Нора Робъртс
Слава в смъртта (12)

12.

Презареждането и разпускането бяха сравнително нови усещания за Ив. Преди да срещне Рурк, представата й за отдих беше евентуално някоя бира в полицейски бар сред други ченгета, които говорят за работа. Понякога, ако Мейси успееше да я убеди, нощ в клуб. Но най-често прекараше вечерите сама в апартамента, който сега бе многоцветният дом на семейството на Мейвис.

Никога не бе търсила съзнателно някого, с когото да споделя края на деня, но с Рурк, независимо дали го прекарваше в работа, или както сега си позволяваше, в кратък отдих, това се бе превърнало в навик.

И беше по-хубаво.

Харесваха й оживлението в пицарията, шумът и разговорите, красивият изглед към малкото пристанище и яхтите, които се поклащаха във водата. Пред нея бяха студената бира и топлата пица и ги споделяше с мъжа, който я обича.

Да, беше безброй пъти по-хубаво.

— Защо нямаш лодка? — попита го тя.

— Мисля, че имам една-две.

— Нямам предвид товарни кораби или каквото използваш за превозване на голяма плячка от една точка до друга.

— Плячка? Тази дума насочва мисълта към нещо тъмно. Старая се да действам изцяло на светло, откакто съм женен за ченге. — Той я погледна изпод вежди и повдигна бирата си. — Представи си какъв срам би било и за двете страни, да се наложи да ме арестуваш.

— Ще платя гаранцията ти. Може би.

— Добре е да го знам.

— Имам предвид някоя от онези моторници или яхти. — Ив отхапа от пицата и посочи към изгледа със свободната си ръка. — Каквито имат хората, за които е върховно удоволствие да се плъзгаш по вълните.

— Ти не искаш такава.

— Аз? Не. Да гледаш водата — хубаво. Да плуваш в басейн, на плаж — също. Но да отидеш някъде, където можеш да се озовеш сред същества, които живеят под водата и искат да те изядат? Защо да ходиш там?

— Бил съм там и освен съществата, които живеят под водата и искат да те изядат, и самият океан понякога е безмилостен. — Той се загледа във водата и отвъд нея. — Живял съм на остров, по един или друг начин, през целия си живот — напомни й. — Трябва да ми харесва.

— Но не и лодките.

— Нямам нищо против тях. — Плъзна още едно парче пица в чинията й. — Имал съм приятни пътувания, било то по работа или за удоволствие. Преди време думата „плячка“ беше по-уместна за бизнеса ми, прекарал съм доста време на яхти.

— Контрабанда.

Рурк се усмихна — чаровно, дяволито.

— Въпрос на гледна точка. Би могло да се нарече и „свободно предприемачество“. Но в открито море свободният предприемач трябва да се пази не само от ченгета и измамници.

— От какво друго?

— Е, добре. — Той отново погледна към лодките, след това към нея. — Веднъж в Северния Атлантик, някъде между Ирландия и Гренландия, попаднахме в буря. Връхлетя ни изведнъж. Така бих описал ада. Пълен мрак, после ослепителни светкавици и вълни, по-високи от къща, широки колкото света, и след тях ужасяваща тишина. Звуците на вятъра и вълните, писъците на хората и студът, който вледенява лицето и пръстите ти и смразява костите в тялото ти. — Отпи глътка бира, поклати глава. — Такова нещо не се забравя.

Рурк рядко споделяше подобни спомени и тя рядко разпитваше за миналото.

— Какво стана?

— Борихме се цяла нощ и цял ден да се задържим на повърхността. Подмяташе ни като черупка. Водата заливаше палубата. Мисля, че човек никога не се чувства толкова сам, колкото при буря в морето. Не всички оцеляхме и нямаше спасение за онези, които паднаха във водата. Веднага изчезваха.

Ив видя как мислено се връща назад и отново изживява ужаса. Не каза нищо, когато той замълча за миг.

