Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Едилин (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartwishes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джуд Деверо

Заглавие: Съкровени желания

Преводач: Росица Златанова

Година на превод: 2014

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-342-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8321

История

  1. — Добавяне

3.

Джема се протегна в леглото в детската стая на Колин и се огледа. Макар че все още беше тийнейджърска стая, по стените висяха не постери на футболисти и други спортисти, а на непознати мъже. Джема предположи, че са на полицаи и агенти — истински, а не на актьори. Предвид видяното дотук се зачуди защо не е станал агент на ФБР или ЦРУ. Всъщност тя вече знаеше отговора. Колин обичаше това градче и неговите жители.

След като си тръгнаха от новата му къща, се върнаха в семейния му дом. Няколко часа по-рано, когато беше дошла тук за пръв път, госпожа Фрейзиър я посрещна на вратата и веднага я заведе в къщата за гости, за да й покаже документите. Джема не беше имала време да си извади куфара от багажника на колата, така че нямаше представа къде щяха да я настанят в голямата семейна къща.

Колин й каза, че е поискал майка му да й даде някогашната му стая.

— Там има външна стълба, така че ще можеш да влизаш и да излизаш, когато си поискаш. А и е на третия етаж и ще имаш спокойствие — й беше казал той.

— Собствена стълба, а? Като младеж май си бил доста зает — пошегува се тя.

Той обаче прие думите й сериозно.

— Викаха ме посред нощ толкова често, че в десети клас баща ми уреди да сложат стълба, за да не будя цялото семейство.

Тя не разбра какво иска да каже той.

— Нали не си бил шериф още в гимназията?

— Не, но често съм доброволец за разни неща. Освен това още тогава бях… — поколеба се той.

— Колкото булдозер?

— Общо взето — ухили се той. — Когато бях на четиринайсет, ходех с пожарникарите и държах маркуча.

— Не е ли незаконно за момче на такава възраст?

— Да, но след като шест пъти избягах през прозореца и три пъти влязох в горяща сграда, вече не се опитваха да ме задържат вкъщи. Мисля, че ми даваха да държа маркуча, за да стоя на едно място.

— Звучи ми разумно. И тогава са те сложили на най-горния етаж и са направили стълба специално за теб?

— Точно така.

Докато паркираха, Колин й каза, че Лани вече е качил куфара й, така че може да си почине.

— Тази вечер Джийн ще приготви вечерята.

— Тя твоя приятелка ли е?

— На цялото семейство. Работи като адвокат в Ричмънд и обича да готви специални ястия.

— С удоволствие ще се запозная с нея.

Колин застана до високата стълба, която стигаше до горната част на къщата. Джема видя, че се кани да я придружи догоре, но тя не искаше. Харесваше го много, намираше го за привлекателен и не искаше да направи нещо, от което да се срамува. Пък и беше по-добре да стои настрана от сина на жената, която се надяваше да й стане работодател.

— Сама ще се оправя — каза му.

— Само да ти покажа…

— Не, наистина. Искам да си прегледам записките.

— Добре — отвърна той разочаровано. — Слез долу в шест. Първо ще пийнем, после ще вечеряме.

— Разбира се — отговори тя и тръгна да се качва по стълбите. Когато видя, че той продължава да стои долу, разбра, че я чака да стигне горе в безопасност. Тръгна си едва когато тя стигна до вратата.

Сега, докато лежеше и разглеждаше стаята, Джема се замисли за онова, което беше видяла и чула през деня. Преживяното беше доста. Първо недокоснатите книжа, заради които й се прииска да убие човек, само и само да получи работата. После в къщата за гости се беше появил Колин и тя прекара целия ден с него.

Животът му беше толкова различен от нейния. Той винаги беше живял на едно и също място. Сигурно беше ходил на училище с онези, които сега му бяха приятели. А и какво голямо семейство имаше.

За разлика от неговия, откакто Джема влезе в университета, животът й беше постоянен преход от едно към друго. Не защото се местеше, а защото хората около нея все идваха и си отиваха. За няколко години беше загубила четири приятелки. Всяка от тях заявяваше, че ще готви докторат, а после си намериха мъже, омъжиха се и прекъснаха. Сега всичките имаха деца, а кореспонденцията им се беше свила до един имейл на три-четири месеца.

