Джейн Ан Кренц
Не се доверявай на никого (3)

3.

Сънят я очакваше…

Вятърът, който пищеше през стария, изоставен приют, разклати вратата на горния етаж и я затръшна силно.

Мракът в мазето я обгърна. Изведнъж й беше трудно да си поеме дъх. Знаеше, че не може да позволи на страха си да се прояви. Трябваше да бъде силна заради момчето. То беше необичайно спокойно, както се държаха хората в сънищата. Стисна ръката й и вдигна поглед към нея.

Тя знаеше, че то чака да види дали тя ще го спаси. Това трябваше да направят възрастните — да спасяват малките деца. Искаше да му обясни, че тя не е точно възрастна. Беше само на шестнайсет.

— Той ще се върне — каза момчето. — Нарани онази жена и ще нарани и нас.

Тя насочи фенерчето на телефона си към дългия сноп на пода. Първата й мисъл беше, че някой е оставил разпънат спален чувал в мазето. Но това не беше спален чувал. Очите на мъртвата жена се взираха в нея през дебелите слоеве найлон.

Тежки стъпки отекнаха по дървения под над главите им. Тя бързо изгаси фенерчето.

— Скрий се — каза на момчето на езика на сънищата.

Вратата на върха на стъпалата се отвори. Входът към мазето отново се освети от сивкавата светлина. Скоро чудовището щеше да се появи.

— Прекалено късно е — каза момчето. — Той е вече тук.

На пода до жената имаше шишенце с някакви хапчета. До него — бутилка с алкохол. Не се виждаше добре етикетът на бутилката, но тя забеляза думата водка.

Единственият път за бягство беше през вратата на върха на стъпалата…

Изпиукването на имейла я изтръгна от кошмара, предизвикал прилив на адреналин, стегнал гърлото й и вледенил кръвта й. В продължение на няколко секунди сърцето й биеше в мрачния ритъм на стъпките на убиеца. Тя се луташе в сумрачната зона между съня и будното състояние.

Дишай.

Беше минало известно време, откакто сънят не беше нахлувал в нощите й, но тя беше превърнала упражненията за дишане в част от ежедневната си рутина. Това беше един от трите ритуала, които практикуваше редовно. Всички бяха свързани с кошмара на миналото.

Седна рязко на ръба на леглото и се съсредоточи в дишането си. Но напрегнатото усещане, че трябва да се бие или да побегне, отказваше да я напусне. Не можеше да седи спокойно, затова се изправи, отиде в дневната и закрачи напред-назад. Понякога й трябваха няколко минути, за да успокои нервите си.

Нежното сияние на нощните лампи осветяваше всички стаи в малкия апартамент. Освен това завесите бяха дръпнати, за да могат светлините на града да навлизат през прозорците на петнайсетия етаж. Не включи останалите лампи, защото не искаше да напряга допълнително сетивата си.

Дишай.

Образите от съня проблясваха и изригваха, разяждайки спокойствието й. Опитваха да я завлекат в тъмната, кипяща пропаст на суровата паника. Кожата й настръхна. Пулсът й се ускори.

Докато крачеше, тя си даде обещанието, което винаги си даваше в подобни кризи. Ако не успееше да удържи нещата под контрол, щеше да изпие една доза от успокоителното лекарство, което лекарят й беше предписал. През изминалите няколко години това обещание, комбинирано с упражненията за дишане, й беше достатъчно, за да издържи дори най-тежките кризи.

Просто дай на упражненията за дишане възможност да подействат. Лекарствата са в чекмеджето. Не се тревожи, можеш да изпиеш едно хапче, ако наистина имаш нужда от него. Знаеше, че тази вечер ще е особено тежка.

Дишай.

Трябваше да мине през вратата. Трябваше да излезе навън.

Отключи плъзгащата се врата. Студеният въздух нахлу в стаята. Излезе на балкона. Дъждът беше спрял. Светлините на нощния Сиатъл блестяха наоколо. Космическата игла грееше успокояващо като гигантски фенер в мрака.

Съсредоточи се върху упражненията.

Стъпките на убиеца отекнаха тежко в паметта й и после заглъхнаха.

Постепенно пулсът й се успокои.

Когато беше сигурна, че се е овладяла, се върна в дневната. Затвори и заключи вратата.

— Гадост — каза на глас в притихналата стая.

А всички се чудеха защо още не беше омъжена, защо никога не позволяваше на мъж да прекара нощта при нея. Паник атаките бяха като земетресения. Въпросът не беше дали отново ще има такава. Единственият въпрос беше кога ще настъпи следващата. Беше научила по трудния начин, че можеха да минат седмици, месеци или дори години между атаките. А можеше да се повтори още утре вечер. Как би могла една жена да обясни това на потенциалния си любовник?

Може би, ако социалният й живот излезеше извън модела на краткосрочните връзки, с който беше свикнала, можеше да намери мъж, на когото да повери тайните си. Но по една или друга причина това още не се беше случило.

Беше преодоляла напрежението и нервността си, но знаеше, че няма да успее да заспи отново, поне не известно време. От друга страна, сутринта не я чакаше работа, напомни си тя. Можеше да спи до късно. Ето това беше депресираща мисъл, защото винаги ставаше рано, дори и след тежка нощ. Беше обречена да е от хората, които се будят рано.

Застана до прозореца. Въпреки че наоколо имаше доста високи сгради с апартаменти и офиси, се виждаше и голяма част от квартала „Куин Ан“. Хълмовете бяха осеяни със светлините на скъпите резиденции, построени там, за да се възползват от гледката. Тази вечер една от големите къщи беше празна и тъмна. Тялото на Спраг Уидърспуун вероятно беше в хладилната камера на съдебния лекар в очакване на аутопсията. Издирването на убиеца беше започнало.

Тя се замисли за шишето с водка, което беше намерила на местопрестъплението. Нова вълна от тревожност прошумоля в главата й. Трябваше да е съвпадение. Нямаше друго обяснение.

Изведнъж си спомни изпиукването, което я беше пробудило от кошмара. Върна се в спалнята и взе телефона си. Когато видя името на изпращача, потъна в помитащата бездна на нова паника. Няколко секунди просто се взираше в екрана невярваща и слисана. Това не можеше да се случва.

Спраг Уидърспуун й беше изпратил имейл от гроба. Съобщението беше мрачна вариация на едно от утвържденията на „Уидърспуун Уей“:

Всеки ден ни носи нова възможност да променим бъдещето.

Поздравления, скоро бъдещето ти ще бъде много различно.