— Помня как бях тласнат към перилата и морето очакваше да ме погълне. Блъснах се в нещо, така и не разбрах какво, и то ме спря, преди да полетя към бездната. Когато успях да се изправя, хванах нечия ръка и проклетите вълни ни издигнаха. Задържах го, докато минаваше покрай мен. Видях лицето му при една светкавица. Малкия Джим, така му викаха, защото беше дребничък и слаб. Но кораво момче. Бях спечелил петдесетачка от него на покер в нощта преди бурята. Имах кент флош купи срещу неговия фул. „Държа го — мислех си, — държа го“, но водата отново ни заля, ръката му се изплъзна от моята и го видях да пада зад борда.

Замълча, повдигна бирата си и отпи, като тост.

— Това беше краят на Малкия Джим от Ливърпул.

— На колко години беше ти тогава?

— Ммм? А, на осемнайсет. Може би малко по-малък. В онази нощ загубихме петима. Не можеха да се нарекат добри хора предполагам, но смъртта им беше ужасяваща. Все пак откарахме товара, където трябваше. Ето… — Рурк сви раменен отхапа от пицата си. — … затова нямам желание да плавам с яхта. Но карам доста добре, ако изведнъж ти се прииска да се повозиш.

— Мисля, че за никого от двама ни няма такава опасност. Струваше ли си? — полюбопитства тя. — Всички рискове, които си поемал?

— Стигнах дотук, където съм сега и ти си с мен. Така че — да, струваше си само заради това. — Той сложи ръката си върху нейната и пръстите им се преплетоха. — Заради това.

 

 

Ив се замисли по пътя към дома. Рядко разпитваше за живота му преди запознанството им. Знаеше за нещастното му детство, за бедността, глада, зверските побои от ръцете на собствения му баща.

Никой от двамата нямаше спомени за щастливи Коледи от годините, които хората наричат „личностно оформящи“.

Тя знаеше, че е бил уличен хулиган в Дъблин, крадец джебчия и измамник и е използвал уменията, придобити на улицата, за да изгради основите на нещо, което се бе превърнало в бизнес империя.

Знаеше, че макар и вече да бе излязъл на светло, когато се бяха запознали, той все още имаше пръст в някои сенчести начинания по-скоро за забавление, отколкото по необходимост. Беше се оттеглил и затворил тази страница заради нея. Заради връзката им.

Знаеше това-онова за времето по-рано, но имаше важни събития, като бурята в морето, за които не бе чувала.

Когато нещо я караше да се пита, а едно ченге винаги се питаше, обикновено не си го слагаше на сърце. Каквото и да бе вършил, където и да бе ходил, това го бе довело при нея.

Но имаше моменти, в които се питаше защо и как.

— Какво мислиш, че задържа хората заедно? Освен физическото привличане. Искам да кажа, сексът създава връзки между всякакви хора, но са нетрайни.

— Освен химията? Предполагам, че уважението играе известна роля.

Ив завъртя очи към него.

— Тези наивни ирландски разбирания.

— Наивни?

— Досещаш се. — Тя тръсна ръце във въздуха. — Разбирам как отначало Матю се е хванал с Кей Ти. Един и същ бизнес, на едно и също място, и двамата са привлекателни. Дори разбирам, до известна степен, защо, когато я е зарязал, тя се е вманиачила. Може би от гордост, упоритост или просто инат. Но това е… било е нещо повече. Манията не е само гордост и инат. Преследвала го е, шпионирала го е, наела е частен детектив срещу внушителна сума, за да извърши незаконни действия, и се е надявала да изнудва Матю с резултата. Стигнала е толкова далеч в манията си, че е планирала почивката им заедно. За нея не е имало значение, че той не я желае и че ако склони и се върне при нея, ще е под натиск. Това е нещо като изнасилване. Е, току-що сама си отговорих на въпроса.

— Власт, контрол и безразсъдна агресивност. Всичко, което ми казваш за нея, говори за стремеж да упражнява власт над другите, сама да определя имиджа си, да управлява кариерата си.

— Ти знаеш повече за властта, за получаването и запазването й от всеки, когото познавам. Когато искаш нещо, намираш начин да го получиш. Искаше мен.

Той протегна ръка, пръстите му затанцуваха по нейната.

— И те имам, нали?

— Защото и аз те исках. Спомни си само за кафето. Щеше да бъде глупаво да откажа.

— А ти не си глупава.

— Но ако бях, и бях казала „не“…

— Отначало каза.