Що се отнася до малкото мъже в живота на Джема, те също си бяха отишли. Един от тях я беше помолил да замине с него, но тя му отговори, че държи да остане там, че има план за живота си и не желае да се отклонява от него. В действителност обаче Джема не беше влюбена в него, затова му отказа.

Целите й си бяха същите. След като вземеше докторска степен и си намереше работа в някое добро училище, смяташе да потърси стабилност, което означаваше съпруг, дом и собствено семейство.

Със съпруг като Колин, помисли си тя. Първото й впечатление за него беше, че е кръстоска между Невероятният Хълк и един каубой от черно-бял сериал от шейсетте години. В един момент жените му тръсваха бебетата си, а в следващия го молеха за закрила. Ако не бяха говорили с него за сериозни неща, тя щеше да си помисли, че е градската детегледачка и е възрастен.

Само че той далеч не беше стар. Беше млад и хубав и… син на евентуалния й работодател, напомни си Джема.

Стана от леглото и се заразхожда из стаята, като разглеждаше вещите на Колин. На пода в ъгъла имаше голям приз, на който пишеше „ОФАНЗИВЕН ЛАЙНБЕКЪР, ЦЕНТЪР“. За вратата на гардероба бяха захванати наградни ленти от други спортове: плуване, хокей и дори за езда с препятствия.

Сигурно е бил фризиец, каза си тя, докато си представяше средновековни рицари, хвърлящи се в битка на огромните си, тежки коне. Историкът в нея знаеше, че Колин ще изглежда добре в доспехи.

На скрина му видя отворена кутия, в каквито обикновено хората държаха скъпи бижута. Вместо скъпоценности вътре имаше малка евтина метална звезда с надпис „ШЕРИФ“. Изглеждаше така, сякаш са я разнасяли и са си играли с нея години наред. Краищата й бяха загладени и потъмнели.

Звездата я накара да си представи Колин като дете — сигурно е бил едър още от бебе — носещ гордо шерифската значка. Усмихната, Джема прокара ръка около звездата, после погледна часовника. Вече трябваше да си вземе душ и да се облича, ако не искаше да закъснее.

Трийсет минути по-късно се погледна в огледалото — беше дала най-доброто от себе си. Носеше лек грим, тъмни панталони и копринена синьо-зелена риза. Обувките й със средно висок ток бяха малко износени, но лъснати. Тя си напомни, че кандидатства за работа, а не за член на семейството.

Вече беше сложила ръка на дръжката на вратата и се канеше да слезе в къщата, която не беше виждала, но не посмя. Отиде до страничната врата, излезе на малката площадка и се спусна по стълбите долу. Сега какво, зачуди се тя? Дали да отиде до входната врата и да позвъни?

— Мамка му! — извика женски глас.

Видя остъклена врата към голяма, модерна кухня. В средата й стоеше висока красива жена с лъскава тъмна коса, събрана на кок. Носеше черен копринен панталон и изумруденозелена блуза, която очертаваше впечатляващата й гръд. Не така Джема си представяше жената, която според Колин щяла да сготви за вечеря и била приятелка на „цялото семейство“. Ако в крайна сметка се окажеше нечие гадже, силно се надяваше да не е на Колин.

Джена се сепна, когато си даде сметка, че всъщност елегантната и красива жена стоеше наведена над плота с вдигната лява ръка, по която се стичаше кръв. Не мърдаше, само гледаше вторачено кръвта.

Джема блъсна вратата, втурна се вътре, грабна жената за китката и я придърпа към мивката. Пусна студената вода и подложи ръката на жената под струята.

— Къде е аптечната за бърза помощ? — попита Джема, но другата не отговори.

Тя грабна домакинската кърпа на плота и я обви около порязания пръст. После спря водата, заведе жената да седне на високия дървен стол и отиде да търси марля. Намери нужните принадлежности в голяма метална кутия в килера.

Върна се бързо при жената, която дори не бе мигнала в отсъствието й. Джема съжали, че е оставила мобилния си телефон в стаята. Можеше да й потрябва, ако се наложеше да вика линейка. Но пък Колин сигурно беше наблизо, а той знаеше какво да прави.

