Нора Робъртс
Слава в смъртта (11)

11.

Тъй като офисът на Аснер се намираше над закусвалня, в която приготвяха кнедли — очукана тухлена сграда, сгушена между мизерно студио за татуировки и особено долнопробно изглеждащ бар, трябваше да добавят към разходката и изкачване на стъпала.

— Кнедли. Дори миризмата на кнедли може да попречи на свалянето на килограми. Медицински феномен.

— Стискай си носа — посъветва Ив партньорката си, докато тръгваха нагоре по стълбите.

Както сградата се губеше между бара и студиото, така и офисът на Аснер бе сбутан между адвокатска кантора, навярно представляваща главно отрепки, и заложна къща. Може би имаха общи клиенти.

Ив отвори вратата на тясно преддверие, в което едва се побираше бюро, заето от отегчена едрогърда блондинка, която седеше и лакираше ноктите си в убийствено червено.

„Клишетата стават клишета, защото произтичат от факти“, заключи Ив.

— Добър ден — заговори блондинката пискливо с бруклински акцент, докато ставаше от бюрото. — С какво можем да ви помогнем днес?

Ив извади значката си.

— Налага се да поговорим с господин Аснер.

— Съжалявам. В момента господин Аснер не е в офиса.

— А къде е?

— Съжалявам. Не мога да ви дам тази информация.

— Видяхте ли това?

Ив потупа по значката си.

— Аха. — Блондинката услужливо кимна и отвори широко очи. — Ако ми кажете каква е целта на посещението ви, ще предам на господин Аснер, когато се върне.

— Кога го очаквате?

— Съжалявам. Не мога да ви дам тази информация.

— Слушай, сестричке. Ние сме от полицията, схващаш ли? И сме тук по полицейска работа. Нужно ни е местонахождението на шефа ти.

— Съжалявам.

— Престани да рецитираш една и съща реплика.

— Но това е истината. — Блондинката размаха червените си нокти във въздуха. — Не мога да ви кажа, щото не зная. Каза, че има работа навън, и нареди да удържам фронта.

— Можеш ли да се свържеш с него?

— Опитах, щото Боби намина и искаше да отидем да пийнем по нещо, но не мога да изляза за питие, щом трябва да удържам фронта. Опитах се да му звънна, за да попитам докога ще е навън, но се включи гласова поща.

— Това нещо обичайно ли е?

— Ами… зависи. Понякога работата на Ей извън офиса е свързана с… хм, залагания. Ако е така, понякога не отговаря на линка известно време.

— Знаеш ли къде залага?

— На различни места. Местят се.

— Ясно. Имаш ли си име?

— Аха.

Ив изчака секунда, две.

— И как се казваш?

— Барбарела Максин Дубровски. Но всички ме наричат Барби.

— Така ли? Е, добре, Барби, ето какво ще опитаме. Имате ли клиентка, която прилича на партньорката ми тук?

Барби прехапа долната си устна — вероятно методи на съсредоточаване, предположи Ив.

— Хм, не, не мисля.

— А клиентка на име Кей Ти Харис?

Този път тя запърха тревожно с мигли.

— Длъжна ли съм да ви кажа?

— Да, длъжна си.

— Добре. Не, поне не си спомням това име. Има една актриса, която се казва така. Излизаше с Матю Занк. Много сладък. Гледах я в онзи филм за корпорации и престъпления или нещо подобно. Не го разбрах. Но тя изглеждаше добре, а и в него играеше и Деклан О’Мали, а той е…

— Много сладък — довърши Ив.

— Аха.

— А клиентка на име Делия Пийбоди?

— О, да. Дойде при Ей преди около седмица. Горе-долу толкова. Остана вътре дълго, може би час, и шефът беше много развълнуван, когато си тръгна. Но… — Тя погледна назад през рамо и сниши бебешкия си глас до шепот. — Според мен беше гадничка, нали разбирате?

— Така ли?

— Заповядваше ми като на слугиня. Ей така… — Барби щракна с пръсти, а след това намръщено сведе поглед към ноктите си. — По дяволите. Размазах ги. Много съм учтива с клиентите, но ми се искаше да й кажа: „Слушай, това, че си богата, не означава, че можеш да ми щракаш с пръсти и да ме гледаш, сякаш съм изтривалка“.

