Джуд Деверо
Съкровени желания (13)

19

След като Колин тръгна да разследва обира, Джема си взе душ и смени чаршафите. После се зачуди дали да остане да го чака, или да се прибере.

Докато се разхождаше из къщата, гледаше дървените части и си мислеше за новите мебели. Дали тя щеше да ги използва? Щеше ли някога да живее в такава хубава къща?

Спомни си онова, което Колин й беше разказал за Джийн. Би трябвало да му съчувства. Джийн му беше казала такива болезнени неща. От друга страна, би трябвало да съчувства и на нея.

Само че не изпитваше нищо от това, което би трябвало. Дори се радваше на станалото, радваше се, че Колин скъса с Джийн и сега… Сега какво? Беше неин ли?

Ама че глупаво. Никой не принадлежеше на никого. Поне тя никога не беше имала чувството, че притежава друг човек. Не, Джема беше независима, господарка на съдбата си, притежателка основно на онова, което се намираше в главата й.

Седна на един от столовете в кухнята. Всъщност, откакто баща й почина, не „принадлежеше“ на никого.

Изведнъж си спомни как преди време „най-съкровеното“ й желание беше да намери място, където да се чувства у дома. Не беше ли Едилин това място? Още от деня, в който пристигна, градът сякаш я плени. Запозна се е много хора, но това не беше всичко. Все едно й бяха дали ключ за града.

За краткото време, откакто живееше тук, разбра, че Едилин се дели на две: от една страна, бяха така наречените „новодошли“, от друга — семействата Фрейзиър, Макдауъл, Конър и другите потомци на основателите на града.

Джема се чувстваше към втората група, но не само защото беше отседнала у Фрейзиър. Сигурно имаше и нещо друго. Ами ако беше поискала да стои настрана от семейството или да се сближи с някои от младите жени, с които се запозна в магазина на Ели?

Но сякаш не й бяха оставили избор. Сякаш някой… Не искаше да признае какво й минава през ума.

Сякаш съкровеното й желание да намери място, което да нарече свое, е било чуто. Но от какво? От Камъка на желанията? Мисълта я накара да се разсмее.

Отвори хладилника и видя, че вътре има само шампанско. Взе връзката ключове, закачена на стената. Можеше поне да купи храна за Колин. Надяваше се пикапът в гаража да не е допълнително оптимизиран а ла Фрейзиър и превърнат в мощен звяр.

Докато излизаше на задна скорост от гаража, с удоволствие установи, че автомобилът си е стандартен. Каква смехотворна мисъл — да се сбъдне нейното желание.

После обаче се сети какво беше записал Колин в дневника си.

Действа и при госпожите Фрейзиър.

Ами ако Камъкът изпълняваше желанията и на жени, които щяха да носят фамилията Фрейзиър? Само че как можеше камъкът да знае такова нещо? От друга страна, каза си тя, ако един камък може да изпълнява желания — нещо невъзможно — и ги прочетеше в сърцето на човека — пълен абсурд! — то тогава той познаваше бъдещето.

Докато размишляваше за това, Джема пазаруваше в супермаркета. Не беше сигурна какво обича Колин, освен говеждо, но не беше трудно да се досети. Взе едно голямо прясно изпечено пиле и го сложи при останалите покупки.

Докато стигне до дъното на магазина, количката й беше почти пълна. Оставаше да вземе само колбас. На щанда нямаше никого, но затова пък отсреща, облегнат на рафта между пътеките, стоеше изключително странен мъж — висок под метър и шейсет, набит, с голяма кръгла глава, сякаш без врат. Заради огромните си очи и малка уста приличаше на кръстоска между гном и Ам-Гъл. Кожата му беше розова и сравнително стегната, с малко бръчки. Можеше да е и на четирийсет, и на сто и десет години.

Изведнъж Джема се сети: това беше скандалният господин Ланг. Незнайно защо той й стана симпатичен. Прииска й се да седне и да си поприказва с него, да го опознае.