Внимателно повдигна кърпата от ръката на жената. Искаше да види сериозна ли е раната, за да реши дали да търси помощ. Порязването се оказа малко и плитко. Джема погледна невярващо жената, която продължаваше да стои неподвижна и мълчалива като статуя. Лицето й беше смъртнобледо.

Джема превърза внимателно пръста й.

— Мисля, че ще се оправите.

Жената отново не каза нищо.

— Аз съм Джема, кандидатка за работата, и…

— Хлебчетата! — извика жената, после скочи, втурна се към печката и отвори бърза вратичката. Протегна ръка да извади горещата тава, но се спря.

 

— Аз ще я извадя — предложи Джема. Взе ръкохватките и измъкна тавата е хлебчетата.

— Ама че съм мекотело — каза жената и седна отново на стола. — Видя ли кръв, особено своята, ставам истинска страхливка. Аз съм Джийн Колдуел. Много ви благодаря. Ако не бяхте дошли, сигурно щях да се свлека в безсъзнание и вечерята щеше да пропадне. Тогава другите щяха да поръчат пица и мъжете щяха да са на седмото небе — въздъхна тя. — Може би не трябваше да ме спасявате.

Джема се усмихна, но все още беше притеснена, защото лицето на Джийн беше твърде бледо.

— Защо не си поседите, а аз ще ви помогна с храната?

На всеки от шестте котлона имаше съд.

— Можете ли да готвите?

— Не, но ме бива да следвам указания. Това правя от петгодишна.

— Ох, да, в училище. Спомням си как нямах търпение да се спася от учителите и да бъда свободна. Само да знаех, че учителите са ангелчета в сравнение с шефовете.

— Явно никога не ви е преподавал професор Фредериксън.

— Колин спомена, че сте забавна — каза с усмивка Джийн.

— Така ли? — зарадва се Джема на комплимента. Ако жената му беше гадже, нямаше да каже такова нещо, нали? — Трябва ли да направя нещо?

— Изключете лявата плоча в дъното и разбъркайте онова в оранжевата тенджера. Добре. Чух, че Колин ви взел със себе си, когато следобед избягал.

Джема не се обърна. В начина, по който жената произнесе името му, имаше нещо толкова собственическо, че сърцето й се сви.

— Той…

— Не ви обвинявам. Вече се запознах с Айла и Кърк. Тя дойде тук и взе да ме наставлява в готвенето. Помолих я да нареже лука и така се отървах от нея. После дойде онова превзето момченце Кърк и пъхна лъжица в моето осо буко. Каза, че имало нужда от още сол. Колин го отведе, преди да му навра главата в тенджерата. Искате ли малко вино?

Джема се стараеше лицето й да не изразява никаква емоция, но еуфорията от изминалия ден я напускаше.

Джийн си наля отново от бутилката червено вино, която стоеше отворена на плота.

— Ще ми трябва, за да изтърпя онези двамата на вечеря. — Посочи към едно шкафче и Джена намери там чаши за вино. — Съжалявам, че съм такъв инвалид, но бях в съда цял ден. Стъпалата ме болят ужасно. После трябваше да карам почти сто километра от Ричмънд дотук и когато най-после пристигнах, ме представиха на тази Айла. Тя явно реши, че ни е предопределено да станем най-добри приятелки.

Джема кимна; радваше се, че Джийн не говори за Колин.

— Сигурна съм, че Айла се смята за победителка. Мен не ме смята за достоен противник, така че не се занимава с мен нито тук, нито в университета.

— Не я виждам с ония объркани бумаги, които Алия е купила, така че каква цел преследва всъщност?

— Мисля, че иска Лани, но Колин казва, че в действителност иска да хване Шеймъс.

Джема се вгледа в лицето на Джийн да види как ще реагира при споменаването на Колин, но жената не показа никаква емоция. Или двамата не бяха двойка, или тя беше напълно сигурна в Колин.

Джийн се засмя.

— Типично за Колин да каже такова нещо. Пери, другият брат, не е тук. Той е красавецът в семейството. Айла сигурно щеше да му танцува в скута. Ще изключите ли котлона с голямата тенджера? Колин не обича говеждото преварено. Благодаря.

