Нора Робъртс
Слава в смъртта (22)

22.

В таксито Надин отново се опита да позвъни на линка на Джулиън. Глупаво, каза си тя, защото знаеше, че ще се включи гласова поща, както при предишните й три опита. А линковете в стаята бяха на режим „Не ни безпокойте“.

Защо не бе предприела нещо по-рано, защо не бе последвала онази натрапчива тревога и не бе влязла обратно в офиса на Стейнбъргър или поне хванала такси за хотела няколко преки по-рано?

Защото искаше час по-скоро да стигне до студиото, да изгледа и редактира интервюто. Да се полюбува на трофея си. Да изтанцува танца на победата.

— Проклятие — промърмори тя, докато чувството за вина превръщаше тревогата в обсебващ страх.

За времето, в което се влачеха през уличните задръствания, Стейнбъргър можеше да убие Джулиън, да пийне нещо, да планира поклонението и да напише шибаното надгробно слово.

Глупаво, отново си помисли тя. Може би нямаше никаква опасност. Просто напрежение, което бе преминало от положителния стрес по време на интервюто в отрицателния, от който по дланите й избиваше пот, докато траеше това жалко подобие на пътуване с такси.

— Не можете ли да се проврете от тук? — попита тя.

Шофьорът продължи да барабани с пръсти по волана в такт с изнервящата музика, която кънтеше от тонколоните.

— Разбира се, госпожо. Само да задействам телепорта — ще преминем през този процеп и ще излезем на чисто.

— Проклятие — повтори тя и пъхна картата си, за да плати. — Ще продължа пеш от тук.

Надин изскочи от таксито, промъкна се между броните и стигна до тротоара, където пешеходците прииждаха като приливна вълна.

Заобикаляше, криволичеше, проклинаше невероятно красивите обувки с висок ток, които правеха бягането убийствено и които без колебание щеше да изхвърли. Проклинаше трафика в Ню Йорк, проклинаше туристите, които не се сещаха да се отдръпнат, проклинаше онова, което се опитваше да си внуши, че е плод на развинтеното й въображение.

Но продължаваше да тича.

 

 

В хотелската си стая, Джулиън бе захвърлил линка си на масата. Нямаше сили да стане и да го зареди. Не мислеше, че ще има сили и да влезе в джакузито. Чувстваше се толкова добре, докато просто седеше тук, изтегнат в креслото, пиеше вино и не мислеше за нищо. Просто за нищо.

Джоел се оказа прав, разбира се. Човек можеше да се довери на Джоел.

Той разчиташе на него сега, повече от всякога. Разумен човек, стабилен, добър в справянето с критични ситуации. Той бе този, който можеше да му даде съвет какво да прави.

Положението не му се струваше толкова ужасно, не и след две чаши вино и още една, която влизаше толкова гладко.

Все пак може би трябваше да поговори с Ив. Просто да й обясни всичко — е, не съвсем, защото беше толкова объркано, че не можеше да го обясни дори на самия себе си.

Но просто да поговори с нея, да й каже каквото си спомня.

Тя щеше да разбере. Знаеше го. Познаваше я.

Беше честна, смела и справедлива… и секси.

Джоел грешеше за нея, помисли си Джулиън, докато отпиваше и очите му, не съвсем същите като на Рурк, се затваряха. Тя нямаше да направи всичко, което е нужно, за да го прати в затвора. Целта не беше арест на всяка цена, не искаше… как се казваше, просто да окошари някого. Не, не и неговата Ив, помисли си той, докато умът и погледът му се замъгляваха.

Справедливост.

Но Джоел беше умен. Ако беше прав…

Джулиън не можеше да мисли за това сега. Мозъкът му бе толкова уморен. И трябваше да се довлече до джакузито. Нали бе обещал? Нали?

Странно, не можеше да си спомни съвсем ясно.

Бе пил твърде много. Трябваше да престане да се налива така. Но беше толкова разстроен, толкова нещастен и малко изплашен.

