Джуд Деверо
Съкровени желания (4)

6.

Доктор Едуард Бърджис бавно отвори вратата на колата си, опря бастуна на тротоара и внимателно се изви, за да излезе. Примижа от болка, когато пренесе тежестта си върху крака и се опря на две ръце, за да се надигне от седалката. Съседката му от отсрещната страна на пътя, която метеше пред верандата, спря и го погледна съчувствено, после помаха. Той вдигна учтиво ръка.

Облегнал се тежко на бастуна си, той заключи колата и тръгна прегърбен към дома си. Докато отключваше, се опря на касата на вратата. Щом отвори, се обърна и отново помаха на съседката. Както и подозираше, тя остана да го наблюдава, за да се увери, че се е прибрал и всичко е наред.

Щом влезе и затвори, Бърджис се облегна на вратата за момент и въздъхна.

— Дърта нахална кучка — измърмори и хвърли бастуна си във високия контейнер до вратата, където той изкънтя.

Наведе се и вдигна крачола си, разкопча наколенника и го хвърли при бастуна. След това се изправи, изпъна рамене и разкърши врата си. Докато вървеше към шкафа, разкопча ризата си, свали подплънката около кръста си и я пусна на земята.

Пое си няколко пъти въздух, потърка твърдия си плосък корем и отвори шкафа да си налее питие. Не се изненада при вида на пълната купичка за лед. Пусна няколко кубчета в чашата си, напълни я до половината с трийсетгодишно шотландско уиски, после се обърна и зачака.

Ужасният фотьойл, който заедно с останалите мебели влизаше в наема на къщата, гледаше към стената, а той не го беше оставил така.

— Криеш ли се? — попита, отпивайки от уискито.

Фотьойлът се завъртя и се появи красивото лице на племенницата му.

— Какво може да желаеш толкова, че да дойдеш в това градче? — попита тя.

— Скъпа Джийн, така ли посреща една племенница чичо си?

— Това твое ли си е? — потупа горната си устна.

Той отлепи плътните сиви мустаци и ги остави на лавицата на шкафа.

— Яла ли си? Мога да направя…

— Знам какво готвиш. Нали ти ме научи, забрави ли? Защо си дошъл тук?

— Да те видя. Как е майка ти?

— Горе-долу, след онова, което й стори.

— Джийн, Джийн, Джийн. Защо си така враждебно настроена към мен?

— Знам ли. Може би защото хакна сметката на мама и я източи. Два пъти. Или защото една вечер баща ми излезе с теб и повече не се върна. Сам си избери.

— Вече говорихме за това — сви рамене той — и мислех, че сме го оставили зад гърба си. А баща ти имаше рефлекса на костенурка. Така и не разбрах как е възможно да ми е брат. Трябваше да поискам ДНК-тест.

Джийн стана ядосано от стола.

— С местния шериф сме много добри приятели. Трябва само да му кажа за теб и ще те изгони от града — каза и тръгна наперено към вратата.

— Приятели да, но само толкова — отвърна той. — Тъкмо чух, че от няколко дни не се отделя от някаква хубава млада жена, която живее при родителите му. Всъщност преди час един човек ми ги показа двамата на онова… Как му казват? Ютюб. Ама че гадно посегателство е това нещо. Но трябва да кажа, че с удоволствие погледах невероятното й тяло. А и тя изглеждаше толкова млада.

Джийн се обърна и го погледна със сурово свити устни.

— Ние с Колин сме влюбени.

— Наистина ли? — усмихна се престорено той.

Макар тъмната му коса да беше боядисана сива и да наближаваше петдесет, той беше хубав мъж, все така строен. Беше малкият брат на баща й. Майка им го обожаваше и глезеше като дете, а като порасна, все се измъкваше, докато изучаваше изкуството да краде.

Джийн продължи бързо към вратата.

— От онзи негов попечителски фонд ли се интересуваш? — Той сложи ръка върху нейната и изражението му омекна. — Един чичо не може ли да ревнува? Някога бях мъжът на първо място в живота ти, а сега чувам, че племенницата ми е с… Шериф — усмихна се той. — Нормално е да искам да го принизя колкото се може повече.

Джийн извърна очи. Когато поискаше, чичо й можеше да бъде очарователен. Двамата имаха толкова общи преживявания. Освен това наистина искаше да знае какво прави в Едилин. Дали пак се канеше да обере майка й, или този път се целеше в някой друг? Знаеше, че гневът няма да й помогне да разбере. Е, именно той я беше научил да прикрива чувствата си. Тя се обърна към него и на устните й заигра едва забележима усмивка.

Чичо й реши, че е капитулирала, и я прегърна през раменете. И двамата бяха високи и слаби, а той беше само с единайсет години по-възрастен от нея. Преди да стане на десет, тя смяташе чичо си Ейдриън за най-умния и хитър мъж на земята. Разбра какъв е чак след години. Той винаги преследваше някаква цел и всяка негова дума беше лъжа.

— Хайде. Да хапнем заедно заради доброто старо време. Обичам да съм в кухнята с теб.

Джийн се съгласи, но само за да разбере какво иска той. Докато готвеха заедно — разбираха се и не си пречеха, — говореше Джийн. Звучеше така, сякаш му разказваше за живота си, но всъщност се опитваше да го предупреди. Само преди няколко месеца, когато издирваха картините от XVIII век, в градчето беше пълно с агенти на ФБР и тайните служби.

— А сега тук живее и супердетектив — завърши тя, без да споменава, че Майк Нюланд прекарваше по-голямата част от годината във Форт Лодърдейл.

— Знам — отвърна той с пламъчета в сините си очи. — Джийн, моля те, отпусни се, скъпа. Дойдох само да те видя.

— Защо? — попита тя, като сервира ризотото.

— Старомодно ли ще е да кажа, че е от обич?

Джийн знаеше, че лъже. Когато беше малка, той изникваше в стаята й посред нощ — без такива прозаични неща като почукване или позвъняване на вратата. Както спеше, тя се събуждаше и го заварваше да стои и да я гледа. После слагаше пръст на устните й да пази тишина. Джийн ставаше и го прегръщаше, а той я обсипваше с подаръци. Носеше й красиви набрани рокли от франция, обувки от мека италианска кожа, кукли, които будеха завистта на всичките й приятелки. Когато порасна, й подаряваше обици с истински сапфири, а когато завърши гимназия — колие от перли.

Майка й се ужаси, когато разбра за среднощните му посещения, и поиска да инсталират в къщата алармена система.

— Няма да помогне — беше казал съпругът й, големият брат на Ейдриън.

Тя обаче не му повярва и фанатично държеше прозорците и вратите затворени, а алармата — включена. Само че една сутрин Джийн се появи в кухнята, облечена с рокля на букетчета от върбови клонки, вързани с розови панделки, с листенца в различни нюанси на зеленото. На етикета пишеше „Диор за деца“. Момичето обясни, че чичо Ейдриън дошъл през нощта и й я подарил. Майка й изпадна в истерия и крещеше, че ще постави железни решетки навсякъде.

Мъжът й сложи ръце на раменете й и се опита да я успокои:

— Каквото и да направиш, за него ще е предизвикателство. Дори да сложиш камери, решетки и какво ли още не, ако той реши да види племенницата си, ще успее.

— Но тя е дете. Не ми харесва да я буди посред нощ.

— А на мен ми е направо противно — заяви той. — Цял живот се чувствам така. Когато бях в пубертета, а той в началното училище, непрекъснато се промъкваше в стаята ми. Държах най-ценните си неща в заключена кутия, която слагах в друга, а после в трета. Всяка си имаше ключалка. Сутринта на закуска Ейдриън ги нареждаше на масата да ги видят всички.

— А ако го помолим да идва през деня и да позвъни на входната врата? — попита по-спокойно тя.

— Да не мислиш, че не съм му казвал? Няма да го направи. Просто го остави да вижда Джийн и не се опитвай да го победиш на неговата игра.

— Но… — Тя не можа да се сети за начин да спре този човек.

Истинските проблеми започнаха, когато Джийн беше първа година в университета и баща й почина. Приживе беше счетоводител и беше учредил фонд за образованието на единственото си дете. Така първите три години бяха лесни за Джийн, като се изключи скръбта по баща й. Парите не бяха проблем и тя се забавляваше.

Един ден обаче, по време на лятната ваканция, се прибра вкъщи и завари майка си да крещи. Бяха загубили всичко, до последния цент, фондът на Джийн беше изпразнен, парите от застраховката бяха изчезнали, двете спестовни сметки имаха нулево салдо.