— Проблемът… — започна Джема, като отпиваше бавно от виното. Опитваше се да свикне с онова, което й се струваше факт; Колин и Джийн бяха двойка. — Проблемът е, че госпожа Фрейзиър харесва Айла.

— Не съм толкова сигурна. — Джийн сниши глас: — Човек никога не знае какво си мисли един Фрейзиър.

— Дори Колин ли?

— Той е най-тежкият случай! Колко неща мога да ти разкажа. Той има много познати, изслушва ги, грижи се за тях, но дори тези, които се смятат за най-близките му приятели, не познават неговите проблеми. Не ги споделя.

— Трябва да го запомня — каза Джема и се сети как бе отбягнал по-личните й въпроси. Нужно й беше още време да се окопити след откритието, че Колин е зает.

— Не се тревожете за това. Всички от семейство Фрейзиър си пазят тайните. Можете ли да сложите хлебчетата в кошницата и да ги покриете? Благодаря. Добър заместник-готвач сте. Докъде бях стигнала?

— До потайната природа на семейство Фрейзиър.

— Потайна. Думата ги описва идеално. Както и да е, работата е там, че само защото Алия търпи Айла и Кърк, не значи, че ще даде работата на някой от тях. Колин вече й е казал, че трябва да наеме вас. Определено имате моя глас. Но всъщност защо си говорим на вие?

Изглежда, Джийн се смяташе за член на семейството.

— Не трябва ли първо да ме опознаеш? — попита Джема.

— Винаги гласувам за човека, който ми е спасил живота — отвърна тя, вдигнала ранената си ръка.

— Не съм направила чак толкова. Макар че имаше много кръв, а тялото не съдържа много. Знае ли се какво можеше да стане?

— Съгласна съм. — Джийн вдигна чашата си. — Мисля, че двете с теб ще се разбираме много добре. Макар че ми се щеше да не беше толкова хубава.

— Никой не ми е казвал такова нещо досега.

— Скъпа, с кичури в косата, хубава прическа и приличен грим… — Джийн замълча, гледайки я замислено.

— Какво?

— Сетих се за един човек в града, който може да ти свърши идеална работа, това е.

Тя стана и отиде до печката. Беше с петнайсет сантиметра по-висока от Джема и на високите си токчета изглеждаше като слязла от модния подиум в Париж.

— Нали нямаш нищо против да ми настържеш малко сирене? До десетина минути някой Фрейзиър ще вземе да иска храна. Изяждат огромни количества, за предпочитане говеждо. Казах на Колин, че…

— Какво си ми казала?

Двете жени извърнаха глави към него. Беше си взел душ и сега носеше черен панталон и бяла риза, която не прилепваше така плътно по тялото му като предишната. Изглеждаше много добре и Джема не можа да потисне трепета в сърцето и тялото си. Виждаше се как се повдига на пръсти и плъзва ръце около врата му. Представяше си колко щеше да е хубаво да почувства тялото му със своето.

— Няма ли как да те убедя да си сложиш вратовръзка? — попита Джийн, като отиде при него и обгърна врата му с ръце. Опита се да го целуне по устните, но той се обърна и тя улучи бузата му.

Джема се извърна. Проклятие, хиляди проклятия! И Джийн не падаше по-долу от Айла в стремежа си да чуе сватбените камбани с един Фрейзиър.

— Джема ти помага в готвенето или двете сте дошли тук да се скриете? — попита Колин.

— Крием се — отвърнаха в един глас двете.

Колин се отдръпна от Джийн и отиде до печката.

— Не вярвам майка ти да смята да наеме един от онези двамата — заяви тя.

— Надявам се, че няма. Какво е това? — попита той, застанал до Джема.

— Нямам представа, но мирише божествено — отвърна Джема и се дръпна леко. Той ухаеше прекалено хубаво, за да рискува да стои толкова близо до него.

— Наистина. — Колин вдигна капака. — Имаш ли лъжица?

— Ето — каза Джийн от другата му страна и му подаде една.

— Ето къде сте били — каза госпожа Фрейзиър иззад тях. — Джийн, скъпа, налей ми чаша от това вино. Или Колин направо да ми налее текила.

