Джуд Деверо
Съкровени желания (2)

2.

Колин Фрейзиър се мръщеше. Днес имаше да свърши поне петдесет неща, но вместо това отиваше до къщата за гости, за да вземе един от студентите за интервюто. Другите двама вече бяха в тяхната къща и си бъбреха с майка му така приятелски, все едно бяха отдавна изгубени роднини. Младата жена на име Айла не спираше да повтаря, че всичко било „възхитително“, а мъжът се заговори с брат му Лани за коли, за да се сприятели с него. Лани обаче беше реконструирал първата си скоростна кутия още на осем, затова му беше ясно, че кандидат служителят Кърк не разбира нищо на колела.

Шеймъс пък, най-малкият брат на Колин, стоеше настрана и въртеше в ръка някаква монета. Той беше художникът в семейството, но родителите им му бяха забранили да рисува от страх да не ги злепостави с някоя скандална карикатура на посетителите. Всъщност рискуваше да злепостави само майка си. Баща им обикновено се смееше на карикатурите му.

Всичко започна преди около три години, когато госпожа Фрейзиър откри, че последният граф на Риптън и далечен роднина на съпруга й е починал, без да остави потомство, и титлата ще бъде анулирана. Тя се зачуди дали могат да я възстановят и мъжът й да стане граф, а тя — графиня.

Вечерта, когато повдигна въпроса, семейството беше в дневната. Малките й синове избухнаха в смях. Шеймъс, който още беше ученик в гимназията, грабна скицника си и нарисува една доста неласкателна карикатура на майка си с корона на главата.

Както се казва, не нея не й беше смешно.

Алея Фрейзиър вирна брадичка и напусна стаята.

— Накрая успя, Шеймъс — каза съпругът й. — Сега ще бъда в немилост седмици наред. Лани, махни тази доволна усмивка и мисли как ще се извиниш. — После погледна към най-малкия. — А ти, младежо, с твоята рисунка…

Той замлъкна, сякаш наказанието, което имаше предвид, беше прекалено ужасно за изричане. Въздъхна тежко, надигна се от любимия си стол и се запъти да търси жена си. На вратата обаче спря.

— Това означава много за майка ви, така че повече не искам да й се присмивате. Щом държи да бъде лейди, ще бъде, по дяволите. Ясно ли е?

Той излезе, а трите момчета успяха да издържат цели две минути, преди отново да се разсмеят.

Третият по възраст Лани се обърна към Колин, най-големия, който не се смееше.

— Хайде де, живни малко. На теб не ти ли се вижда ужасно смешно?

Колин вдигна вежда.

— Искам само да знам какво смята да прави скъпата ни майка в горещото си желание да разбере дали татко може да стане граф — отговори.

— Дали ще накара татко да й купи замък? — попита вторият по възраст Перигрийн, или просто Пери.

— Такъв, заобиколен от ров ли?

Пери се престори, че напада Лани с меч.

— Ще се превърнем ли от братя в заклети врагове, които се бият кой да е следващият граф?

— Колин ще наследи титлата — каза Шеймъс, без да вдига глава, докато скицираше пародийната битка между братята си. — Вие двамата ще трябва да го убиете, за да я получите.

Пери и Лани, с мечове в протегнатите си ръце, погледнаха малкия си брат, седнал в края на дългия диван.

— Няма да е трудно — каза Лани и замахна.

В същия миг Колин се изправи, грабна го през кръста и го метна на рамо.

Точно тогава господин Фрейзиър се върна в стаята.

— Ако счупите нещо, ще ви го удържа от джобните — предупреди ги.

Колин прихна и пусна брат си на земята. Баща им им говореше като на деца, но той тъкмо беше навършил двайсет и седем, а Лани и Пери бяха съответно на двайсет и пет и двайсет и шест години.

— Как е мама? — попита Колин.

— Добре — отвърна баща му и му хвърли поглед, който казваше, че това е само началото. Захванеше ли се госпожа Фрейзиър с нещо, тя се превръщаше в природна стихия, торнадо, което обръщаше земята и засмукваше всичко пред себе си. А това с титлата, изглежда, щеше да е следващото й начинание.

Оттогава бяха минали три години, но неотдавна старата къща на граф Риптън в Англия беше обявена за продан. Господин Фрейзиър едва убеди жена си да не я купува. Като компромис тя купи всяко запазено в къщата парче хартия — „нашата история“, както я наричаше, и уреди да го транспортират до дома им във Вирджиния.

След като се върна от аукциона — и преди да пристигнат сметките, — семейството мислеше, че е купила няколко кашона със стари документи. Вместо това пристигнаха шест камиона с кашони, кутии и дори куфари, натъпкани с разпадащи се книжа.

Господин Фрейзиър никак не се зарадва, когато се наложи да изкара от гаража на къщата за гости два ретроавтомобила, за да напълнят с купеното от жена му.

— Алея — каза той с върховно търпение, като гледаше колекцията, — кой ще прегледа всички тези… тези…

— Не се притеснявай, скъпи, погрижила съм се. Обадих се на Фреди, двамата дълго обсъждахме как да подходим. Той има фантастичен план.

— Фреди?

Фредерик беше ректор на университета, който беше завършила жена му, и неин бивш приятел. Тя едва не се беше омъжила за него.

— И как е нашият Фреди? — добави той през стиснати зъби.

— Отлично, както винаги. Ще ми прати автобиографии на няколко студенти с нужната квалификация, вероятно докторанти. От тях ще избера четирима или петима и ще ги поканя на интервю тук. Или са твърде много? Може би трябва да ги сведа до трима. Да, така ще е по-добре. Фреди обеща да прати най-добрите, с които университетът разполага. Ти какво мислиш, скъпи?

Господин Фрейзиър изгледа жена си с присвити очи. Той усещаше, когато го баламосваха. Тя вероятно пропускаше да спомене каква заплата вече е предложила, както и колко дълго човекът ще е на служба при тях. А и понеже беше настояла да приберат съкровищата й в гаража на къщата за гости, той подозираше къде ще живее студентът.

— Предлагам да седнем — каза бавно той — и ти да ми кажеш какво точно си намислила.

— Разбира се, скъпи — отвърна тя с усмивка. — С удоволствие ще ти разкажа.

Вечерта семейството научи за плана й да наеме някого, който ще живее в една от къщите за гости и ще чете и описва материалите от Англия две или повече години.

— Две години? — попита шокирано Пери.

— Само гледай да е жена и да е хубава — каза Лани.

— Мисля, че три приятелки ти стигат — отбеляза господин Фрейзиър, но синът му само се ухили.

— Ти какво мислиш, Колин? — обърна се госпожа Фрейзиър към най-големия си син.

