Нора Робъртс
Слава в смъртта (1)

1.

С гняв и известно съжаление тя оглеждаше местопрестъплението. Убитият лежеше в тихата стая върху диван с цвят на хубаво мерло. Отпред на бледосивата му риза аленееше кърваво петно под сребристото острие на скалпел. Равнодушният й и мрачен поглед обиколи трупа, стаята, ниската маса и платото с красиво аранжирани плодове и сирена.

— Отново близък план — каза тя с типичния за ченге маниер и се изправи. Беше висока и стройна. — Жертвата е в легнало положение. Изключил е андроида и е програмирал охранителната система на „Не ни безпокойте“. Но докато лежи, той не усеща как някой влиза и се надвесва над него. Може би е взел успокоителни. Ще проверя резултата от токсикологичния анализ, но не вярвам. Познавал я е. Не се е страхувал за живота си, когато е влязла в стаята.

Тя тръгна към вратата. В коридора красивата блондинка седеше на пода, закрила лицето си с ръце, а набитата новоизлюпена разследваща се усмихваше самодоволно до нея. Облегна се на касата, с гръб към местопрестъплението.

— Стоп, стана идеално.

При сигнала на режисьора на снимачната площадка, която пресъздаваше домашния офис на покойния Уелфорд Айкоув-младши, настана глъчка и оживление.

Лейтенант Ив Далас, която някога бе стояла в онзи офис до труп, който, за разлика от този, не се бе надигнал, за да се почеше отзад, изведнъж се отърси от странното чувство за дежа вю.

— Страхотно е, нали? — До нея Пийбоди едва се удържаше да не затанцува, като се повдигаше на пръсти и се спускаше на токовете на розовите си каубойски ботуши. — Присъстваме на снимките и се гледаме отстрани. И изглеждаме добре.

— Странно е.

Още по-странно за Ив бе да види себе си, или поне свое близко подобие, да се приближава с широка, доволна усмивка.

Тя не се усмихваше така, нали? И това й се стори странно.

— Лейтенант Далас. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете на снимките. Изгарях от нетърпение да се запозная с вас. — Актрисата й подаде ръка.

Ив бе виждала Марло Дърн и преди, но тогава тя беше слънчево руса красавица със зелени очи. Късо подстриганите кестеняви коси, кафявите очи и дори леката трапчинка на брадичката — досущ като нейните, я накараха леко да потръпне.

— И детектив Пийбоди.

Марло подаде на гардеробиерката кожения шлифер, с който бе облечена за сцената, същия като онзи, който съпругът на Ив й бе подарил по време на разследването на Айкоув.

— Аз съм голяма ваша почитателка, госпожо Дърн. Гледала съм всичките ви филми.

— Марло — настоя актрисата. — Все пак сме партньорки. Е, какво мислите? — Посочи с жест към снимачната площадка и на пръста й проблесна венчална халка, копие на тази на Ив. — Близо ли сме до оригинала?

— Изглежда правдоподобно — каза Ив. „Като гадно местопрестъпление, все още пълно със суетящи се хора.“

— Раундтрий, режисьорът, иска автентичност. — Марло кимна към широкоплещест мъж, приведен пред монитор. — А той получава каквото иска. Затова настояваше да заснемем всичко в Ню Йорк. Дано сте имали време да погледате, да добиете представа. Пожелах тази роля от мига, в който чух за проекта, още преди да прочета книгата на Надин Фърст. А вие двете сте го преживели. Твърде много се разбъбрих. — Тя се засмя непринудено. — Ето това се казва голяма почитателка. От месеци съм се потопила изцяло в живота на Ив Далас. Дори присъствах на няколко акции с двама други детективи, след като дори Раундтрий не успя да убеди теб или командира ви да пусне мен и Кей Ти с вас. И — продължи тя, преди Ив да успее да отговори — откакто се вживях в образа, напълно разбирам категоричния ти отказ.

— Чудесно.

— Отново се разбъбрих. Кей Ти! Ела да се запознаеш с истинската детектив Пийбоди.

Актрисата, увлечена в разгорещен спор с Раундтрий, погледна към тях. Очите й издадоха раздразнение, преди на лицето й да се появи усмивка, навярно отработена специално за публични изяви.

— За мен е удоволствие. — Кей Ти подаде ръка и изгледа Пийбоди от главата до петите. — Пуснала си си по-дълга коса.

