Джуд Деверо
Съкровени желания (20)

Епилог

На Джема й трябваха няколко седмици, докато успее да поправи кутията за моливи на Шеймъс. През това време екстрадираха чичото на Джийн в Румъния, където го чакаха няколко съдебни процеса. В много страни искаха да го разпитат.

Джема каза на Колин истината за обирите в Едилин и го помоли да пощади Джийн. Настоя, че жената е страдала достатъчно заради чичо си и не заслужава затвор и лишаване от адвокатски права. Той беше съгласен с нея, но каза, че законът си е закон.

В крайна сметка въпросът беше решен от ФБР. Два дни след ареста на Ейдриън Колдуел те пристигнаха в града и отстраниха Колин, сякаш беше някакъв селски невежа, твърде глупав да се занимава с такъв случай. Годеникът й изслуша федералните агенти, които високомерно му заявиха, че само човек като Колдуел може да изпипа така обирите в Едилин.

— Нищо чудно, че не сте успели да разплетете случая, шерифе — му казаха със самодоволни усмивки на градските си физиономии. — Никой местен не може да направи такова нещо. Лошо е, че сте пропуснали косъма и отпечатъка. Те са връзката между няколко големи удара и ще вкарат Колдуел зад решетките до живот.

Колин само им се усмихна добродушно и ги покани да напазаруват за Коледа в Едилин. Те го потупаха по гърба и обещаха.

Джема беше единственият свидетел на разговора на Колин с Джийн — той й се нахвърли така грубо, че на нея й дожаля за жената. По-късно Джийн я погледна над широкото рамо на Колин и й прошепна: „Благодаря“.

След толкова вълнение всички имаха нужда от известно време да се върнат към обичайния си начин на живот. Когато госпожа Фрейзиър взе да подпитва Джема какъв цвят иска да са роклите на шаферките, двамата с Колин се ожениха тайно. За два почивни дни успяха да организират малка частна церемония и да се преместят в неговата къща. Бяха една много щастлива двойка.

Именно по време на преместването Джема видя кутията за моливи на Шеймъс и се зае да я поправя. Той беше единственият свидетел на бракосъчетанието им и тя му беше задължена, че държа букета й, докато с Колин си разменяха пръстените. Предполагаше, че вътре са скрити рисунки на Шеймъс. Когато понечи да ги издърпа и видя пожълтялата, разпадаща се хартия, сърцето й почти спря. Очевидно бяха стари.

Бавно и много внимателно ги измъкна от кутията. Първо зърна името и датата. Тамсен Фрейзиър Байън, 1895 г.

Джема се отпусна безпомощно на един стол и зачете.

12 февруари 1895 г.

Моята история започва с решението на почитаемите ми леля и чичо, Кей и Алекс Макдауъл, да прекарат лятото на 1834 а в Англия, за да купят коне. Възнамеряваха да наемат къща там, но майка ми писа на Юън, големия брат на татко и граф на Риптън, и внезапно за нас се отвориха всички врати, заваляха покани. Ще ми се причината да беше семейната преданост, но не. Съпругата на чичо Юън, алчна жена със скромно потекло, но затова пък богата, мразеше нас, американците, толкова много, че отказваше да използва името Фрейзиър. Тя обаче знаеше, че дъщерята на леля Кей неотдавна се е омъжила за Грейсън Армитидж, наследник на едно от най-големите състояния в Америка. Така леля Кей получи покана да отседне у тях.

У дома, в Едилин, настана оживление. Понеже чичо Алекс щеше да пътува из Британските острови да търси коне — животни, които обожаваше, — леля Кей щеше да е сама. В интерес на истината, тя нямаше нищо против, тъй като обичаше изкуството не по-малко от семейството. Стигаше й да има под ръка молив, хартия и нещо за наблюдение — и беше щастлива.

Но аз, двайсет и четири годишна и наскоро зарязана от любимия, реших, че съм най-нещастният човек на земята, затова се залових да я убеждавам, че трябва да ме вземат със себе си. Най-безсрамно се позовах на факта, че Юън ми е чичо. Това, че беше граф и че жена му отказваше да пусне в къщата си американските роднини от работническа класа, нямаше никакво значение за мен. Вълнуваше ме единствено да покажа на света — тоест на Едилин, Вирджиния, — че не ме е грижа, задето мъжът, когото смятах за свой бъдещ съпруг, беше избрал друга.

Не си спомням как стана така, че си намерих и придружител. Май беше дело на леля Кей. Вероятно се е опасявала да не бъде натоварена с отговорността да забавлява една отчаяна млада жена, така че ме насърчи да взема със себе си приятелка.

Каквато и да беше причината, през пролетта на 1834 година заминахме четирима: Кей и Алекс, отдавна женени, но все така влюбени (когато ги видях да се държат за ръце, избухнах в сълзи) — и аз и Уини.