Семейството знаеше, че Колин обикновено не изказва мнение. Майка му често казваше, че се е родил независим, че ходи където иска и когато иска. Баща му пък смяташе, че големият му син е извадил лош късмет. На три годинки Колин вече имаше двама малки братя, които се нуждаеха от внимание. Тъй като баща му работеше седемдесет часа на седмица, а майка му беше заета с две деца, които й отнемаха много време, Колин свикна да се грижи сам за себе си, без да безпокои другите с потребностите си.

— Мисля, че този проект ще ти се отрази добре — отвърна бавно той.

Следващата година Шеймъс, най-малкото, пето дете в семейството отиваше в университет и Колин не искаше майка му да се чувства самотна. Само той, най-големият, живееше в Едилин, но прекарваше толкова време в града, че все едно беше в друг щат. Щеше да е добре някой да живее в къщата за гости и да забавлява майка му с безкрайни приказки за семейното минало. Може би така на моменти тя щеше да забравя, че децата й са пръснати из цялата страна.

Сега обаче, няколко месеца по-късно, Колин съжаляваше, че не се е ангажирал повече с наемането на човека, който щеше да живее на имота им толкова време. Вече се беше запознал с двама от кандидатите и никой не му стана симпатичен. И мъжът, и жената бяха високи и слаби като вейки, със скъпи, лъскави дрехи. Когато жената гледаше Лани, в очите й сякаш проблесваха неонови знаци с формата на сватбена торта. Мъжът пък беше обърнал наопаки една чиния, за да види името на производителя. Засега никой от тях не беше хвърлил дори бегъл поглед на някоя книга, да не говорим за мръсните кашони в къщата за гости.

Колин вече си представяше бъдещето. Служителят щеше да броди свободно из имението и непрекъснато да си намира причини да стане част от семейството. А майка му с нейното великодушие щеше да го допусне. Вече виждаше как мъжът се мести при тях и след двайсет години си е все тук. А майка му щеше да каже: „Но защо Кърк да не ми прави компания, след като децата ме оставиха?“

Според Колин този проект щеше да е пълна катастрофа.

А последната кандидатка дори не беше дошла за обяда. Лани, който много хареса първата, предложи да отиде да потърси другата. За него колкото повече жени имаше наоколо, толкова по-добре.

Когато я попитаха за третата кандидатка, госпожа Фрейзиър каза да я оставят там, където си е. Колин простена. Явно майка му вече беше решила кого да наеме и не искаше и да знае за третата. Той обаче се надяваше третата да не се интересува само от семейното имущество.

— Майко — каза Колин на път за трапезарията, — мисля, че е редно да присъства и другата жена. Поговори и с нея.

— Вече знам за нея всичко, което трябва. Нека просто да се насладим на обяда. Кърк и Айла са много забавни, нали?

— Да, големи веселяци — отвърна той. — Просто смятам, че…

— Щом толкова се вълнуваш за другото момиче, иди да го доведеш. Оставих го в къщата за гости, предполагам, че още е там.

След тези думи тя влезе в трапезарията.

Колин спря на прага. На масата беше изваден най-хубавият им порцелан, а домашната им помощница Рейчъл носеше бяла униформа. Тя вдигна поглед към Колин и сви рамене, с което искаше да каже, че премяната е идея на майка му.

Родителите на Колин заеха местата си в двата края на масата. Видът на господин Фрейзиър показваше, че му се иска да е навсякъде другаде, но не и тук. Лани седеше между прекрасната госпожица Айла и хубавия Кърк.

От другата страна на масата беше сервирано за трима — едното място беше заето от Шеймъс, а празните бяха за Колин и третата кандидатка.

Господин Фрейзиър направи знак на големия си син да заеме мястото си.

Той пристъпи напред, но не можа да се насили да седне.

— Аз… Ще… — Направи знак към къщата за гости, измъкна се, скочи в пикапа и замина.

Когато стигна там, вече беше толкова намръщен, че тъмните му вежди почти се събираха. Паркира на тревата пред постройката и изкачи стъпалата до вратата. Съдейки по другите кандидати, реши да провери какви ги върши тази. Поне колата й не беше отпред и тя не товареше всичко, което може да носи. Как можа майка му да остави една непозната сама в къщата? Вътре беше пълно с ценни антики — всичките докарани от Англия няколко седмици след документите.

Колин сложи ръка на дръжката и тъкмо се канеше да нахлуе в библиотеката, когато я видя. Седеше върху стария килим, облегната на шкафчетата, сложени едва предишната седмица. Около нея бяха шест от кутиите с документи на майка му.

Лицето й беше извърнато настрани, но под свободните й дрехи се виждаше, че е дребна и стройна, с тъмноруса коса, дълга до раменете. На ръкава й беше защипана химикалка, в ръка държеше втора, а на пода имаше три други в различни цветове. До коляното й лежеше отворена дебела тетрадка с гъсто изписани страници.

Жената остави едно старо писмо на пода, наведе се напред и се зае да пише в тетрадката. За бележките в полето използваше различен цвят. Вдигна очи и Колин реши, че го е видяла през стъклото, но погледът й беше отнесен — явно беше в друг свят.

Сега той можеше да види лицето й по-добре. Беше хубава, макар и не красива като приятелката му Джийн или фина като братовчедка му Сара. Младата жена изглеждаше така, сякаш… сякаш мястото й беше точно в библиотека. Приличаше на момиче, което в неделя ходи на църква, а в петък приготвя телешко печено.

Преди всичко обаче той за пръв път виждаше някой, който изглеждаше така… така щастлив. Сякаш правеше точно това, което иска, в точното време. Ако Шеймъс я нарисуваше, Колин щеше да нарече картината „Доволна от съдбата“.

Престана да се мръщи. Ето това си представяше, когато майка му заговори как ще наеме човек, който да проучи историята на семейството.

Усмихна се, натисна дръжката и отвори вратата. Само да не я уплашеше, като го види…

* * *

Шумът от отварянето на вратата сепна Джема. На прага видя изключително едър мъж, доста хубав, с гъсти тъмни вежди и квадратна челюст.

Ризата изглеждаше, сякаш му е малка, и очертаваше мускулите му. Тя реши, че сигурно познава всичките му упражнения. Работеше със спортисти от четири години и знаеше колко трудно се постига такава форма.

Изражението му напомняше онова на „нейните“ момчета. Когато се запознаеха с някого, те се държаха на дистанция, докато видят какъв ефект имат върху отсрещния. Хората сигурно се чувстваха застрашени в присъствието на този мъж, с неговите гъсти вежди и едро тяло.

Това обаче не се отнасяше за нея. В действителност заради приликата с „нейните момчета“ той й се струваше близък, беше й добре с него — а не както на срещата е госпожа Фрейзиър, която носеше диамантени обици.

Джема се изправи и му се усмихна открито.

— Здравейте. Дошли сте да ме заведете на обяда ли? — погледна си тя часовника. — О, боже! Изпуснах го, нали?

— Определено — отговори Колин, после затвори вратата и кимна към кашоните на пода. — Открихте ли нещо интересно?

— Любов, трагедия и нещо, което хората смятат, че е било магия.

