Нора Робъртс
Слава в смъртта (13)

13.

Ив се изтръгна от съня в сумрака на ранното утро. Вдиша и издиша, отново и отново, за да се увери, че е будна, а не е преминала внезапно от един отрязък на съня в друг.

Гърлото й беше пресъхнало, но остана още миг неподвижна, със затворени очи. Чакаше пулсът й да се забави.

Ръката на Рурк я обгърна и я притегли. Вдъхна й увереност.

— Тук съм.

— Няма нищо. Трябва да ставам. Да тръгвам за работа.

— Шшшт.

Тя отново затвори очи. Мразеше тази уязвимост при събуждане, това чувство, че е крехка и нестабилна, сякаш ако направи твърде рязко движение, ще се счупи. Знаеше, че то ще отмине, че скоро ще възвърне равновесието си, но го мразеше. Мразеше и това, че заради нея той се бе от казал от навика си да става, да се облича и да постига бог знае какво в света на бизнеса, преди да се е размърдала.

— Кажи ми.

— Няма нищо — повтори Ив, но устните му докоснаха косите й и я накараха да се предаде. — Стела, в спалнята на жилището й в Далас. Онова, което претърсихме. Но изглеждаше като спалнята от детството ми. Не знам къде бяхме. Няма значение. Тя седи пред тоалетката, с всичките си гланцове за устни, кремове и грим. Долавям мириса й, онзи парфюм, леко сладникав. Усещам спазъм в стомаха. С гръб към мен е, но ме гледа в огледалото с цялата онази ненавист и презрение. Долавям и неговия мирис. Остър и дразнещ… Искам малко вода.

— Ще ти донеса.

Не възрази, нямаше смисъл. Във всеки случай се почувства малко по-добре, малко по-силна. „Просто сън“, напомни си тя. Знаеше, че е сън, още докато сънуваше.

Това трябваше да е от значение.

Взе водата, която Рурк й донесе, и си заповяда да я изпие бавно.

— Благодаря.

Той не каза нищо, остави празната чаша и хвана ръката й.

— Гърлото й — продължи Ив, като сложи пръсти на своето. — От гърлото й блика кръв, тече по предницата на розовата рокля. Носеше я, когато я арестувах и разбих буса. Много е ядосана. Казва, че аз съм виновна, аз съм съсипала роклята, аз съм съсипала всичко. След това виждам и него в огледалото. Маккуин. Или баща ми. Трудно ги различавам. Посягам към оръжието си, но не го намирам. Нямам оръжие. А тя се усмихва. В огледалото… тя се усмихва и е ужасно. Трябва да се измъкна, трябва да се събудя. И се събуждам.

— Винаги ли е едно и също?

— Не, не точно. Не се страхувам от нея. Искам да попитам защо ме мразеше толкова, но знам, че няма отговор. Както и да се развива сънят, не се страхувам до момента, в който посягам към оръжието си и него го няма. Тогава се страхувам. И си казвам, че трябва да се събудя.

— Никой от тях не може да те докосне, никога вече.

— Знам. И когато се събудя, съм тук. Всичко е наред, защото съм тук. Не искам да се тревожиш за мен. Ще се чувствам виновна.

— Ще се опитам да се тревожа само малко, за да се чувстваш само малко виновна.

— Мисля, че това ме устройва. — Тя се обърна и се озоваха един срещу друг, сърце до сърце. — Не променяй навиците си заради мен. Ще ме накараш да се притеснявам. А и ако не продължиш ранния си сутрешен поход за световно финансово господство, как ще ме снабдяваш с кафе? Ако се отпуснеш, ще трябва да си намеря друг ирландски милиардер с връзки в бизнеса с внос на кафе.

— Това никога няма да стане. Ще продължа похода си, ако обещаеш да ми казваш, когато идват тези сънища. — Нежно прокара ръка по косите й. — Не ги крий повече от мен, Ив.

— Добре.