Джема стоеше до печката и гледаше как Колин и Джийн се втурнаха да изпълнят нареждането. Макар и трудно, трябваше да признае, че са хубава двойка: тя — висока и прелестна, той — толкова силен и мъжествен.

Госпожа Фрейзиър седна тежко на един стол, обърна шота текила, после отпи от виното.

— Сега съм по-добре — каза.

— Какво те тласна към този гуляй? — вдигна вежда синът й.

— Не смятам, че такова малко количество може да бъде наречено гуляй. Всъщност… — Госпожа Фрейзиър изпи до дъно чашата с вино и я протегна за още.

— Къде са всички? — попита току-що влезлият господин Фрейзиър. — Алия, да се напиеш ли се каниш? Без мен! Колин, бързо донеси алкохол!

Колин наля на баща си шот, после още един. След като го изпи, господин Фрейзиър остави чашата и се стовари на стола до жена си.

— Алия, Бог да ми е на помощ, ако наемеш някой от онези двамата, ще се разведа с теб.

— Ако бях толкова глупава, щях да се съглася — отвърна тя.

Джема, която стоеше встрани, затаи дъх.

— Значи Джема получава работата? — попита Колин, застанал до Джийн с бутилката текила в ръка.

— Разбира се. — Майка му погледна към Джема. — Никога не съм имала колебания. Когато видяхте книжата, реших, че ще получите оргазъм.

— Майко! — възмути се Колин, а Джийн се засмя.

— Нямате представа — каза госпожа Фрейзиър, без да сваля очи от Джема — колко подигравки трябваше да изтърпя от собственото си семейство само защото искам да науча историята на семейството ни. Веднага обаче видях, че и вие изпитвате същото като мен. А и Колин ви обожава!

— Майко, не мисля, че… — започна той.

— Тристан — каза високо Джийн и всички погледнаха към нея. — Мислех си каква хубава двойка ще са Джема и доктор Трис.

— Добре — съгласи се господин Фрейзиър. — Момчето има нужда от семейство.

Джема пристъпи напред и сложи ръце върху хладната повърхност на плота; трябваше да се хване за нещо, за да не се свлече долу. Работата беше нейна. Наистина беше нейна. Следващите две или повече години щеше да живее в красивата малка къща и да изследва тайните, заровени в онези стари книжа. И дори й уреждаха среща с местен жител.

В момента бъдещето й изглеждаше толкова хубаво, че можеше да проучи възможностите за работа в колежа „Уилям и Мери“. Не беше изключено да я назначат там като преподавател и да остане в Едилин завинаги.

Всички я гледаха очаквателно, но тя не искаше да споделя мислите си с тях.

— Какъв специалист е този Тристан? — попита Джема.

— Лекар — отвърна Джийн. — Ако ме беше оставила да кървя, сега щеше да е тук.

При споменаването на раната всички започнаха да задават въпроси, а Джема се отдръпна. Събрани около плота в средата на кухнята, четиримата слушаха внимателно разказа на Джийн как се порязала и как Джема й се притекла на помощ. Джема се измъкна през близката остъклена врата.

Отиде до висок храст, обсипан с розови цветове, и си пое дълбоко въздух няколко пъти. „Успях“ — каза си тя. На това прекрасно място щеше да е първата й работа на пълен работен ден.

— Много ли се вълнуваш? — попита зад нея Колин.

— Не, съвсем не.

— Нали не се уплаши от семейството ми?

— Дори напротив. Но…

— Какво „но“?

— Всички, включително Джийн, изглеждате много близки. Обещавам да не ви се натрапвам.

— Не ни се натрапваш. Майка ще иска да вечеряш с нас всяка вечер и…

— В никакъв случай! — заяви твърдо Джема. — Тук съм, за да работя, това е.

Той й се усмихна по вече познатия закачлив начин.

— Всъщност искаш да четеш, докато се храниш, нали? — попита.

— О, да.

— Добре. Ще кажа на майка, че няма да може да те осинови. Понеже сестра ни е в Калифорния, мама няма дъщеря, която да обсипва с подаръци. Така че не се изненадвай, ако от време на време изниква по някой чифт нови обувки.