Край с виното, заповяда си той. Хубава, отпускаща гореща вана и малко музика. После може би щеше да се обади на Анди или на Марло, или на Кони. Не искаше да е сам. Искаше да поговори с жена.

Жените винаги изслушваха.

Опита се да стане. Мислеше да остави виното и да напълни ваната. „Пияница“, помисли си той, отвратен от себе си.

Решително се изправи на крака, олюля се, но успя да направи крачка.

Чашата политна от ръката му и се разби в масата, докато той се свличаше на земята.

 

 

Набрала инерция, почти сигурна, че целите й крака са в рани, Надин се втурна към рецепцията.

— Надин Фърст. Трябва ми началникът на охраната ви.

Жената зад бюрото се усмихна приветливо.

— Добър вечер, госпожо Фърст, и добре дошли отново. Мога ли да попитам за какво ви е нужна охрана?

— Слушайте, знаете, че съм в списъка на лицата, които можете да пускате до стаята на… господин Бирмингам.

Това беше самоличността, която Джулиън използваше, за да запазва личното си пространство.

— Да, госпожо Фърст, наистина сте в списъка с одобрени посетители на господин Бирмингам.

— Имам нужда от охранител, който да ме придружи до апартамента му.

— Някакъв проблем ли има?

— Ще има, ако не повикате охранител веднага.

— Момент, госпожо Фърст. Ще повикам управителката.

— Не ми трябва управителката. По дяволите! Изпрати някой от охраната или ти, Мари — прочете тя името на значката на администраторката, — и този хотел ще бъдете герои на съсипващ репортаж в „Сега“.

Тя се обърна и побягна към асансьорите.

Може би той беше там, прегърнал страстно поредното си завоевание, помисли си Надин, докато влизаше в асансьора. И просто щеше да се изложи. Щеше да му се стори забавно, реши тя, и вероятно щеше да я покани да се присъедини към купона, и то не на шега.

Хубаво щяха да се посмеят „Господи!“. Тя затвори очи, като се опитваше да възвърне обичайното си самообладание. „Дано е с жена, да се посмеем и това мъчително чувство на ужас и паника да се окаже резултат от твърде дълга работа свързана с престъпността. Виждам потенциални убийства навсякъде.“

Изскочи от асансьора и се затича към дъното на коридора, благодарна, че краката й вече не усещаха болка. Не обърна внимание на светещия надпис „Не ни безпокойте“, натисна звънеца и почука силно няколко пъти.

— Джулиън! Отвори вратата. Важно е. Надин е.

Не можеше да я чуе, разбира се, освен ако не включи интеркома, но тя продължи да вика, докато звънеше и удряше.

И с всяка секунда ужасът и паниката й нарастваха.

— Госпожо Фърст! — Управителката вървеше по коридора, придружавана от едър мъж в тъмен костюм. — Моля ви. Смущавате гостите ни.

— Ще бъдат доста по-смутени, ако не отворите тази врата.

— Госпожо Фърст, господин Бирмингам помоли никой да не го безпокои. Ако желаете да оставите съобщение, ще…

— Отворете проклетата врата!

— Ще наредя да ви изведат от тук. Ако с господин Бирмингам сте имали някаква разправия, това не е начинът да…

Надин тропна с изтръпналия си крак и предупредително присви очи.

— Опитайте се да ме изхвърлите и няма да си намерите работа и като управител на приют за кучета. Джулиън е в беда и вече може да е късно. Полицията идва насам. Отворете вратата, по дяволите! Ако няма нищо нередно, наредете да ме арестуват. Ако съм права и нещо се случи с Джулиън, защото отказвате да отворите вратата, ще направя всичко възможно да убедя лейтенант Далас да ви арестува в съучастничество в убийство.

Или думата убийство, или името на Ив накара управителката да застине.

— Не одобрявам заплахите. И бъдете сигурна, че ще повдигнем обвинения. — Кимна на охраната. Отвори. Сигурна съм, че господин Бирмингам също ще повдигне обвинения.

— Само побързайте. Побързайте!