— Очевидно източникът на щастието ми се корени в твоята слабост към кафето, така че ще ти донеса кафе.

— Няма да откажа, но трябва да тръгвам. С Пийбоди ще се срещнем до жилището на Аснер. Искам да го хвана в апартамента му рано, преди да излезе.

— Аснер? — попита Рурк, когато стана и тръгна към автоматичната готварска печка.

— Частният детектив.

— А, да. Тогава лека закуска. — Котаракът се отърка в краката му и се заизвива около тях. — За някои от нас.

Ив стана. Знаеше, че той ще се опита да я поглези, като й сервира кафето и вероятно леката закуска в леглото. Взе чашата си, отпи глътка.

— Ще взема душ — каза му. — Имаш малко време да наваксаш със световното господство.

— Ще се заловя с това веднага след като нахраня Галахад.

Направи го, докато тя бе в банята. След това, отпивайки от своето кафе, постоя до прозореца.

Твърде внимателни един с друг. Да, точно сега се държаха така. И изглежда, щяха да изпитват нужда от това още известно време.

 

 

Ив се почувства уверена в себе си и може би дори малко по-добре, благодарение на вълшебното сако. Докато караше към центъра, спусна стъклата и остави хладният вятър да брули лицето й. Беше доволна, че рекламните дирижабли все още не са засновали в небето и изнервящият нюйоркски график може да фучи и без тътена отгоре.

Твърде рано за дирижаблите, твърде рано и за повечето туристи. Изглеждаше почти сякаш Ню Йорк принадлежи на нюйоркчани. Сергии на колела въртяха сутрешния си бизнес, натоварени със соево кафе и сандвичи с яйца. Максибуси се придвижваха с изпускане на газове и откарваха пътниците си за първа смяна или срещи на закуска, докато пешеходците бързаха или се тълпяха на кръстовищата като целеустремени мравки.

Тя имаше план, първа точка, от който беше да притисне А. А. Аснер в ъгъла. Обвиненията в проникване с взлом в чужда собственост, незаконно използване на електронни устройства, съучастничество в изнудване като за начало, а също и заплахата за загуба на лиценз и прехрана, щяха да го накарат да се разбъбри като малчуган, преял с бонбони.

Щеше да се спазари с него и да му ги спести, ако предаде оригиналния запис, както и всички копия, и изпее цялата информация, която има за Кей Ти Харис, действията, намеренията и срещите й.

Ив бе готова да изяде новото си вълшебно сако, ако той не бе направил проучвания за Харис и не я бе следил известно време.

За да се подсигури, бе поискала съдебна заповед за претърсване на дома и офисите му, като приложи доказателствата за бизнес отношенията му с жертвата.

Очакваше да я получи.

Задоволи се с място на втория етаж на паркинг, който се намираше на пряка и половина от жилищната кооперация на Аснер. Свестен квартал, забеляза тя. По-добро място от онова, което бе избрал за офис. Деца тътреха крака или се събираха на групички по тротоарите, навярно на път за училище, някои от тях придружавани от родители или детегледачки. Глъчката им се носеше във въздуха, докато повечето крачеха, обути по последна детска мода, предположи Ив, с боти с дебели коркови подметки.

Онези, които не тътреха крака, стояха на групички.

Жена в работно облекло повдигна решетката на входа на малък пазар. Леко се усмихна на Ив.

„По-свежо време — помисли си Ив, — по-свежи хора.“

Наслади се на приятната разходка и си обеща, че ще намери време за здравата тренировка, която бе отложила за вечерта заради ранното посещение при Аснер.

Забеляза Пийбоди да се задава от противоположната посока с нещо като забързана маршова стъпка. Каубойските ботуши, които Рурк бе решил, че Пийбоди трябва да има от Далас на всяка цена, светеха в искрящо розово при всяка крачка.

Изведнъж тя забави ход и зяпна от удивление. Ив инстинктивно сложи ръка на оръжието си и се огледа, но Пийбоди вече танцуваше — единствената подходяща за случая дума — по тротоара.