— Джийн казва, че имам нужда от фризьор. — Надяваше се, че като спомене името й, Колин ще каже нещо за връзката им — например че нямат такава.

— Джийн понякога преминава границата — намръщи се Колин. — Косата ти си е съвсем наред. Да вървим. Другите двама ще си тръгнат утре сутринта.

— Надявам се, че никой не смята да им каже преди вечеря, че няма да получат работата. Ако двамата са нещастни, вечерята няма да е приятна, а Джийн много се потруди.

— Съчувствие към врага. Харесва ми — каза Колин и задържа вратата отворена, а Джема се пъхна под ръката му в кухнята.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но всъщност е самозащита. Щом им кажеш, искам да ме заключите в стаята ти на последния етаж.

— Ще се скриеш горе със старата ми шерифска значка?

— Точно. Тя ли постави началото на пламенното ти желание да станеш шериф?

— Мама обича да разказва колко съм харесвал да я нося, откакто са ми я дали на две години, и така до осем — каза с усмивка той. — Казва, че трябвало да ми я залепя с тиксо, когато съм се къпел във ваната с братята ми. Попитай я някой път, когато двете останете сами.

— Добре — отвърна Джема и потръпна при мисълта, че ще бъде тук и ще може да задава въпроси. — Ето какво си искал значи. Каза, че някога и ти си искал нещо така, както аз работата. Искал си да станеш шериф на Едилин.

Усмивката му беше толкова топла, че тя пристъпи към него.

— Да — отвърна меко той. — Позна.

Никой от двамата не видя Джийн, която стоеше намръщена в другия край на стаята.

 

 

Джема лежеше, загледана в тавана на стаята на Колин, и се чудеше дали вече е безопасно да слезе долу. На вечерята се чувстваше неловко, а на моменти направо й беше неприятно. Говори много малко — похвали Джийн за храната, а през останалото време си мълчеше. Страхуваше се, че ако каже нещо, ще се разбере, че е спечелила работата.

На вечерята седеше до Колин, от другата му страна беше Джийн, а на масата срещу тях се бяха настанили Кърк, Лани и Айла. Господин и госпожа Фрейзиър седяха в двата края; Шеймъс пък някак се беше спасил от изпитанието.

Най-много говореше Айла, която разказваше забавни случки от живота в университета. Двамата с Кърк бяха получили магистърска степен в други училища, така че бяха прекарали там далеч по-малко време от Джема.

Айла беше добър разказвач и всички се смееха на начина, по който описваше преподаватели и студенти. Домакините се почувстваха неудобно едва когато заговори за Джема.

— Джема е местна в университета — каза Айла. — Там е по-дълго, отколкото някои преподаватели.

— Наричаме я Мама Гъска — заприглася й Кърк.

— Да — потвърди Айла. — Почти винаги я следват футболисти. Влачат се след нея из целия кампус.

— Само да можехте да я чуете! — добави с фалцет Кърк. — „Кой е Мусолини и какво е фашист? Кой е написал Декларацията за независимост?“ Само някой да каже „Джон Хенкок“ дори на шега, веднага сяда на пейката. Защо е било невъзможно Югът да спечели войната между щатите? Спомняте ли си какво казва Рет?

Джема се радваше, че само се изсмя на представлението му.

— Това, което си направила, ми се струва похвално — обърна се госпожа Фрейзиър към Джема и хвърли леден поглед на Кърк.

Понеже той явно не се засегна, Джема реши, че е наясно със загубата, но смята, че е спечелила Айла.

А тя цяла вечер не сваляше очи от Лани. Двамата непрестанно се гледаха, Айла на два пъти се изкикоти глуповато.

И двата пъти Джема и Джийн се спогледаха.

— Преча ли ви? — попита Колин на втория път. — Искате ли да седнете една до друга?

— Не, на мен гледката ми харесва — отвърна Джийн, поглеждайки към него, за да му покаже, че той е въпросната гледка.

Това разсея всички съмнения на Джема, че двамата са двойка, и тя наведе глава, за да не могат да видят изражението й. Работата беше нейна, така че нямаше основание да смята, че е загубила всичко. И въпреки това точно така се чувстваше. Не беше лесно да дочака края на безкрайната вечеря. Когато стигнаха до десерта, беше готова да избяга от стаята. Част от нея искаше да каже на Айла, че няма да получи работата, за да престане да се прави на глупачка.