— Да, и ти си тръгна. Беше проява на гордост, но и стратегия. Отряза ме и понеже бях безумно влюбена, аз дойдох при теб.

— Вразуми се.

— Имах нужда от кафе. Но ако не бях дошла, ако си бях намерила от другаде, какво щеше да направиш?

— Всичко, което мога, за да те убедя, че нищо друго не може да те направи щастлива, освен моето кафе.

„Дори щях да падна на колене“, помисли си той. Но защо да го споменава?

— Не всичко — поправи го тя. — Човек с твоето положение може да стори всичко, ето какво имам предвид. Можеше да ми окажеш натиск, да ме заплашваш, да ме изнудваш. Можеше да проявиш насилие. Но не си способен.

— Обичам те. — Очите му срещнаха нейните за миг и обяснението беше там с цялата си простота. Толкова очевидно. — Целта не беше да те нараня. Дори не би ми хрумнало.

— Именно. За Кей Ти нараняването е било само средство, защото целта й е била да властва. Всъщност страданието, което е причинявала, е било бонус. Никога не би се спряла.

— Какво ти разкрива това?

— Убийството е било средство да бъде спряна. Нищо лично, в интимен смисъл, просто затваряне и заключване на врата, зад която се крие нещо опасно или изключително неприятно. Липсата на истинско насилие го потвърждава. Тя пада или е блъсната. Убиецът не излива гнева си, не удря, не причинява болка. Просто я довлича до водата. Поразчиства. Готово. Проблемът е решен.

— Така изключваш Матю.

— Записът доказва невинността му, както и тази на Марло, въпреки че е възможно да са го изиграли. Те са актьори. Но трябва да добавим и липсата на физическо възмездие. Намерението й е било да го въвлече насила в сексуална връзка, която той не желае. Това е нещо лично, интимно, а убийството не е. Така че Матю отива надолу в списъка. А Марло…

— И тя ли?

— Не толкова надолу. От нея бих очаквала физическо посегателство. Юмручен удар, шамар, одраскване, каквото и да е. Но ги виждам да застават срещу нея, какъвто и двамата твърдят, че е бил планът. Виждам как Марло първа тръгва към нея, блъсва я, а после или изпада в паника, или просто бясна, довършва работата в басейна. Матю я прикрива. Той я обича. Не ми звучи особено добре, но има известна логика.

Ив поразмишлява върху това, докато завиваха по дългата криволичеща алея към дома си. Залязващото слънце обсипваше каменното здание със златист блясък, а множеството прозорци отразяваха искрящите червени лъчи. Листата, все още лятно зелени, поемаха тази светлина и добиваха оттенъците на настъпващата есен.

Когато слязоха от колата, въздухът имаше същия оттенък. По-скоро свеж, отколкото хладен, помисли си Ив.

— Лятото свърши — каза тя.

— Е, беше дълго и горещо. Тази вечер е достатъчно хладна, за да запалим камината в спалнята.

Идеята беше толкова примамлива, че Ив продължи да се усмихва дори когато влезе и видя тъмната сянка на Съмърсет във фоайето.

— Хелоуин все още е далече, но виждам, че вече си облякъл костюма си. Добре е човек да се подготвя отрано.

Съмърсет повдигна вежди.

— Имам цял сандък с твои дрехи, които донесе със себе си в тази къща, и все още не съм ги използвал за парцали. В случай че решиш да се маскираш като клошар.

— Предсказуем дом — отбеляза Рурк, когато я хвана под ръка, за да се качат по стълбите. — Успокоение за един мъж.

— Той наистина ли мислеше онова, което каза? — попита тя, докато котаракът пристъпваше след тях. — Или само ме дразни?

— Нямам представа.

Ив хвърли мрачен поглед назад.

— Дрехите ми не бяха толкова лоши.

— Без коментар — каза Рурк, когато този поглед го стрелна. — Както и да е.

— Впрочем той винаги е облечен в траурно черно. Какво разбира? Хей — възпротиви се тя, когато Рурк я поведе към спалнята, — имам работа.

— Да, и съм готов да ти помогна с нея. Но първо искам да ти покажа нещо.

— В спалнята? — Ив присви очи и го изгледа подозрително. — Вече съм го виждала. Харесва ми и може би по-късно ще намеря време отново да си поиграя с него.