Дори и без да го познава обаче, виждаше, че човекът е притеснен. Въпреки пълнотата си той се движеше пъргаво, поглеждайки ту от едната, ту от другата страна на щанда с рафтове.

Джема се приближи до него.

— Какво има? — попита тя без предисловие. Прииска й се едва ли не да го защити.

— Ще ме видят — каза той дълбоко и гърлено като човек, който рядко използва гласа си.

Джема не губи време да пита кой; погледна към пътеката вляво и видя три жени, облечени, сякаш се връщаха от църква. Изглежда, обсъждаха задълбочено буркан с конфитюр. На пътеката вдясно стояха други две жени с подобни одежди, които разглеждаха етикета на консервена кутия супа. Който и път да избереше, господин Ланг нямаше как да се измъкне незабелязано.

Джема отново сведе поглед към дребния човечец, който пристъпваше от крак на крак в отчаяното си желание да избяга.

Тя бързо прецени. Дали не можеше да го скрие с тялото си и така да го изведе от магазина? Ако беше зима, щеше да го наметне с палто, но сега не разполагаше с нищо.

Закрилническият й инстинкт нарастваше с всяка изминала секунда. Трябваше да го предпази, просто трябваше! Ако имаше меч, щеше да застане отпред и да го размаха.

Обърна се и видя един млад служител с огромен празен кашон от кухненска хартия.

Без да мисли, Джема изтича до младежа и грабна кашона. Господин Ланг явно й беше прочел мислите, защото се сниши и тя го покри с кашона.

След няколко секунди петте жени стигнаха края на щанда с рафтове и при вида на кашона спряха.

— Ели няма навика да държи така разхвърляно — каза едната.

— Нивото на обслужването падна през последните години — отбеляза втората.

— Да не би Ели да има финансови затруднения?

— За бога! — възкликна най-високата. — Сигурно някой служител е зарязал кашона тук. Вината не е на Ели. Дайте да го преместим.

Джема застана пред кашона.

— Мисля, че под него има нещо разлято — каза бързо тя. — Гледайте да не си изцапате обувките.

— Дано да не е токсично — отбеляза една жена.

Джема се опасяваше, че може да унищожи репутацията на Ели.

— Май е счупена бутилка кленов сироп — обясни.

— Сигурно е момчето на Хосингър — каза една жена с розова рокля. — Току-що го видях с майка му. Това дете никога не слуша.

— Кой ще ни обслужи? — попита друга. — Някой трябва да ми нареже малко шунка. — Жената натисна звънеца върху витрината.

Джема застана между жените и щанда. Трябваше да гледа работниците в магазина да не вдигнат кашона.

Когато Ели се появи, Джема се чудеше как да й даде знак, че има нужда от съдействие. Жените веднага се заоплакваха от големия кашон пред витрината. В това време Джема се промъкна зад тях и размаха ръце, за да привлече вниманието на Ели, после посочи кутията и каза беззвучно „Не“.

Една жена се обърна назад и тя свали ръце.

— Какво ще желаете днес, дами? — попита невъзмутимо Ели. — Рибата току-що дойде.

Наложи й се да изслуша оплакванията за блокираната пътека, които трябваше да прозвучат конструктивно и дори загрижено, само дето не се получи. Когато Ели ги попита какво ще искат, една от жените погледна Джема, сякаш се чудеше коя е, и каза, че тя била първа.

Джема сложи собственически ръка на кашона и отвърна, че още не е решила.

Ели обслужи и отпрати жените за рекордно бързо време. Когато една от тях взе да разсъждава върху цената, тя „се сети“, че точно днес продуктът бил на половин цена.

Щом жените си тръгнаха, Ели излезе пред щанда и каза на един служител да върви след клиентките и да гледа да не се върнат.

— Какво си хванала? — обърна се после към Джема. — Моля те, кажи ми, че не е плъх.

Джема се засмя дяволито, след което двете вдигнаха кашона. На пода, с кръстосани крака и доволно изражение, седеше господин Ланг.

— Шедьовър на рециклирането — пошегува се Ели и разсмя младата жена.