Той седна на големия стол до вратата.

— Всичко това за такова кратко време?

Тя се обърна с гръб към него и протегна ръце към лавиците. При това движение панталонът й се изопна и Колин има възможността да види формите й. Крака като нейните не се извайваха със седене по цял ден.

— Още не съм сигурна, но тук може да е скрито истинско съкровище. — Тя обърна поглед към него. — Вие от синовете на госпожа Фрейзиър ли сте?

— Най-големият, Колин.

Той я загледа как прибира документите, пръснати на пода, и ги връща на местата им по лавиците. Харесваше му спокойствието, което тя излъчваше.

— Аз съм Джема. Сигурно вече прецаках нещата с майка ви, нали? — попита тихо тя, докато прибираше една стара кутия от шапка. — Беше неучтиво да пропусна обяда. Айла и Кърк никога не…

— Прекалено са заети да броят среброто, за да забележат кой е там и кой не.

Тя се обърна и го погледна изненадано.

— Поне момчето — добави Колин. — Момичето е готово да каже на брат ми какъв размер годежен пръстен иска.

— Изглежда, сте доста наблюдателен.

— Не. Просто поредният едър и тъп бивш футболист.

Джена усети, че под лековатия му тон всъщност се крие въпрос.

— Едър ли? Сериозно? — попита тя. — Аз съм официалният частен учител на футболния отбор. В сравнение с двама мои студенти хладилниците изглеждат стройни.

— Трябва да се запознаят с малкия ми брат — ухили се Колин. — Още расте и се притесняваме, че ще прилича на джип „Хамър“.

— И ще трябва да му вземете регистрационна табела и талон?

— Не, но понякога носи задни фарове.

Двамата се засмяха.

Колин се канеше да каже нещо, когато телефонът му зазвъня. Той го извади от джоба на панталона си и щом видя номера, вдигна.

— Нали не сте приключили с обяда? — Последва пауза. — А, така ли? Добре. Тук? Сега? Не, аз всъщност… отивам в града и ще хапна там. — Докато слушаше, погледна към Джема. — Съжалявам, мамо, ще се видим на вечеря — каза и затвори. — Всичките идват насам. Аз тръгвам. Искате ли да дойдете с мен да обядвате?

— С удоволствие, но вече обидих майка ви, така че по-добре да остана. Все пак благодаря. — Джема огледа стаята, за да е сигурна, че е сложила всичко на място, после погледна Колин, който все така седеше на стола. — По-добре побързайте да се измъкнете. Чувам, че идват.

— Ще изчакам малко. Много искате тази работа, нали?

— Дори не можете да си представите.

— Мога. И аз едно време много исках нещо.

— Получихте ли го?

— Да.

Джема му се усмихна, макар че не виждаше как богат човек като него може да желае нещо толкова, колкото тя желаеше тази работа. После чу пискливия смях на Айла и погледна през френските прозорци. Бяха само на няколко метра от къщата. Госпожа Фрейзиър вървеше между Айла и Кърк — тримата приличаха на стари приятели. Явно майката не споделяше мнението на сина си. Жалко, че точно тя щеше да реши кого да наеме.

Джема пристъпи към вратата, но Колин я изпревари и отвори на майка си.

— Колин — изненада се майка му. — Мислех, че ще ходиш да обядваш в града.

— Не можах да откъсна Джема от документите, затова реших да изчакам.

— Така ли? Да не би да сте се сприятелили?

— Тя се интересува само от досадните ти стари книжа — отвърна той, отваряйки широко вратата, за да влязат и другите.

— Ето къде си бил — възкликна лъчезарно Айла, сякаш го познаваше от години. — Джема, скъпа, пропусна един възхитителен обяд — добави и я целуна по бузата.

Джема разшири невярващо очи. Двете с Айла не се движеха в един и същи кръг, да не говорим да са си разменяли целувки досега.

— Джема — обади се Кърк и също я целуна по бузата. — Мястото е прекрасно, нали?

— Да — отвърна.

— Направили сте чудеса с тази къща — обърна се Айла към госпожа Фрейзиър. — Моля, кажете, че не сте си сама декоратор.

— Купих някои неща, принадлежали на семейството на съпруга ми — отвърна скромно госпожа Фрейзиър.

— Майко, ти донесе всичко, които първият Фрейзиър може някога да е докосвал — намеси се Колин.

— Шеймъс — каза Джема и всички погледнаха към нея.

— Да, това е най-малкият ми син — отвърна госпожа Фрейзиър. — Не знаех, че сте се запознали.

— Възхитителен младеж — вметна Кърк. — Голям почитател съм на постиженията му.

— Мисля, че Джема имаше предвид първия Шеймъс — уточни Колин. — Онзи, който помогнал за основаването на Едилин.

Всички отново погледнаха Джема, която кимна. Толкова беше притеснена, че едва смогваше да каже нещо. Желаеше работата така горещо, че не можеше да говори.

— Откъде сте чували за него? — попита госпожа Фрейзиър.

Джема си пое дълбоко дъх.

— Името му фигурираше в историята на Едилин на сайта на града и в родословието на семейството ви. Чудех се какво ли е довело до прекъсване на поколението след него. Потърсих в интернет и открих, че фамилната къща е била откупена в края на осемнайсети век от сина на американските заселници Шеймъс и Прудънс Фрейзиър. После обаче отново приели името Ланкастър и Фрейзиър повече не се споменава. Каква е причината за разрива — разстоянието между Америка и Англия или нещо друго?

Когато замълча, забеляза, че госпожа Фрейзиър, Айла и Кърк я гледат напрегнато. Колин пък стоеше зад тях и явно се забавляваше, съдейки по блясъка в очите му.

— Извинете ме — каза Джема, отстъпвайки назад. — Нямах намерение да ви се бъркам, просто бях любопитна.

— Е, да — произнесе неопределено госпожа Фрейзиър и се обърна към Айла: — Що се отнася до вашия въпрос, не използвах декоратор.

— А всичко изглежда така професионално направено. Имате ли против отново да видим дневната? — попита тя и погледна Джема така, сякаш искаше да й каже, че току-що е пропиляла шанса си за работата.

— Разбира се — отвърна госпожа Фрейзиър и излезе, следвана от Айла и Кърк.

— Настъпи котето по опашката, а? — подметка Кърк на Джема, преди да се отдалечи.

— Колко съм глупава! — обърна се Джема към Колин, когато останаха сами в стаята. — Защо не се сетих да попитам за килима или за писалището?

— Защото не давате и пет пари за тях.

— Така е, но можех да се престоря… Отивам да се опитам да убедя майка ви, че не съм най-грубото същество на света. — Тя спря на прага. — Бързо, кажете нещо, което харесва.

— В момента се вълнува най-много от аристократичните роднини на баща ми.

— Но аз само… — разшири тя очи.

Той мина на „ти“:

— Да, ти попита за тях и показа, че вече си проучила немалко неща.