Рурк я побутна през вратата право към кутия, вързана със златна панделка, върху леглото.

— О, господи. Донесъл си ми нещо от Кливланд. — Ив инстинктивно пъхна ръце в джобовете си. — Трябваше да го скриеш до Коледа.

— Едва октомври е, а това ще ти бъде полезно преди Коледа. Не е от Кливланд.

— Вече имам всичко, а не преставаш да харчиш за мен.

— Нямаш такова нещо и сама ще се увериш, когато отвориш проклетата кутия.

Той закачливо я перна с палец по главата.

— Добре, добре. Твърде голямо е за бижу. Сигурно е дреха, щом всички, които съм носила преди, са парцали. Нещо хубаво. — Ив дръпна панделката. — Може би ще го съсипя по време на работа и Съмърсет ще ме гледа навъсено. Което е само една от причините да предпочитам да не ми купуваш… — О… — Звукът, който издаде, имаше нотка, каквато може би се долавя в гласа на някоя жена, която с наслада опитва превъзходен шоколадов крем. — Хубаво.

Имаше слабост към кожата и наситените цветове, както той отлично знаеше. Когато извади сакото от кутията, Рурк се увери, че тъмният опушен бронз й подхожда толкова, колкото се бе надявал. Беше с дължина до средата на бедрото й и падаше съвсем право. Дълбоките джобове с наклонени отвори, подплатени със здрава материя, щяха да побират всичко, което трябваше да носи. Копчетата отпред и на декоративния колан отзад бяха с формата на значката й.

— Страхотно е. — Тя потърка лице в сакото и вдъхна от аромата. — Наистина. Обожавам шлифера, който ми подари миналата година. — Докато говореше, продължи да търка буза в кожата. — Всъщност нямам нужда…

— Приеми това като преход. Шлиферът е дълъг и за по-студено време. Можеш да носиш сакото сега. Пробвай го.

Ив видя етикета.

— Моделът е на Леонардо, значи, ще ми стои… ха-ха, сякаш е създадено за мен. Виж тези копчета!

— Знаехме, че ще ти харесат.

„Да — помисли си той, — стои й съвършено — цветът, кройката, леките подплънки.“ Когато се завъртя към него, подгъвът се плъзна по бедрата й.

— И е страшно удобно. Не усещам опъване в раменете заради кобура с оръжието. — Ив пъхна ръка под сакото, с лекота извади и прибра оръжието си. — Нищо не пречи.

— Има калъф за нож, зашит в подплатата от дясната страна, защото предпочиташ кръстосано изваждане и използваш дясната си ръка за основното оръжие.

— Без майтап. — Тя разтвори предниците, провери. Имитира движението, като кръстоса ръце и едновременно извади електрошоковия си пистолет и въображаем нож. — Удобно. Адски удобно. От какво е подплатата? Струва ми се доста плътна. Не е тежка, но не прилича на обикновен хастар.

— Нещо, което разработвахме в отдел „Проучвания и развитие“ от известно време. — Рурк се приближи и прокара ръка по подплатата. — Бронирана е.

— Стига. — Ив сбърчи чело, когато се вгледа по-внимателно. — Прекалено тънка и лека е. Освен това се движи.

— Повярвай ми, материята е подложена на всички необходими тестове. Леонардо успя да я използва за подплатата на сакото. Ще блокира напълно електрошок, въпреки че ще усетиш удара. Ще те предпази и от бластер, въпреки че кожата ще пострада. Ще блокира и острие, но отново жалко за кожата.

— Сериозно? — Ив извади оръжието си и му го подаде. — Пробвай.

Той не можа да сдържи смеха си, въпреки че си помисли: „Типично. Просто типично“.

— Не.

— Нямаш голямо доверие на отдела си за проучвания и развитие.

— Няма да стрелям с електрошоков пистолет по съпругата си в спалнята ни.

— Може да слезем долу при мишените за стрелба.

— Ив. — Рурк поклати глава, като направляваше ръката й, докато прибра оръжието обратно. — Довери ми се. Изпробвана е. Притежаваш прототипа в много елегантна и модерна форма. Скоро ще започнем производство и преговори с нюйоркската полиция. Може би служителите й ще бъдат първите екипирани — не толкова модерно, разбира се.