— Да. Малко. Наскоро ви гледах в „Сълза“. Блестящо изпълнение.

— Ще открадна Далас за няколко минути. — Марло хвана Ив под ръка. — Да пийнем кафе — каза тя и я поведе през местопрестъплението — снимачна площадка и копие на втория етаж от жилището на семейство Айкоув. — Продуцентите уредиха да опитам от любимата ти марка и се пристрастих. Помолих асистентката си да ни сервира в караваната ми.

— Не си ли на работа?

— Голяма част от работата е чакане. Предполагам, че има нещо общо с полицейската.

Марло се придвижваше бързо. Беше с ботуши, спортен панталон и както предположи Ив, реквизитно оръжие в кобура на рамото. Тя я поведе през студиото покрай декори, техника, групи хора. Ив се спря до копието на общото помещение на своя отдел. Претрупани бюра, таблото с материали по случая, което я върна към миналата есен, кабините, изтъркания под.

Липсваха само ченгетата и миризмата на рафинирана захар, скапано кафе и пот.

— Добре ли е?

— Да. Малко по-голямо, предполагам.

— Няма да изглежда така на екрана. Пресъздадоха в необходимия размер и офиса ти, за да могат да снимат мен или някой друг, когато влиза или излиза. Искаш ли да го видиш?

Продължиха покрай декорите през празно пространство, което със сигурност нямаше да се вижда на екрана, и влязоха в почти съвършено копие на офиса й в полицейската централа. И тясното прозорче беше там, но с изглед към студиото, вместо към Ню Йорк.

— Ще вмъкнат компютърно генерирано изображение за изгледа. Сградите, въздушния трафик — каза Марло, когато Ив се приближи да надникне. — Вече заснехме няколко сцени тук и сцената в конферентната зала, където разобличаваш заговора Айкоув, „Унилаб“, академията „Брукхолоу“. Получи се въздействащо. Диалогът беше взет направо от книгата, за която разбрахме, че отразява действителността много правдиво. Надин гениално съчетава реализъм с вълнуваща сюжетна линия. Въпреки че според мен самата реалност си е достатъчно вълнуваща. Искрено ти се възхищавам.

Изненадана и леко смутена, Ив се обърна.

— Това, което вършиш всеки ден, е толкова значимо — продължи Марло. Аз съм добра в работата си. Дяволски добра и съм убедена, че това, което правя, е важно. Не е като да разкриеш световен заговор за клониране на хора, но без изкуството, историите и хората, които им вдъхват живот, светът щеше да бъде по-тъжен, по-малък.

— Сигурно.

— Когато започнах проучвания за тази роля, осъзнах, че никога не съм имала толкова силно желание да играя убедително. Не само заради потенциала за „Оскар“, въпреки че лъскавата златна статуетка би стояла страхотно над камината ми, а защото ролята е значима. Зная, че си изгледала само една сцена, но се надявам, че ако има нещо невярно, нещо, което не ти се струва достоверно, ще ми кажеш.

— Всичко ми се стори достоверно. — Ив сви рамене. — Истината е, че е странно и… признавам, малко смущаващо да гледаш как някой се превъплъщава в теб, повтаря действията и думите ти. Така че, щом се почувствах странно и бях смутена, предполагам, че се е получило добре.

Усмивката засия на лицето на Марло. Не, помисли си Ив, тя определено не се усмихваше така.

— Радвам се да го чуя.

— А това… — Ив се завъртя между декорите на офиса. — Иска ми се да седна и да се заровя в документация.

— Карманди ще бъде поласкана. Тя е главният дизайнер на декорите. Да побързаме с кафето. Скоро ще ме повикат на площадката.

Марло посочи накъде да излязат навън в слънчевия октомврийски ден на 2060 година.

— Ако тръгнем натам, ще видиш част от декорите за дома на Рурк и Далас. Великолепни са. Престън, нашият асистент-режисьор, каза ли ти, че искат да направят няколко рекламни снимки, докато вие с Пийбоди сте тук? Валъри Зейвиър, главният пиар агент, ще се погрижи за това. Тя движи нещата.

— Споменаха ни.

Марло отново се усмихна, леко потърка ръката на Ив.

— Знам, че няма да ти бъде особено приятно, но е страхотна реклама за филма и целият екип ще остане доволен. Ще дойдете на приема тази вечер, надявам се. Ти и Рурк.

— Такъв е планът.

„Няма измъкване“, помисли си Ив.