Луиза Уинифред Олдридж беше моя братовчедка и двете бяхме израснали заедно. Баща й и брат й бяха лекарите на нашия град — трето и четвърто поколение лекари в Едилин, затова Уини беше доста добре запозната с медицината. Помагаше на баща си още от момиче. Как само ни отвращаваше, когато пристигаше на изисканите ни чаени партита с фуста, опръскана с кръв. Някои момичета едва не припадаха при живите й описания на операции и дори ампутации.

Онова, което всички харесвахме у Уини, беше дълбоко практичната й натура. Всеки път, когато ние, девойките, направехме нещо нередно — обикновено предизвикани от някое безобразно момиче с фамилията Уелш — именно Уини ни успокояваше и ни помагаше да намерим правилно решение на проблема.

От всичките си приятелки избрах Уини да ме придружи в Англия, защото тя не ме съжаляваше, задето мъжът, когото истински обичах, ме е зарязал. На унижението, което преживях, реагира трезво и спокойно. Каза, че „Робърт Алъндейл струва толкова, колкото онова, което излиза изпод задницата на коня“. Изрече го само веднъж, без да обяснява излишно, без да разсъждава повече по въпроса, но това стигаше. Знаех какво мисли, както и че няма да промени мнението си. В онези дни тя беше толкова здравомислеща, колкото аз — лекомислена.

Когато дойде време да заминем за Англия, вече се бях възстановила достатъчно, за да махам за довиждане на приятелите, дошли да ни изпратят. Няколко седмици по-късно, при пристигането ни в Саутхемптън, бях обзета от мисълта, че чичо ми има синове за женене. Големият, Джулиан, щеше да наследи титлата граф. Как щеше да позеленее от завист Робърт Алъндейл, ако се върнех с Джулиан под ръка!

Налага се да призная, че аз откраднах Камъка на желанията. Макар да бях само на осем, когато дядо Шеймъс почина, от всички деца аз знаех най-много за живота му в Шотландия. В студените зимни вечери сядах в скута му и той ми разказваше предания. Любимите ми бяха за Камъка на желанията. Разказваше ми как някаква вещица го направила и го дала на един млад и силен Фрейзиър, за да му благодари, че спасил живота на няколко души. Дядо Шеймъс каза, че Камъкът изпълнява по едно желание на всеки от семейство Фрейзиър, стига то да е от сърце.

Баща му Урстед пропилял желанието си. На младини той жадувал единствено да се ожени за красивата Мери Мактърн, дъщеря на водача на клана. Смятал, че така ще се сдобие с власт и другите ще го уважават. Омръзнало му да гледат на него само като на товарно муле. „Тегли това, Фрейзиър“, или „Вдигни този камък“, казвали му другите. Тласкан от жаждата за уважение, Урстед извадил камъка от обкова и назовал желанието си.

Сигурно е било от сърце, защото на следващия ден срещнал Мери Мактърн сама и я обладал насила. Не ми се ще да мисля какво е преживяло горкото момиче. Всички от семейство Фрейзиър са едри и необичайно силни. Мери знаела, че каже ли на баща си какво й е сторил Урстед, в клана ще настане война. И така тя не споделила с никого. Когато месечното й неразположение закъсняло, тя отишла при баща си и му казала, че е влюбена в Урстед Фрейзиър и иска да му стане жена. Всички от клана били ужасени. Как можело милата, красива и образована Мери да иска да посвети живота си на гръмогласния, невеж, избухлив Урстед Фрейзиър? Хората разказвали, че риданията на майка й се чували на километри.

Мери знаела, че истината ще посее смърт, затова едва шестнайсетгодишна се омъжила за двайсет и две годишния Урстед Фрейзиър. По-късно, след като хората продължили да му се присмиват и да го смятат за глупав, той започнал да излива гнева си върху Мери. Тя криела, доколкото може, раните си и казвала на родителите си, че е щастлива. Родила на мъжа си осем едри и здрави момчета. Когато пораснали, Урстед започнал да излива гнева си и върху тях.

Мери казала на четиримата си най-големи синове за Камъка и те назовали желанията си. Понеже били обикновени младежи, искали единствено да избягат и да си намерят работа далеч от баща си. Точно това и направили. Но когато пораснал, дядо ми Шеймъс не избягал, а останал да се грижи за майка си и тримата си по-малки братя.

Една вечер баща му, който бил пияница, не се прибрал. Дядо Шеймъс не ми каза какво точно се е случило онази нощ, а и аз не исках да си представям. В крайна сметка Шеймъс, майка му и братята му се отървали. Безпътният им баща обаче им оставил само дългове и една къща, която почти не ставала за живеене. Семейството било толкова бедно, че едва оцелявали.