— Ооо — възкликна тя и протегна ръка.

— Хей! Долу ръцете.

— Моля те, моля те, тооолкова е хубаво. Позволи ми само леко да го докосна.

— Пийбоди, не те ли е срам достатъчно, че си с розови каубойски ботуши, ами стоиш тук и точиш лиги при вида на сакото ми?

— Обожавам и двете. Обожавам розовите си каубойски ботуши. Мисля, че ще станат запазената ми марка. — Позволи си да прокара ръка по ръкава на сакото на Ив. Отново каза: — Ооо, ултра шик. Като масло е.

— Ако беше като масло, досега да се е разтекло по мен.

— Пасва ти като отливка. Толкова е меко, гладко и страшно елегантно. Докато вървеше, просто се плъзгаше по теб. Върхът е, също като дългия ти шлифер.

— След като обсъдихме избора си на дрехи и обувки за деня, да вървим да сръчкаме Аснер. Щом и двете сме тук.

Пийбоди отново посегна и Ив предупредително повдигна пръст.

— Вече го пипна.

Когато се обърна към входа на кооперацията, Пийбоди изрече третото си „Ооо“ за сутринта.

— Този колан отзад. Подчертава задника ти.

— Какво? — Смаяна, Ив изпъна шия и се опита да погледне. — Господи.

— Не, не, в добрия смисъл, не вулгарно. — Пийбоди успя да поглади сакото още веднъж. — Неочакван подарък ли беше? Най-много обичам подаръците без повод. Миналият месец Макнаб ми подари много сладки обици, с верижки и сърца, просто така. Разбираш, че един мъж истински си пада по теб, ако ти подари бижу без повод.

— Добре.

Според критериите на Пийбоди това би трябвало да означава, че Рурк е хлътнал по нея до уши. Ив спря пред вратата и извади универсалната си кодова карта.

— С бронирана подплата е.

— Какво?

Тя разтвори предниците.

— Подплатата е от нова материя, разработена от отдела за проучвания и развитие на Рурк. Предпазва от бластер, електрошоков пистолет и хладно оръжие.

— Сериозно?

Този път Ив не възрази, когато Пийбоди докосна подплатата. Щом бе нещо, свързано с полицейската работа, беше позволено.

— Толкова е тънка и лека. И се движи. Предпазва от бластер?

— Така каза той, трябва да знае. Мисля да го изпробваме по-късно, като стреляш по мен.

— По дяволите. Знаеш ли какво, това сако е като колата.

— Гатанка ли ми задаваш?

— Не — каза Пийбоди, докато Ив плъзгаше картата си. — Изглежда като нещо обикновено… е, специално е, но е просто сако, нали? И колата изглежда съвсем обикновена. Но и двете отвътре са специални. Създадени специално за ченге. Издават колко добре те разбира. Това е още по-хубаво от неочакван подарък.

— Права си. Така е, разбира ме. — Когато влязоха, Ив се спря за миг. — Тревожи се за мен.

— Случилото се в Далас… сигурно е било тежко и за двама ви — предпазливо каза Пийбоди.

— И ти не настояваш с въпроси.

— Прочетох докладите ти, но предполагам, че има много лични неща, които не присъстват в тях. И аз те разбирам. Хубаво е, когато партньорите се разбират, нали?

— Да.

— Може би някой ден, когато се съберем да пийнем по нещо, ще ми разкажете за онова, което не е в докладите.

— Разбира се. — Можеше да го направи, осъзна Ив, защото Пийбоди я разбираше. Защото не любопитстваше. — Ще ти разкажа. Апартаментът на Аснер е на втория етаж.

Докато се качваха по стълбите, Ив чу обичайните сутрешни звуци за стара нешумоизолирана сграда, чиито обитатели спадат към работническата класа. Приглушен говор от сутрешните телевизионни блокове, музика, затваряне на врати скърцане на асансьора и стъпки на деца, които все още са малки, за да си влачат краката към училище.