Марло леко се усмихна и я стрелна с поглед.

— Иска ти се да поемеш нов горещ случай, за да се отървеш.

— Наистина си се вживяла в образа.

— Ще бъде по-забавно, отколкото мислиш. Сигурна съм, защото очакваш да бъде мъчение.

— Да не си сложила подслушвателни устройства в офиса ми?

— Не, но ми се иска да вярвам, че съм успяла да вляза в ума ти. — Марло докосна слепоочието си. — Знам, че ще си прекараш по-приятно, отколкото предполагаш. И страшно ще харесаш Джулиън. Невероятен е в ролята на Рурк, усвоил е акцента, жестовете, излъчва онова неназовимо чувство за сила и сексапил. Освен това е красив, забавен, чаровен. Истинско удоволствие е да работя с него. Разследвате ли някакъв случай в момента?

— Приключихме един преди няколко дни.

— Случаят „Център Уитууд“, поне така го наричат медиите. Както казах, вече съм се вживяла в образа. Дори когато не си заета с текущо разследване, следиш развоя по други случаи, даваш показания в съда, консултираш полицаите и детективите от отдела си. Графикът ти е претоварен. Трябва да се справяш с…

Марло замълча, когато комуникаторът на Ив звънна.

— Далас.

— Централа, лейтенант Ив Далас. Среща с полицай на Трета, запад, номер дванадесет. Вероятно убийство.

— Прието. Далас и детектив Делия Пийбоди на път. — Ив затвори и се обади на Пийбоди: — Поемаме случай. Чакай ме до колата. — Докато прибираше комуникатора, погледна Марло. — Съжалявам.

— Няма за какво. Поемаш случай. Може би въпросът е глупав, но какво е усещането да ти се обадят, за да ти съобщят, че някой е умрял?

— Просто разбираш, че трябва да се залавяш за работа. Слушай, благодаря, че ме разведе из студиото.

— Има още толкова много неща за разглеждане. „Биг Бенг Пръдакшънс“ буквално построиха света на Далас тук, в Челен Пиърс. Ще снимаме още две седмици, вероятно три. Може би ще успееш да дойдеш отново.

— Може би. Сега трябва да тръгвам. Ще се видим довечера, ако не се наложи да работя.

— Късмет.

Ив отиде до колата си на ВИП паркинга. Не се радваше, че някой е умрял, но щом вече бе мъртъв, никак не съжаляваше, че поема случай преди глупавата фотосесия. Марло Дърн й се струваше свястна, може би твърде самоуверена, но свястна, умна и неразглезена звезда. Въпреки това, трябваше да признае, че е изнервящо да гледаш някого, който изглежда досущ като теб, и то в обстановка досущ като тази в реалния ти живот.

„Светът на Далас.“

Ти да видиш!

— Разбира се, че поемаме случай. — Пийбоди забърза към нея. — Беше забавно! А Престън, Престън Сайкс, асистент-режисьорът, каза, че може да получа епизодична роля! Следващия уикенд ще снимат улични сцени и ще бъда пешеходка, ще ме покажат в близък план и може би дори ще ми дадат реплика. Сигурно ще изглеждам пъпчива. — Тя прокара ръка по лицето си и опипа кожата си. — В близък план винаги се вижда по някоя пъпка.

— Знам какво е… да те снимат в близък план, не да бъдеш пъпчива. Пъпките ти не ме интересуват.

— Нямам нито една. — Пийбоди се настани на предната седалка, а Ив седна зад волана. — Довечера ще се отъркаме в елита. Ще вечеряме с филмови звезди и знаменитости в разкошната резиденция на най-нашумелия холивудски режисьор на Парк Авеню. Ще се запознаем с най-влиятелния и уважаван продуцент, основателя на „Биг Бент Пръдакшънс“. — Пийбоди престана да търси пъпки по лицето си и сложи ръка на корема си. — Леко ме присвива стомахът.

— Тогава ще изпробваш шикозната тоалетна на най-нашумелия холивудски режисьор.

— Впрочем Раундтрий те търсеше. Канеше се да изпрати някой млад асистент да те намери.

— Имах сюрреалистичното преживяване да бъда разведена из собствения си офис и отдел от самата себе си.

— О! Моето бюро. Бих поседнала на бюрото си. Както и на твоето.

— Не.

— Това са филмови декори.

— Все пак — не.