— Той е бил, знам го! — каза госпожа Колдуел, когато се върнаха от банката.

— Кой? — попита Джийн.

— Братът на баща ти, ето кой!

— Чичо Ейдриън? Мислех, че е в затвора.

— Миналата седмица излезе и знам, че е бил той.

Следващата година беше ужасна. Полицията не разбираше как може Ейдриън да е взел парите. „Просто не е възможно“, казаха. Джийн виждаше, че според тях майка й сама е взела парите, вероятно за да избегне данъците.

Джийн помогна на майка си да ипотекира къщата, която баща й с толкова труд беше изплатил. Изтегли няколко студентски заема и си намери работа, за да може да завърши последната година от следването. Вече нямаше време за излизания и срещи. Но по-лошото беше, че трябваше да се откаже да следва право, струваше прекалено скъпо.

През тази ужасна година тя не видя и не чу нищо за чичо си Ейдриън, но майка й не спираше да роптае срещу него. Наложи й се да се откаже от благотворителната си дейност и да започне работа в един фризьорски салон наблизо, където миеше косите на клиентите. И двете знаеха, че един ден ще трябва да продадат обичния си дом.

Всичко свърши след близо година. Една нощ Ейдриън просто се появи в стаята на Джийн, както преди.

Тя го изгледа гневно — той се беше превърнал във враг, заради него бяха бедни.

— Ти ли… — започна тя, но както обикновено Ейдриън сложи пръст на устните й. Той обичаше тайните.

Подаде й малка кутийка от синьо кадифе, в която Джийн намери красив пръстен с диаманти и розови сапфири. Когато вдигна очи от него, чичо й вече го нямаше.

На следващата сутрин от банката позвъниха, за да кажат на госпожа Колдуел, че парите са били върнати на сметката — увеличени с дванайсет процента.

За бившия партньор на съпруга на госпожа Колдуел беше много трудно да обясни на данъчните, че това не е нов доход и не се налага да бъдат облагани с четирийсет процента данък.

Госпожа Колдуел напусна работа, а Джийн постъпи в колеж по право, но след случилото се майка й не беше същата. Тя стана гневна и озлобена, у всеки търсеше задни мисли.

Джийн не каза на майка си, че докато беше в колежа, често се виждаше с чичо си. Според нея той беше подложил нея и майка й на такова мъчение, защото не гледаше на тях човешки. Смяташе, че ако ги заобича, ще ги закриля и никога вече няма да ги нарани.

През годините, докато следваше право, той я научи да готви, да се облича и дори да танцува. Без майка й да разбере, й пращаше самолетни билети до екзотични места, където тя срещна страхотни хора и имаше мимолетни връзки. Благодарение на чичо си придоби изтънченост, с каквато малко от състудентите й можеха да се похвалят. Справяше се добре с учението и водеше вълнуващ социален живот.

Единственият недостатък в отношенията им беше, че той не й позволяваше да споменава онова, което беше сторил на майка й — и на нея самата. Според него то беше минало и тя нямаше право да рови в миналото.

След като Джийн завърши право, чичо й изчезна така бързо, както се беше появил, и тя не знаеше нищо за него повече от две години.

Но един ден, скоро след като започна работа в престижна адвокатска кантора в Ричмънд, майка й позвъни и й съобщи: „Той го направи отново.“

Джийн разбра веднага какво има предвид майка й. Този път се промени самата тя. Човекът, с когото беше прекарала толкова време, който я беше научил на толкова много, до такава степен не държеше на нея, че пак беше обрал майка й.

Въпреки трудностите Джийн издържаше майка си осемнайсет месеца, като никога не й каза за контактите с чичо Ейдриън.

Когато парите бяха върнати на сметката й, госпожа Колдуел беше твърде изстрадала, за да се възстанови. Травмата от смъртта на съпруга й и двата периода на лишения я бяха състарили преждевременно. Последния път, когато отиде да види майка си, Джийн я завари да закопава златни монети в задния двор.

— Трябва да ги скрия, в случай че отново реши да го направи — обясни тя.

Гласът на Ейдриън върна Джийн в настоящето.

— Разкажи ми за този мъж, който обичаш — каза той, докато хапваше от ризотото.

Чичо й винаги се хранеше само от най-финия порцелан и със сребърни прибори, затова се обърка, като го видя да яде в евтини чинии, предоставени заедно с къщата.

— Приятен е. Мил.

— Тогава защо още не е поискал да се ожените?

Джийн присви очи. По-ниският му стандарт на живот можеше да е просто прикритие или пък беше разорен. Потрябваха ли му пари, беше готов на всичко.

— Защо питаш? Ако смяташ, че знам банковия код на Колин и можеш да ми го измъкнеш, сбъркал си и за едното, и за другото.

— Злобата не подобава на една дама — каза Ейдриън. — А на твоята възраст… — Усети, че е преминал границата. — Скъпа Джийн, извинявам се за онова, което сторих на теб и на майка ти. И в двата случая нямах друг източник на доход. Направих всичко възможно да ти се реванширам — финансово и лично.

Заболя я. Какво искаше да каже — че времето, което беше прекарал с нея в колежа, е един вид компенсация? Може би беше точно така, защото всичко между тях явно не означаваше нищо за него. Нали след това пак беше ограбил майка й.

Погледна го и разбра, че той отлично знае как се чувства тя. Веднъж беше чула да казват, че щом някой каже нещо, което те нарани, вероятно е било нарочно.

— Наумил си си нещо и ако не ми кажеш какво — каза младата жена, ставайки от стола, — ще отида при Колин и ще му кажа всичко.

Той обаче ни най-малко не се притесни, а й се усмихна — усмивка, която преди Джийн смяташе за очарователна, но сега й се стори фалшива.

— Не можеш ли да повярваш, че съм дошъл тук с едничката цел да те видя?

— Не, не мога.

Той се усмихна, сякаш одобрително.

— Е, може би не ти казах цялата истина. Интересувам се от това, което пише за града.

— За Едилин? О, да, естествено. Хвърлил си око на картините, които намериха тук миналата година. Трябваше да се сетя, че милионите ще те заинтересуват. Още сега ти казвам, че нямам нищо общо с онези картини.

— Знам — отвърна меко той, — но прочетеното ми напомни какво съм загубил.

— Кралските скъпоценности? — Веднъж в Будапеща един човек й беше казал, че бижутата на британската корона са единственото, което Ейдриън още не е откраднал.

— Да, или с други думи, скъпата ми племенница. Джийн, ти си единственият човек, на когото държа. Дойдох да те видя, да те опозная отново. Извинявам се за дегизировката, но…

— Разлепили са плакати с лицето ти ли?

Той й се усмихна по познатия й начин, сякаш двамата бяха съучастници в нещо.

Тя седна обратно на мястото си. Гневът само щеше да го накара да лъже повече.

— Искаш ли още хляб, скъпа? Купих го от магазина на Армстронг. Градът може да е малък, но магазинът е отличен. А и управителката е такава интересна жена. Същински извор на информация. Стига само да простена няколко пъти от болка, и ми разказва всичко за всички.

Джийн си взе едно хлебче от кошницата.

— За какво ти трябва информация?

— За нищо конкретно. Просто си убивам времето, докато ти си в Ричмънд.

— Защо не отседнеш там, а не тук? — Тя огледа грозната вътрешност на малката къща.

— В града хората не си говорят. Затова ли така ненавиждаш Едилин? Защото не искаш хората да говорят за теб и онова, което вършиш извън работа?

Той вдигна ръка, за да спре възраженията й.

— Скъпа ми племеннице, спомни си колко добре те познавам. Не можеш да понасяш аграрната атмосфера в Ричмънд. Колко често ходиш в апартамента, който държиш Ню Йорк? Я ми кажи, онзи твой едър и непохватен младеж знае ли за него?

Джийн не отговори и той се усмихна.

— Така си и мислех. А ти знаеш ли, че твоят младеж също си има тайни? Купил си е къща тук. Показа ли ти я?

— Още не.

— Интересно. А знаеш ли, че е завел малката сладка Джема още в деня на пристигането й?

Джийн неволно ахна, което беше достатъчно красноречив отговор.

— Да ти кажа ли какво още чух? — усмихна се отново той.

Джийн погледна към чинията си, после отново към него.

— Да. — Отпи голяма глътка от превъзходното вино. — Кажи ми всичко, което знаеш.