На вратите нямаше скенери за длан, забеляза тя, а множество секретни брави, шпионки. Видя бутони на алармена система до вратата на Аснер, но бе сигурна, че са имитация.

Силно почука три пъти с юмрук. Почти веднага вратата отсреща се отвори. Мъжът, който излезе, беше по спортен екип, шушляково яке и кецове. Носеше сак за спортни принадлежности на рамо. Усмихна им се приветливо, докато слагаше бейзболна шапка върху проскубаните си кестеняви коси.

— Мисля, че Ей не си е у дома.

— Така ли? — отвърна Ив.

— Позвъних му преди няколко минути. Ходим в един и същи фитнес клуб и обикновено излизаме заедно сутрин. Не вдигна, така че… — Мъжът сви рамене.

— Видяхте ли се вчера?

Усмивката изчезна и изражението му стана подозрително.

— Да. Защо?

Ив извади значката си.

— Трябва да поговорим с господин Аснер. Кога се видяхте вчера?

— Горе-долу по това време. Отидохме на фитнес. За какво е това?

— Трябва да поговорим с него във връзка с текущо раздаване.

— Тогава може би е най-добре да го потърсите в офиса му. — Даде им адреса, който вече имаха. — Малко рано е, но ако е работил върху нещо, заради което е трябвало да бъде навън цяла нощ, може би просто е спал там.

— Навън цяла нощ?

Мъжът пристъпи от крак на крак, очевидно смутен.

— Предполагам. Имахме планове, без ясна уговорка, да гледаме мач с още няколко момчета снощи. У дома. Той не се появи, а никога не е пропускал мач, особено когато сме се обзаложили. Затова реших, че го е задържало нещо, свързано с работата. Слушайте, просто отидете в офиса му. Не ми е приятно да говоря за свой приятел с ченгетата. Струва ми се нечестно.

— Разбрано. Благодаря ви за отделеното време. — Ив извади визитка. — Ако случайно го видите във фитнес клуба, предайте му да ми се обади.

— Разбира се. Ще го направя. — Съседът пъхна визитката в сака си. Отново спокоен, той се усмихна. — Ако видите Ей първи, кажете му, че ми дължи двайсетачка.

— Обещавам.

Ив изчака, докато съседът изтича надолу по стълбите.

— Може да отскочим до офиса му. Не е далече и може да е спал там, особено ако цял ден е играл комар и са го одрусали.

Когато се качиха в колата, Ив изложи предположенията, изводите и теориите си от предишната вечер.

— Съгласна съм за Матю и Марло — каза Пийбоди. — Те са щастливи влюбени гълъбчета. Не че влюбените гълъбчета не убиват неудобния брачен партньор или „богатата леля Една, която просто отказва да се спомине“. Освен че Харис не е нито едното, нито другото, никой от двамата не е семеен, а финансовото им състояние е повече от стабилно. Имаше ли нещо на записа, за което трябва да знам?

— Правиха секс, поговориха си тихо, докато лежаха изтощени. След това тренираха йога заедно, поръчаха си китайска храна и я изядоха, докато… как се казва, преговаряха репликите си за предстоящи сцени. Той й помогна с хореографията на бойна сцена. Разговорите, които не бяха свързани с работата, се въртяха главно около избор на дестинация за почивка. Колебаеха се между Фиджи и Корфу. Погледаха телевизия в леглото, отново правиха секс, по-кратко, и заспаха.

— Звучи нормално — отбеляза Пийбоди. — Спокойни, влюбени гълъбчета.

— В сутрешната им рутина нямаше нищо изненадващо. Фитнес тренировка, секс под душа разбрах, защото оставиха вратата на банята отворена и се чуваха страстни стонове. Плодове и кисело мляко за закуска, още разговори за работа и за почивката. Често се смеят. Облякоха се и излязоха.

— Никаква следа от Харис или частния детектив при вземането на камерите?