— Гаднярка. Двойничката ти е готина. Мога да я наричам Марло. А моята заслужава да я нарека кучка.

— Продължавай с анализа на героите.

— Колко смешно, ха-ха-ха. Сериозно — поговори с мен около трийсет секунди и ме разкара. И знаеш ли какво каза?

— Откъде да знам, като не съм била там?

— Е, ще ти кажа. — Пийбоди присви очи, когато погледна през стъклото, и сложи очилата си със стъкла в цветовете на дъгата. — Каза, че ако книгата на Надин дава реална представа за характерите, би трябвало да се запиша в курс за повишаване на самочувствието. Иначе нямало да стана нищо повече от подчинена, в най-добрия случай помощник. Но с раболепното си отношение никога нямало да бъда ръководител.

Ив изпита остро негодувание. Партньорката й бе проявила достатъчно самочувствие да започне разследване и да разбие организация на корумпирани ченгета.

— Дали заслужава да я наречеш кучка? Наистина е кучка. А ти не си подчинена.

— Да. Твоя партньорка съм, добре, ти си лейтенант, но това не означава, че съм раболепна подмазвачка.

— Изпълняването на нареждания не е подмазване, а задължение на добро ченге. А и през половината време ти не преставаш да остроумничиш.

— Благодаря. Не харесах особено другото си аз.

— И аз не я харесвам. Моето друго аз също не я харесва.

— Започнах да се обърквам.

— Марло и Кей Ти не се спогаждат. Личи си, когато не са пред камера. Веднага щом режисьорът извика: „Стоп“, тръгнаха в различни посоки и не размениха нито дума, преди Марло да повика Кей Ти, за да се запознае с теб.

— Явно съм била заслепена от холивудския блясък, защото не съм забелязала. Но имаш право. Сигурно е трудно да работиш с някого и да се преструвате, че се харесвате и уважавате, когато всъщност не е така.

— Затова се наричат актриси.

— Все пак. А и мисля, че другото ми аз има по-голям задник от моя.

— Безспорно.

— Наистина ли?

— Пийбоди, всъщност не съм оглеждала задника й и рядко имам поводи да гледам твоя, но съм готова да заявя, че нейният е по-голям, за да ти доставя удоволствие и да престанем да разговаряме за онези от Холивуд.

— Добре. Само още нещо. Другото ми аз е и голяма лъжкиня. Каза ми, че трябва да се подготви за следващата сцена, а докато минавах покрай караваните, за да стигна до ВИП паркинга, я видях… и чух, за бога. Блъскаше по вратата на една каравана и крещеше: „Знам, че си вътре, копеле, отвори шибаната врата“. Нещо подобно.

— Чия каравана?

— Не знам, но явно беше ядосана и не я интересуваше кой ще я чуе, защото наоколо имаше много хора от екипа.

— Никога не съм преставала да твърдя, че си кучка с ужасен темперамент и лишена от класа.

Пийбоди въздъхна с усмивка.

— Но не и подмазвачка.

— След като изяснихме това — каза Ив, докато паркираше зад една патрулна кола, — да огледаме трупа.

— Посещение на снимачна площадка, оглед на труп, вечеря със знаменитости. Наистина страхотен ден.

 

 

Не и за Сесил Силкок.

Неговият ден бе завършил рано върху плочките на леопардови шарки в луксозната му кухня. Лежеше там и кръвта от раната на главата му образуваше езеро върху златистата теракота на черни петна. Подът приличаше на смъртоносно ранено животно, помисли си Ив.

Раната на Сесил определено бе фатална. Кръвта се бе просмукала в тънкия кашмирен халат, който бе облякъл малко преди съприкосновението на главата му с тежък тъп предмет, а после със злополучните леопардови плочки. Съдейки по цепнатината на челото, Ив предположи, че се е ударил и в черния ръб на златистия барплот.

Останалата част от кухнята, трапезарията, холът, главната спалня и стаята за гости със самостоятелна баня бяха безупречно чисти, подредени и украсени с подходящи аксесоари. Като в шоурум на скъп магазин за обзавеждане.

— Няма следи от влизане с взлом — каза й полицаят на входа. — Брачният партньор на жертвата е в спалнята. Казва, че е бил извън града два дни, прибрал се у дома по-рано, а трябвало да си дойде днес следобед, и открил тялото.

— Къде е куфарът му?

— В спалнята.

— Да вземем записите от охранителните камери.