— Защо реши, че е богата?

— Носеше от онези страхотни обувки, които видях в „Стайлинг“, а те струват цяло състояние. И беше с шикозна рокля. Влиза някаква червенокоса с шикозна рокля и страхотни скъпи обувки и веднага разбирам, че е богата. Но това не й дава право да ме командва и да ме праща за свястно кафе със сметана и без захар, за което дори не ми дава пари. Нямам бюджет за подобни разходи тук, а кафето ми струваше десетачка. Ей получи добра сума преди седмица, но тя не биваше да прави така. Нали?

— Да. Знаеш ли за какво нае Ей?

— Съставих документ. Мога ли да ви кажа? Информацията ни е поверителна.

— Аз съм от полицията — напомни й Ив.

— А, вярно. Съставих договор за домашно наблюдение. Често извършваме такива услуги, щото много хора изневеряват, а не е хубаво. Ей каза да оставя мястото за сумата празно.

— Това нещо обичайно ли е?

— Не, но аз работя за него. Каза да оставя мястото празно и не ми даде копие за папката. Каза да не се тревожа, но аз смятам приходите и водя документацията. Добра съм с числата. Числата и хората. — Барби се усмихна и повдигна впечатляващите си гърди. — Това са силните ми страни.

— Тя дойде ли отново?

— Не. Беше тук само веднъж. По-добре за мен. Не обичам хората да ме гледат надменно. Но от тогава Ей е в много добро настроение. С изключение на тази сутрин, както ми се стори. Влезе почти без да ме поздрави и се заключи в офиса си. Но когато излезе, си беше добре. Намигна ми. Не че сме… нали се сещате? Не бих станала твърде близка с шефа си. Човек не бива да прави такива неща в офиса, нали? Иначе не заслужава уважение.

— Това е разумно, Барби.

— Както и да е, не съм виждала госпожица Голямото добрутро Пийбоди от онзи единствен път. Загазила ли е? Не ме интересува, освен заради Ей.

— Може да се каже, че е загазила. Когато Ей се върне или се чуете, ще ти бъда благодарна, ако му кажеш, че трябва да разговаряме с него.

Ив извади визитка.

— Разбира се, ще му кажа. Но не мисля, че още дълго ще удържам фронта. Нямаме записани клиенти. Затова ще му оставя съобщение, ако си тръгна, преди да се върне.

— Благодаря. Много ни помогна.

Тя засия.

— Хубаво. Обичам да помагам на хората.

След като излязоха от офиса, Пийбоди пъхна ръце в джобовете си.

— Тези прякори вече ме вбесяват.

— Госпожица Голямото добрутро Пийбоди не си ти, а Харис.

— Но това е моята фамилия, по дяволите. Освен това ми се пишка. Сякаш пикочният ми мехур иска да докаже нещо.

— Ще пишкаш в банката. Считай го за депозит.

В сейфа намериха друг запис, още пари в брой и две квитанции с дати, написани на ръка от А. А. Аснер, всяка по петдесет хиляди.

Опаковаха ги, поставиха етикети и отнесоха всичко в Централата.

— Погрижи се банкнотите да бъдат описани и предадени на съхранение — каза Ив на Пийбоди. — Аз ще занеса записите на Фийни за бърз анализ. Напиши доклад. Когато приключа със записите, ще отскоча до студиото, за да надникна в караваната на жертвата, преди да се прибера у дома.

— Не ме ли искаш там?

— Предвид параноята й, едва ли е държала нещо ценно. Все пак трябва да погледна, така че ще го направя. Напиши доклада, изпрати копие на Уитни. Можеш да изпратиш и цялата документация на Майра и да ми уредиш час при нея утре.

— Добре. Далас? Мислех си, няма оръжие, мотиви колкото искаш, както и възможности. Но това е сплотена група. Като се замислиш, прекарват часове заедно всеки ден, месеци наред, и всички са в един и същ бизнес, в един и същ свят.

— Няма спор.