— Не прилича на нищо друго. И наистина се движи. — Тя приклекна, завъртя се, опита страничен ритник. — Не намалява обсега на движенията или… — Изведнъж й просветна. — Каза, че сте разработвали това от известно време.

— Нужно е време за всеки нов продукт, особено когато трябва да отговаря на определени изисквания.

— Откога?

Той леко се усмихна.

— О, бих казал, от около две години и половина. Откакто се влюбих в ченге.

— Заради мен.

— Както и заради мен. Искам да те предпазя. — Когато Ив протегна ръка, за да докосне бузата му, той обхвана китката й и обърна дланта й към устните си. — Бяхме близо, но леко пришпорих нещата през последните две седмици.

— След Далас.

— Той те рани. Знам, че не беше с бронежилетка, когато Маккуин те нападна в хотелската ни стая, но все пак. Той те рани, а аз не бях там.

— Беше, когато имах нужда от теб. Победих го — отново, но едва не загубих себе си.

— Нямаше да се случи.

— Знам само, че беше там, когато имах нужда от теб. Не знам дали щях да понеса всичко онова без теб. Не искам никога повече да се връщам там. — Ив затвори очи за миг. — Но ако се наложи, знам, че ти ще дойдеш с мен.

— Никога няма да се върнеш сама, Ив.

— Много си внимателен с мен, откакто се завърнахме. Нищо твърде натрапчиво, но си внимателен. Не е нужно.

— Бих могъл да кажа същото и за теб.

— Мисля, че и двамата преминахме през ада и затова внимаваме да не засегнем болно място. Един от нас ще забрави или ще се ядоса и ще сгреши. Но всичко е наред. Ние сме добре.

— Оттогава не си сънувала кошмари. Мислех, че ще сънуваш, тревожех се, че… Ив — укорително каза той, когато я видя да се отдръпва назад.

— Не кошмари. Нищо подобно. Просто… — Ив сви рамене, свали сакото и внимателно го сложи на леглото. — Сънища. Просто сънища. Понякога е само тя, Стела, понякога с Маккуин или баща ми. Понякога са всичките. Но успявам да се измъкна, преди да станат твърде ужасяващи.

— Защо не си ми казала?

— Може би защото и двамата сме внимателни един с друг. Не зная, Рурк. Това са просто сънища. Знам, че са сънища, още докато ги сънувам. Не могат да се сравняват с онова, което преживях в Далас. И мога да ги спра, преди да станат твърде ужасяващи, мога. Трябва да ги спра.

— Не е нужно да бъдеш сама в това.

— Не съм. — Отново докосна лицето му. — Ти си до мен. Когато се нуждая от теб, винаги си до мен.

— Поговори ли с Майра?

— Не, всъщност не. Ще поговоря — обеща тя. — Знам, че трябва. Не съм готова, просто не съм готова. Чувствам се… добре. Силна, нормална. Знам, че трябва да поговоря с нея, да преживея всичко отново, но и знам, че по време на сеанса няма да се чувствам добре, силна и нормална. Не съм готова за това.

— Добре.

Тя пак се усмихна.

— Все още си внимателен.

— Може би, но вярвам, че ще разбереш, когато си готова. И аз ще разбера. Сега не си. — Той докосна челото й с устни. — Но ще бъдеш.

Ив се притисна към него и отпусна глава на рамото му.

— Благодаря за вълшебното сако.

— Пак заповядай.

Тя се раздвижи и обви ръце около врата му за целувка. След това въздъхна.

— По-добре да го направим сега.

— Кое?

Отдръпна се крачка назад.

— Както обикновено, си с твърде много дрехи. Ще решим този проблем.

Мина покрай него и взе сакото и кутията от леглото.

— Това съблазняване ли е? — попита той. — Тръпна в очакване.

— Ето какво е положението. — Ив сложи кутията и сакото на дивана, откачи кобура за оръжието си. — Едно от нещата, които трябва да свърша, е да гледам как Матю и Марло правят секс. Този път целия запис, защото няма да го гледам с Фийни и двамата да умираме от срам. После просто ще се чувствам странно, ако правя секс с теб. Така че да го направим сега, преди да стане странно.

— Може да не съм в настроение.