Джема само стоеше и примигваше насреща му.

— Но тя предпочита да си говори за декорация с Айла.

— И аз така си мислех, докато не видях изражението й, докато те слушаше. Майка ми мрази някой да знае какво е намислила. Дай ми за малко тетрадката си.

— Но…

— Моля те, имай ми доверие.

Джема извади тетрадката от чантата си и му я подаде, след което побърза да отиде при другите в дневната.

— Градчето е очарователно — казваше Айла. — Ако получа работата, ще се радвам да стана част от общността.

— Нямам търпение да се заема с проучването — обади се и Кърк. — Като си помисля за вълнението да разкриеш нещо, за тръпката да проследиш случилото се, за шанса да научиш нещо, което никой друг не знае…

Макар че беше в един курс с него четири години, Джема никога не беше виждала този негов зареян поглед. Не се бяха събирали да учат заедно, защото тя беше прекалено натоварена, за да се съобразява с графиците на другите.

— Напълно съм съгласна — каза Айла. — Толкова ще е интересно да се заровиш в книжата. Ако компанията на семейството ви не ми беше толкова приятна, сега щях да съм тук.

— А вие? — обърна се госпожа Фрейзиър към Джема.

— Тя вече е започнала — каза Колин и подаде на майка си тетрадката.

Госпожа Фрейзиър я запрелиства. Само пет от страниците бяха изписани, но се виждаше, че в тях има много информация.

— Помага ли ви това, че използвате различни цветове? — попита домакинята.

— Аз понякога използвам осем — побърза да каже Кърк.

— А аз — цветни стикери — рече Айла. — О, толкова ще е забавно да се заровя в книжата.

— И вие ли смятате така, Джема? Че ще бъде забавно? — попита госпожа Фрейзиър.

— Аз бих го нарекла „емоционално“. Предполагам, че повечето документи, може би около осемдесет процента, ще се окажат безполезни, защото са сметки на домакинството. Ако искате да научите за финансите на семейството, по-добре да наемете криминален счетоводител.

— Джем иска да каже, че… — намеси се Кърк.

Госпожа Фрейзиър вдигна ръка да замълчи.

— Значи бихте се заели само с двайсет процента от документите?

Джема реши, че отново е оплескала нещата, но Колин й кимна окуражително.

— Да — отвърна твърдо тя. — Първо бих прегледала съдържанието на всички кутии, за да сортирам книжата. Ще сложа настрана онова, което не мога да използвам, а дневниците, писмата и личните документи ще заделя в библиотеката и ще работя върху тях.

Госпожа Фрейзиър погледна към Джема, после се обърна към Айла:

— А вие откъде бихте започнали?

— От същото място — отвърна бързо тя. — Това е стандартна процедура.

Джема я стрелна с поглед. Нямаше „стандартна процедура“ за работа с исторически източници. Всеки специалист си имаше свой подход.

— Мисля да отида да си почина — каза госпожа Фрейзиър на Колин. — Какво ще кажеш аз да се върна в къщата с Айла и Кърк, а ти да заведеш Джема на обяд? Двамата сигурно умирате от глад. А докато сте в града, можеш да й покажеш и офиса си.

Госпожа Фрейзиър се обърна към Джема и й подаде безмълвно тетрадката, после се обърна към Айла и Кърк.

— Вчера казах да включат отоплението на басейна. Двамата може да поплувате, ако искате.

Минута по-късно Колин и Джема останаха сами в къщата за гости.

— Ох, не мога да преценя дали майка ви ме харесва, или ме мрази — каза тя, като седна на дивана. — Това, да дойда с вас, награда ли е, или наказание?

— Не знам. И двете са възможни. В момента не е много доволна от мен, защото вчера изразих резерви към това да приемем непознат в къщата за гости. Отначало бях съгласен, но след като се запознах с Айла и Кърк… Да кажем, че ако майка ми можеше да ме напляска, щеше да го направи. Искаш ли да обядваме в града?

— Да, благодаря.

— Тогава ела с мен. Ще се погрижа да не ни видят. Не искам онези двамата да вземат да се подмазват и на мен.

Той я поведе между дърветата и по края на поддържаната морава. Докато минаваха покрай голямата къща, Джема видя едър младеж, който стоеше зад френските прозорци и ги гледаше. Накрая стигнаха до алеята пред къщата, където бяха паркирани шест коли, включително онази, която беше наела Джема. Мястото приличаше на паркинг на автокъща.

Колин извади ключовете от джоба си.

— Онова момче на вратата сигурно беше брат ви.

— Сигурно — отвърна той и отиде до един джип, приличен на возило, създадено да изкачва планини. — Значи ще ни изпортят.

— Клюкар ли е? — попита Джема.

— По-зле. Художник.

Тя го погледна въпросително.

— Писателите разказват всичко, което им се е случило, а малкият ми брат го рисува. До вечерта ще е направил пет-шест рисунки, сигурно как бягаме от Айла и Кърк.

Джема се усмихна, защото си беше точно така, и се качи в колата. Той даде на заден и бързо и умело се измъкна между трите коли, които го бяха блокирали.

— Съгласна ли си на сандвичи? — попита той и добави: — И ми говори на „ти“.

— Обичам всичко, стига да не се налага да го готвя аз.

— Дотук с моето телешко печено.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че си от жените, които приготвят страхотно телешко печено.

— Не знам как да тълкувам това, но не обичам да ми слагат етикети.

Той я погледна, за да види дали не я е обидил.

— Руло „Стефани“ — каза тя.

— Какво?

— Правя такова руло „Стефани“, че ще ти се доплаче.

— От радост или от ужас?

— Това ще го запазя в тайна — усмихна се Джема.

Докато пътуваха из Едилин, двамата мълчаха. От площада на малкия град тръгваха няколко улици, а в средата му имаше огромен дъб. На уебсайта на града Джема беше чела, че жената, дала името на града, донесла от Шотландия семенце, от което поникнало дърво; тукашният дъб произлизал именно от него.

Като историк тя нямаше как да не се удиви на сградите в центъра. Някои бяха модерни, тоест строени след Втората световна война, но повечето бяха по-стари — със сигурност отпреди Гражданската война. Явно този южен град беше подминат от вероломството на Шърман.

— За какъв офис говореше майка ти? Работиш ли? — попита Джема.

Колин я погледна остро.

— Искаш да кажеш дали се издържам сам, или живея от бизнеса с коли на баща ми?

Тя се изчерви цялата. Точно това беше имала предвид.

— Аз…

— Няма проблем. Всички си мислят така отначало, а и братята ми наистина работят за татко. Мен обаче наскоро ме избраха за шериф на Едилин.

— Наистина ли? — разшири тя очи. — Имаш ли си офис, заместник и сандък, пълен е пушки? И какви престъпления стават в този град?

— За всичко ли си така любопитна? — засмя се Колин.