— Е, не знам дали някой от тях би ни казал, ако е видял някой да се изнизва от киносалона. Не знам дали някой от тях би ни казал — дори и да знае кой е убил Харис.

— Вероятно не. Или все още не.

— Не виждам как ще разкрием това и ще го докажем, освен ако убиецът не реши да направи самопризнания.

— Може би ще уредим точно това. Засега ще действаме стъпка по стъпка, ще работим по случая. И не споменавай в доклада, че мислиш, че нямаме шанс.

Но тя имаше право, осъзна Ив, докато вървеше към електронния отдел. Имаха жертва, която никой не е харесвал, която е заплашвала, манипулирала или дразнела всички, присъствали на местопрестъплението.

Три ченгета, помисли си тя с раздразнение, психолог и бивш престъпник, сега цивилен експерт-консултант, бяха там в часа на убийството, а не можеха да стеснят списъка на заподозрените.

Беше колкото вбесяващо, толкова и срамно.

Влезе в електронния отдел — царство на разноцветни светлини и разнородните шумове. И на странните движения, помисли си Ив, когато забеляза Макнаб да обикаля със скоклива походка из стаята. Грациозно се извиваше или правеше крачка встрани, когато някой от колегите му компютърни гении пресечеше или застанеше на пътя му.

Като странен танц без синхрон, в който дори седналите на столове се клатят, въртят или потропват в един и същ постоянен вътрешен ритъм.

Застана точно срещу Макнаб и го смушка, за да привлече вниманието му.

— Хей. — Той извади слушалката от ухото си. — Проверих онези финанси.

— Два пъти теглене на по петдесет хилядарки през последните десет дни.

— О, по дяволите. Разваляш удоволствието.

— Открихме частния й детектив. Още нещо интересно?

— Всъщност да. Заповядай в приемната.

Той я поведе към своята ниша, както забеляза Ив, наскоро украсена с плакат на маймунка с балетна пачка върху въздушен скейтборд, която държеше джобен компютър в едната си ръка и сандвич в другата, докато на слушалката в ухото й примигваше зелена лампичка. По-малка маймунка се возеше в раница на гърба й. Заглавието беше „Мама има сто ръце“.

— Е, мислех, че с двете изтегляния на по петдесет хилядарки съм ударил джакпота, но все пак проверих и останалите. Ползва разплащателна сметка за жилището си в Ню Ел Ей с автоматично плащане на месечни сметки, обичайните разходи. Хонорари на агента, на мениджъра й. Не харчи много, като се има предвид колко изкарва. Не се скъпи за козметични процедури за лице и тяло, за тоалети.

Макнаб прехвърли набързо онова, което навярно смята за обичайни разходи.

— Но изведнъж попадам на хубава тлъста пачка, преведена на магазин за шпионски принадлежности, и го откривам тук, на Таймс Скуеър. Поемам по тази следа. Преди две седмици е купила две шпионски камери. Микромини, с аудио, движение и звукова активация, дистанционни, брояч, всички екстри. Разпитах продавача, който я е обслужил, и той си я спомни. Въпреки че я описа като червенокоса. Точните му думи бяха „нахална, вироглава, червенокоса“.

— Съвпада. Била е с червена коса, когато е наела частния детектив и сейфа в банка в центъра. Явно това е била редовната й дегизировка. Две камери. Интересно. Интересно е и кога ги е купила. Добра работа, Макнаб.

— Приемам всякакви комплименти. И още една находка. Платила е солиден депозит за доста луксозна вила в курорта „Олимпус Ризортс“, наета за две седмици от двайсет и трети декември, и е направила резервация за частна совалка за двама пътници. Трябвало е да даде имената. Своето и на Матю Занк.

— Отново интересно. Изпрати информацията на домашния ми компютър. Ще я прегледам, когато се прибера. Фийни в офиса си ли е?

— Беше, когато го видях за последен път.

Ив се отправи натам. Капитанът на шумния кораб с искрящи разноцветни светлини седеше приведен над бюрото си по риза с измачкани ръкави. Сред някога буйните му червени коси се прокрадваха сребърни нишки. Лицето му бе провиснало като стар удобен хамак и изглеждаше износено като измачканата риза.