 

 

Джема бавно се събуди и няколко минути се опитваше да си спомни какво е станало. Първо беше на раменете на Колин, после в прегръдките му. Някой изкрещя, за да ги предупреди, той скочи встрани и падна, но внимаваше да не я смаже. Тя си спомни как се изправи на крака, но всичко след това й се губеше. Сега я болеше лявата страна, главата й беше леко замаяна, но иначе се чувстваше добре.

Стаята приличаше на нещо средно между спалня и болнично помещение. На леглото имаше бутони, които го повдигаха и сваляха, една голяма машина до нея издаваше звуков сигнал на равни интервали, но останалото обзавеждане беше удобно и излъчваше уют.

Най-необикновеното обаче беше малкото, по ангелски красиво момиченце, което спеше здраво на един голям син стол. В ръце стискаше дебело плюшено мече, облечено като пират, с лилаво елече и кичозен медальон.

Детето помръдна, мечето почти се изхлузи и тогава то отвори очи. Имаше дълга тъмна коса, дълбоки сини очи и много дълги мигли.

— Здрасти — каза момиченцето.

— Здрасти — отвърна Джема и понечи да стане. Вдигна тънкото одеяло и видя, че още е с дънките си, но вместо потника и сутиена беше облечена с болнична нощница.

— Никой не те видя — каза момиченцето, като се изправи на стола с прозявка.

— Да ме е видял ли? — не разбра Джема.

— Без дрехи. Чичо Тис накара мъжете да излязат и чак тогава те прегледа. В това няма нищо лошо, защото той е лекар.

— Чувала съм за него. — Опита се да погледне под превръзката на гръдния си кош.

— Мама каза, че жените в три области го знаят.

Джема успя да седне в леглото и се усмихна.

— Случайно да знаеш какво е станало с мен?

— Целият свят знае — отвърна детето.

Джема го погледна въпросително. Това пък какво значеше?

— Докато си била на раменете на чичо Колин и си сваляла момченцето, заместник-шерифът Карл ви е записал и е качил клипа в Ютюб.

— Това не ми харесва. — Джема се опита да стане от леглото, но понеже още беше замаяна, легна отново.

— Чичо Трис ти даде лекарство за щастие. — Момиченцето сниши глас: — Той си мисли, че не знам какво са наркотиците, затова ги нарича „лекарство за щастие“. Притеснява се, че като порасна, ще стана наркодилър.

— Съгласна съм, че това не е добра професия.

Момиченцето стана, като продължаваше да притиска мечето до себе си.

— Това е Ланди. Искаш ли да му стиснеш ръката?

— Естествено — отвърна Джема и стисна мъхнатата лапа. На лявото око на мечето имаше превръзка. — На Орландо Блум ли го кръсти?

— Никой не знае за това — разшири очи детето. — Чичо Колин е прав като казва, че си умна.

— Какво друго каза за мен Колин?

— Само че се притеснява да не умреш. Чичо Трис му каза, че ако не седне и не млъкне, и на него ще му даде лекарство за щастие.

Младата жена се усмихна:

— Как се казваш?

— Нел Сандлин. Моят татко е в Ирак.

— О — отвърна Джема и отправи безмълвна молитва човекът да се завърне жив и здрав.

— Мама казва, че когато той си дойде, ще се върнем в Детройт — освен ако не успее да го убеди да останем в Едилин.

— А ти какво искаш?

— Аз искам татко да си дойде вкъщи. Дори да живеем на палатка, не ме интересува.

Джема не спомена, че и тя си е мислела същото, когато откараха баща й в линейката. Той обаче така и не се върна.

Откъм коридора се чуха гласове.

— О-па — каза Нел. — Обещах на чичо да му кажа, когато се събудиш.

На масичката до стола имаше часовник, който показваше 16:10. „Значи съм била в безсъзнание часове наред“ — помисли си Джема.

— Може би трябва да кажеш на доктор Трис, че искам да го видя.

— Добре — каза Нел и се запъти към вратата, но спря с ръка на дръжката. — Мислиш ли, че ще се влюбиш в чичо ми?

— Ще се постарая да не става така — потисна усмивката си Джема. — Освен ако ти не искаш.

Детето се замисли за миг.

— Мама казва, че чичо Трис е влюбен в „невъзможна мечта“, затова не се влюбва в истинска жена. Ама може ти да си мечтата.

— Съмнявам се, но ще си помисля. Според мен…

Джема не успя да довърши, защото вратата се отвори и вътре влезе невероятно красив мъж с лекарска престилка и стетоскоп, провиснал от джоба му. Косата му беше черна, очите — сини, а челюстта му сякаш беше изсечена от мрамор.

Джема разбираше защо са всички тези приказки за влюбените в него и чакаше пулсът й да се ускори — само че не стана така.

Доктор Трис се обърна към племенницата си:

— Мислех, че с Ланди ще си играете на медицинска сестра и когато пациентката се събуди, ще ми кажеш.

Гласът му беше много приятен.

— Ланди заспа. А и медальонът му примигваше, така че… — сви рамене Нел.

— Искам двамата с Ланди да отидете в съседната стая и да кажете на чичо Колин, че Джема се е събудила.

— Да му кажа ли, че си намерил мозъчен тумор? — попита сериозно тя.

— Вън! — каза той и детето побягна с весел кикот. — Ако уплашиш Колин, ще те съдя за лекарска грешка! — извика той.

Затвори вратата, клатейки глава, после се обърна към Джема:

— Съжалявам. Племенницата ми е прекалено добре осведомена. Според мен е виновна телевизията. Или интернет. Още не съм решил кое от двете.

Той спря до леглото и загледа Джема. Тя си помисли, че може би иска да се увери, че тя няма да… сигурно да флиртува с него.

Работата беше там, че макар и много красив, той не я привличаше. Не можеше да го обясни, но с този отнесен поглед мъжът сякаш не беше тук.

Той явно изпита облекчение и задиша по-спокойно.

— Аз съм Тристан Олдридж. — Подаде й ръка.

— Джема Ранфорд.

Лекарят заобиколи леглото.

— Колин ми разказа за вас. Тази сутрин сте направили истински подвиг. — Той отметна одеялото и повдигна нощницата, за да види превръзката.

— При падането си клонът ви е ударил и ви е прерязал отстрани. Раната не беше много дълбока. Конците, които използвах за шевовете, ще се разградят за няколко дни. Докато зарасне — след една-две седмици — не трябва да ходите на танци, нито пък да се катерите по Колин.

— Припаднала ли бях?

Да, но мисля, че е било заради твърде силния прилив на адреналин. Разбрах, че сте получили работата, която много сте искали, после сте били подложена на шофирането на Колин, после сте се катерили и сте спасили малко момче. Двата дни са били много напрегнати. Починете си един-два дена и ще се оправите.

— Наистина ли са пуснали целия епизод в Ютюб?

— Отначало докрай — усмихна се Тристан. — Том временно отстрани Карл от длъжност, но спасяването е в интернет. Има един момент, когато вие и детето висите във въздуха. Едно момче вече продава плакати със сцената.

— Няма да се приеме зле, нали?

— Зле ли? — попита той, докато й мереше пулса.

— Не искам да създам проблеми на Колин или на останалите от семейството.

— Страх ви е, че ще загубите работата ли? — Той я погледна, без да пуска китката й.

— Да.

— Те никога няма да ви уволнят само защото…

Не можа да довърши, защото Колин нахлу в стаята, при което на лицето на Джема грейна усмивка. Колкото и да беше хубав доктор Трис, в сравнение с Колин й изглеждаше дребен и незначителен.

— Как си? — попита Колин. — Боли ли те? Отпаднала ли си?

— Гладна съм — отвърна тя.

— Това ще го оправим — ухили се той. — Кога можем да си ходим? — обърна се към Тристан.

— Щом тя се облече.

Двамата мъже продължиха да стоят до ръба на леглото и да я гледат.

— Може ли да ме оставите сама, моля? — попита Джема.

— Разбира се — отвърна Трис. — Госпожа Фрейзиър ти прати някои дрехи от твоите, в гардероба са. Имаш време, облечи се спокойно.

Щом двамата излязоха от стаята, тя стана бавно от леглото.

В чакалнята Колин погледна към Тристан.

— Сигурен ли си, че е добре? Нел спомена нещо за мозъчен тумор.

Трис стрелна с очи племенницата си, която сподави кикота си.

— Добре е. Преживяното е доста плашещо и в комбинация с порязването е довело до припадък.

— После чичо Трис й даде наркотици и тя спа с часове — поясни детето.