— За всичко. Е, имаш ли?

— Имам си всичко, а юрисдикцията ми включва и цялата пустош около града, така че не стоя без работа. След като обядваме, ще ти покажа офиса.

Младата жена се поколеба.

— Дали майка ти ще реши, че и аз като Айла преследвам един от синовете й?

— Тя не се бърка в личния ни живот. А на теб наложи ли ти се да скъсаш с приятеля си, за да дойдеш тук?

— Скъсах с последния преди шест месеца.

Прекосиха града и свиха по някакъв тесен път. Короните на дърветата над тях образуваха нещо като балдахин и Джема имаше чувството, че отиват към пустошта.

— Нямаш ли гадже сред футболистите, на които даваш уроци?

— Те си мислят, че съм им майка.

— Защо ли се съмнявам?

— Сериозно, наричат ме госпожица Джи и споделят с мен всичките си проблеми.

— Какви например?

— Май не само аз съм любопитна.

— Това ми е част от работата — отвърна Колин, докато паркираше пред магазин за хранителни стоки.

Магазинът обаче не приличаше на обичайните причудливи сгради със стъклени врати. Постройката беше дълга и тясна, с издаден покрив, който образуваше нещо като портал. Напомняше на убежище на богати ловци в планината Адирондак. Ако отвътре не излизаха хора с метални колички, Джема нямаше да разбере, че е супермаркет.

Колин беше изключил двигателя, но продължаваше да седи зад волана и я гледаше така, все едно се канеше да седи така, докато тя не му отговори.

— Да кажем, че трябваше да науча много за контрацептивите и последиците, ако не използваш такива — обясни му. — Момчетата често имат да учат за основните проблеми на отделянето от семейството. Понякога се чувствам като учител по сексуално образование.

— Ако имаш някакви много интересни идеи, кажи ми — заяви сериозно Колин.

— За да ги предадеш на избирателите си ли?

— Естествено. Мой дълг е да ги образовам.

Колин слезе усмихнат от колата, изчака я, после двамата влязоха заедно в магазина.

Вътре беше сумрачно и хладно. Вдясно се намираха щандовете с плодове и зеленчуци, пъстри и съвършени на вид. Колин се запъти към дъното на магазина, следван от Джема.

— Колин! — чу се женски глас и той спря.

Жената беше млада и изглеждаше, като че не си доспива, което беше разбираемо — за ръка държеше двегодишно момченце, подскачащо, че му се пишка, а на ръце носеше шестмесечно момиченце, което дъвчеше геврек.

Колин взе момиченцето така умело, сякаш го беше правил много пъти. Жената му се усмихна, после вдигна момченцето и се затича.

— А вие как сте, госпожице Кейтлин? — обърна се Колин към бебето, което му се усмихна широко.

Той погледна към Джема и продължи към дъното на магазина. Малката Кейтлин, изглежда, се чувстваше сигурна и щастлива в големите му ръце.

Джема вървеше и разглеждаше. Не можеше да си позволи да пазарува такива луксозни стоки и се зачуди къде ли е местният евтин хипермаркет.

Стигнаха до висока витрина с прясна риба и морски дарове. Да, определено беше скъпичко за нея.

— Колин! — възкликна приятна възрастна жена зад щанда. — Точно ти ми трябваше.

Преди той да отговори, до него дотича момченце на около четири години, което в едната си ръка държеше камионче, а в другата — колелата на играчката. По лицето му имаше засъхнали сълзи. Гледаше Колин така, все едно е супермен.

— Шерифе? — промълви задавено.

Колин понечи да вземе камиончето, но ръцете му бяха заети.

Без да се замисля, Джема взе бебето на ръце, а той клекна до момченцето и намести колелата на играчката. Детето побягна точно когато майка му се появи иззад ъгъла.

— Матю, ето къде си бил. Да не бягаш повече така. А, Колин. Благодаря ти.

— Няма проблем.

Жената хвана за ръка момченцето и си тръгна. Първата майка се върна и Джема й подаде бебето.

Жената зад щанда стана свидетел и на двете сцени.

— Както обикновено, а, Колин? — попита с усмивка тя.

— Общо взето. Та за какво искаше да говорим, Ели? Да не си имала влизане с взлом?

— Много си забавен. Може ли да пратя нещо по теб?

— На нашия човек ли?

— Определено е мой човек, след като помогна на дъщеря ми. Можеш ли да занесеш във фермата няколко кашона?

— Защо той не дойде да си вземе каквото му трябва?

— Жените от клуба пак го преследват.

— Добре, приготви ги — ухили се Колин. — Мисля, че Джема и без това ще иска да види „Фермата на Мерлин“.

— Това значи ли, че Джема е колежката ти детегледачка? Имам предвид младата жена зад теб.

Той се обърна и видя как Джема оглежда пилетата, току-що свалени от грила.

— Джема, това е Ели Шоу, моя… Каква си ми всъщност?

— Трета или четвърта братовчедка — каза Ели. — Един наш жител направи родословно дърво на някои семейства в Едилин и накрая разбрахме как сме свързани всички. Бих ви стиснала ръката, само че… — Жената показа стерилните си ръкавици.

— Приятно ми е да се запознаем. Магазинът ваш ли е?

— По какво познахте? — попита Ели.

— По заповедническото отношение — отвърна Колин. После чу плача на бебе и попита: — Ще ни дадеш ли сандвичи за вкъщи?

— Колин е местният свирач от Хамелин^[1] — обясни Ели, като ги гледаше любопитно.

— Недей, де — каза Колин. — Опитвам се да я впечатля с това, че съм шериф и се занимавам с ужасни престъпления.

— Да я впечатлиш значи? — изрече Ели.

Джема реши да изясни нещата:

— Аз съм един от кандидатите за работата при госпожа Фрейзиър.

— А, да, за онези бумаги от Англия. Къде са другите двама кандидати? — попита тя Колин.

— На басейна вкъщи. Мама си почива.

Ели изсумтя пренебрежително.

— Майка ти никога не си почива.

— Знам — усмихна се Колин.

Жената отново погледна към Джема.

— Е, какви сандвичи искате?

— С печено говеждо — отвърнаха двамата в един глас.

— А гарнитурата? Зеле и моркови с майонеза или картофена салата?

— Зеле и моркови — пак отвърнаха едновременно те.

— Ей-сега — каза Ели и се обърна с усмивка.

— Искаш ли да поразгледаш? — попита Колин.

— За да разкажа на Айла къде ще живее ли?

— Точно така — подразни я той, но по изражението й позна, че за нея това не е шега. — Довечера ще говоря с майка — рече тихо — и ще накарам татко също да говори с нея. Може тримата да я убедим да наеме подходящия човек.

Канеше се да каже още нещо, но една жена от щанда за корнфлейкс се затича към него.

— Колин! — каза тя. — Минах през офиса ти, но Рой каза, че си зает със семейни дела и те няма. Много се радвам, че те намерих.