Най-накрая вечерята свърши и Джема се канеше да помогне за раздигането, но госпожа Фрейзиър освободи икономката и помоли Айла и Кърк да „помогнат“. А после им остави цялата работа.

Джема знаеше, че след почистването двамата ще са в лошо настроение, и не искаше да остава. Щом видя Шеймъс да минава през дневната със скицник под ръка, тя пожела бързо лека нощ на всички и изтича след него. Той я заведе горе до стаята на Колин и я остави. Макар да се радваше, че е избягала от напрегнатата обстановка долу, на Джема въобще не й се спеше. Взе да си мисли какво означава това да работи тук. Едва сега, когато проблемът се реши, си даде сметка колко притеснена е била как ще довърши дисертацията си.

Щеше да живее тук цели две години, мислеше си тя, докато се събличаше и си слагаше пижамата. И колкото повече научаваше за работата, семейството и града, толкова повече се радваше. С Колин просто беше прекарала добре — нищо повече. Трябваше да се задоволи с това да са само приятели.

При мисълта, че утре вечер ще нощува в къщата за гости, заобиколена от всички онези оригинални текстове, направо затанцува из стаята. Трябваше да вземе самолета обратно, да си опакова нещата и да се върне тук, във Вирджиния. Щеше да й отнеме поне седмица, но щом уредеше нещата, можеше да се залови за работа.

Пъхна се в леглото, но не можа да заспи, затова извади любимия си „Киндъл“ от куфара и потърси нещо от Люк Адаме. Ако почетеше малко художествена литература, може би щеше да й се доспи. Намери първата му книга, натисна бутона „Купи“ и след трийсет секунди романът се появи на екрана. Джема се залови да чете и така до три през нощта.

Сега за нея беше късно утро, защото обикновено в шест-шест и половина вече беше в спортната зала. Знаеше, че трябва да слезе долу, но ако Айла и Кърк още бяха там и вече знаеха, че тя е спечелила, нямаше да понесат загубата достойно.

— Джема Ранфорд, ти си страхливка — изрече високо тя.

Докато ставаше от леглото, погледна киндъла си със снимката на Емили Дикинсън и й се прииска да продължи да чете. Беше очарована, че действието в романите на Люк Адаме се развива в XVIII век, и много искаше да се запознае с него.

Преоблече се бързо, слезе по външната стълба и влезе в кухнята. Там завари икономката Рейчъл, с която се беше запознала предната вечер и която този път не носеше униформа. Жената беше млада и хубава, с тъмна коса и очи, облечена с дънки и тениска. Въобще не приличаше на икономка.

— Победителката! — възкликна тя.

— Да, това съм аз — отвърна Джема, сядайки на един от високите столове до плота. — Кой е станал?

— Страхуваш се от отровния език на Айла, нали? — Рейчъл извади от фурната тава с бисквити.

— Умирам от ужас.

— Отпусни се, госпожа Ф. ги разкара тази сутрин. Не беше приятна гледка.

— Наистина ли? — разшири очи Джема.

— Май снощи Айла и Лани са го направили — зашепна Рейчъл.

— Разбирам защо на госпожа Фрейзиър това не й се нрави — каза със смях Джема.

— Лани си пада по свалките. На теб натиска ли ти се?

— Не, въобще.

— А, да, вярно, че госпожа Ф. те сложи под закрилата на Колин. Лани дава заден ход само когато големият му брат реши, че нещо му принадлежи.

— Не става дума за такова нещо — възрази Джема, но чутото й се понрави. — С Колин отидохме да хапнем в града, защото изпуснах обяда тук. Мога ли да си взема една бисквита?

— Не. Казаха ми, като дойдеш, да те пратя в трапезарията да закусиш с онова, което е останало от семейство Фрейзиър. Лани го заточиха в Ричмънд — ухили се икономката. — Ще минат цели три-четири дена, докато госпожа Ф. му прости. Шеймъс пък е с приятелите си от училище.

— А Колин и Джийн?

— Колин е на работа, а тя си тръгна. Джийн обикновено се появява, прави нещо прекрасно, скача на Колин и пак се връща към адвокатстването.