Господин Ланг се изправи пъргаво като младеж и хвърли поглед към Джема. Направи крачка към изхода, но после се обърна и, преди да си тръгне, й благодари.

— Май досега не съм го чувала да благодари някому — отбеляза Ели и кимна на един служител да прибере кашона.

— Ще ми кажеш ли за какво беше цялата работа? — попита Джема.

— Ланг се боеше, че жените ще го видят, нали?

— Все едно го преследваха с пушки в ръка.

— Ако на някого му трябва пушка, това съм аз — изсмя се собственичката на магазина. — При цените, които ми иска за продукцията си. Както и да е, Ланг познава местната история още до трийсетте години на двайсети век. Много хора го търсят, за да проучи предците им.

— Специалист по родословие ли е?

— Ха! Ланг просто си вре носа навсякъде. Подслушва и шпионира хората.

— Не е много любезно — отбеляза Джема.

— Ланг не се интересува дали е любезен.

— А жените кои бяха?

— От Съюза на дамите в Едилин. Искат той да говори на следващата им среща.

— Това не е ли чест за него? Или се притеснява да говори пред публика?

— Притеснява се да го виждат. Предпочита да не го разпознават. Само да имаше начин да е невидим. Разпознават ли го хората, няма да може да ги шпионира. Преди местните малко се страхуваха от него и това много му харесваше, но сега е едва ли не знаменитост. — Ели се усмихна. — Когато миналата есен дъщеря ми хвана няколко престъпници, без да иска направи Ланг почтен човек. Толкова е хубаво да го гледаш нещастен.

— Звучи зловещо — каза Джема, но не можа да сдържи усмивката си при задоволството на жената.

— За него може много да се разказва — махна с ръка Ели. — Е, какво ти трябва?

— Знаеш ли какъв колбас обича Колин?

— Естествено — усмихна се Ели и отиде зад щанда да нареже и да опакова колбаса. — Значи си завоювала и Колин, и Ланг? — попита с широка усмивка и дяволито пламъче в очите. — Добре дошла в Едилин, Джема. Е, аз лично разбрах, че мястото ти е тук, още щом те видях.

— Благодаря — отвърна Джема. Ели беше изразила онова, което самата тя си мислеше.

Върна се в къщата на Колин и прибра продуктите в хладилника. Случилото се в магазина не й излизаше от ума. Щом беше такъв опитен шпионин, този господин Ланг можеше да й помогне да сглоби пъзела и да разгадае историята на Джулиан, Уини и Тамсен.

Колин още не се бе върнал и понеже нямаше навика да й казва кога ще се прибере, Джема реши да отиде до имението на Фрейзиър. Разстоянието дотам беше около пет километра и навън вече се здрачаваше, но тя имаше нужда да помисли.

Когато се прибра в къщата, която сега й беше нещо като дом, произнесе високо:

— Искам да разбера какво е писала Тамсен за теб. Тоест за камъка.

Подобна постъпка изглеждаше абсурдна, но тя не успя да се сдържи. Или пък искаше да види дали има нещо вярно в историята с Камъка на желанията.

Двайсет минути по-късно Шеймъс, най-малкият син в семейството, се обърна в съня си и бутна от нощното шкафче любимия си комплект за рисуване — дървена кутия, която беше намерил сред вещите, докарани от Англия. Беше извадил от нея старите книжа и ги беше оставил в къщата за гости. Кутията беше красива и отговаряше идеално на скицника му, а Рейчъл му беше направила гнезда от плат за моливите. Върху дървения капак имаше резбовано изображение на дърво. Според Лани то приличало на дъба на градския площад. Според баща му обаче кутията била толкова стара, че дървото на нея отдавна било загинало.

Шеймъс много беше харесал кутията и след като майка му позволи да я задържи, почти не се разделяше с нея.

Нямаше да се зарадва, когато на сутринта видеше, че се е повредила при падането. Там, където се беше откъртило парче дърво, се виждаха скрити стари книжа.