— Ще ви помоля да се отдръпнете, госпожо. — Началникът на охраната пъхна универсалната си карта и леко отвори вратата. — Охрана — подвикна той.

Надин се сниши под ръката му и се промъкна вътре.

— Джулиън. — Втурна се в стаята и коленичи на пода до него. — Повикайте линейка!

Обърна го по гръб, докато охранителят проклинаше до нея. Но още докато търсеше пулс, Джулиън се раздвижи.

— Джулиън! Събуди се. Кажи нещо! Джулиън.

— Уморен съм — едва промълви той. — Много уморен.

— Джулиън, какво си взел? — Видя бутилката вино, счупената чаша. Какво сипа във виното?

— Вино. Сън.

— Не. Не заспивай!

— Да го повдигнем.

Надин поклати глава, отдръпна се назад и зашлеви шамар на Джулиън.

— Не заспивай!

Удари му още една плесница.

— Вървете си. Уморен съм. Зле ми е. Не исках да го направя.

— Не я докосвайте — сопна се тя на управителката, когато жената пристъпи към счупената чаша. — Не докосвайте нищо. Тази стая е местопрестъпление.

— Това е моя реплика. — Ив влезе, сложи ръка на рамото на Надин, докато проверяваше пулса на Джулиън, после повдигна клепача му, за да погледне зениците. — Свръхдоза. Карайте го да говори, изправете го, опитайте се да го накарате да направи няколко крачки. Рурк, започни да търсиш дрогата. Трябва да е някъде, където няма да бъде трудно да я открием. Има по-добри шансове, ако можем да кажем какво е взел. Прав беше, че е добре да взема принадлежностите за оглед. Спестих си слизане до долу. Вие — посочи към пребледнялата управителка — слезте долу и изпратете медицинския екип тук незабавно. И не се връщайте.

Избута жената през прага.

— Приспивателно до бутилките с вино. Опаковката е празна. От рецептата на Кей Ти Харис е. — Рурк погледна назад, докато Ив опаковаше бутилката. — Никоя хитрост не е излишна.

Тя донесе плик за доказателства.

— Запечатай се, ако ще докосваш нещо.

— Колко е зле? — попита Рурк, докато Надин и охранителят влачеха Джулиън из стаята, почти в безсъзнание.

— Пулсът му е слаб, едва се долавя, зениците му са огромни. Доста е зле, но щеше да си отиде, ако Надин не беше реагирала. Къде са медиците, по дяволите?

Ив решително се обърна и тръгна към Джулиън, почти долепи нос до неговия.

— Ходи, за бога! Не ми умирай, мамка му. Откъде взе хапчетата? Откъде взе виното?

Главата му клюмна, Ив я повдигна обратно.

— Не заспивай! — нареди тя, докато Рурк се приближи и пое тежестта му от Надин. — Приспивателно. — Хвърли поглед към Рурк. — „Сомнипоушън“.

Прецени възможностите, последва инстинкта си. И стовари юмрук в корема на Джулиън.

— Далас!

— Няма да пъхна пръсти в гърлото му, ако не се наложи.

Той се закашля, затаи дъх и се приведе. Тя го удари отново и се отдръпна назад, за да запази новите си ботуши, когато го видя да се превива одве. Джулиън повърна геройски.

— Прекрасно — промърмори Рурк.

— Това е един от начините за изпомпване на стомаха. Продължавайте да го карате да ходи.

Джулиън простена и леко залитна, докато тя опаковаше проба от повърнатото за лабораторията.

— Медиците идват — извика Надин.

— Крайно време беше. Заведете го в спалнята. Рурк, остани при него. Могат да се погрижат за него там, да не се мотаят на местопрестъплението.

Извади комуникатора си. Време бе да повика криминалистите. Когато медиците влязоха, посочи към вратата на спалнята, но поклати глава срещу Надин.

— Там не е за теб. Няма да бъде красиво, а и не искам все още да разговаря с теб, ако проговори. Рурк? Остани при него.