Тя изсумтя.

— Да, сигурно. — Седна, свали ботушите си и се загледа в него. — Първо бих те почерпила вечеря, но вече хапнахме.

— Не ядохме десерт.

Усмихна му се дяволито.

— Това имам предвид.

Той се засмя, седна на ръба на леглото и свали обувките си.

— Е, щом сериозно си го решила.

— О. — Тя се изправи, свали блузата, панталона си. — Мога да приема отказ.

— Кой ти отказва?

Тръгна към него, стройна и пъргава, и седна в скута му с лице към него. Сграбчи го за косите, впи устни в неговите и направи целувката дълбока, дълбока, с привкус на нещо мрачно и опасно. Провря ръка между телата им, плъзна я надолу и енергично го погали.

— О, явно си в настроение. — Леко се отдръпна, плъзна се на леглото, преобърна се и повдигна вежди срещу него. — А тези дрехи…

— Какви дрехи? — попита той и се търкулна до нея.

Смехът им отекна, докато се търкаляха заедно. Котаракът, който навярно се бе надявал да подремне, скочи от леглото и сърдито се оттегли.

Трябваше да си поиграе с него, помисли си Рурк, за да се отърси от чувствата, събудени от краткото връщане към лошите сънища и мъчителните спомени. Пръстите му затанцуваха по ребрата й, накараха я да се раздвижи и да издаде въздишка, близка до смях.

— Подло!

Тя го сграбчи за задните части и силно ги притисна.

— Кое, това ли?

Отново я погъделичка по ребрата, докато се предаде със сподавен смях.

— Продължавай така и няма да ти излезе късметът.

— О, мисля, че ще излезе, защото ще бъдеш твърде слаба, за да се бориш с мен.

Ощипа я отстрани и когато прозвуча писък — звук, толкова необичаен за нея, избухна в смях.

— Хванах те. — Той засмука кожата на рамото й. — Малко гъдел и се превръщаш в момиченце.

— Търсиш си белята.

— О, да, и щом си гола и издаваш момичешки писъци под мен, мисля, че ще я намеря.

— Ще видим кой ще издава писъци, приятел.

Тя захапа меката част на ухото му съвсем леко.

— Това беше стон — заяви той, — и то мъжествен.

Позволи й да се надигне и използва инерцията, за да се претърколи с нея още веднъж-два пъти, докато се озоваха в същата поза, но в другия край на леглото.

— Противникът ви превъзхожда, лейтенант, по тегло и мускули. — Сграбчи ръцете й и ги задържа над главата й. — Най-добре се предайте.

Наведе се, сля устни с нейните и звукът, който тя издаде този път, бе на чиста наслада. Тялото й се отпусна под него, стъпалото й се плъзна по крака му.

След миг той лежеше по гръб, а тя бе над него, с коляно до слабините и лакът пред гърлото му. Очите й светнаха срещу неговите.

— Теглото и мускулите отстъпват на пъргавината.

— Ловка си, няма спор.

— Прав си, така че най-добре ти се предай.

Доближи устни до неговите, изведнъж се спря и се отдръпна назад, отново се сниши за кратко възбуждащо всмукване, и още едно, преди да се слеят в целувка.

— Кой е момиче?

— Ти си моето.

Ръцете му се плъзнаха нагоре по гърба й и напред към гърдите й.

— Наивник — каза тя, но с лека въздишка, докато отново му предлагаше устните си. Никога не бе принадлежала на никого и не бе искала да бъде ничие момиче. Смяташе това за признак на слабост, на покорство и уязвимост. Но с него беше сладко и безразсъдно, и съвършено.

По-скоро с нежност, отколкото със страст — страстта щеше да последва, — обсипа лицето му с целувки. Обожаваше това лице, очертанията му, скулите, линията на челюстта.

Усети тази нежност, простотата й, когато ръцете му я обгърнаха.

За миг останаха мълчаливи, тяло до тяло, докато устните й докосваха бузата му.

Тя потърка лице в шията му отстрани и това беше върховно изживяване за него.