— Тара, пак ли се е случило същото?

За първи път Джема видя „шерифското“ му лице. Само за миг изражението му от закачливо стана сериозно.

— Някой пак ми е стъпкал цветята — каза жената.

Джена едва потисна усмивката си. Новините бяха пълни с убийства и други отвратителни престъпления, а тази жена се беше загрижила за лалетата си?

— Рой взе ли отливка от отпечатъците?

— Да, дойде веднага щом й се обадих.

Очите на Джема се разшириха. Отливки от отпечатъци? Това звучеше по-сериозно от смачкани цветя.

— Колин, не знам какво да правя — каза Тара. — Имам две малки деца, а Джими често го няма…

Той протегна ръка и жената облегна глава на гърдите му, като се опитваше да не заплаче.

— Искаш ли да отседнеш в къщата ни за гости? — попита той, като сложи ръка на гърба й. — Голямата е заета, но с децата сте добре дошли в другата.

— Не, ще се оправим. Онзи човек, който ни препоръча, монтира камерите, а Джими ще си дойде довечера, така че всичко ще е наред. — Тара измъкна носна кърпа от джоба си и си издуха носа. После погледна към Джема. — Това новата ти приятелка ли е?

— Аз съм кандидатка да каталогизирам документите на Фрейзиър — отвърна бързо Джема и отстъпи встрани от Колин. Не искаше да става причина за клюки в градчето.

По погледа на Тара разбра, че тя въобще не знае за какво става въпрос.

— Щом Колин те харесва, гласувам за теб — заяви жената, после погледна към количката си. — Трябва да тръгвам, че това ще се размрази. Колин, благодаря ти за… за всичко.

— Имаш ми номера на мобилния. Ако чуеш или видиш нещо, обади ми се и веднага ще дойда.

— Благодаря ти — отвърна тя и се отдалечи с количката.

— Ето къде Ели държи корнфлейкса — каза Колин на Джема, все едно нищо необичайно не беше станало. — Ако обичаш този на „Келог“ със стафиди — каквото ядат истинските хора, — трябва да благодариш на мен, че го има. Казах на Ели, че ако не започне да го зарежда, ще отида в Уилямсбърг да…

— За какво беше тази работа? — прекъсна го Джема. — Обещай, че ще можеш да ми кажеш, или ще полудея, докато се опитвам сама да го разнищя.

— Не знам нищо със сигурност — сви рамене Колин. — Някой се разхожда в лехите с цветя на Тара посред нощ. Снощи валя, така че заместничката ми Рой успя да вземе отливки от отпечатъците. Техниката е старомодна, но и градът ни е такъв. А и бюджетът ни е ограничен.

— Според теб дали искат да я уплашат, или е някой крадец… или дори по-лошо?

— Нищо не е откраднато, не е влизано през задния двор, но Тара се изплаши. Сега й монтират камери за наблюдение.

— И ти й предложи да остане у вас.

— Да, обикновено даваме къщите за гости на някой, който има нужда да остане някъде. Ели ни маха. Сандвичите ни са готови.

Джема отиде с него и Ели му даде една бяла торбичка.

— Говори ли с Тара? — попита собственичката на магазина.

— Да. Който и да е, явно не иска да й навреди, но за всеки случай ще бъда предпазлив.

— Ти винаги си такъв. А, между другото, Тейлър занесе кашоните до „фермата на Мерлин“, така че не се налага ти да ходиш. Запозна ли се с най-новия ни съгражданин д-р Бърджис?

— Още не, но вече чух за него — отвърна Колин и обясни на Джема: Един пенсиониран преподавател по английска история се премести да живее тук. Иска да е близо до Уилямсбърг. Преподавал е в Оксфорд.

— Звучи интересно. Ще се радвам да се запозная с него.

— Мисля, че не е в много добро здраве, горкият човек — рече Ели, после погледна към Джема. — Ако ще се храните отвън, имайте предвид, че има деца, които играят там. Ще се струпат при Колин.

— Благодаря, че ни предупреди — каза той и се отдръпна, за да остави Джема да върви пред него. Близо до касите имаше голяма хладилна витрина с плодови сокове. — Избери си — подкани я той и задържа вратата на витрината отворена.

— Нещо от малини. А за теб?

— Аз обичам лимонада.

— Жълта или розова?

Той само я изгледа.

— Да, И моите момчета не биха пипнали нещо розово.

— Вече съм едно от твоите момчета ли? — попита Колин и я поведе към крайната каса, където момичето го поздрави по име. Колин й показа храната, то кимна и те излязоха. Явно той имаше сметка в магазина.

— Защо, според теб, те доведох на най-оживеното място в Едилин?

— Нямам представа.

— Дотук поне три жени са позвънили вкъщи да кажат, че трябва да те наемем.

— Защо да го правят? За тях съм само кандидатка за мястото.

— Ха! Вече знаят не само как се казваш, ами сигурно и номера на социалната ти осигуровка.

— В този град едва ли е по-зле от университетски кампус. Още преди отварянето на първата книга, знаем кой върху каква тема работи.

Колин стоеше до входната врата и гледаше навън. Вляво, под широката козирка на магазина, имаше няколко масички, заети от млади майки с деца. Сред тях беше и жената, чието бебе бяха държали.

— Плашещо място — измърмори той.

— Ти наистина изглеждаш уплашен.

— Направо ужасен. Те знаят, че мога да сменям памперси.

Явно Колин нямаше предвид академичния свят.

— Дай ми ключовете на колата — каза Джема.

— Какво? — изгледа я той.

— Дай ми ключовете, за да мога да закарам колата до задния изход и да те взема.

— Джипът ми е с механична скоростна кутия.

— А стига! Със съединител и всичко останало? Как ли ще се оправя? — Тя запърха с мигли в израз на комична безпомощност.

Той се подсмихна и й подаде ключовете си.

— До след малко — каза.

Джема кимна и излезе бавно навън. Усещаше как майките я следят с погледи, но тя не гледаше към тях. Щом стигна до колата на Колин, се вмъкна бързо вътре и запали. Инструкторът, който майка й беше наела, държеше тя да се научи да кара с механични скорости, и сега беше доволна от това.

Още щом даде на заден, разбра, че мощността на двигателя някак е била засилена. Колин можеше да твърди, че няма нищо общо с автомобилния бизнес на семейството, но колата му въобще не беше обикновена.

Когато включи на първа и отпусна съединителя, за момент Джема изпита паника, защото джипът подскочи напред, все едно беше гепард, гонещ плячка. Докато вземаше завоя покрай магазина, макар и много бавно, беше сигурна, че е на две колела вместо на четири. Едва успяваше да контролира колата, когато видя Колин да я чака отвън. Говореше с двама млади мъже с престилки, които разтоварваха пикап. Джема успя да спре гладко, след което се премести на съседната седалка.

Колин се качи и сложи храната и напитките на задната седалка.