— Мислиш ли, че ще оживее? Помислих, че е мъртъв, когато най-сетне убедих онази задръстена кучка да отвори вратата.

— Мисля, че ще оживее. Знам, че ако ти беше пристигнала половин час по-късно, щеше да е мъртъв. Спаси му живота.

Надин изтри насълзените си очи.

— Не аз го накарах да повърне.

— Аз оказвам такова въздействие върху хората.

Подсмърчайки, Надин си намери място за сядане и свали съсипаните си обувки.

— Дали ще мога да си поръчам питие, истинско питие? От румсървис.

— Няма проблем. Стига да не пиеш нищо от тук.

Надин се придвижи до линка, накуцвайки.

— Да. Искам мартини, сухо като Сахара, с три маслини. И го искам веднага.

Отново седна.

— Как Стейнбъргър го е накарал да вземе хапчетата?

— Да се надяваме, че Джулиън ще може да ни каже. Излезли са ти няколко мазола — забеляза Ив.

Надин направи гримаса и продължи да разтрива ходилата си.

— Млъкни.

— Тъй като са получени при работа за полицията, ще видим дали медиците имат нещо за тях.

Докато Ив говореше, един от медиците излезе от спалнята.

— Статус?

— Напълно изчистен. В съзнание е, чувства се като парцал, но се стабилизира. Включихме го на системи, вливаме му течности. Не иска да отиде в болница.

Ив извърна глава, когато Пийбоди влезе с двама униформени. Махна с ръка към Надин и отново се обърна към медицинското лице.

— Налага ли се?

— Изгълтал е цяла опаковка приспивателни с кабернето си или каквото е пил, нуждае се от помощ. Задължителен престой в психиатрична клиника за оценка и наблюдение. Двайсет и четири часа.

— Не е опит за самоубийство — потупа по значката си тя, — а опит за убийство.

Медикът погледна скептично, но сви рамене.

— Щом казвате.

— Казвам ви. Достатъчно добре ли е вече физически, та да остане тук?

— Ако не беше издрайфал повечето, преди да дойдем, нямаше да питате. Някой трябва да стои при него, да го наблюдава, но е достатъчно стабилен. Доста изтощен, но стабилен.

— Ще има човек при него и ще уредя да го прегледа лекар.

Медикът се огледа наоколо. Пийбоди записваше официалните показания на Надин.

— Тогава мисля, че това е всичко.

— Благодаря ви за помощта.

Ив влезе в спалнята. Рурк седеше на ръба на леглото, където Джулиън бе подпрян на куп възглавници. Лицето му все още бе почти бяло като чаршафите, докато двамата приглушено разговаряха.

— Можеш да й кажеш — увери го Рурк. — Тя ще ти помогне. — Обърна се към нея: — Медиците казаха да пие много течности. Ще му поръчам нещо.

— Добре.

Ив пристъпи към леглото, погледна Джулиън.

— Запис, включен. Има ли нужда отново да ти прочета правата, Джулиън?

— Не — отвърна той с пресипнал глас и направи гримаса, докато преглъщаше. — Боли ме гърлото.

— Сигурно. Откъде взе хапчетата?

— Кълна се в бога, не съм вземал никакви хапчета. Само изпих две чаши вино.

— Откъде взе виното?

— Джоел го донесе снощи. Знаеше, че съм… разстроен. Пийнахме по една чаша. Пия твърде много, откакто… нали разбираш. Признавам, че пия много, когато съм разстроен.

— Значи, Джоел ти е донесъл бутилката вино, но не сте я допили снощи.

— Само по една чаша. Беше хубаво. Много хубаво. Не знам защо тази вечер ми прилоша така. Може би съм хванал някакъв вирус.

— Погълнал си свръхдоза. Във виното е имало опаковка „Сомнипоушън“.

— Приспивателни? Не, не съм вземал никакви приспивателни. Казах на медицинския екип. Не съм вземал никакви лекарства. — Явно притеснен, той се опита да изправи гръб. — Имам други приспивателни „Делорикс“, но не съм пил от тях. Не мисля. — Прокара ръка нагоре-надолу по гърлото си, затвори хлътналите си очи. — Не мисля — повтори той. — Не помня да съм вземал. Нещата стават объркани, когато пийна повече.