— Партньорът му казва, че охранителната система била изключена, когато пристигнал. Твърди, че жертвата често е забравяла да я включи.

— Все пак намерете таблото и проверете. — Ив прибра запечатващия си спрей обратно в чантата с принадлежности за оглед и приклекна до трупа. — Да потвърдим самоличността и да отбележим часа на смъртта, Пийбоди. Бил е ударен силно тук, от лявата страна на главата, в слепоочието, очната орбита. С нещо широко, тежко и плоско.

— Потвърдено е, че жертвата е Сесил Силкок, възраст петдесет и шест години, регистриран на този адрес. В брачен съюз с Пол Хавъртоу от четири години. Собственик и управител на парти агенция „Гуд Таймс“.

— Край на купона за него. — Ив приседна и огледа стаята. — Няма следи от проникване с взлом. И жилището изглежда, сякаш е било почистено и разтребено от приказни феи. На ръката му има, обзалагам се, платинен годежен пръстен с огромен диамант. Малко вероятно е мотивът да е кражба. Бижутата, както и многото леснопреносима скъпа електроника, очевидно не липсват.

— Час на смъртта — десет и тридесет и шест. Щом няма влизане с взлом, по облеклото съдя, че е познавал убиеца. Отворил му е, влязъл е тук, може би за да направи кафе или за нещо друго. Бам — и край на партитата на Сесил.

— Възможно е. Или облеклото показва, че Сесил е имал гост, докато брачният му партньор е бил извън града, което ще проверим. Идва да приготви закуска, гостът го халосва. Или брачният партньор се връща, разбира, че Сесил не е бил послушно момче, и го цапардосва.

Униформеният полицай се върна в стаята.

— Охранителната система е изключена от двайсет часа, лейтенант. Нямаме нищо от снощи или тази сутрин.

— Добре. Започнете да разпитвате от врата на врата. Може някой да е видял нещо.

Ив сложи микроскопски очила и внимателно огледа тялото.

— Сесил е чист като къщата си. Ухае на лимон. — Наведе се към лицето на мъртвия, отново подуши. — И лек мирис на кафе. Взел е душ и е пил кафе преди удара. Никакви видими следи от самозащита или други травми. Халосан е, свлича се, удря се в този ръб, после се удря по другото слепоочие в плочките. Странно, нали?

— Защо?

— Всичко е толкова чисто, толкова подредено.

— Жертвата е бил чистник?

— Може би. Вероятно. — Ив свали очилата, изправи се. — Няма автоматична печка, на която да програмираш храна. Що за кухня е това? — Надникна в хладилника. Всичко е много прясно и блести от чистота. — Започна да отваря шкафове, чекмеджета. — Много тенджери, тигани, джаджи, сервизи, чаши за вино и прочее. — Извади голям тежък тиган. Широк, с плоско дъно. — Това тежи доста.

— Да, баба ми има такъв. Чугунен. Не се разделя с него. Наследила го е от своята баба.

Ив огледа тигана, отново приклекна, сложи очилата и погледна раната на слепоочието на Сесил. Направи бързо измерване с инструмент от чантата си. Кимна.

— Залагам на това. Запечатайте го и го предайте на криминалистите. Да видим дали има нещо от Сесил по него. И така, Сесил не е сам… или някой пристига, влизат тук, зад барплота. Но няма следи да са готвили, а щом няма на какво да програмираш храна, както във всяка друга цивилизована кухня в познатия свят, значи, е трябвало да използва тиган, прибори. А кафето?

— Има машина за еспресо. Слагаш целите зърна тук, наливаш вода и тя мели и прави кафе.

— Но е чиста и празна.

— Може би не е имал време да го приготви преди удара.

— Аха. Но се долавя мирис на кафе. Не просто е влязъл тук с убиеца и е бил халосан с тежък предмет. Обзалагам се, че чугуненият тиган е оръжието на убийството. Ако го е извадил, къде са другите принадлежности, каквото и да се е канел да готви? Ако са се скарали, нима ще мисли за приготвяне на закуска? Защо убиецът не оставя оръжието отвън и не го взема със себе си? Вместо това го почиства и прибира, както изглежда, на мястото му… Ако ще приготвяш закуска, с какво започваш?

— С кафето — каза Пийбоди.

— Всеки започва с кафето и явно Сесил е направил точно това. Но няма нито готово кафе, нито чаша.