— Ако има малко мозък, е изрязал кадрите, в които се появява. А щом записът свършва с излизането им, следователно го има. Никаква следа от Харис. Почти не я споменават. Което вероятно я е накарало да побеснее. — Ив паркира и погледна към прозореца на Аснер, когато слезе. Навъсеното небе правеше утрото малко мрачно, но там не се виждаше никаква светлина. — Или все още не е дошъл, или все още спи.

Когато влязоха и тръгнаха нагоре по стълбите, тя се запита защо, ако има малко мозък, той избягва ченгетата. Трябваше да знае, че ще го пипнат, и колкото повече отлага, толкова по-малко приятелски ще се държат с него. Може би съчиняваше история, може би се съветваше с адвоката си. Или бе взел тлъстия си чек и бе офейкал. Тази идея не й харесваше особено, а другата вероятност, която се въртеше в ума й — още по-малко.

Приближи се към вратата на офиса и понечи да почука на стъклото.

— Не е заключена.

Другата вероятност престана да се върти и се загнезди. Тя извади оръжието си, както и Пийбоди.

— Може да е забравил да заключи — тихо каза Пийбоди.

— Какъв е смисълът тогава да има толкова надеждни ключалки?

Ив кимна, преброи до три и заедно влязоха. Бърз поглед наоколо й разкри безпорядъка на рецепцията. От компютъра на бюрото бе останал само мониторът. Чекмеджетата бяха извадени, изтръгнати.

Отново по неин сигнал, Пийбоди продължи към вътрешния офис. Отвори вратата, огледа отдясно, а Ив — отляво. Тук също цареше безпорядък, както и смърт. А. А. Аснер лежеше по очи на пода. Черепът му бе разбит отзад, очевидно със статуетката на птица, която се въргаляше наблизо, изцапана с кръв и мозък. Другарчето му за фитнес нямаше да си получи двайсетачката, помисли си Ив, и дотук с плановете й да го принуди да говори за също толкова мъртвата му клиентка.

Тя прибра оръжието си.

— Отиди да вземеш принадлежностите за оглед, а аз ще съобщя в Централата.

— Ударен е отзад — каза Пийбоди. — Силно, многократно. Този път няма начин да е било злополука.

Тя забърза навън, а Ив позвъни на диспечерите, съобщи за намерения труп и поиска да изпратят униформени, които да завардят местопрестъплението и да започнат да разпитват из района, криминалисти и екип от моргата.

Извади диктофона си, включи го.

— Лейтенант Ив Далас и детектив Делия Пийбоди, влязохме в офиса на А. А. Аснер, частен детектив. Вратата не беше заключена. Детектив Пийбоди се върна в автомобила ни за принадлежности за оглед. Сигналът е подаден с молба за изпращане на помощни екипи. Жертвата, чиято самоличност все още не е потвърдена, е получила множество удари по тила. Изглежда оръжието е черна статуетка на птица с прибрани криле… Малтийският сокол — промърмори тя. — Бил е удрян с този сувенир, копие… или както се нарича, на онзи от филма. И книгата — спомни си тя.

И двете бяха любими на Рурк.

— Героят е печен частен детектив от началото на двайсети век. Отново ирония, бих казала. — Излезе, огледа входната врата. — Няма видими следи от взлом. Пуснал е убиеца или е влязъл заедно с него. Познавал го е или не се е страхувал от него, когато смъртоносният удар е бил нанесен изотзад.

Ив се върна в офиса, като внимаваше да не докосне нещо.

— Вървял е към бюрото, с гръб към убиеца. Малка маса вляво от вратата на офиса. Лесен достъп. Нападателят грабва статуетката, стоварва я. Аснер пада.

Избегна локвата кръв на пода и застана по-близо до трупа.

