Джейн Ан Кренц
Не се доверявай на никого (32)

32.

Старият сън се надигна от дълбините с тъмния прилив на паника.

 

… Тя опита да контролира дишането си. Не искаше момчето да разбере, че се чувства ужасена. Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше, че то може да го чуе.

Момчето изглеждаше замръзнало от ужас. Стисна тънкото му рамо с една ръка. В другата ръка държеше гърлото на бутилката с водка. Заедно двамата с момчето чуха как чудовището слиза по стълбите. Всяко тежко тупване на ботушите му ги караше да потреперват.

Тънкият лъч на фенера на убиеца разцепи мрака и се спря върху увитото с найлон тяло. Веднага щом се обърнеше, щеше да ги види как се крият в сенките.

— Бягай — каза тя на момчето.

С ръката, която стискаше рамото му, го побутна да излезе изпод стълбите и да побегне нагоре. Строгият й тон и побутването го извадиха от вцепенението му.

То побягна нагоре към отворената врата.

Тя го последва, прескачайки стъпалата по две. Трейгър й извика нещо. Тя не спря.

И в следващия момент той беше на стълбите зад нея, движеше се толкова бързо, че тя разбра, че не може да му избяга. Той беше много по-едър и силен.

Момчето стигна до края на стълбите. Спря и погледна назад.

— Бягай — повтори му тя. — Не спирай.

Момчето изчезна в светлината, която изпълваше атмосферата отвъд прага.

Трейгър успя да сграбчи края на дънковото й яке. Тя беше в капан. Разби бутилката водка в парапета и така се сдоби с назъбено острие. Замахна диво и усети съпротивлението, когато острото стъкло попадна на кожа и кост. Трейгър изпищя. Навсякъде имаше кръв.

Аленият дъжд изпръска дрехите й, ръцете…

 

 

— Грейс. Грейс. Всичко е наред. В безопасност си, пазя те. Това е само кошмар.

Гласът на Джулиъс я викаше от тъмната мъгла. Тя се събуди, разтреперана както винаги след кошмар. Очите й се отвориха рязко и тя опита да си поеме дъх. Някой я държеше, пречеше й да стане от леглото.

— Не. — Тя трескаво опита да се освободи.

Джулиъс веднага я пусна. Тя се изстреля, отметна завивките и свали крака от леглото. Опита да регулира дишането си.

Трябваше да отиде да спи в спалнята за гости. Не трябваше да рискува. Какво изобщо си мислеше?

— Съжалявам — каза тя. Гласът й беше напрегнат и изтънял. — Старият кошмар. Отдавна не ми се беше случвало, но откакто открих тялото на Спраг…

— Разбирам — успокои я Джулиъс. — Случвало ми се е.

Гласът му беше спокоен и невъзмутим, сякаш беше свикнал да го буди жена, сънуваща кошмари. Не, помисли си тя. Той говореше за себе си.

— Знаеш нещо за кошмарите.

— Определено.

Упражненията за дишане не й помагаха. Скочи на крака и грабна халата, който беше оставила на куката на стената. Погледна през прозореца. Още беше тъмно, но валеше и градът блестеше мокър в нощта.

Дишай.

Обърна се и видя, че Джулиъс също стана от леглото. Беше с тениската и слипа, които си беше облякъл след душа. Изведнъж се смути от това, че е увита в халата му.

— Знам, че това звучи странно — каза тя. — Но трябва да подишам малко свеж въздух. Трябва да се раздвижа. Да изляза навън.

— Няма проблем. — Той навлече дънките, които беше метнал на близкия стол. — Имаш ли лекарства?

Звучеше толкова спокоен и делови, че Грейс разбра, че и той знаеше от личен опит какво й се случваше.

— Да. В чантата. — Отчаяно искаше да звучи нормално, затова опита да се пошегува. — Никога не излизам без…

— Никога не излизаш от вкъщи без тях. Нито пък аз. Не съм ги вземал от години, но винаги имам под ръка.

Това я успокои, както нищо друго не би могло в момента. Той наистина я разбираше. Но ужасната нервност и стягането в гърдите не минаваха.

— Ще ги изпия, ако има нужда — каза тя. — Но мисля, че ще се оправя, ако просто изляза навън.