Дядо Шеймъс казваше, че за него най-лошото било не бедността, а подигравките. Най-големият му враг бил Ангъс Мактърн, който един ден щял да стане водач на клана. Като деца двамата често се биели и другите винаги взимали страната на Ангъс. Когато имуществото на клана било пропиляно, Шеймъс се зарадвал, че Ангъс никога няма да постигне обещаните му власт и богатство. Но членовете на клана продължавали да гледат на братовчед му като на свой водач. И все така се надсмивали над семейство Фрейзиър. „Едър като бик, но без ум“, подметнал един мъж, докато Шеймъс бил още момче.

Дядо спомена, че после „му го е върнал тъпкано“, но не пожела да ми каже какво му е сторил.

Шеймъс решил да използва Камъка на желанията едва когато в замъка на Мактърн дошла да живее красива девойка на име Едилин Талбот Той стиснал камъка и си пожелал злато, много злато.

Майка му вече била видяла как Камъкът изпълнява желания, но и печалните последици от тях. Години наред страдала заради онова, което някога си пожелал мъртвият й мъж, и не искала същата съдба за синовете си. Въпреки че не знаела дали самата тя се брои за Фрейзиър, Мери се опитала да промени необмисленото желание на Шеймъс. Взела му камъка и му пожелала не само злато, но и по-добър живот за нея това означавало любов. Това, че никой от синовете й не си пожелал любов, й причинило по-голямо страдание дори от ударите на съпруга й. Те нито били виждали, нито били изпитвали истинска любов, а тя искала да я познаят.

Останалата част от историята дядо Шеймъс разказваше със смях — как дошъл в Америка и спасил Ангъс Мактърн от сигурна смърт. „Беше ден на радост“, казваше той. Знаех, че има предвид как е ликувал заради унижението на братовчед си.

Много обичах да ми разказва как ухажвал баба Пру. Тя дошла в стария замък на Мактърн да търси чичото на Едилин. Шеймъс я обикнал от мига, в който я видял. „Конят, който яздеше, беше толкова голям, че и товарен вагон можеше да дърпа — разказваше просълзено той. Когато слезе, се оказа висока колкото мен.“

Бях чувала тази история и от баба Пру, но тя беше по-практична. Каза, че първия път, когато видяла Шеймъс Фрейзиър, й се приискало да го бутне в сеното и да го използва за задоволяване на желанията си. „Омръзнало ми беше от разни женчовци!“ Беше смайващо как двамата са се намерили. Баба е била дъщеря на граф, а дядо — малко повече от коняр. Тя беше едра жена — не дебела, но висока и с едър кокал. Дори на младини не е имала хубави черти. „Красотата е в очите на гледащия“, казваше тя със смях, после удряше мъжа си по гърба така силно, че ако беше друг, щеше да падне.

Когато бях на седем години, баба и дядо бяха вече много възрастни, но дядо казваше, че ще си отиде от тази земя след братовчед си Ангъс. Жената на Ангъс Едилин почина през 1817 година. След това на Ангъс повече не му се живееше. На следващата година почина и той. Дядо Шеймъс казваше, че много ще се радва, когато Ангъс умре. „Старият ми враг“, така го наричаше. Но не би. След смъртта на Ангъс здравето на дядо бързо се влоши; после почина баба и след три месеца той я последва. „Всички си отидоха — казваше той, хванал ръката ми на смъртния си одър. — Враговете, приятелите, семейството, всички. Ще отида да ги видя. Ще ми се да извъртя някой и друг номер на Ангъс, да го ядосам“ — смееше се той. След три дни почина. Заспа и не се събуди. Майка каза, че са го намерили с усмивка на лицето. Според баща ми Колин сега дядо бил с баба, така че сигурно бил щастлив. Не можеха един без друг.

В деня, когато дядо почина, попитах за Камъка на желанията, който той държеше в кутия със семейната Библия. Баща ми твърдеше, че историята била само мит, но той така или иначе не се интересуваше от предания. Живееше в настоящето и обожаваше всяко нещо на колела. Компанията му правеше най-хубавите вагони и карети в страната. Дори президентът Мадисън си поръчал една (баща ми разказваше със смях, че трябвало да повдигне седалките, за да си мислят хората, че дребосъкът е по-висок).

„Ще ми дадеш ли Камъка на желанията за спомен от дядо?“ — попитах аз, на което той измърмори нещо, което мина за съгласие. Знаех, че ако го попитам, когато е под напрежение, ще се съгласи, само и само да се отърве от мен. Майка обаче винаги знаеше какво става и какво съм си наумила, затова не й споменах за камъка. Надявах се татко да не спомене за него. Уви, късметът не беше на моя страна. Видяла, че го няма, досетила се, че съм го прибрала аз, и ми го взе. Намерих го в бюрото й, когато вече бях голяма. Обковът му удържаше магията. Без него камъкът започваше да мига, както когато изпълняваше желание. Този път не исках позволение, а направа го взех и горещо си пожелах Робърт Алъндейл да ме обикне.