Докато работеше пред монитора, посегна да си вземе карамелизиран бадем от странно извитата купа на бюрото си.

Ив почука на вратата му веднъж.

— Имаш ли минута?

— На бюджет съм, по дяволите. Мога да ти отделя и час.

— Моят свърши.

— Млъквай.

Тя се усмихна и затвори вратата. Подпухналите очи на Фийни я пронизаха като стрела.

— Носиш ли понички? Не долавям мирис на понички.

— Защото не нося.

— Тогава защо затвори?

— Искам да анализираш нещо.

— Приключих с анализа ти. Записът от чантата. Чист е. Напълно автентичен, без никакви редакции, никакъв монтаж.

— Добре. Но този е друг. И е деликатен. — Ив си взе две ядки и се загледа в купата с причудлива форма и преливащи се цветове — оранжево, зелено и синьо. — Госпожа Фийни ли я е правила?

— Не. Вече прави много по-сполучливи. Повечето. Тази я изработи внучката ми за мен. Сега иска грънчарско колело и пещ за Коледа. Кой мисли за Коледа от толкова рано!

Харис очевидно.

— Вие ходите ли някъде — полюбопитства Ив — на почивка за Коледа?

— Защо, за бога? Нали е Коледа?

— Да. Та значи, моята жертва е наела частен детектив да сложи камера в мансардата на бившето й гадже и сегашната му дружка. Имам два записа: единият е държала в сейф в хотелския си апартамент, а другия — в банков сейф.

— В какво ги е хванала? Да се чукат с добермани? Да подготвят терористичен акт?

— Не мога да кажа, защото все още не съм ги гледала, но предполагам, че ги е хванала в това, което хората правят в спалните си.

— Трябва да има нещо повече, за да държиш две копия в сейфове на различни места.

— Е, трябва да го изгледам, за да разбера. Искам да знам дали някой от двата записа е оригиналът. Можеш ли да установиш?

— Да. — Фийни се обърна към компютъра си, зареди програма, направи настройки. — Дай ги насам.

Ив ги извади, разопакова и двата, отбеляза часа, мястото, името си и това на Фийни. Той ги включи в устройството си.

— Паралелен преглед на разделен екран. Програмата ще улови всяка аномалия, ще определи от кое поколение е записът.

Прегледът стартира с гласова команда.

Екранът светна с един и същ кадър, в който Марло влиза в спалнята на мансардата.

— Това ли е актрисата? Чух, че изглеждала досущ като теб. Нищо подобно.

— Прилича повече, когато е гримирана за ролята.

Отдалеч се чу гласът на Матю, който я попита дали иска вино.

— Не бих отказала.

Марло застана до дълга тоалетка с лек сребрист блясък, отвори чекмедже. Хвърли нещо, което приличаше на тениска и панталон на леглото, а след това издърпа пуловера, с който бе облечена над главата си.

За миг остана неподвижна, със затворени очи, по сутиен и спортен панталон. Разкърши рамене.

Матю влезе с две чаши вино и се усмихна.

— Харесва ми облеклото ти.

Тя отвърна на усмивката му.

— Отнесох доста удари в бойната сцена днес.

— Беше страхотна.

— Чувствам се като пребита. — Марло взе виното и издаде въздишка на наслада. — Но това е добро начало. Ще се изтегна удобно и ще се опитам да прогоня част от болките.

— Мога да ти помогна.

Той остави виното си, сложи ръце на раменете й и я накара да простене, когато ги разтри.

— Имаш няколко синини, скъпа.

— Нищо чудно. Колко ли е имала Далас, след като го е преживяла наистина? Утре трябва да я довършим, ако мога да ходя. Чули, че Кей Ти се е размрънкала пред Надин и Раундтрий? Искала и Пийбоди да бъде включена в сцената.

— Чух нещо такова. Не мисли за нея. Ставаш напрегната само като мислиш за нея. Не го заслужава.

— Знам, знам. Изобщо не я е грижа за продукцията. Иска само повече екранно време. Днес се разкрещя на Престън. Чух я чак в гардеробната. Заплаши, че ще настоява да го уволнят, защото не й харесвал ъгълът, от който е заснета сцената в общото помещение, която той режисира.