С присвити устни и съсредоточен поглед, Пийбоди се опита да види нещата от гледната точка на Ив.

— Може би са закусили и разчистили, а след това са се скарали.

— Възможно, но ако е така, дали този тиган все още е бил на удобно място? Всичко е било идеално разтребено, но явно той е останал неприбран. Защото… — Ив повдигна вече запечатания тиган. — … това е оръжие за непредумишлено убийство. Ядосваш се, грабваш го, удряш. Не отваряш чекмеджето, за да си избереш нещо подходящо и тогава да нападнеш.

Пийбоди внимателно следеше мисълта й.

— Мислиш, че брачният партньор го е направил, разчистил е и е повикал ченгетата.

— Как ли се е прибрал Хавъртоу? Време е да си поговорим с него.

Ив освободи полицайката, която седеше при Хавъртоу, за да се включи в разпитването на съседите. Както кухнята, главната спалня също можеше да претендира за реклама на „Стилно градско жилище“. Леглото беше с лъскави крака, покривка на зеброви шарки и старателно подредени черни и бели възглавници, тоалетките бяха огледално гладки и чисти, а статуетките със странна форма. В сложно извита ваза беше поставено едно-единствено червено цвете със заострени венчелистчета, под които Ив имаше чувството, че се крият остри зъби, тънки като игли.

Пред широките врати на терасата Пол Хавъртоу седеше прегърбен на диван с лъскава облегалка и червени възглавници и стискаше подгизнала носна кърпичка.

По преценка на Ив, беше с двайсет години по-млад от партньора си. Гладкото му красиво лице имаше лек златист загар, подчертаван от буйните му коси с цвят на карамел. Носеше елегантни прави дънки и снежнобяла риза, под които се открояваше фигура, навярно поддържана с усилени фитнес тренировки.

Очите му, когато срещнаха погледа на Ив, изглеждаха тъмносини и подпухнали от плач.

— Аз съм лейтенант Далас, а това е детектив Пийбоди. Много съжалявам за загубата ви, господин Хавъртоу.

— Сесил е мъртъв.

Зад соления дъх на сълзите Ив долови аромат на меласа и магнолия.

— Знам, че ви е тежко, но се налага да ви зададем няколко въпроса.

— Защото Сесил е мъртъв.

— Да. Ще записваме този разговор, господин Хавъртоу, за ваша защита. И ще ви прочета правата, за да бъдете наясно с всичко. Разбрахте ли?

— Необходимо ли е?

— Желателно е. Ще се постараем да продължи възможно най-кратко. Има ли някого, на когото бихте искали да се обадим, преди да започнем? Приятел, близък роднина?

— Не… не се сещам.

— Е, ако искате някой да дойде при вас, ще го уредим. — Тя седна срещу него и му прочете обновената версия на правата при разпит. — Разбирате ли правата и задълженията си?

— Да.

— Е, добре. Били сте извън града?

— В Чикаго. При клиент. Организираме приеми. Върнах се тази сутрин и…

— Върнали сте се от Чикаго тази сутрин. В колко часа?

— Мисля, че около единайсет. Трябваше да си дойда в четири следобед, но приключих по-рано. Исках да изненадам Сесил.

— И сте сменили полета и уговорката си с таксиметровата компания?

— Да, точно така. Успях да хвана по-ранна совалка и да си уредя транспорт от летището. За да изненадам Сесил.

Той преглътна ридание и допря кърпичката до лицето си.

— Преживели сте ужасен шок, зная. На коя таксиметрова компания сте клиент, господин Хавъртоу? Само за сведение.

— Винаги се обаждаме на „Делукс“.

— Добре. И когато се прибрахте — продължи Ив, щом Пийбоди безшумно излезе от стаята, — какво стана?

— Влязох и внесох багажа си тук, но Сесил не беше в спалнята.

— Трябваше ли да си бъде у дома по това време?

— Днес щеше да работи тук. Има уговорка с клиенти, които ще дойдат следобед. Трябва да им се обадя. — Хавъртоу огледа стаята с празен поглед през бликащи сълзи. — Трябва…

— Ще ви помогна с това. Какво направихте по-нататък?

— Повиках го… по име. Предположих, че е в офиса си. До кухнята е, с изглед към вътрешния двор, защото той обича да гледа малката ни градина, докато работи. И го видях на пода. Беше мъртъв.

— Докоснахте ли нещо? Нещо в кухнята?