— Някакви проблеми? — попита.

— Абсолютно никакви.

Двамата се погледнаха и се разсмяха.

— Това нещо върви ли с реактивно гориво? — попита Джема.

— Виждаш ли червения бутон? — показа й той вградената запалка. — Като го натиснеш, колелата се прибират и колата излита.

— Вярвам ти. Смелият шериф, който скорострелно се спасява от мръсните памперси.

Подсмихвайки се, младият мъж изкара колата от паркинга и зави към площада, откъдето бяха дошли.

— И другаде в града да седнем да обядваме, ще е като в магазина. Аз съм обществена личност в Едилин.

— Усещам, че следва „но“ — каза Джема.

— Имам си тайна. Искаш ли да я видиш?

— Разбира се — отвърна тя, но в гласа й се долавяше предпазливост. Не го познаваше достатъчно, за да предположи какъв вид тайни има.

— Миналата седмица купих къща, но никой в града не знае за нея, дори семейството ми.

Джема изпусна дъха си, без дори да знае, че го е притаила.

— Стара ли е къщата? — попита с надежда в гласа.

— Не, съжалявам. За стандарта на Едилин е нова. Построена е през 1946, а наскоро е ремонтирана основно.

— О! — разочарова се тя.

— Стилът й напомня малко Франк Лойд Райт.

— О! — оживи се Джема.

— Братовчед ми Люк я преустрои. Известно време живя там, но после се ожени за собственичката на имението „Едилин“ и се премести при нея. Двамата се договорихме тайно и сега къщата е моя.

— Едилин Манор — каза Джема с разширени очи. — Видях снимки на имението в интернет. Наистина ли къщата е толкова хубава?

— На живо е дори по-впечатляваща. Ще уредя да я видиш.

— Преди да си тръгна — отбеляза намръщено Джема. Само за няколко часа работата беше придобила много по-голямо важност и значението й вече не се свеждаше само до документите на Фрейзиър. Беше се запознала с разни хора и започваше да се чувства свързана с проблемите им. А и двамата с Колин може би щяха да станат приятели. Или повече от приятели. Той я привличаше — и физически, и като човек. Освен това й допадаше, че хората в града толкова го уважават. Дори децата го харесваха.

— Ако си тръгнеш — поправи я Колин.

Паркираха пред една много хубава къща. Джема се наведе напред, за да я види по-добре. С широката козирка и вградените сандъчета за цветя дизайнът наистина напомняше малко на Франк Лойд Райт. Первазите на прозорците и вратата бяха от дърво, излъчващо топлина.

Колин натисна един бутон на сенника и вратата на гаража се отвори. Вътре нямаше нищо, дори градински маркуч. Докато вратата се затваряше, той се пресегна назад, за да вземе храната.

— Искаш ли да разгледаш къщата?

— С удоволствие — каза тя и слезе от колата.

Между гаража до страничната врата към къщата имаше навес от дърво в три цвята, лакирано, за да се запазят естествените оттенъци.

Джена прокара ръка по парапета.

— Братовчед ти Люк ли го е правил? Или е наел някого?

— Той е дърводелецът.

Колин отключи страничната врата и се озоваха в кухнята. Беше красива, с нови бледожълти шкафчета и гранитен плот в тъмнозлатисто. Всички електроуреди бяха от неръждаема стомана. От кухнята се влизаше в трапезарията, чиито прозорци със същия красив завършек гледаха към двора отпред.

— О-о! — възкликна Джема, при което той й се усмихна.

Дневната беше вдясно, частично отделена от кухнята и трапезарията. Едната стена беше заета от каменна камина, оградена от лавици с книги и голям телевизор. Подът беше застлан с ориенталски килим. В стаята нямаше нищо друго. Всъщност мебели нямаше никъде.

— Сяда ли ти се на пода? — попита Колин.

— Че това ми е любимото място.

— Но само ако около теб има десетина отворени книги и държиш тетрадка. Колко цвята химикалки използваш?

— Седем — с един по-малко, отколкото Кърк уж използвал. Трябва да го питам как му хрумна числото осем.

Двамата сложиха на пода хартията, в която беше увита храната, и започнаха да се хранят.

— Много е вкусно — каза Джема.

— Щом го е правила Ели.

Тя огледа красивата стая. На една от стените имаше стъклени врати, които водеха към задния двор и градината.

После спря поглед върху Колин — външността му много й харесваше. През последните две години прекарваше толкова време със спортисти, че започнаха да я привличат по-едри мъже. Освен момчетата, на които даваше уроци, срещаше и треньори. Беше излизала с един помощник-треньор няколко месеца. В един момент обаче започна да се дразни от липсата му на интерес към нещо друго, освен спорта и скъса с него.

Освен това някак чувстваше, без да знае защо точно, че Колин също я харесва. Само че той беше насочил разговора така, че Джема да си признае, че няма приятел, а не бе споделил нищо за собствения си любовен живот. Ако научният й ръководител не й беше казал, че тримата синове не са женени, тя нямаше да знае дори това.

— Какво мисли приятелката ти за къщата?

— Нали ти казах, че никой още не я е виждал.

Идеалният начин да избегне отговора на въпроса. Нямаше да се мъчи да научи нещо повече за личния му живот, та каквото ще да става.

— Много харесвам къщата — каза накрая. — Сигурно ще си щастлив тук.

Колин се облегна на стената и не отговори веднага, сякаш обмисляше какво да каже.

— През последната година и половина се ожениха трима мои приятели… всъщност четирима. Така се замислих за собственото си бъдеще. — Погледна я и се усмихна. — Сигурен съм, че това е повече, отколкото искаше да знаеш за мен.

Искаше й се да му каже, че има желание да научи още, но беше твърде рано за това.

Известно време двамата мълчаха, после Джема го попита за братята му.

— Истинска напаст са — каза той, но в тона му се криеше толкова много обич, че й стана неловко. Докато се хранеха, той й разказваше за семейството си. Джема усещаше колко са близки.

Разказа й за братята си Лани и Пери, които бяха заети с фамилния бизнес с коли, за това, как се тревожели за развитието на творческите способности на Шеймъс, понеже искали за него най-доброто училище.

— Майка проучва университетите като генерал, който планира битка. Дотук никой не се оказа достатъчно добър за скъпото й момче.

Накрая Колин заговори за сестра си Ариел, която трябваше да се върне в Едилин и да работи като лекар. Изглежда, щеше да се пръсне от гордост.

— Завиждам ти — каза накрая тя.

— Ами твоето семейство?

— Имам майка и сестра, които си приличат във всичко. Смеят се на едни и същи неща, звънят си по телефона всеки ден. Като две половини от едно и също нещо са.

— Как си пасваш с тях?

— Ами не си пасвам. С баща ми бяхме най-близки приятели. Почина, когато бях на дванайсет и… — Тя сви рамене. — Тъжни спомени. Хубавото е, че сестра ми се омъжи за богат мъж, който си има фирма за водопроводни услуги, та сега ми праща прекрасни подаръци. Отплащам й се просто като й гледам децата няколко седмици подред.