— О, господи.

— И разплака Линди от кетъринга заради нещо в спагетите. Кълна се, става все по-гадна и шантава с всеки ден.

— След няколко седмици приключваме и най-сетне ще изчезне от живота ни.

— До медийните изяви, турнетата, премиерите. Само мисълта за… Не, стига толкова. Защо мисля за тази откачалка, докато моето момче разтрива раменете ми?

Той се наведе и я целуна между плещите.

— Само се отпусни.

— Ще се опитам. Отпускам се. Наистина. — Тя се обърна и протегна ръка да остави чашата си до неговата. — Боли ме на толкова места, които се нуждаят от хубава разтривка.

— Горкичката.

Тя се засмя, хвана ръцете му и го притегли към леглото. След това леко го побутна и повали по гръб.

— Всъщност мисля, че единственото лечение е кожа до кожа — продължи тя, докато разкопчаваше сутиена си.

— На твоите услуги.

Хвърли сутиена, разкопча панталона си.

Когато го възседна гола, Ив почувства как по гърба й се разля топлина. Трябваше да положи усилие, за да не пристъпи от крак на крак.

Какво си бе въобразявала, като бе донесла това на Фийни? Да го гледат заедно? Може би бе глупаво, но тя отлично знаеше, че за него е също толкова смущаващо и мъчително.

Ако гледаха зверски убийства — посичане с брадви, бликаща кръв, бластери, изгарящи плът, никой от двамата не би трепнал. Но гола жена, полугол мъж… о, вече съвсем гол, които правят вълнуващ секс?

Истинско мъчение.

— Добре. — Фийни прочисти гърлото си и звукът отекна като експлозия. Спря записите с гласова команда. — Това е достатъчно за анализ. Никаква редакция или обработка на никой от двата. — Не я погледна, докато говореше, за което искрено бе благодарна. — И двата са копия от второ поколение.

— Никой от тях не е оригиналът?

— Това ти казвам.

Ив ги запечата отново много внимателно.

— Аснер. — Смущението постепенно изчезна, докато тя обмисляше вероятностите. — Частният детектив. Задържал е оригинала, може би за да се опита да спечели още от тази история. Или просто обича да гледа.

— Може да гледа и копие.

— Да. Запазил е оригинала и би могъл да го изтъргува на добра цена. — Ив щеше да претърси караваната на Кей Ти, но сериозно клонеше към частния детектив. Да го продаде на някой клюкарски канал или да изкопчи нещо от участниците. — Трябва да поговоря с А. А. Аснер. — Прибра записите. — Благодаря, Фийни.

— Да, да.

Все още с поруменяло от неудобство лице, той отново се приведе и продължи работата си.

Докато вървеше към офиса си, за да вземе онова, което щеше да й е нужно у дома, Ив извади линка си и позвъни в офиса на Аснер.

Пискливият глас на Барби я осведоми, че офисът е затворен, продиктува работното време и я прикани да остави подробно съобщение.

— Обажда се лейтенант Далас от Централното полицейско управление на Ню Йорк. Трябва да разговарям с господин Аснер възможно най-скоро. Имам няколко рутинни въпроса във връзка с текущо разследване.

Това бе всичко засега. Аснер имаше най-малко сто хиляди и можеше да се изкуши да офейка, ако го притиснеше твърде много.

Предвид времето, което щеше да й е нужно, заедно с пътя до студиото, особено сега, когато бе решила да претърси караваната на Матю, следващият номер, който набра, бе на Рурк.

— Лейтенант. — Лицето му се появи на екрана. — Колко удобен момент. Допреди малко имах важна среща.

— Имал си важна среща. Какъв шок. — Ив се намръщи, когато чу шума и забеляза замъгления фон зад красивото му лице. — Пътуваш ли за някъде?

— Не. Връщам се отнякъде. Всъщност от Кливланд.

— Добре. Слушай, трябва да отида до студиото, да претърся караваната на жертвата и да свърша още няколко неща. Ще закъснея.

— Ще закъснееш? Какъв шок.

— Трябваше да го предвидя.