Неговото момиче, помисли си той, докато ръце и устни разпалваха първите въглени на страст. Неговото силно, сложно и непримиримо момиче. Обожаваше всяко кътче на съзнанието й, на сърцето й, дори когато го влудяваше. Нямаше нищо, което да желае и цени толкова истински, нищо, за което да е копнял или мечтал през онези мрачни, отчаяни години на младостта си, толкова скъпоценно и силно, колкото онова, което тя му даваше.

Винаги бе вярвал в любовта, въпреки липсата й в онези ранни години или може би именно заради това. Но тя бе успяла да му покаже какво означава любов, какво дава и отнема и какви рискове изисква.

Дишането й се учестяваше, докато огънят се разгаряше все по-силно. Плъзна се над него, гъвкава като коприна, и под него, когато я преобърна. Когато я изпълни.

Отново хвана ръцете й, очите им пак се срещнаха, след това устните. Слети, те се оставиха огънят да ги погълне.

 

 

По-късно в офиса си, пред подреденото табло и включения компютър, Ив се вгледа в лицата, фактите, доказателствата, времевия отрязък.

И се почувства като пред гола тухлена стена.

— Не ги разбирам. Може би затова нямам ясна представа как да подходя към този случай. Актьорска игра, продуциране, режисиране и всичко останало. Това е бизнес, индустрия, но изградена върху фалшивост.

— Отъждествяваш въображаемата реалност с фалшивост — отвърна Рурк. — Двете не са едно и също. Въображението е важно за здравословното човешко съществуване, за напредъка, изкуството, дори за полицейската работа.

Ив понечи да възрази за полицейската работа, но размисли. Нужно бе известно въображение, за да си представи жертвата, убиеца, събитията, докато разбере реалността.

Все пак.

— Тези хора, актьорите. Те се превъплъщават в различни образи. Човек трябва да иска да се превъплъти в някого. „Актьорска игра“, нали това е терминът? Игра. Но за тях тя е средство за изкарване на прехраната. Затова има агенти, мениджъри, режисьори, продуценти.

Тя закрачи покрай таблото.

— Режисьорът. Той трябва да вижда цялостната картина, нали? Целия филм, дори когато го разделя на части, на сцени. Той ръководи снимките, но зависи от това дали актьорите ще следват указанията му и ще успеят да…

— Да се превъплътят — довърши Рурк. — Както казваш.

— Да. Продуцентът осигурява финансовите инвестиции и има властта да казва: „Да, ще получите това“ или „Не, няма да го получите“. Също трябва да вижда цялостната картина, но с прикрепените долари и центове. Значи, за него е важно не само онова, което актьорите и режисьорите показват на екрана. Важен е и имиджът, който си създават в медийното пространство. За да може аудиторията да си представи истинския живот, блясъка, секса и скандалите на актьорите, които изкарват прехраната си, като се превъплъщават в други хора. — Отново закрачи. — Конкретно, имаме Стейнбъргър като продуцент и предполагам, цяла редица костюмари, които държат за зрителската аудитория Марло и Джулиън да бъдат двойка. Защото явно смятат по-голямата част от зрителите за тъпаци, които ще повярват в тази илюзия, и не бих възразила. Още повече, които искат тази илюзия и ще се бръкнат за още билети и още домашни дискове. Защото, ако се върнем на бизнеса, всеки иска възвръщаемост на инвестициите си.

— Какво ти разкрива това?

— Първо, Джулиън, Марло и всички, свързани с филма, поддържат заблудата. Повечето им интервюта са шеговити, закачливи, без категорично потвърждение или отричане. Ако някои попита единия от тях, или и двамата, дали имат романтична връзка, отговорите им са остроумни вариации на тема: „Ние сме просто добри приятели“, с подхвърляния за химия и привличане. Същото се отнася за Матю и Кей Ти Харис.

Ив се спря пред таблото.

— Те остават на заден план, защото се инвестира по-малко в тяхната илюзия. Кей Ти преиграва: отново химията, колко много й харесват сцените с Матю. Той говори повече за цялостния проект и за целия актьорски състав. Внимава да не оставя впечатлението за интимна връзка с Харис. Не иска да участва в тази лъжа нито пред себе си, нито пред аудиторията. Точно така се държи на снимачната площадка. Внимава — отново каза тя.

— И това ти говори?