— Приспивателните са били от рецептата на Кей Ти Харис. Празната бутилка от вино е била при другите бутилки.

Веждите му се събраха в гримаса на озадачение и болка.

— Не мога да си го обясня. Да пия от нейните хапчета…? Защо се случва това?

— Тази вечер си говорил с Джоел, преди да се прибереш тук. За какво?

Джулиън извърна глава.

— Бях разстроен. От известно време бях разстроен, а не мога да разсъждавам трезво, когато съм разстроен. Той ме посъветва да се прибера в хотела, да пийна от виното, което ми донесе, и да полежа в джакузито. Да се отпусна.

— Точно това ли каза — да пийнеш от виното, което той ти е донесъл?

— Да. Хубаво е и му обещах, че ще изпия чаша-две. Канех се да пия вино, докато си почивам във ваната, но просто нямах сили да стигна до ваната и…

— Ако имаше, щеше да си се удавил също като Кей Ти.

— Не разбирам, нищо не разбирам. Мисля, че е някакво наказание. — Колебливо въздъхна. — Казах на Рурк.

— Какво каза на Рурк?

— Че аз убих Кей Ти.

— Джулиън, нима правиш самопризнания за убийството на Кей Ти Харис?

— Не я убих нарочно. Не исках, но… — Отново въздъхна, този път с облекчение. — Аз я убих.

— Как?

Зачервените му очи впериха празен поглед в Ив, като се открояваха на бледото му лице.

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен? Тогава откъде знаеш, че ти си я убил?

— Повалих я на земята. Стана, без да искам, но тя ме блъсна и аз я блъснах. Не силно, но не биваше. Никога не съм посягал на жена. Никога. Никога. — Той замълча, стисна клепачи, докато успокои дишането си. — Няма оправдание. Зная. Пиенето не е оправдание и това, че бях разстроен, не е оправдание. Но тя ми се разкрещя, блъсна ме и без да мисля, и аз я блъснах. Подхлъзна се, падна назад и си удари главата.

— Почакай малко. Качил си се на покрива с Кей Ти Харис в нощта на смъртта й?

— Да. Трябваше да ви кажа, но Джоел…

— Джоел Стейнбъргър ти е казал да не съобщаваш на полицията. Казал си му за случилото се и той те е посъветвал да излъжеш полицията.

— Просто се опитваше да ми помогне. Да ме защити. Беше злополука. Напих се. След вечеря. Тя наговори ужасно грозни неща. После ме привика настрана. Казах ти за онези две момичета от клуба. Не знаех, че са непълнолетни. Каза, че всичко ще стигне до медиите, ако не…

— Какво?

— Поиска да се срещнем на покрива. Щяла да ми каже какво да направя. Не биваше да отивам. Съжалявам, че се качих горе, но ми беше писнало от заплахите й към мен. Към всички. Затова отидох.

— Куполът на басейна отворен ли беше, или затворен?

— Какво? А, затворен. Помня това. Помня, защото тя пушеше много, и вътре беше топло. Хрумна ми и аз да си дръпна, но беше достатъчно да постоя там и да подишам.

— Защо не отвори купола, за да влезе малко въздух?

— Не… не се сетих, а и не знаех как. Бях бесен. Тя каза да подмамя Марло в караваната си, да я почерпя питие и да сипя в него „Зайче“, за да поиска да прави секс с мен. Отказах. Никога не бих причинил това на Марло… на която и да е. Марло ми има доверие. Приятели сме. Господи, господи! — Джулиън прокара трепереща ръка по лицето си. — Никога не бих пробутал „Зайче“ на която и да е жена, особено на приятелка. Просто обезумях, когато тя каза, че трябва да направя това. Как може да иска подобно нещо от някого?

— Отказал си.