— Ще се срещнем там. Имам малко работа в центъра. Ще дойда в студиото. Караваната на Харис, казваш. Когато свършим, ще вечеряме някъде с изглед към реката.

— Планът ми харесва. Нищо твърде изискано, нали?

— Пица и бира.

— Опитваш се да ме съблазниш, а?

Рурк се засмя.

— Както винаги. До след малко.

Ив грабна всичко, което й трябваше, и излезе в общото помещение.

— Никой от записите не е оригиналът — каза тя на Пийбоди. — Аснер все още е извън офиса си, доколкото знам. Ще го потърсим в дома му утре рано сутринта. Ако не излезе нищо друго, чакай ме там.

— Лейтенант — извика Санчес, когато Ив продължи към вратата. — Била е приятелката. Двамата мъртви пласьори.

— Така значи.

— Бившият приятел, който не иска да бъде бивш, изважда нож срещу сегашния и го намушква доста сериозно, преди сегашният да успее да се защити. Губи кръв, докато бившият продължава да го пробожда и почти не оставя здраво място. Приятелката грабнала тръбата и започнала да налага бившия. Казва, че се е опитала да му попречи да убие сегашния. Вече е било твърде късно, но звучи правдоподобно. Може би го е налагала по-силно и по-дълго, от колкото е било нужно, но сегашният е лежал там мъртъв или умиращ.

— Ще й повдигнете ли обвинения?

— Работата е там, че разговаряхме с няколко души, които твърдят, че бившият ги е тормозел, заплашвал и налитал на бой. И тя е отнесла доста пердах, заради което е скъсала с него. Може би ще бъде обвинена в убийство първа степен, а може би втора. Прокурорът вдигна малко шум, но не е особено въодушевен. Ние с Кармайкъл не виждаме смисъл.

— Виж дали Кармайкъл ще успее да я убеди да се включи в някоя от програмите за защита на жертви, а после я измъкни, ако прокурорът е съгласен.

— Благодаря, лейтенант, точно така се надявахме да се получи.

„Понякога нещата се получават точно както човек би искал“, помисли си Ив, докато спринтираше, за да хване асансьора за подземния паркинг.

 

 

Тя показа значката си на охраната в студиото и ги предупреди да пуснат цивилния й експерт-консултант, когато пристигне.

Тръгна право към малкия град от каравани.

Бяха близо една до друга, забеляза тя. Тук нямаше място за уединение. Отвън изглеждаха еднакви, с разлика в имената на вратите.

Следвайки указанията на охранителя, Ив стигна до запечатаната врата на Харис. Между жената, която играеше Надин, и мъжа, който играеше Фийни. Не до Матю, Марло или Джулиън, забеляза. Би се обзаложила, че Харис е намерила повод за недоволство.

Ив разпечата вратата и влезе.

Всекидневна с ярки дивани и голям въртящ се стол с кожена тапицерия. На масата имаше купа с плодове, вече не съвсем пресни. В малката кухня хладилникът бе добре зареден: вода, вино, газирани напитки, разнообразие от сирена, горски плодово в неотворена прозрачна кутия. Бутилка водка в камерата.

За да усети атмосферата, тя продължи към спалнята, надникна в банята. Цветя върху плота, отново не съвсем свежи, и плитка кутия със сапуни, шампоани, лосиони.

Макар и да не бе просторна, спалнята побираше легло, старателно застлано, разкошно кресло и стенен екран. Гардеробът имаше достатъчно шини и чекмеджета.

Започна от там. В едно от чекмеджетата намери друга бутилка водка, отворена и полупразна, и пакетче „Зоунър“, скрито в пръстите на един ботуш.

Почти бе приключила със спалнята, когато чу вратата на караваната да се отваря. С ръка на оръжието си излезе от спалнята. И Рурк влезе.

Господи, дали някога щеше да престане да забелязва колко е красив?

Той й се усмихна и изглеждаше още по-красив, когато се приближи и я целуна.

— Здравей — каза тя. — Как беше в Кливланд?

— Ветровито. Е, какво търсим в караваната на покойната, неособено обичана Кей Ти Харис?

— Не мисля, че ще открием нещо, но трябва да огледам. Почти приключих отзад. Ще ти разкажа.

