Джейн Ан Кренц
Не се доверявай на никого (34)

34.

Сградата, където беше апартаментът на Милисънт, беше една от лъскавите кули, които бяха изникнали сякаш за една нощ в квартала „Саут Лейк Юниън“. Районът между стария център и езерото Юниън — някога заспала индустриална зона — сега беше процъфтяваща смесица от високи офис сгради, жилищни сгради, модерни ресторанти и бутици. Тротоарите бяха пълни с хора от процъфтяващите компании за софтуер и мобилни комуникации, както и с амбициозни професионалисти, които искаха да живеят близо до мястото, където работеха. Виждаха се съвсем малко костюми. Преобладаваха дънките.

Беше едва осем и половина, но кафенетата бяха пълни. Джулиъс се възхити на целеустремения начин, по който крачеха всички наоколо. Хората имаха вид, сякаш бяха твърдо решени да изградят великото бъдеще. Някога и той беше изпитвал подобна целеустременост и амбиция, замисли се за момент. Но някъде по пътя тръпката си беше отишла. Напоследък действаше на автопилот. А после се появи Грейс.

Грейс беше променила всичко.

Той я видя как въвежда номера на апартамента на Милисънт в електронната домофонна система на сградата.

— Това е скъп квартал — отбеляза той.

— Милисънт казва, че й харесва да живее в този квартал, защото всички изглеждат заети да строят бъдещето и никой не се занимава да си пъха носа в чуждите работи — обясни Грейс.

— С други думи се радва на това, че никой не й обръща внимание.

— Нима не е така с всички?

Не последва отговор от електронната система. Джулиъс погледна през стъклените врати. Един мъж стоеше зад високо бюро и се правеше, че не забелязва какво се случва от другата страна на стъклената врата. Беше двайсет и пет-шест годишен. Може би работеше на компютъра си, но според Джулиъс по-вероятно играеше на игри.

Джулиъс извади портфейла си и отдели няколко банкноти. Сгъна ги и ги пъхна в джоба си.

— Свържи се с портиера — каза той.

Грейс повдигна вежди.

— Ще опиташ да го подкупиш ли?

— Имаш ли по-добра идея?

— Сега като го споменаваш, не.

Тя набра номера на портиера. Мъжът отговори на повикването. Стана и прекоси фоайето, за да отвори вратата.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, сякаш с надеждата, че ще получи отрицателен отговор.

— Аз съм приятелка на Милисънт Чартуел от апартамент дванайсет нула пет — обясни Грейс. — Опитвам се да се свържа с нея тази сутрин. Много е важно. Тя не отговаря на телефона си, но мисля, че е тук. Опасявам се, да не би да й е зле.

— Много сме загрижени за благополучието й — вметна Джулиъс.

Той извади от дланта си сгънатите банкноти и се ръкува с портиера. Когато дръпна ръката си, банкнотите бяха изчезнали. Портиерът сега изглеждаше значително по-разтревожен за здравето на Милисънт.

— Мислите, че госпожица Чартуел може да е твърде болна, за да се обади по телефона? — попита той и сбърчи чело.

— Да — отвърна Грейс. — А може да й е прилошало под душа. Тя няма никакви близки в града. Няма на кого да се обадя, за да дойде да провери как е тя.

Портиерът видимо се колебаеше.

— Ами ние настояваме да имаме подписано ПЗВ от всеки наемател.

— Какво е ПЗВ? — попита Грейс.

— Позволение за влизане — това е стандартен формуляр. — Портиерът се отправи към асансьорите. — Имам право да влизам в апартаментите, за да направя проверка за сигурност. Забелязах, че колата й беше в подземния гараж тази сутрин, когато застъпвах на смяна, но тя не излезе за обичайното си сутрешно лате.

Вратата на асансьора се отвори. Портиерът не каза нищо, когато Грейс и Джулиъс го последваха вътре. На дванайсетия етаж всички излязоха и тръгнаха по коридора към вратата на апартамента на Милисънт.

Портиерът почука силно няколко пъти.

— Госпожице Чартуел? — извика той. — Вътре ли сте? Една ваша приятелка е тук. Много е разтревожена за вас.

— Нещо не е наред — каза Грейс. — Усещам го. Отворете вратата.

— Или да се обадим на полицията — предложи Джулиъс. Той извади мобилния си телефон.

— По дяволите, не звънете на полицията — спря го портиерът видимо разтревожен. — Тя ще се ядоса ужасно, ако го направите. Също и шефът ми. Не е добре да се появяват ченгета в сградата. Пада ни репутацията. Изчакайте.

Той отключи вратата със специална електронна карта и отново извика силно:

— Госпожице Чартуел?

Пак никакъв отговор. Във вътрешността на апартамента беше неестествено тихо. Тази част от хола, която се виждаше откъм входната врата, изглеждаше като обзаведена с типови мебели на демонстрационно жилище, а не като истински дом. Цветовата схема беше в черно и бяло с отделни акценти в червено и сиво. На ниската черна масичка за кафе имаше празна чаша за мартини.

Всичко беше много лъскаво и модерно, но и съвсем безлично, помисли си Джулиъс. Сякаш Милисънт беше поръчала цялото обзавеждане от каталог за мебели под наем. Напомняше му за собствения му апартамент, макар че беше сигурен, че собствените му мебели са от доста по-висок ценови клас.

Милисънт не е пуснала корени в Сиатъл, реши той. Сякаш беше готова да си събере багажа и да се изнесе на минутата.

— Това е — каза Грейс. — Вие двамата изчакайте тук. Аз ще отида да видя дали е вътре.

Тя влезе в апартамента, преди портиерът да успее да възрази. Джулиъс остана на прага и наблюдаваше внимателно Грейс, която прекоси празната дневна, мина покрай кухнята и изчезна по един къс коридор.

След малко гласът й проехтя:

— Обадете се на 911. Още е жива.