— Казах й да върви по дяволите. Така мисля. Всичко е объркано, но знам, че и двамата си крещяхме. Мисля, че изрекох ужасни неща, и тя ми удари шамар, после ме блъсна. И аз я блъснах, и падна… Каишката на обувката й… мисля, че закопчалката на обувката й се счупи и тя падна. Имаше кръв и не можах да я събудя. Бях толкова изплашен. Щях да изтичам долу, да повикам помощ, да се обадя за линейка или нещо подобно.

— Това ли направи?

— Щях да го направя, но Джоел каза… — Джулиън потърка чело, този път, сякаш за да накара спомените да изплуват. — Всичко е объркано. Той каза да не се безпокоя. Всичко щяло да се оправи, а после каза, че сигурно е станала или се е опитала да стане и е паднала в басейна. И се е удавила. Каза, че нямам вина, но ти ще ме изкараш виновен, защото, ако заловиш звезда за убийството на друга звезда, самата ти ще станеш звезда. А аз ще вляза в затвора, въпреки че е било злополука. Че ще загубя всичко и ще прекарам остатъка от живота си в затвора.

— Слушай ме. Погледни ме.

Срещна погледа й, стисна устни.

— Арестуван ли съм?

— Бих могла да те арестувам още сега, първо, за възпрепятстване на правосъдието. Кей Ти не е станала и паднала в басейна. Била е довлечена до водата в безсъзнание.

— Не съм направил това. — Дишането му стана учестено и накъсано — Не. Не съм направил това. Не може да бъде. Знам, че бях разстроен, бях пиян, но… не е възможно. Не помня. Щях да повикам помощ.

— Повикал си Джоел.

— Не знам. Повикал ли съм го? Не. Толкова е объркано. Не го повиках, просто беше там и каза, че ще се погрижи. После ти каза, че е мъртва. Не съм я удавил. Не бих й причинил това. Никога не наранявам жени. Не биваше да я блъскам. Нямаше да го сторя, ако не бях пил, ако тя не беше казала онези неща за Марло. Но никога не бих я хвърлил във водата. Беше злополука.

— Не, било е убийство. Но не си я убил ти, Джулиън. Бил е Джоел.

— Това е лудост. Моля те, трябва да е било злополука.

— Било е убийство. И ако Надин не беше пристигнала, той щеше да убие и теб тази вечер и да те натопи.

— Не и Джоел. Грешиш.

— Права съм. Кажи ми, имаше ли момент снощи, когато той остана сам там отвън? Поиска ли да му донесеш нещо от друга част на апартамента? След като и двамата си наляхте по чаша от онова вино.

— Поиска да види страниците от сцената, която снимахме днес. Държа сценария в спалнята. Винаги препрочитам страниците още веднъж, преди да заспя.

— Така си му дал време да сипе хапчетата във виното, да върне бутилката на мястото й или дори да я прибере, за да не се изкушиш да пийнеш още, преди да си осигури надеждно алиби.

— Накара ме да обещая, че няма да пия повече до края на вечерта. Но… не.

Ив забеляза, че започва да схваща.

— Стана голяма бъркотия — онова, което мислех, че се е случило, откъслечните ми спомени, онова, което той твърдеше, че се е случило. Не се връзваше напълно, но той каза… Просто беше там, когато изтичах в стаята. Казах му какво стана. Каза… че ще се погрижи. Да не казвам на никого. Да не развалям вечерта на другите. Той я е убил. Щял е да убие мен. Защо? Защо?

— Това му е нещо като хоби.

Ив отмести поглед, когато Надин отвори вратата.

— Може ли да си почине? Да хапне нещо?

— Да, свършваме засега.

— Джоел — тихо каза Джулиън, взирайки се в ръцете си. — Беше ми почти като баща. Накара ме да мисля, че аз съм убил Кей Ти. Накара ме да мисля, че аз съм го сторил. Поболях се. Ще ме арестуваш ли?

— Не. Но повече не ме лъжи. — Тя се приближи към Надин. — Първо, обади се на дежурния лекар в Централата. Или ако искаш да ми направиш услуга, обади се на Луиз. Трябва да го прегледа лекар.