Той плъзна пръст по трапчинката на брадичката й.

— Една от любимите ми части от деня.

— В добро настроение си — отбеляза Ив, докато вървяха към спалнята.

— Да. Беше успешен ден.

— Да не си купил Кливланд?

— Само малко парче. — Рурк повдигна вежди срещу бутилката водка, пакетчето „Зоунър“ и кутията билкови цигари, които Ив подозираше, че съдържат забранени вещества — Купон ли ще си правим?

— Изглежда, покойната и неособено обичана Харис е била поне леко пияна или дрогирана през голяма част от времето. И през последните две седмици е била доста заета.

Докато довършваше претърсването на стаята, Ив му разказа за разследването и премина към банята, където откри още успокоителни, предписани от лекар.

— Явно е била нещастница, за която е било по-естествено да печели врагове, отколкото приятели.

— И затова имам цяла тайфа заподозрени, които е отблъсквала, разстройвала, ядосвала или заплашвала.

— Неприятно ми е да питам, защото ми се стори свестен, но щом е резервирала полет и почивка за двамата, възможно ли е Матю да е бил в някакъв заговор с нея срещу Марло? Сваля я, урежда това изнудване, а после получава част от парите.

— Логично предположение, и на мен ми хрумна. Но… — Ив поклати глава. — Нещо не се връзва. Защо да наемат детектив и да му плащат наистина? Достатъчно е било да убедят Марло, че е имало частен детектив, проникване в жилището, камера. Матю би могъл да сложи камерата и да си спестят доста разходи.

— Напълно вярно.

— Все пак ще проуча финансовото му състояние, за да видя дали има нещо съмнително. Обадих му се и поисках разрешение да огледам караваната му. Каза, че няма нищо против. — Ив сви рамене. — Тук няма нищо. — Прокара пръсти през косите си. — Не би рискувала. Успокоителните, пиячката, наркотиците, тук са само защото се е нуждаела от тях.

Рурк излезе с нея, изчака, докато запечата вратата.

— Бих заложил цялото си състояние, че първо е сложила камерите, които е купила от Таймс Скуеър в караваната на Матю, а после се е отказала от тях, когато е разбрала, че има нещо между него и Марло.

— Така предполагам. Зарязана жена — жив дявол.

— Добре казано — реши Рурк.

— Щом ми е дал картбланш, значи, мога да погледна. Ако съм права и ги намерим, имам пълното право да видя какво са заснели.

Ив тръгна напред между караваните, обърна се и продължи към тази на Матю.

Разположението бе същото като при Кей Ти, но атмосферата съвършено различна.

Тук беше спокойно, уютно, малко разхвърляно. Вместо купа с плодове, на масата имаше малък музикален плейър и панер с шоколадчета, захарни изделия, дъвки. В хладилника му откриха бутилка вино и множество газирани. В камерата си държеше три замразени десерта.

Рурк намери първата камера, закрепена над рамката на прозореца, за по-малко от две минути.

— Другата трябва да е в спалнята — каза Ив. — Можеш да я потърсиш, докато аз свърша тук. Няма смисъл да преравям вещите му, щом позволява.

Излязоха след по-малко от половин час.

— Никакви забранени вещества, никакви наркотици, освен стандартни болкоуспокояващи, една бутилка вино, никакви секс играчки и вредни храни за цял клас в начално училище. — Ив отново се огледа наоколо. — С Марло не биха се усамотили тук за едно бързо. Минават твърде много хора, твърде близо. Може би е очаквала да ги хване или просто е искала да го шпионира и случайно е засякла някоя целувка или секси реплика.

— Страхотно се изразяваш — отбеляза Рурк и обви ръка около раменете й. — Да чуем какво наричаш „секси реплика“.

— Първо трябва да съм леко пийнала.

— Вярно.

— Каквото и да е целяла Кей Ти с камерите, това е дело на болен мозък. Била е болна и нещастна.

— Кара те да се ядосваш и да я съжаляваш. — Този път той обгърна талията й и притисна устни към слепоочието й. — Да седнем на по бира и пица, за да се откъснем за малко от всичко това.

— Да — И тя на свой ред обви ръка около кръста му. — Да вървим.