Тя се втурна в огромната дневна. Светлината, която влизаше през панорамните прозорци, беше достатъчна, за да я насочи към вратата на терасата. Джулиъс стигна до нея първи. Той протегна ръка да я отвори. Пръстите му докоснаха нейните. Тя подскочи стреснато.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Той отключи плъзгащата се врата и я дръпна настрани.

Вратата в края на стълбите беше отворена. Тя трябваше да мине през нея. Нямаше друг път за бягство.

Грейс излезе на балкона. Джулиъс я последва в хладната нощ.

Тя стисна парапета и започна да прави упражненията си за дишане.

Джулиъс стоеше до нея и чакаше спокойно, сякаш нямаше нищо необичайно в това, че жената, с която беше, имаше паник атака и трябваше да излезе на открито посред нощ.

Грейс бавно се овладя.

— Съжалявам — прошепна отново. — Освен всичко останало, това е и адски неловко.

— Не. Не е. Кошмарите влошават ли се?

— Тялото на Спраг. Преследвачът. Проклетата бутилка водка. Чувството, че съм в капан. Бяха тежки две седмици. Трябваше да се сетя, че не е добра идея да спя в едно легло с теб. Никога не съм прекарвала нощта… с мъж.

Пулсът й постепенно се забави. Дишането й се успокои.

Когато беше сигурна, че се е овладяла, пусна парапета и се изправи.

— По дяволите — каза тихо тя. — Мразя проклетите паник атаки.

— Знам как се чувстваш. Казах ти, случвало ми се е.

— При мен винаги е свързано с онзи ден в мазето на приюта.

— Достатъчно сериозна причина за пристъп на паника.

— Трейгър опита да ме спре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Когато изтичах нагоре по стълбите, той ме дръпна за якето. Бях в капан. Знаех, че ще ме убие.

— Да. Но ти си го атакувала със счупената бутилка. Избягала си.

Тя си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— От онзи ден насам страдам от лека клаустрофобия. Но това не е най-лошото. Мога да се возя на асансьор и самолет, стига да се движат. Най-лошото е сънят. Най-тежките паник атаки са винаги свързани с него.

— Но никога не знаеш кога ще се случат. Затова никога не си оставала цяла нощ с мъж.

Тя кимна мълчаливо.

— Нощите бяха винаги най-тежкото време и за мен. — Джулиъс стисна парапета до нея. — През последните няколко години съм по-добре. Преди това и аз натрупах опит с психотерапевти и лекарства. Но от време на време вълната ме връхлита отново.

Тя го погледна.

— Никой свестен човек не може да отиде на война и да не се върне променен.

Той подпря лакти на парапета и се загледа в светлините на града.

— Нещата ми се струваха различни след това.

— Защото ти си различен.

Той кимна.

— За известно време допуснах грешката да опитвам да се преструвам, че нищо не се е променило. Беше време да продължа напред с живота си и с големите си планове. И точно това направих. Получих работата при Харли. Учих се от него. Започнах собствен бизнес. Забогатях. Ожених се.

— Бил си решен да бъдеш нормален.

— Твърдо решен.

— Поставил си си цел и си я преследвал — каза тя. — Затова ли бракът ти се разпадна? Защото си бил съсредоточен върху това да станеш отново нормален?

— Не. Бракът ми се разпадна, защото не бях мъжът, който Даяна искаше да бъда. Не беше виновна тя. Аз бях заблудил и двама ни, че мога да стана този мъж. Даяна е красива жена и освен това е много мила, поне в случаите, когато не се нахвърля на приятелките ми в тоалетната.

Грейс успя да се засмее леко.

— Но иначе…

— Иначе тя е добър човек. Но мисля, че бях привлечен към нея най-вече защото тя сякаш пасваше идеално на фантазията за новия ми живот.

— Тя е допълвала сценария ти за нормален живот.

— Точно така. Отне ми известно време да разбера, че няма копче за рестартиране, с което нещата да станат отново нормални. И скоро за Даяна стана ясно, че аз никога няма да пасна на дефиницията й за нормално. Колкото повече опитваше да ме превърне в съпруга, който искаше, толкова повече време и усилия влагах аз в изграждането на „Аркрайт Венчърс“. Използвах бизнеса така, както наркоманите използват дрогата.

— Двамата сте се отблъснали един друг — каза Грейс.

— Знаех, че я губя и че вината беше моя. После започнах отново да сънувам кошмари. Даяна се изплаши. Мисля, че за нея ситуацията беше някак смущаваща.

— Смущаваща?