— Още един удар, докато пада. Може би трети и четвърти за по-сигурно, когато вече е на земята. Разхвърляно е. Офисът е бил претърсен, както и рецепцията. Липсващи компютри, изсипани чекмеджета. Жертвата не носи часовник, вероятност за обир. Но нищожна. Нищожна. Съвпадение — друг път. Който е убил Аснер, е убил и Харис. Искал е записа, искал е информация и… мълчание. — Тя се обърна, когато Пийбоди влезе леко задъхана, с принадлежностите за оглед. — Каква е вероятността да е съвпадение, че наетия от Харис частен детектив е бил пребит до смърт по-малко от двайсет и четири часа след удавянето й?

— Почти нулева — отвърна Пийбоди и подаде на Ив запечатващ спрей.

— Според мен направо нулева. Да потвърдим самоличността му за записа и да проверим часа на смъртта.

— Свали сакото.

— Какво?

— Чисто ново е, Далас, и е уникално. Защо да рискуваш да го изпоцапаш с кръв и мъртвешки мозък? Напръсках ботушите си с три слоя защитен спрей, за да не ги изцапам.

„Има право“, призна Ив, докато сваляше сакото. Затова, според нея, ченгетата не биваше да носят дрехи, които трябва да внимават да не изцапат.

След като остави сакото на безопасно място, приклекна до трупа.

— Потвърдено е, че жертвата е Абнър Андрю Аснер — каза Пийбоди, след като провери отпечатъците. — Възраст — четиридесет и шест години, лицензиран частен детектив, собственик и директор на фирмата, намираща се на този адрес.

Докато правеше измервания, Ив кимна.

— Час на смъртта — двадесет и три и двайсет. Значи късна уговорка или среща. — Претърси джобовете. — Няма портфейл в задния джоб, от моята страна няма и в предния, нито дребни монети, нищо. От твоята?

— Нищо — потвърди Пийбоди. — И тук няма часовник. Няма джобен линк у себе си или бележник, никакво оръжие.

— Има едно яке там, на пода под закачалката. Провери го, след това и бюрото. Нападателят се е опитал да направи така, че да изглежда обир — продължи Ив, — както удавянето на Харис да изглежда злополука. Заблуда, но неубедителна, ако човек има някакво понятие от полицейска работа.

— Защото не сме идиоти — потвърди Пийбоди. — В якето няма нищо. Два неразопаковани ментови бонбона на пода, които може би са били в джобовете.

Тръгна към бюрото, а Ив приседна на земята.

— Убитият е получил сто хилядарки, но е задържал оригиналния запис. Просто не е устоял. Помислим си е: „Мога да спечеля още малко“. От кого ли? Сигурно се е досетил, че Харис ще изнудва Марло и Матю. Дали е щял да се опита да удвои печалбата си? Или да потърси друга заинтересована страна?

— Предлагам да проверим какво са правили всички заинтересовани страни снощи около единайсет и трийсет.

— Ще бъде ценна информация.

— Вероятно са в студиото. Престън ми се обади снощи и каза, че в събота ще снимат сцената, в която ще участвам. Ако имам време днес да намина, за да видя някакви дрехи.

— Все още ли не си се отказала?

— Е… — Пийбоди спря да преравя боклуците по бюрото и около него. — Мислиш, че трябва да се откажа?

— Няма причина. Ако не приключим случая дотогава, ченгетата и бездруго се срещат с убийци всеки ден.

— Не бях мислила от тази гледна точка. Макнаб ще дойде с мен. Може да привлекат и него за някоя сцена. Но и сама мога да се справя с непохватен холивудски убиец, нападащ в гръб. Развивам бойните си умения, нали ти казах? — Пийбоди сви десния си бицепс.

— Когато избираш облекло, спри се на нещо, в което можеш да сложиш оръжието си или резервното на глезена.

— Добра идея. Никакъв електронен бележник, никакъв джобен линк, никакъв запис.

— Продължавай тук. Аз поемам рецепцията.