— Че не е държал на нея истински. Хората убиват и някого, който не е важен за тях, но тук случаят не е такъв. С Марло са били разстроени, бесни, но не са искали да я убиват. Ако се бяха скарали и се бе стигнало до физическа разправа, това щеше да бъде всичко. Била е жива, когато е паднала във водата. За никого от двамата не е била толкова важна, че да я убие, защото въпреки навлизането в личното им пространство и срама, който са щели да изживеят, двамата са щели да го понесат и да пожънат обществена подкрепа. Всички обичат влюбените.

— Те са щастливи — добави Рурк. — Щастието е страхотно отмъщение. Ако беше осъществила замисъла си, тя щеше да има от какво да се срамува, не те. Съгласен съм, не се връзва.

— Следва Андреа. Кей Ти е заплашвала кръщелника й, трудно извоювания му спокоен живот, репутацията му. Майки убиват, за да спасят децата си. На разпита не долових нищо съмнително. Не видях нищо подозрително в нея, но тя е опитна и талантлива актриса. Така че не можем да я зачеркнем от списъка. После Джулиън. Ако връзката между Марло и Матю излезе наяве сега, преди края на проекта, преди да е имал възможност да изиграе онази химия и привличане, някои биха решили, че Марло предпочита скромния неизвестен актьор, аутсайдера, може да се каже, пред голямата звезда. Тогава той би изглеждал като глупак или нещо по-лошо. Това би сринало имиджа му на неустоим прелъстител. Харис го накара да се срамува по време на вечерята, беше и пиян. Спречкване, суматоха, гняв, его, гордост и алкохол. Достатъчно фактори.

— Мисля, че ти харесва да мислиш за мен, или поне за двойника ми, като за главен заподозрян.

— Има известна забавна ирония. Но освен това не е особено умен, а пиянският сън на дивана по-късно може да се обясни като заравяне на главата в пясъка. „Нека всичко да изчезне.“ — Ив закима, докато мислено проследяваше сцената. — Във въображението си, което е част от полицейската работа, виждам как я убива, най-вероятно случайно, а после прикрива следите си и търси бягство от реалността. — Тя се облегна на бюрото си. — Стейнбъргър, с когото отново трябва да поговоря. Тя застрашава приходите му, звездния блясък на проекта. Оказва се голяма пречка. А и както е изнудвала няколко от другите играчи тук, може да е изнудвала и него. Същият сценарий. Спречкване, падане, прикриване. Застрашава и Престън по същия начин. Този проект е важен пробив за него. Съвместна работа с Раундтрий, големи звезди, голям бюджет, а тя иска да го провали, защото не може да изпълни всичките й прищевки. Той няма тази власт, но не я е грижа.

— Дотук елиминира само Марло и Матю — изтъкна Рурк.

— И Раундтрий. Просто не може да е излязъл от залата, да се е качил на покрива, да я е убил и да се е върнал в онзи времеви отрязък. Непрекъснато стоеше в центъра на вниманието. Но не и Кони, която — според собствените й признания е излязла от залата. Сърдеше се на Харис и оставам с впечатлението, че Раундтрий разговаря с нея за работата си, за успехите и проблемите, така че сигурно вече й е лазела по нервите. Отново не ми се връзва, но тя е професионалистка. А пък и Кей Ти може да е изнудвала и нея или Раундтрий. Накрая, Валъри. Мълчи си, върши си работата, изпълнява нареждания. Тя е човекът, който задейства рекламната машина, а Кей Ти заплашва да сложи камък в колелото.

— Казва се „прът в колелото“, но все едно.

— Може да се е спречкала с Кей Ти, да я е предупредила да сътрудничи — и сценарият отново се връзва.

— Добре, лейтенант, изложихте теориите си. Коя ви харесва най-много?

— Просто предположения или въображение, предполагам. В низходящ ред: Джулиън, Стейнбъргър, Валъри, Андреа, Кони, Престън. Което означава, че трябва отново да разпитам всеки от тях, да се върна към началото и да се опитам да ги извадя от равновесие. Но ще стане, след като разговарям с частния детектив. Възможно е да ми каже нещо, което да промени този ред. — Ив се оттласна от бюрото, заобиколи го и седна. — Но е един от тях, онзи, който е нервен, притеснен и напрегнат. Така става, когато убиваш за първи път.