Сигурно желанието не е било от сърце, защото Робърт отново ме предаде. Намери си жена, чийто баща беше починал и й беше оставил три къщи. След смъртта на родителите ми щях да наследя прилична сума, но дотогава трябваше да разчитам на тяхното великодушие и Робърт много добре го знаеше.

Според легендата камъкът изпълнявал по едно желание на всеки Фрейзиър и щом онова за Робърт не се сбъдна, значи имах право на друго. Скрих камъка в кожения сандък, с който заминавах за Англия. Щом майка ми видяла, че го няма, веднага се досетила, че съм го взела аз. Брат ми се вълнуваше от него колкото и баща ми. Да ме прости Господ, но аз й се заклех, че не съм го пипала и не знам какво е станало с него. Понеже същия ден Робърт се женеше, реших, че Бог може да си затвори очите за тази лъжа.

Занесох камъка в Англия с надеждата, че благодарение на него ще се върна вкъщи със съпруг. Но се оказа, че от вълшебството му се нуждае Уини, не аз.

Тя и красивият Джулиан се влюбиха и поискаха да се оженят. Но неговата мащеха, онази снобка, която мразеше американските роднини на съпруга си, не можеше да понесе мисълта завареният й син Джулиан да наследи баща си. Тя жадуваше всичко да остане за нейния дебел и грозен Клайв.

Видях я как гледа Джулиан и Уини през прозореца, но не казах на приятелката си. Двамата се смееха. Макар че не се докосваха и не правеха нищо непристойно, личеше, че са влюбени. Единствено аз знаех, че на другия ден се канят да избягат и да се оженят. Имаше нещо плашещо в начина, по който ги гледаше онази жена. Същата нощ извадих Камъка от обкова и пламенно пожелах Джулиан и Уини да останат завинаги заедно.

Нямах представа, че по онова време Джулиан вече е бил мъртъв.

На следващия ден Уини посрещна стоически новината, че са намерили тялото му. Не плака. Само тези, които я обичахме, знаехме колко я боли.

Сълзите бяха на мащехата му. Не вярвах, че падането на Джулиан от покрива е било нещастен случай. Онази противна жена плачеше така горко, че се наложи да й помогнат да влезе в църквата за опелото, но аз гледах с презрение сълзите й. Казах на леля Кей, че според мен тя е убила Джулиан.

Леля не отвърна нищо, но май беше съгласна с мен. Скоро след това напуснахме Англия и на път за дома Уини разбра, че носи дете. Едва тогава тя заплака, но това бяха сълзи на щастие.

За мен бременността на Уини доказваше, че Камъкът на желанията е истински. Беше се опитал да изпълни желанието ми. Винаги съм се чудила дали ако го бях изрекла по-рано, Джулиан нямаше да е жив.

Не казах на Уини за желанието — тя щеше да се изсмее презрително и да ми каже как всъщност се правят бебетата. Пък и не исках да развалям щастието й.

Уини поиска да изтича и веднага да съобщи новината на леля Кей и чичо Алекс. Докато тичахме към кабината им, се боях, че като по-възрастни двамата ще се разгневят. Нищо подобно. Нямаше я очакваната проповед за това, как прелюбодейството е грях. Двамата се спогледаха дяволито; явно знаеха колко силна е страстта, когато си млад.

Въпреки това се притеснявах как ще реагират родителите на Уини. Тя се съгласи пръв с тях да говори чичо Алекс. Какво е казал, не знам, но явно е подействало, защото всички се радваха на новината. Родителите на Уини уредиха роденото момченце, кръстене Патрик Джулиан Олдридж, да бъде вписано в църковните книжа като син на брата на Уини и жена му. Така се избегна унижението, което чакаше едно незаконородено дете.

Благодарение на наследството от баба си и дядо си Уини построи красива малка къща до едно езеро извън града и отгледа детето си там. Макар че не беше призната официално за лекарка, тя научи от дядо си и баща си достатъчно и имаше безброй пациенти.

Уини така и не можа да превъзмогне загубата на любимия и не се омъжи. Леля Кей издяла малък портрет на Джулиан и го вгради в камината в къщата на Уини и сина й. Чичо Алекс измисли таен начин за отместване на картината. Зад нея скрихме Камъка на желанията, чиято тайна се надявам никога да не се разкрие. Оказа се, че не са ми нужни никакви вълшебства, за да намеря мъж, който да ме обича и когото аз да обичам. Живях добре. Не искам да прозвучи сантиментално, но Уини ми липсва всеки божи ден.