— Вече се обадих на Луиз.

— Добре. Второ. Той ще разговаря с теб и ще събереш материал за онази книга, която мислиш да напишеш. Запази го за себе си, докато пратя онзи шибаняк зад решетките. Но можеш да съобщиш, да кажем, след трийсет минути, че Джоел Стейнбъргър е арестуван.

Ив излезе.

— Пийбоди, с мен. Ти също — каза тя на Рурк, — ако искаш.

— Винаги.

— Сигурно Стейнбъргър вече е на бренди и десерт. Да развалим удоволствието му след вечеря.

 

 

Тъй като Рурк бе собственик на ресторанта с интериор от тухли, масивна ламперия и тъмночервена кожа, Ив знаеше, че не е нужно да показва значката си, за да влезе.

Просто искаше да я покаже, за да предизвика сцена — от онези, които привличат публика и дават храна на медиите. Погледна часовника си. След пет минути Надин първа щеше да съобщи новината.

Беше си го заслужила.

— Сър. — Когато забеляза Рурк, оберкелнерът побърза да им обърне внимание. — Масата ще бъде готова след секунди.

— Джоел Стейнбъргър.

Ив протегна ръка напред със значката си.

— Разбира се. Господин Стейнбъргър и господин Делакора хапват десерт. Ще ви заведа до сепарето им.

Ив вече го бе забелязала. В далечния ъгъл, с изглед навън. Да види и да бъде видян, помисли си тя. Той въртеше чашата си с бренди със самодоволно изражение, докато разговаряше с атлетичния си събеседник с буйна грива.

— Виждам го.

Без да изчака оберкелнера, тя закрачи към другия край на ресторанта.

Изражението на Стейнбъргър се промени, когато я видя да се приближава. Смръщените вежди издадоха раздразнение, примесено с тревога. Докато оставяше брендито си, постепенно се появи и израз на любезна отстъпчивост.

— Лейтенант. Ник, това е оригиналът. Самата лейтенант Ив Далас, Никълъс Делакора.

— За мен е удоволствие — започна Делакора.

— Може би няма да бъде. Извинете за прекъсването.

— Арестувахте ли някого вече? — попита Стейнбъргър.

— Смешно е, че питаш. Джоел Стейнбъргър, арестуван сте за убийството на Кей Ти Харис и за убийството на А. А. Аснер — продължи тя, накара го да се обърне и дръпна ръцете му зад гърба, докато бълваше ругатни. — И опит за убийство на Джулиън Крос. Той не умря — добави.

Издрънчаха прибори. Разговорите се снишиха до тихо бръмчене.

— Загубила си си ума.

— О, имаме и още. — Сложи му белезници. — Още много. Дано си се нахранил добре, Джоел, защото няма да вкусиш толкова изискана храна до края на живота си. Имаш право да мълчиш — започна тя и изрецитира обновената версия на правата при арест пред смаяните погледи на клиентите. — Полицаи.

Униформените, които бе повикала, отведоха Стейнбъргър.

— Регистрирай го, Пийбоди. Ще последват и други обвинения.

— С удоволствие, лейтенант.

— Идвам след малко.

Ив остана загледана след полицаите, които придържаха Стейнбъргър от двете страни, докато го извеждаха навън, с искрено задоволство.

— Съжалявам за десерта — каза тя на Делакора. — Изглежда апетитно.

— Това някаква шега ли е? — попита той.

— Не. Наистина изглежда апетитно. — Ив се намръщи, когато видя Рурк да разговаря с оберкелнера, и тръгна към него — Съжалявам, ако арестуването на убиец е развалило вечерята на хората, но…

— Напротив, мисля, че събуди известен апетит. Включително и моя. Гладен съм и няма да рискувам да получа хранително отравяне, като изям нещо от автоматите в Централата.

— Нямам време за изискана вечеря в ресторант.

— Ще ни я доставят.

— А… — Ив леко извърна глава. — Добра идея.