— Тя се беше сблъскала с много възражения от приятели и роднини, преди да се омъжи за мен. Парите ми ме вкараха през парадния вход в нейния свят, но не ми дадоха социалния опит, образованието, връзките, необходими, за да пасна истински. Даяна направи всичко възможно, за да е по-гладък този преход. Научих много от нея. Тя ме научи как да се обличам, как да се преструвам, че се забавлявам на коктейли или приеми. Но скоро и за двама ни стана ясно, че няма да преживея някаква магическа трансформация.

Грейс се усмихна.

— Сигурно си дал да се разбере, че няма да си губиш времето в опити да бъдеш някой друг.

Джулиъс леко се подсмихна.

— Разкри ме. Права си. Мисля, че фактът, че вероятно страдах от някакъв посттравматичен стрес беше просто поредното доказателство, че тя беше допуснала грешка. Тя чувстваше, че не може да се довери на приятелите или семейството си. Но Едуард Хейстингс беше достатъчно близо до ситуацията, за да разбере какво се случва. Тя се обърна към него. Получи се добре и за двама им.

— А за теб?

— Аз трябваше да призная, че не ме бива за дългосрочни връзки, но ужасната истина е, че друга част от мен изпитваше облекчение. Най-после можех да се съсредоточа върху моята мания.

— Аха. Бизнесът ти. Той не задава въпроси. Не се опитва да те промени. Не се чуди защо се прибираш вкъщи късно вечер. Но накрая човек научава това, което всеки наркоман знае — предпочитаната дрога винаги има и тъмна страна.

— Да. Колкото повече пари печелех, толкова по-малко удовлетворение изпитвах.

— Това е така, защото в живота ти не е имало баланс.

Той се усмихна.

— Това ли е проблемът?

— Мисля, че балансът винаги е проблемът. Съмнявам се, че някой някога успява да го постигне напълно. Номерът е да разбереш, когато нещата се наклонят прекалено далече в грешната посока и да направиш нужните корекции.

— Това звучи като едно от онези влудяващи утвърждения на Уидърспуун.

— Чувала съм, че някои хора ги намират за дразнещи.

— По-скоро забавни.

Грейс си пое дъх и издиша бавно, овладяно. Упражненията започваха да действат.

— Знаеш ли — каза тя, — има едно утвърждение на Уидърспуун, което чудесно подхожда на тази ситуация.

— Има си хас. — Джулиъс я погледна. — Какво е?

— Няма истинска дефиниция на нормалното, защото животът се променя постоянно.

— Какво означава това, по дяволите? — попита Джулиъс.

— Дявол знае, но смятах, че звучи много мъдро, когато го измислих.

— Много дълбокомислено.

— Благодаря. Използвах го като мото за рецептата за хармонична зеленчукова супа в готварската книга. — Тя замълча. — Идеята беше, че зеленчуковата супа никога не се получава точно като предния път.

— Разбрах. — Той стоеше неподвижно. — По-добре ли си?

Тя си направи бърза мислена проверка. Всички жизнени показатели се бяха върнали в зелената зона.

— Да. — Тя се поколеба. — Благодаря.

Той кимна веднъж и Грейс разбра, че не е необходимо да му обяснява.

— Отдавна си измислих правилото да не обсъждам кошмарите и паник атаките с мъжете, с които излизам.

— Какво съвпадение — промълви той. — И аз си измислих същото правило.

— Така ли?

— Имах същата тактика като теб относно прекарването на нощта с друг човек. Бях изоставил тактиката по време на брака си, но нещата не свършиха добре. Научих урока си. След развода се върнах към правилото.

Тя се усмихна.

— Пепеляшко. Да се прибереш до полунощ.

— Но без стъклени обувки. Отказвам да нося стъклени обувки.

— Стъклените обувки са толкова старомодни.

— Радвам се да го чуя. — Той отново загледа светлините на града. — Значи като обобщение на последните събития, и двамата сме нарушили собствените си правила.

— Да — потвърди тя. — Така е.

Тя плъзна длан по парапета, докато докосна ръката му. Този път не се сепна. Той беше топъл, силен, стабилен като скала. Тя се отпусна още малко.

След известно време Джулиъс нежно стисна с пръсти ръката й.

— Сега добре ли си? — попита той.

— Да, така мисля.

Той я поведе обратно вътре и в леглото. Този път Грейс заспа и не сънува.