— Ти вече си достоен представител на семейство Олдридж — поклати глава Тристан, загледан в племенницата си. — В кой медицински колеж ходиш?

— В никой. Аз ще стана балерина — отвърна Нел и слезе от стола. — Ще ми дадеш ли пет долара? — попита тя чичо си.

— Хайде да са два, а? — Извади той портфейла си. — Къде смяташ да ходиш?

— Нали знаеш, че господин Ланг ще дойде да ме вземе. — Нел се обърна към Колин: — Той има кученца и аз ще си взема едно.

Погледнаха през прозореца и видяха пикапа на Брустър Ланг, паркиран пред кабинета.

— Тръгвай! — нареди Тристан. — Да не вземе да надуе клаксона.

Нел изтича навън, притиснала мечето до гърдите си.

— Откога е това? — попита Колин.

— Миналия път, когато Сара и Майк идваха на гости, Нел прекара следобеда с тях във фермата. Тя и Ланг много си допаднаха. — Той сви рамене. — Поредното нещо, което не разбирам у това дете. И какво е това странно нейно мече? Както и да е, снощи Майк и Сара се прибраха и поканиха Нел да види кученцата. Ланг дойде да я вземе.

Колин почти не го слушаше.

— Сигурен ли си, че Джема е добре?

Трис сложи ръка на широкото му рамо и го погледна в очите.

— Добре е. В много добро здраве е. Изглежда, тренира.

— Да, така е. Освен това е умна, любознателна и умее да помни много неща. Забавна е, непринудена и… — Той замлъкна.

Трис стоеше зад бюрото на секретарката си, която днес отсъстваше и кабинетът му беше затворен. Когато жителите на Едилин имаха нужда от лекар и той почиваше, трябваше да отидат в Уилямсбърг. Затова сестрата на Колин Ариел смяташе да работи заедно с Трис, щом приключеше със специализацията. Днес Трис беше дошъл в кабинета си заради обаждането на Колин.

— Ти май я харесваш — каза лекарят, без да вдига глава.

— Да, така е.

— Покани я да излезете тогава.

— Запознахме се едва вчера. Освен това първо трябва да приключа с някои неща.

— Предполагам, че имаш предвид Джийн. Жалко. Изглежда, тогава аз мога да я поканя.

— На среща ли? — попита Колин.

— Да. На вечеря и после на кино. Ей, сетих се. Майк и Сара ме поканиха на барбекю. Ще питам Джема дали иска да дойде с мен. Обзалагам се, че „фермата на Мерлин“ много ще й хареса. Двете със Сара ще могат да си говорят за архитектура до призори.

Колин го гледаше втренчено.

— Тя е ранена. Не знам дали е готова да…

— Аз съм неин лекар. Естествено, че може да отиде.

— Къде? — попита Джема от прага.

Лекарят пристъпи към нея.

— Поканиха ме на барбекю след две седмици и се чудех дали искаш да дойдеш с мен.

На Джема й стана приятно, че я канят. Имаше нужда да се запознае и с други хора, освен семейство Фрейзиър. Вече и без това беше прекарала твърде много време с Колин.

— С удоволствие ще дойда — усмихна се тя на Тристан.

Джема и Колин пътуваха с джипа към дома на Фрейзиър.

— Съжалявам, че пострада — започна Колин. — Не трябваше да те намесвам в работата си.

— Това беше един от най-вълнуващите моменти в живота ми.

— Така ли? Не го казваш само от любезност?

— Не, говоря сериозно. Обикновено се занимавам все с книги и документи, така че за мен беше страхотно да спася дете.

— Ами учениците ти спортисти? — Макар че беше облечена, той още си спомняше формите й. — Не са ли ти помагали да разнообразиш четенето?

Джема се усмихна при спомена.

— Те много промениха живота ми. — Тя погледна към Колин, който й кимна да продължи. — Когато започнах да преподавам, момчетата все заспиваха и това много ме дразнеше. Много се стараех да им направя уроците интересни, а те не ми обръщаха внимание. Веднъж докоснах един заспал футболист по рамото и той… — Джема поклати глава. — Грабна ме през кръста и се затича. Каза, че сънувал и решил, че съм топка.

Колин не се засмя.

— Можел е да те нарани.

— Можеше, ако бяхме сами. Първия месец след като започнах да преподавам, едно момче взе да ме сваля, затова гледах никога да не обучавам само един. Когато онзи ме грабна през кръста, с нас имаше още четирима, които ме спасиха, преди да стане злополука. Добре, че не беше тласкач на гюле и не се опита да ме метне.

— Постара ли се да предотвратиш такива случаи в бъдеще? — попита намръщено Колин с официалния тон на полицай.

— Да. Работата беше там, че се уплаших.

— И то основателно.

— Само че когато казах на момчетата, че ще трябва да докладвам за инцидента, те отбелязаха, че явно мога да преподавам, но не и да уча. Нямах представа какво имат предвид.

— Изтощението от тренировките — каза меко Колин.

— Така е. Едно момче ми каза ядосано, че ако тренирам като тях, и аз няма да мога да стоя будна и да уча.

Докато паркираше, той я слушаше внимателно.

— И какво направи?

— Не можах да устоя на такова предизвикателство. Исках да им докажа, че грешат. — Тя се засмя. — И бях сигурна, че ще успея. Бях млада, здрава и поддържах форма със сноване из кампуса с куп тежки книги. Освен това не пуша и рядко пия.

— И колко издържа? — попита усмихнато Колин.

— Три дни. Включиха ми кардио, тежести, разтягане, после всичко отново. И знаеш ли какво? Оказаха се прави. Бях толкова уморена, че не можех да мисля, да не говорим да уча. В края на седмицата седнах да поговоря сериозно с момчетата. Обясних им, че те работят с телата си, а аз с ума си, затова не мога да следвам такава изтощителна програма.

— И какво стана после? — ухили се Колин.

Джема се засмя.

— Изслушаха ме, без да кажат и думичка, после си тръгнаха и четири дни не ги видях. Не идваха на уроците. Когато дойдоха, се държаха различно. Вече не се шегуваха и което беше още по-лошо, въобще не се опитваха да научат нещо. Едва не изпаднах в паника, защото ако не вземеха изпитите, щях да си загубя работата, а тя беше два пъти по-добре платена от предишните. Една вечер ме осени, че все едно съм им казала, че аз съм умна, а те — тъпи. За тях беше нормално да са прекалено изморени, за да мислят, но аз, Джема Ранфорд, кандидатът за доктор на науките, трябваше да съм с бистър ум.

— Хубаво е, че си била наясно със себе си.

— Всъщност това ме потресе. Беше си чисто прозрение. Не е приятно да се погледнеш без приятно замъглените очила. На другия ден бях във фитнеса в шест сутринта и… оттогава не съм искала от момчетата да дават повече от мен — сви рамене Джема.

— А оценките им?

— Повишиха се дотолкова, че ме поставиха начело на цялата програма за обучение. Поставих изискване всичките ми подчинени да тренират с момчетата. Експериментът се оказа толкова успешен, че университетът реши официално да включи физическата тренировка в изискванията да преподаваш на спортисти.

Двамата седяха в колата. Джема въздъхна. Досега не беше разказвала това на никого. Случваше се да опита, но хората не искаха да я слушат. Когато преподавателите и колегите й я поздравяваха за находчивата идея да тренира със спортистите, тя винаги казваше, че идеята е била на момчетата. Никой обаче не й вярваше. Настоеше ли, й обръщаха гръб. Колегите и преподавателите й не искаха да допуснат, че обитателите на спортната катедра могат да мислят. Те си представяха мислещите спортисти като жива версия на „Планетата на маймуните“.

Джема извърна поглед към Колин. Мускулите на ръцете му изпъкваха под ризата. Той беше спортист, който умееше да слуша и да разбира. Ум и мускули — мъжът на мечтите й.

— Мисля, че си свършила много добра работа — каза той. — Впечатлен съм от това, че си могла да се вгледаш в себе си. Малко хора са способни на такова нещо. — Кимна й одобрително и й се усмихна така, че кожата й пламна.

— Сега какво ти се прави? — попита той. — Освен че си гладна…

Джема погледна през стъклото предната част на къщата на Фрейзиър. Конструкцията изглеждаше необичайна, сякаш е била достроявана през годините и отделните й крила не пасваха напълно.

— Дали семейството ти ще реши, че е ужасно грубо да се преместя в къщата за гости още днес? Иска ми се да се захвана с проучванията. Спомняш ли си какво четях първия ден?