Тъкмо бе започнала, когато униформените пристигнаха. Изпрати и двамата да разпитват в сградата, а също и в радиус от две преки. Убиецът бе изнесъл електрониката, което означаваше, че е имал превоз или съучастник с превоз. Със сигурност бе паркирал и изминал разстоянието до местопрестъплението и обратно пеша поне два пъти. Щяха да проверят до колко късно работят ресторантът на приземния етаж и студиото за татуировки. Ив не се съмняваше, че долнопробния бар е бил отворен и е въртял оборот в часа на убийството.

Отново вдигна поглед, когато чу тракане на токчета в коридора, глезено кикотене и по-плътен мъжки смях.

Отиде до вратата, застана отвън и видя Барби с червена пола, малко по-голяма от носна кърпичка, да мята коси и примигва съблазнително срещу висок и слаб млад мъж с ъгловато лице и измачкан костюм.

Боби, предположи Ив. Личеше, че са правили и друго, освен да пийнат по нещо.

Все още кикотейки се, Барби извърна глава и този път примигна изненадано.

— О! Дошли сте отново.

— Да.

— Ей ли ви отвори? Не го очаквах толкова рано. Идвам по-рано, защото се почувствах виновна, че вчера си тръгнах преди края на работното време.

— Разговаряхте ли с господин Аснер, след като с партньорката ми си тръгнахме?

— Не. Така и не се обади и само му оставих гласово съобщение, че затварям. — Тя прехапа устни. — Сърдит ли е? Мислех, че няма да има нищо против, щом…

— Не, не е сърдит. За жалост, трябва да ви уведомя, че господин Аснер е бил убит снощи.

— Какво? Какво?! — Второто „какво“ бе изречено с писклив глас. — Ей не може да е убит. Той е професионалист.

— Изглежда, снощи е влязъл заедно с някого или го е пуснал в офиса. Бил е ударен по тила със статуетката на сокол.

— Бърди! Не. Сигурна ли сте, сигурна ли сте? Защото Ей може да се грижи за себе си. Не е възможно да е мъртъв.

— Много съжалявам за загубата ви.

— Но… но… — Сълзите бликнаха като лава от вулкан и потекоха по лицето й, когато се притисна към гърдите на приятеля си. — Боби.

— Робърт Уилъби. Адвокат. Кантората ми — добави той, посочвайки с жест към съседната врата. — Знам, че трябва да попитате, така че ще ви спестя време. С Барби излязохме от сградата около четири и половина следобед, отбихме се в „Синята катерица“ за по питие, поръчахме по няколко. Мисля, че останахме до около седем, след това вечеряхме в „Падуа“ — малък италиански ресторант на „Moi“. Решихме да се забавляваме цяла нощ и отидохме да послушаме музика и да пийнем в „Аделайдс“. Мисля, че стояхме до полунощ, после…

— Отидохме у дома — заподсмърча Барби. — Не е забранено. Имам предвид, не сме женени или нещо подобно, искам да кажа, за други хора. Боби, Ей е убит.

— Знам. Какво ще кажеш да влезем в кантората ми, скъпа и да поседнем?

— Може ли? — попита тя Ив. — Чувствам се ужасно.

— Добре.

Боби отключи вратата, настани я вътре и отново излезе.

— Тя не би наранила дори муха, буквално.

— Няма причина да мисля, че може да има нещо общо със смъртта на господин Аснер.

— Казахте, че или е пуснал някого в офиса си, или е влязъл с него. Значи, не е имало проникване с взлом.

— Няма следи от взлом, но не можем да изключим подобна вероятност на този етап.

— Не е имало взлом.

Ив го изгледа изпитателно.

— Може би не е зле да си поговорим с теб, Боби.

— Да, разбира се. Слушайте, нека повикам асистентката си. С Барби са приятелки. Барби ще се почувства по-добре, ако някой постои при нея. Само почакайте да дойде и ще разговарям с вас. Няма да ви забавя много. Съни живее само на две преки.

— Добре.

Той хвърли поглед към кантората си.

— Беше първата ни нощ… — Въздъхна тежко. А след нея такава ужасна сутрин.