— Докоснах Сесил. Хванах ръката му. Беше мъртъв.

— Познавате ли някого, който би искал да му навреди?

— Не. Не. Всички обичат Сесил. — С драматичен жест той притисна подгизналата кърпичка към сърцето си. — Аз обичам Сесил.

— На кого, предполагате, би отворил вратата, когато е само по халат?

— Аз… — Хавъртоу се опита да овладее треперещите си устни. — Мисля, че Сесил имаше връзка. Срещаше се с някого.

— Защо мислите така?

— Няколко пъти се прибра късно и… имаше признаци.

— Опитахте ли се да поговорите с него за това?

— Отрече.

— Скарахте ли се?

— Всички двойки се карат. Бяхме щастливи заедно.

— Но той е имал извънбрачна връзка.

— Мимолетно увлечение. — Хавъртоу попи очите си. — Нямаше да продължи дълго. Сигурно онзи, с когото се срещаше, го е убил.

— С кого предполагате, че се е срещал?

— Не зная. Някой клиент може би. Запознал се е с някого на нашите тържества. Общуваме с толкова много хора. Изкушенията са твърде много.

— Имате разкошно жилище, господин Хавъртоу.

— Много се гордеем с него. Често каним гости. Умеем да ги посрещаме. Това е добра реклама за бизнеса.

— А, значи, затова си разтребил кухнята — нехайно каза Ив, когато Пийбоди се върна в стаята. — Не си искал хората да я видят в безпорядък.

— Какво… какво съм направил?

— Завари Сесил да приготвя закуска, когато влезе по-рано, отколкото той очакваше? Или вече я беше приготвил? Имаше ли признаци, че не е бил сам? Изневерявал ти е, докато те е нямало. Бил е много лошо момче.

— Той е мъртъв. Не бива да говорите така за него.

— Пак ще попитам, в колко часа се прибра?

— Казах… мисля, че около единайсет.

— Странно, господин Хавъртоу — отбеляза Пийбоди. — Защото совалката ви е кацнала в осем и четиридесет и пет.

— Аз… трябваше да свърша това-онова…

— А шофьорът от „Делукс“ ви е оставил пред вратата тук в девет и десет.

— Просто… отидох да се поразходя.

— С багажа? — Ив наклони глава встрани. — Не, нищо подобно. Влязъл си в девет и десет и със Сесил сте се скарали, докато единият от вас… или двамата заедно сте приготвяли кафе и закуска. Искал си да узнаеш с кого е прекарвал времето си, докато ти си бил в Чикаго. Искал си да прекрати аферата си. Скарали сте се, грабнал си чугунения тиган и си замахнал. Бил си истински вбесен. Правиш толкова много за него, а той не може да ти бъде верен. Кой би те упрекнал, че си си изпуснал нервите? Не си искал да го убиеш, нали, Пол? Просто си избухнал, защото си бил на ранен и ядосан.

— Не съм го направил. Грешите за часа.

— Не, ти грешиш. Прибрал си се рано. Надяваше се да го хванеш в крачка, а?

— Не, не беше така. Исках да го изненадам. Исках нещата отново да бъдат както преди. Приготвих му любимата закуска! „Мимоза“ със сок от мандарини и кафе с аромат на лешник, яйца по бенедиктински и пържени филийки с малиново сладко.

— Престарал си се.

— Приготвих всичко собственоръчно и го сервирах в любимия му порцеланов сервиз.

— А той не го е оценил. Толкова труд да направиш нещо специално за него, а той и пет пари не дава.

— Тогава… излязох да се поразходя и когато се върнах, беше мъртъв.

— Не, Пол. Скарали сте се и ти си го ударил. Било е импулсивно. Ядосан и наранен, просто си грабнал тигана и си замахнал. А после вече е било твърде късно. Затова си разтребил кухнята, прибрал си всичко. — „Докато той е лежал мъртъв на пода“, мислено добави Ив. — Изтъркал си чугунения тиган. — Петната от кръв по дъното. — Отново си привел всичко в идеален ред, както му е харесвало.

— Не исках! Стана случайно.

— Добре.

— Той поиска развод. Правех всичко за него. Грижех се за него. Каза, че го задушавам и че му е омръзнало да ровя из нещата му, да преглеждам графика му и да му се обаждам по всяко време. Било му писнало от това. От мен. Приготвям му закуска, а той иска развод.

— Колко безсърдечно — отбеляза Ив.