— Естествено — отвърна той. — Беше се проснала на пода с безброй цветни химикалки.

— Ти и Кърк! Защо химикалките ми ви интригуват толкова?

— Той завиждаше според мен; аз бях заинтригуваният. Ти си учен с артистична натура. — Отвори вратата на колата. — За твоя радост предположиш какво ще кажеш и сутринта, докато беше упоена, уредих някои неща. Лани ти е изпратил кола — „Волво“ на една година, с малък километраж. Как ти звучи?

— Идеално.

— Мама накара Шеймъс да ти занесе куфара в къщата за гости, а Рейчъл ти напълни хладилника.

— Звучи вълшебно — каза Джема с ръка на дръжката на вратата. — Да си чувал за нещо, наречено сеносъбирач?

— Не си спомням такова нещо. За това ли четеше? Това ли е твоето разбиране за „романтика, трагедия и мистерия“?

— Да — отвърна тя, впечатлена, че той си спомня казаното от нея. — Думата все ми се върти в главата.

— След всичко станало? След Айла и Кърк? И случката с катеренето? И след като Тристан ти скочи?

— За съжаление въобще не изглеждаше така — отвърна тя, но Колин вече беше излязъл от колата.

В действителност Джема искаше да се премести в къщата за гости, за да бъде по-далеч от него. Никой мъж не я беше привличал така досега!

Нямаше нещо, което да не харесва у него. Всъщност, ако зададеше на компютър какво иска у един мъж, резултатът щеше да е Колин Фрейзиър. Дали защото години наред общуваше с футболисти, но тя наистина харесваше едри мъже. Освен това изпитваше слабост към мъжете, които действат. Колегите й, които по цял ден четяха и обсъждаха неща, станали преди векове, сега я отегчаваха. А студентите й, над сто, откакто преподаваше, я оставяха да им говори известно време, после се впускаха в някакво физическо занимание — и тя с тях. Истинско предизвикателство беше да ги учи на ямбичен пентаметър например, докато удряше боксова круша с четирикилограмови ръкавици на ръцете.

В крайна сметка преподаването и тренировките промениха начина, по който гледаше на мъжете. Когато постъпи в колежа, си представяше академично семейство — съпруг преподавател и две деца с интелектуални интереси, с които да има същите взаимоотношения като тези с нейния баща. Непрекъснато щяха да ходят по музеи, а историческите четива щяха да са им основното удоволствие.

В интерес на истината обаче Джема много се забавляваше. А и съдейки по връзката си с един от помощник-треньорите, сексът със спортист беше доста по-добър от този с литератор.

А Колин Фрейзиър явно притежаваше всичко, което тя търсеше у един мъж, облечено в една красива външност. Беше умен, образован, находчив и освен това — спортист. При вида на мускулите под ризата му едва не й се подкосяваха краката. Спомни си как сутринта стоеше изправена на широките му рамене, после как ръцете му я обгръщаха. Не се сещаше кога за последно е изпитвала такова страстно желание.

Но Колин не беше свободен. Той принадлежеше на Джийн Колдуел.

По принцип Джема не би се намесила в една щастлива, както изглеждаше, връзка, но сега се зачуди какво щеше да направи, ако Колин започнеше да гледа на нея като на повече от приятелка.

— Сигурно ще стана за смях — измърмори.

— Какво каза? — попита той.

— Нищо, мислех си за Тристан; надявам се да не стана за смях, като изляза на среща с него. Много е хубав, а и е лекар — каза, като следеше изражението му. Сама не знаеше на какво се надява. На знак на ревност? Такъв обаче не видя.

— Страхотен е — съгласи се Колин. — Трябва да поискаш да ти разкаже за семейството си. Потомствени лекари са. Той пък е намесен в няколко скандала, които може да те заинтригуват.

— Какви например?

На паркинга пред тях беше паркиран черен бус. Колин й даде знак да влиза, после се качи от другата врата. Когато седна до нея, тялото му се притисна до нейното и Джема усети как сърцето й заби по-бързо. „Да не си на четиринайсет години“ — каза си тя.

— Майки без съпрузи — отговори Колин.

По лицето й прочете, че тя няма представа за какво говори.

— Нали ме попита за скандалите в семейството на Трис. Не знам много, освен че преди много години две момичета с фамилията Олдридж се върнали в Едилин бременни, без да са омъжени.

— Сестри ли са били?

— Не, доколкото си спомням, ги делят петдесет години.

— В много семейства се срещат самотни майки. Един от хората, за които пишеше в писмото, се казвал Уини. Сигурно идва от Уинифред. Знаеш ли някого с това име?

— Не.

— А жена на име Тамсен?

— Не си спомням за такава — отвърна Колин. — По-добре да говориш с Джослин, жената на Люк. Тя е правила родословията на много хора в Едилин.

— Люк писателят? Онзи, който имаше достатъчно здрав разум да се махне от пътя ти?

— Съжалявам за онова. Има ли спешен случай…

— Отиваш там по най-бързия възможен начин, за да помогнеш — довърши Джема.

— Да.

Стигнаха до къщата за гости и тя въздъхна.

— Все едно си у дома, а?

— Общо взето.

Колин отключи вратата.

— Тук е малко изолирано, така че искам да държиш заключено. Става ли?

— Разбира се.

Тя влезе в дневната. До кухнята имаше малка кръгла маса, на която беше сервирано за двама.

— Явно Рейчъл си е помислила…

Джема не искаше той да си тръгва и като го видя да се колебае, реши, че може би иска да остане.

— Гладен ли си? Докато хапваме, може да ми разкажеш за камъка, който изпълнява желания — предложи тя.

— Камък? Който изпълнява желания? — погледна я изненадано Колин. — Досега не си споменавала за такъв камък и желания.

— Май не. Знаеш ли нещо за тях?

— Всъщност май да. Мисля, че се сещам какво си чела, но трябва да отида да взема едно нещо. Веднага се връщам и… — Погледна към масата.

— Аз ще приготвя всичко.

— Супер. И аз пропуснах обяда.

— Дали Рейчъл е сготвила достатъчно?

— Една салата ми е напълно достатъчна — каза сериозно той и бързо излезе.

Докато се усмихваше на шегата му, видя през прозореца как потегля. Бусът едва ли беше замислен за такава висока скорост. Когато се скри от погледа й, тя отиде до хладилника и се зае да вади стъклени буркани с превъзходната на вид храна, приготвена от Рейчъл. Пъхна част в микровълновата фурна, а тази в купичките сипа в чинии. Когато Колин се върна, всичко беше готово.

Той погледна ястията на плота и се ухили.

— Май Рейчъл е знаела, че някой от семейство Фрейзиър ще се храни тук.

Взе си чиния и подаде на Джема стара тетрадка със спирала.

Върху прокъсаната корица с главни букви пишеше: „ЛИЧНА СОБСТВЕНОСТ НА КОЛИН ФРЕЙЗИЪР. ПОСЕГАТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ. ОТНАСЯ СЕ ЗА ТЕБ, ЛАНИ“.

— Значи ще науча всичките ти тайни? — попита тя.

Устата му беше пълна със салата от яйца и маслини.

— Всичките от тринайсетата ми година. — Избърса си ръцете в салфетка и взе тетрадката. — Като бяхме малки, дядо — бащата на татко — ни разказваше истории за предците ни. Половината сигурно бяха пълни лъжи, но все пак ги записах.

— Какви лъжи? — попита Джема, докато си сипваше.

— Според дядо ми този град бил основан от нашето семейство, Фрейзиър, а не от Мактърн или Харкорт. Само сестра ми Ариел обаче му вярваше. Шегувахме се с нея, че толкова иска да стане принцеса, че вярва на всичко.

— Явно е имала много забавно детство.

— Не се притеснявай за Ариел. Тя умее да се брани. Както и да е. Обикновено си записвах нещата, които ни разказваше дядо. За жалост бях решил, че най-подходящият момент да си ги записвам, е часът по геометрия на господин Уилсън. И досега не знам как да боравя с транспортир. Ето го. Камъкът на съкровените желания.

— На съкровените желания?

Колин й подаде тетрадката, напълни си чинията и седна на масата. Джема се настани срещу него и зачете на глас.

История номер 7 на дядо Фрейзиър

Камъкът на съкровените желания бил даден на мъж от рода Фрейзиър, който спасил клана си. Той бил едър и силен и преместил скалата, която запречвала входа на пещерата, в която били затворени. Една вещица му дала камъка в знак на благодарност. Тя му казала, че ако камъкът е наблизо, желанието на всеки Фрейзиър ще се сбъдне, стига да е от сърце.

