем на първия ред на балкона. Сядам до него, Белинда до мен, Джейк от другата й страна. Ние продължаваме да обсъждаме пътуването му до Аляска и междувременно дочувам част от разговора на Белинда и Джейк за достойнствата на разни сладкиши, продавани в киното, и осъзнавам, че до този момент нашата неофициална среща върви далеч по-приятно от тяхната — планираната.

— Ами ти? — пита ме Филип. — Имаш ли вече някакви планове за лятото?

— Ще си стоя в Луис. Ще работя в „Шнъкс“ — обяснявам аз и ми се приисква да можех да разкажа нещо по-интересно и тогава се сещам, че имам какво да предложа. — Тъкмо се върнах от Ню Йорк и наистина беше приятно.

— Супер. Какво прави там? — Той ме наблюдава така внимателно, че усещам странен гъдел в стомаха си.

— Бях на гости на рождената си майка — отвръщам аз.

— Рождената ти майка?

— Да. Аз съм осиновена — пояснявам аз и осъзнавам, че използвам историята, за да се докарам по-интересна.

— О! Я виж ти — кима усмихнат той.

— Да. Току-що я открих. Обадих се в агенцията. Получих адреса й и заминах за Ню Йорк. За Манхатън — продължавам аз и усещам, че лицемерно се фукам с моята блестяща майка, след като й бях върнала скъпите дрехи, които ми купи. И въпреки това фактът си е факт — тя ми е рождена майка. И я намерих съвсем сама. И дори само тази част от разказа ми ме прави да изглеждам страшно интересна.

Естествено, Филип ме гледа с отворена уста, зейнал в усмивка от учудване, явно впечатлен. Точно така ме беше гледал и господин Тъли, но когато идва от страна на мой връстник, е съвсем различно, особено в затъмнен киносалон на среща — истинска, фалшива, сляпа или каквато и да е.

— Това е невероятно — заявява той.

— Да — казвам аз. — Тя е продуцент в телевизията.

Белинда дочува разговора ни, навежда се през мен и изсипва пуканки в скута ми.

— Майка й е страшно известна — информира тя Филип. — Знаеш ли сериала „Саут Секънд стрийт“?

— Чувал съм за него — кимва Филип.

— Той е на майка й! — обявява Белинда. Непоклатимата лоялност и възторг на Белинда ме разнежват. А може би и малко заради това, че ме накара да дойда тази вечер.

След няколко минути, когато светлините напълно угасват, рекламите приключват и филмът започва, Филип изважда очила с тъмни рамки от предния си джоб.

— Нищо не виждам — обяснява ми той, докато ги слага, и ми хвърля небрежна усмивка. Решавам, че му отиват.

— Е? — прошепва той. — Как ти се струва засега?

— Филмът ли? — питам аз.

— Не. Срещата — чувам тихия му смях.

— Засега — отвръщам аз и пак усещам онзи гъдел в стомаха си — мисля, че върви доста добре.