Колин се засмя.

— Какви подаръци ти праща?

— Четец „Киндъл“, спортна екипировка, лаптоп последен модел, блекбърито. Каза, че ако получа работата, ще ми прати айпад.

— Явно държи на теб.

— И аз държа на нея, но двете не сме толкова близки. Тя има две деца и иска трето. Двете с майка се притесняват, че никога няма да се омъжа.

— Само не й давай да говори с моята майка. На сестра ми, горката, така й омръзна от приказките на майка ми за бебе, че я заплаши да си върже тръбите.

— Драстична мярка.

— Сестра ми е олицетворение на драмата.

— Е, кой е „вашият човек“? И „фермата на Мерлин“ не е ли мястото, където миналата година откриха, онези картини?

Колин се засмя и едва не се задави със сандвича си.

— Ама ти наистина слушаш, когато говорят, а?

— Четох за фермата в уебсайта на града, а и обичам да откривам разни неща. Е, така ли е?

— Да. Както явно вече знаеш, „фермата на Мерлин“…

— Строена е през 1674, нали?

Той поклати удивено глава.

— Остава да ми кажеш кой е бил английският крал по онова време и какво е ставало по света тогава.

Джема знаеше, но не се вълнуваше от онова, което вече знаеше.

— Картините разбуниха историците по света, така че няма как да не съм чувала за тях. Принадлежат на собственика на „Фермата на Мерлин“… не си спомням името й.

— Сара Шоу, братовчедка ми. Омъжи се за детектива, който намери картините. Били са скрити в тайно помещение в старата къща. Трябва да го видиш. Помещението е вградено зад камината страшно хитро.

Очите на Джема заблестяха, но тя не каза нищо, само зачака той да продължи да разказва.

— Както и да е. Майк и Сара все още живеят във Форт Лодърдейл. Ще останат там до пенсионирането му след две години, а после ще дойдат тук за постоянно.

— А картините?

— А, да. Нарисувани са през XVIII век от един наш прадядо…

— Чарлс Албърт Йейтс — вмъкна Джема.

— Сигурен съм, че си права. Джос — собственичката на имението „Едилин“, — смята, че са нарисувани от жена. Тя…

— Господи! — зяпна го Джема. — Жена се е спуснала по река Сан Хуан през 1799 и е нарисувала флората и фауната? Каква удивителна находка!

Колин се засмя, но всъщност беше впечатлен от паметта и познанията й.

— Трите с Джос и Сара трябва да се опознаете на всяка цена.

Колин се загледа в нея, докато привършваше сандвича си. Личеше, че си мисли за картините и вероятността да ги е рисувала жена. Много се радваше, че не го попита за цената им, но не смяташе да й го казва. За откриването им беше съобщено в новините по цял свят, по Би Би Си и френската телевизия. Известно време градът беше залят от туристи. С много малко изключения хората питаха единствено за цената на картините. На Колин дотолкова му беше дотегнало от въпросите им, че измърморваше „милиони“ и ги оставяше на заместничката си Рой.

Джема обаче, изглежда, не изпитваше ни най-малък интерес към финансовото измерение на находката, а това много му допадаше.

— Сара е дъщеря на Ели, така ли? — попита тя, след като дояде сандвича си. — А „твоят човек“, който й помогнал?

— Ще се справиш страхотно с проучването! — каза Колин. — Да, Сара е дъщеря на Ели, а господин Ланг е пазачът на „фермата на Мерлин“. Над осемдесетгодишен е, така че се грижим за него. Когато Майк и Сара идват тук, той отива да живее в една къща, която ремонтираха за него.

Не смяташе да обяснява на Джема за безспирните оплаквания на господин Ланг от туристите и за това, че се налага да се мести от старата къща, която чувстваше като своя.

Искаше й се да попита какво имаше предвид Ели, когато каза, че „дамите от клуба“ го преследвали, но реши, че толкова въпроси засега стигат.

— Имаш ли нещо против да разгледам останалата част от къщата? — попита тя, като се изправи.

— Моля, заповядай. — Колин се радваше, че толкова й харесва.

Джема надникна в трите спални и двете бани. От главната спалня се излизаше в градината. Тя отключи вратата и излезе навън. Не разбираше много от растения, но беше готова да се обзаложи, че такива дърветата не можеш да си купиш от местния разсадник. Не, мястото приличаше на миниатюрна ботаническа градина, за която се плаща входна такса.

Замисли се за видяното от града, за онова, което беше научила за този мъж, за семейството му, а сега и за тази къща, и я обзе копнеж. Откакто баща й беше починал, никъде не се чувстваше напълно у дома. Най-съкровеното й желание беше да принадлежи на някое място и на някого.

Какво ли беше да отраснеш някъде, където всички те познават по име? Или дори като човек? Онези хора в магазина познаваха Колин достатъчно добре, за да му тръснат бебето в ръцете. Дори децата знаеха, че той може да поправя счупени играчки. Джема го чу, че се приближава зад нея.

— Добре ли си? Нали не се е случило нещо? — попита той, забелязал тъгата в очите й.

— Не, напротив — отвърна тя. — Наслаждавах се на гледката. Градината е доста по-голяма от обикновен двор.

— Няколко акра е.

— Нали не се е грижил за нея пак братовчед ти?

— Точно той. А и той е Люк Адаме.

Изражението й не показваше да го познава.

— Писателят Люк Адаме. Пише романи.

— Съжалявам. Не чета художествена литература. Нямам време.

— Виж ти — ухили се Колин. — Хората само дето не припадат, като чуят литературния му псевдоним.

— Припадат, казваш? — усмихна се тя. — Ти май си чел документите, купени от майка ти.

— Всъщност се опитах да ги разгледам, но все някой ми звънеше и се налагаше да ги оставя. А понякога заспивах. Трудно ми е да си представя, че някой иска тази работа. Когато ми се наложи да прекарам деня в офиса, не ме свърта на едно място. — Той извади телефона от джоба си и погледна пристигналото съобщение. — Мама казва, че Джийн е дошла. По-добре да тръгваме.

— Определено! Не мога да си позволя пак да обидя майка ти.

— Не мисля, че си я обидила.

— Ще ми се и аз да бях така сигурна. — Когато стигнаха вратата на кухнята, тя се обърна и го погледна: — Прекарах чудесно днес. Беше ми приятно да се запозная с хората и най-вече да видя къщата. Благодаря ти.

— Моля. Искаш ли да се връщаме?

— Толкова, колкото ми се иска да скоча върху влак-стрела.

— Хайде тогава — каза той. — Да вървим да видим дали Кърк не е офейкал с бижутата на майка ми.

— Или Айла не е избягала с брат ти.

— Шеймъс никога няма да го позволи.

Двамата се засмяха и излязоха навън.