— Дали ще спечеля „Пулицър“? — попита младият мъж.

— Половината от моите футболисти не могат да пишат толкова добре.

Джема препрочете историята и се зачуди дали може да й послужи като тема на дисертацията. Семеен мит. Защо не?

— Май ти се върти нещо в главата.

Тя го погледна.

— Когато кандидатствах за работата, имах и задни мисли.

— Така ли? — попита Колин, докато мажеше масло на филийка домашен хляб.

Джема му обясни, че й трябва оригинална тема за дисертацията.

— Сигурно няма да е трудно да намериш тук нещо старо, за което никой не е писал — отбеляза той. — Джийн казва, че Едилин бил толкова странен, все едно е основан от марсианци.

— Съдейки по онова, което видях, и аз мисля така. Тук въобще стават ли престъпления? — зачуди се тя, като си отряза от студеното телешко.

— Миналата есен имахме предостатъчно; да не говорим за агентите на ФБР и тайните служби, плюс някои полицейски инспектори от отдела на форт Лодърдейл.

— А, да — отвърна Джема, докато още гледаше тетрадката. — Нямам търпение да се запозная с този инспектор. Майк Шоу ли беше?

— Нюланд. Все забравям новата фамилия на Сара. Искаш ли още чай?

— Да. Та кажи ми какво стана.

— Не, това ще ти го разкажат Майк и Сара на барбекюто. — Той стана. — Трябва да отида за малко до офиса. Искаш ли да дойдеш с… Май взех да свиквам да си с мен. — Взе си чинията и я сложи в мивката.

— Остави на мен — каза Джема. — Ти върви да спасяваш хората. О, забравих да питам дали тук има интернет.

— Уредихме да сложат рутер, така че имаш безжичен. Май умираш да се отървеш от мен.

— Не е вярно… — започна тя, но спря. Не искаше той да тръгва, но не можеше да му го каже. — Да, прав си. Нямам търпение да се заровя в книгите в библиотеката. Утре сутринта ще се захвана със складовото помещение. Гаражът остава накрая. Какво?

Той я гледаше замислено.

— Как ще местиш кашоните с тези шевове?

— Внимателно.

— Ще дойда да ти помогна. Ще отделим паричните документи и другите досадни книжа.

Джема се канеше да откаже, но се спря.

— Добре — каза накрая.

Двамата се спогледаха.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна да разчистиш масата? — попита Колин.

— Сигурна съм. Ще си направя чаша чай и ще видя какво ще намеря за тези твои „съкровени желания“. Дали е като Камъка от Скун, достатъчно голям да седнеш на него?

— Не знам. Какво пише в документите?

— Не си спомням дословно. Бях доста нервна, докато ги четях, притеснявах се за работата и не можах да се концентрирам. Спомням си основно имената. Уини, Тамсен, Юън и бедният Джулиан. — Хвърли поглед към масата и плота, където бяха струпани храната и мръсните чинии, после към него.

Колин, изглежда, разбра какво си е помислила.

— Ти отиди да намериш писмото, а аз ще разчистя — каза.

— Нали щеше да ходиш до офиса?

— Трябваше просто да оправя едни документи, но Рой сигурна вече го е свършила. Тя обича такива неща. Дай й компютър и ще е щастлива. И широко рамо, ако може.

— Вече ми стана симпатична — засмя се Джема.

— Ще се обадя по телефона, ще разчистя тук и ще се видим в библиотеката — предложи той.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Джема излезе от стаята и едва тогава си позволи да се усмихне — толкова широко, че се боеше да не й се напука кожата.

 

 

Джема се облегна на библиотеката и погледна Колин. Беше слънчев следобед и двамата ядяха сандвичи, които тя беше приготвила от храната на Рейчъл. Той беше направил студен чай.

Двамата бяха като два острова, заобиколени от море от писма, дневници, списания и юридически документи. Всяко нещо, някога смятано за важно от някого, беше тук.

— Нали си даваш сметка колко абсурдно е това? — попита Джема.

— Кое от всичкото? — отвърна той, отхапвайки от сандвича.

— Липсата на ред. Трябва да подредя документите хронологически.

— Мислех, че искаш… Как го каза? „Да проучиш един семеен мит“. Или искаш да намериш камъка и да си пожелаеш нещо — каза с усмивка той.

Джема посочи красивата библиотека.

— Това е моето съкровено желание.

— Значи би се задоволила да живееш в нечия къща за гости и да сортираш документи цял живот?

Тя отпи голяма глътка чай.

Колин я чакаше да каже нещо, но тя не отговори.

— Хайде, кажи ми какви житейски планове имаш — настоя той.

— А твоите какви са?

— Ти вече видя какво представлява моят живот. Искам да науча за твоя. Какво мислиш да правиш, след като завършиш дисертацията?

— Да си намеря работа, естествено.

— Къде?

— Където ме вземат.

Младият мъж се намръщи и тя се досети за причината. Умишлено беше избегнала отговора на въпроса му.

— Добре — каза. — Искам обичайните неща, като всяка жена. Дом, семейство, страхотна работа. Да спася света. Като стана дума, кое е твоето най-съкровено желание? Ти носиш фамилията Фрейзиър, значи онзи камък може да се появи — ако не е продаден на някой аукцион — и желанието ти да се сбъдне.

Колин не искаше да я погледне в очите.

— Искам онова, което вече имам. Удовлетворен съм.

Джема си спомни за думите на Джийн как всички от семейство Фрейзиър си имали тайна. Колин определено отбягваше въпроса. Но пък той имаше право на това, нали? Джема на практика беше една непозната, не беше длъжен да й казва всичко.

Щом се изправи на крака, на лицето й се изписа болка.

— Добре ли си?

— Да, но трябва да си легна рано.

Предишния ден след обяда двамата работиха в продължение на два часа. Колин се обади на Джослин, жената на известния писател, която им изпрати по имейла файловете с родословията. Каза им коя програма да свалят от интернет, за да ги отворят. Той купи софтуера с кредитната си карта. Трийсет минути по-късно двамата разглеждаха родословията на „седемте семейства, основали Едилин“, както се изрази той.

Джема го попита какво знае за създаването на града.

— Никой не знае истинската история, но разправят, че била свързана с вагон злато и красива девойка на име Едилин. Носела е фамилията Мактърн или Харкорт, не се знае коя от двете. Не се знае откъде произхождат другите семейства.

— Дали не са били приятели на Едилин? Заедно от Шотландия ли са дошли?

— За Фрейзиър сме почти сигурни, че са от Шотландия, също и за Макдауъл и Мактърн.

Тя погледна списъка с имена.

— А Олдридж и Конър? И Уелш? Къде са се срещнали и защо са се заселили тук?

— Никой не знае със сигурност.

— Всъщност въпросът е защо всички те са останали тук — изрече замислено Джема.

— Това нападка срещу красивия ми малък град ли е?

— Не, просто американците често се местят. Харесва ми онова, което видях дотук от града.

— А видя много малко.

— С нетърпение очаквам барбекюто.

— Кое барбекю? — попита той. — А, да. Срещата ти с Тристан. По-добре да те предупредя, че…

— Всички жени се влюбват в него? Нели вече ми каза.

Стаената й надежда за проява на ревност от негова страна не се оправда.

Бяха прекарали сутринта в гаража, където Колин сваляше кашоните от лавиците и показваше съдържанието им на Джема. Ако вътре имаше само домакински сметки, слагаше кашона в каросерията на пикапа. Когато се напълни, той го закара до друг склад и го разтовари. После се върна и напълниха пикапа отново.

През цялото време той настояваше младата жена да не вдига нищо по-тежко от връзка писма.

По обяд се бяха върнали в къщата да хапнат.

Сега той седеше на пода, а Джема стоеше права и го гледаше.

— Не е нужно да оставаш с мен целия ден. Семейството ти сигурно иска да си с тях.

— Мама ми каза да остана тук с теб. Май се тревожи за раната ти.

— Много мило от нейна страна.

Джема взе чиниите и ги занесе в кухнята. Докато ги слагаше в съдомиялната, си пое дълбоко дъх няколко пъти. Искаше й се той да си тръгне и да я остави да поработи. Но много повече й се искаше той да остане с нея завинаги. Миналата вечер и сутринта двамата обсъдиха някои идеи.

Е, всъщност говори тя, а той слуша. Докато преглеждаха съдържанието на кутии, сандъци и чували, разговаряха за дисертацията на Джема. Той искаше да знае какво я вълнува. Коя епоха намира за най-интригуваща? Иска ли да разкрие някакви загадки? Да опровергае някой лъжлив мит?

— Нали знаеш, че първото правило на една дисертация е, че не я чете никой, освен преподавателите ти? — попита Джема.

— Ако откриеш нещо интересно за осемнайсети век, Люк ще го включи в някоя от книгите си и ще го прочетат милиони хора.

— Мислиш ли, че тогава ще ми напише препоръка и ще ми помогне да си намеря хубава работа?

— Със сигурност. Люк има познати в „Уилям и Мери“. — Той я погледна и тя разбра, че се чуди дали колежът я устройва.

Имаше чувството, че сякаш я пита дали би останала да живее в Едилин. Джема усети как се изчервява и извърна глава. Наистина трябваше да се вземе в ръце.

— Колежът има отлична репутация и с гордост бих работила там — отвърна накрая тя.

Колин не каза нищо, но щом видя усмивката му, сърцето й се качи в гърлото.

След обяда поработиха още малко. На Джема й харесваше да седи на пода в библиотеката, но Колин я убеди да отидат в дневната. Той се настани на дивана, тя седна на фотьойла и двамата зачетоха мълчаливо.

Часовете минаваха, а Джема не можеше да се съсредоточи. Все поглеждаше към Колин, едрото му тяло, проснато на дивана, с крак, отпуснат на пода. В хладилника имаше изстудена бутилка вино, можеше да му предложи да я отворят. Какво щеше да се случи после… Е, щеше да го остави в ръцете на съдбата.

Към четири часа Колин стана и се протегна. Сърцето й заби силно.

— Трябва да отида до фитнеса — каза той. — Седенето ми идва в повече. Щях да ти предложа да дойдеш с мен, но с раната е рисковано.

Джема си каза, че всъщност има нужда от шейсет минути на пътечката, четирийсет и пет с боксовите ръкавици и един леден душ след това.

— Виж, искам тази вечер да си легнеш рано — каза той. — На раната й трябва време да зарасне. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ако ти потрябвам, имаш ми номера. Освен това ще оставя номера на Майк на бюрото в библиотеката.

— Инспектор Майк от форт Лодърдейл ли?

— Сега си е вкъщи и в случай на проблем ще знае какво да прави. Между другото, той си направи импровизиран фитнес в града, където преди беше магазинът за дрехи на жена му. Обстановката е много непринудена, ходи се само с покана и няма много жени. Но това е, защото Майк ги плаши.

— Как успява?

— По-добре сам да ти покаже.

Колин се запъти към вратата, после спря.

— Нали ще се оправиш сама?

— Няма проблем.

— Добре — каза той накрая и пристъпи към нея, сякаш се канеше да я прегърне или да я целуне за довиждане.

Джема знаеше, че няма да го понесе. Отстъпи назад и магията на момента изчезна.

Когато Колин си тръгна, тя не знаеше дали да чувства облекчение, или да страда. „Той е на друга“ — каза си и веднага продължи с работата.

Сега, когато Колин го нямаше да й казва да не се претоварва, тя се зае да подреди. Явно в един момент някой беше „разчистил“ документите. Подредените хора влудяваха Джема. Сякаш едничката им цел беше всичко да е „спретнато“. „Подредено“. „Да не се вижда“. Нямаше значение, че сметките бяха заедно с кухненските прибори, а канцеларските материали бяха хвърлени при обувките. Стигаше им всичко да изглежда добре!

Джема обичаше да държи заедно сходните неща и ако нямаше време да сложи дадена вещ на мястото й, предпочиташе да не я прибира.

За жалост човекът, който бе отговарял за съхранение на документите, ги беше подредил по размер. В една и съща кутия имаше малки книжа от 1620 и от 1934 година. Липсата на последователност я побъркваше.

Първо свали всичко от рафтовете в библиотеката и склада. Един-два пъти се протегна твърде надалеч и усети подръпване в шева, затова си наложи да държи лакътя си близо до ребрата.

Щом изпразни лавиците в двете помещения, мислено разпредели мястото по десетилетия. Извади документите от кашоните и подреди тези с дата на съответните им места. След като ги сортираше, щеше да ги сложи в нови специални контейнери без съдържание на киселина, които да разяждат книжата.

Спря с изпразването и сортирането едва когато стомахът й започна да къркори. Хапна набързо — мислено благодари на Рейчъл за храната — и отново се захвана за работа. Когато се стъмни, включи всички лампи. Празните кашони занесе в гаража, който с Колин бяха разчистили.

Просна се в леглото в един през нощта, а в шест вече беше на крака и веднага се залови за работа. Няколко дни изминаха неусетно в преглеждане и подреждане на книжата по рафтовете, докато не приключи с цялата документация в къщата. Оставаха само няколко кашона със счетоводни документи, които трябваше да бъдат занесени за съхранение другаде.

Накрая отвори уебсайта на фирмата за библиотечни материали „Гейлорд“ и си направи списък с необходимите й контейнери за съхранение. Поколеба се дали да отиде до голямата къща да обезпокои госпожа Фрейзиър, или да й прати имейл. Реши да е второто.

Госпожа Фрейзиър мигновено й отговори, че ще й възстанови всички разходи. Джема въведе в сайта номера на кредитната си карта, кликна върху бутона за закупуване, после се отпусна на стола си и огледа стаята. Ако Колин беше тук, сега тя щеше да извади бутилката вино от хладилника и да празнуват. Само че него го нямаше. Всъщност не го беше чувала или виждала от няколко дни.

След около час той се обади. Чуваше се пращене и мястото, откъдето се обаждаше, беше много шумно, чуваха се мъжки крясъци.

— Джема? — извика Колин. — Съжалявам, че не ти се обадих, но тук няма обхват.

— Къде си? — попита го. Трябваше да изкрещи въпроса три пъти, за да я чуе.

— При горската станция. Гасим пожар. Цялото семейство е тук. Ти добре ли си?

Пожар ли? В главата й проблеснаха множество сцени на горски пожари.

— Ти добре ли си? Мога ли да помогна? — попита на свой ред тя.

— Добре съм. Не, стой там. Трябва да вървя. Телефонът трябва на другите. Ще се върна, щом мога, става ли?

— Да — отвърна тя, после той затвори. Няколко секунди остана на място. Ето какво било да си увлечена по служител на реда.

Включи телевизора и затърси канал с местни новини. Ето и пожара, който свистеше сред дърветата и унищожаваше всичко по пътя си.

Гледа цял час — видя жени, които подаваха на пожарникарите храна и напитки, сред които госпожа Фрейзиър и Рейчъл. Колин обаче не успя да зърне.

Наложи се отново да се захване с работата, но остави телевизора включен без звук. Пускаше го само когато излъчваха нещо за пожара. Беше и много трудно да се съсредоточи отново върху документите.

Огледа огромното количество информация и се зачуди откъде да започне. Изглеждаше логично да е от най-старите към най-новите. Колин обаче беше прав, че най-интересна й се стори историята с желанията. Докато работеше, мислите й се бяха въртели около дисертацията. Сети се за няколко възможни заглавия: „Произходът на един семеен мит“, „Мит и реалност в едно семейство“, „Дидактизмът на един мит“. После измисли сигурно още петдесет, всичките върху желанията в семейство Фрейзиър.

Отвори хладилника и видя, че храната от Рейчъл е на свършване. Налагаше се да отиде до магазина; така щеше да научи повече за пожара от местните.

Погледна си часовника — минаваше четири следобед. Можеше да вземе колата, която още не беше използвала, да се отбие в офиса на Колин и да пита заместничката за новини. Ключовете бяха на задната врата, а волвото — в гаража. Колата беше хубава, с тъмносиня тапицерия. Отне й пет минути да разучи кое копче за какво е и потегли.

Досега на път за жилището си беше минавала покрай голямата къща. Сега обаче видя тесен заден път, покрит с чакъл, и пое по него. Вместо вляво, където беше къщата на Фрейзиър, сви вдясно и се озова на Макдауъл Авеню, което водеше към центъра на Едилин.

Паркирала под дърветата срещу малкия озеленен площад, излезе, заключи вратата и се огледа. И сега какво? Нямаше представа къде е офисът на Колин.

— Здрасти, Джема.

Тя се обърна и видя една от жените, които бяха срещнали в магазина. В количката седеше момиченцето, което с Колин бяха държали. Джема се приближи до детето.

— Как си, Кейтлин? — попита.

Момиченцето й се усмихна весело, а Джема се опита да си спомни името на майката.

— Чух, че имаш среща с доктор Трис.

— Нещо такова — отвърна предпазливо Джема. Поканата на Трис изглеждаше по-скоро приятелска, а не романтична, но тя си замълча.

— Всички неомъжени жени в този град са опитвали да си уредят среща с него. С какво го изкуши?

Джема не знаеше какво да отговори.

— Не знам. Може племенницата му да го е накарала да ме покани.

— Възможно е — усмихна се жената. — Той обожава Нел. — Малката Кейтлин взе да се върти нетърпеливо в количката. — Сега трябва да тръгвам, но някой път може да обядваме заедно.

— Да, разбира се — каза Джема.

Жената й махна за довиждане.

Джема отиде на площада, застана под големия дъб и се огледа.

От другата страна на пътя имаше магазини, чиито фасади явно бяха съобразени с определен исторически облик и знаците им едва се четяха. Виждаха се аптека и няколко невероятно сладки бутика за играчки, детски дрехи, туристическа екипировка и козметика, бижутерия на име „Кимс“ и магазин, пълен със стари карти и издания.

На ъгъла имаше врата и прозорец с тъмнозелен надпис „Д-р ТРИСТАН ОЛДРИДЖ“. В съседство се издигаше висока, тясна тухлена сграда, над чиято входна врата пишеше „ШЕРИФ“. Джема погледна към малките прозорчета на втория етаж. Спомни си как Колин беше нарекъл апартамента си „мрачен“ и „миризлив“ и се усмихна.

Отиде до офиса и отвори вратата, при което се чу звънът на старомодна камбанка. Вътре имаше две големи дъбови бюра, които бяха като извадени от стар, черно-бял уестърн с Хенри Фонда. На далечната стена имаше витрина с пушки, които сякаш бяха готови за стрелба, ако някой пробваше да измъкне лошия от затвора.

— Вие сте Джема.

Тя се обърна и видя срещу себе си висока жена малко над трийсетте, с лъскава черна коса, прихваната на нисък кок. Кафявата униформа подчертаваше атлетичната й фигура. Тежкият черен колан на тънката й талия имаше няколко кожени джоба, като в единия беше пъхнат пистолет.

— О — каза Джема, изненадана, че жената знае името й. — Да не би Колин… Ютюб — сети се тя.

— Да. Много героично за един цивилен.

— Идеята беше на Том, а и Колин свърши цялата работа. Аз само хванах детето.

Младата жена я огледа.

— А-ха, ако искаш някой път да потренираме заедно, можем да отидем във фитнеса на Майк в уличката. Между другото, аз се казвам Роланда. Рой.

— Чувала съм за теб. Колин казва, че се справяш страхотно с компютъра.

— И на мен така казва, но странното е това, че когато не разбирам нещо, той знае как става. Всъщност си мисли, че като ме ласкае, ще направя всичко, което изисква седене на стол за повече от петнайсет минути.

— И действа ли?

— Идеално — усмихна се Рой. — Двамата с него имаме негласно споразумение. Аз му позволявам да ми стовари цялата секретарска работа, а той ми дава да доведа сина си в офиса, когато детегледачката вече не издържа.

— Съпругът ти… — започна Джема с обичайното си любопитство.

— Самотна майка съм. Той искаше едновременно и мен, и предишното си гадже. Аз отказах.

— Виж го ти!

Двете жени се усмихнаха.

— Какво знаеш за пожара? — попита Джема.

— Под контрол е. Семейството трябва да се върне днес. Само господин Фрейзиър може да остане. Ако някоя кола се повреди, той ще я оправи.

— О! — Джема съзнаваше, че изражението й я издава. Колин наистина й липсваше. — Просто съм загрижена, това е. Колин каза, че там няма обхват.

Сега пък Рой се изненада:

— Значи ти се е обадил оттам?

— Само веднъж — поясни Джема. — Скоро не ми се е обаждал.

Другата жена се усмихна по-широко.

— Чух, че имаш среща с доктор Трис.

— Просто ще ходим на барбекю — отвърна Джема, която още си мислеше за Колин. — Много сериозен ли е пожарът?

— Било е и по-зле — каза Рой, без да сваля очи от нея. — Откакто се запознахте с Колин, той говори само за теб.

— Наистина ли?

— Да — отвърна Рой, като я гледаше замислено. — Той те харесва.

Джема се опита да не се изчерви, за да не се издаде.

— Приятели сме.

— В града се говори друго.

Джема реши да не отговаря.

— По-добре да тръгвам. Исках само да се представя.

— Отбивай се тук, когато поискаш. И ако имаш някакви проблеми, непременно се обади.

— Добре. — Вече беше сложила ръка на дръжката, но се сети нещо и се обърна. — Какво стана с Тара и нейните лехи? Тя каза, че някой все ги тъпчел.

— Сомнамбулизъм.

— Какво?

— Колин го разгада; по принцип все той разплита нещата. Бива го в решаването на загадки. За всеки случай беше накарал Тара да сложи камери. На записа се видя как тя се разхожда сред цветята, обута с обувките на мъжа си и здраво заспала. Доктор Трис й даде хапчета за сън и каза на мъжа й да си намери работа, която позволява да си е вкъщи по-често. — Жената замълча за момент. — По принцип не казвам на никого за случаите, но този го знае целият град. Тара, горката, каза, че й идва да се скрие.

— Не я виня. — Джема се поколеба. — Трябва да те питам нещо, а не знам как да го кажа.

Усмивката на Рой угасна и изражението й стана сериозно.

— Ако някой те притеснява…

— Не, не е това. Има ли супермаркет, който да е… по-евтин от биомагазина?

Очите на Рой светнаха и тя се усмихна.

— Иди в биомагазина. Крайната сметка ще те изненада приятно. Колин не е казвал нищо, но според мен те е завел там, за да покаже на Ели, че ти си почетен член на семейство Фрейзиър. Тя ще ти направи семейна отстъпка.

— Въпреки че съм само временен жител?

— Това, че си с Колин, е достатъчно за всички ни.

— Смятах, че тази привилегия е запазена за Джийн.

Рой не отговори веднага.

— Джийн носи най-хубавите обувки на високи токчета, нали? — каза тя. — Преди две години си счупи тока на тухления ни тротоар и оттогава не съм я виждала в Едилин.

Джема само примигна; двете се разбраха без по-нататъшни обяснения. Явно Рой не се радваше на връзката на Колин с Джийн. Джема й каза „довиждане“ и излезе.

Вместо да се прибере в къщата за гости, реши да разгледа магазините около площада. Всички бяха красиви и добре поддържани. В края на улицата с офиса на Колин имаше голяма сграда със заключени врати и сенници на прозорците. Въпреки че боята по стъклото беше издраскана, все още се четяха думите МОДА ЕДИЛИН. Това сигурно беше фитнесът, за който й спомена Колин. Ако раната още не я болеше, щеше да почука.

След като обиколи уличката, без да влиза в никой магазин, се качи в колата и потегли по булевард „Мактърн“ към супермаркета на Ели. Няколко човека я поздравиха, но никой не я спря. Ели и този път беше в дъното, зад щанда с деликатесите.

— Чух, че ще ходиш с Тристан на барбекю у дъщеря ми — каза тя.

Джема искаше да избегне тази тема.

— Вярно ли е, че Майк плаши хората във фитнеса?

— Ако само стоят по скамейките и си говорят — усмихна се Ели, — понякога става страшен. Значи ще излизаш с Трис?

— Да — отвърна Джема.

Другите три жени на опашката я зяпнаха, сякаш искаха да я питат как му е измъкнала поканата за среща.

Очите на Ели проблеснаха игриво.

— Прати целувки на всички, особено на Трис и Колин.

Жените зяпнаха при споменаването на второто име. Явно двамата бяха най-желаните ергени в града.

— Ето — подаде й Ели бял пакет. — Голямо количество нарязано пуешко. На всяка цена вземи и кафява горчица. Колин я обича, макар че ти сигурно вече го знаеш.

Джема се усмихна и се обърна да си тръгва, но гласът на Ели я спря:

— Трис обича кисели краставички. Най-добре вземи поне четири вида. Какво мога да направя за вас, дами?

Джема тръгна да търси горчица и краставички, като се опитваше да потисне смеха си.