Джема скри разочарованието си, че подозренията й са се оказали верни, после погледна учудено Рейчъл:

— Ти май не я харесваш.

— Джийн е страхотна — отвърна тя, докато слагаше дебело парче шунка в тигана. — Миналата Коледа ми подари чанта „Прада“. За рождения си ден очаквам обувки „Маноло Бланик“. Винаги е мила и внимателна, разсмива ме. Не мога да кажа и една дума против нея.

— Но…

Рейчъл се обърна и я погледна:

— Колин си мисли, че Джийн ще се премести в малкото ни градче, ще му народи три деца и двамата ще си живеят щастливо до края на дните си.

Джема се сети за къщата, купена от Колин, и за думите му, че приятелите му вече имали семейства. Явно Рейчъл беше права.

— Не е ли модерно жените да се отказват от кариерата си и да стават домакини?

Икономката изсумтя презрително.

— Нали се запозна с Джийн? Смяташ ли, че Едилин е достатъчно вълнуващ за нея?

Джема не бе видяла много от градчето, но някак наистина не си представяше Джийн да разхожда там високите си токчета и скъпите си дрехи.

— Може да стане кмет — предположи все пак тя.

— И да се занимава с изгубени кучета? Няма да стане. — Рейчъл извади телефона си от джоба и погледна съобщението. — Господин Ф. е. Седял на масата, а нямало никаква храна. За него това си е катастрофа.

— От трапезарията ли ти пише?

— Да — усмихна се Рейчъл. — Купи ми блекбъри и му плаща сметката, за да може да ми казва къде е и къде да му нося храната. Ще разбереш, че Фрейзиърови не са като другите хора. — Телефонът отново завибрира. — Напомня ми да те пратя при тях.

— След като Айла и Кърк вече си отидоха — каза Джема, ставайки от стола, — ще се радвам да закуся с господин и госпожа Фрейзиър. — Спря и погледна сериозно Рейчъл: — Има ли нещо, което трябва да знам за тези хора? Ще остана доста време тук.

— Приятни са. Може би малко разглезени от многото пари, но са добри хора. Стой настрана от Лани — тоест, освен ако не искаш да си поредната бройка — и позволи на Шеймъс да те нарисува. И не се увличай по Пери, когато се прибере. Сърцето му е заето, макар че родителите му още не го знаят.

Джема прокара ръка по хладната повърхност на плота.

— Ами Колин? — попита тя.

Рейчъл не се усмихна, но в очите й заиграха пламъчета.

— Колин е най-свестният от тях. Само че трябва да знаеш, че той е изключително лоялен и…

— И какво?

— Принадлежи на Джийн. Сещаш ли се как Шрек се бореше с дракона, за да се добере до принцеса Фиона?

— Да.

— Драконът е като нежна пеперудка в сравнение с Джийн. Така че, освен ако не смяташ да се бориш до смърт, стой далеч от Колин.

— Благодаря — каза Джема на път към вратата. — Ами онзи лекар? Тристан ли беше?

Рейчъл махна пренебрежително с ръка.

— Той е недосегаем. Невъзможна мечта. Планина, неизкачвана досега. Ако те покани на среща, се смятай за късметлийка, но ако се влюбиш, сърцето ти ще бъде разбито.

Джема вдигна вежди.

— Какъв невероятен град — измърмори, после влезе в трапезарията.

Господин Фрейзиър седеше начело на масата и четеше вестник.

— Крайно време беше — каза той, без да вдига глава. — Умирам от глад.

— Съжалявам, аз съм. Храната още не е дошла — отвърна Джема и седна до него. — Рейчъл обаче пържи парче шунка с големината на езеро.

— Добре звучи — ухили се той и остави вестника. — След снощи имам нужда да се подкрепя. Рейчъл разправи ли ти всички клюки?

— Доколкото разбирам, повече няма да каните Айла.

Господин Фрейзиър се засмя.

— Жена ми смята, че синовете ни биват съблазнявани от всяко момиче, с което се заговорят. Макар че само Лани все казва „да“. Ако някога…

Джема знаеше какво ще каже, затова го прекъсна:

— Непрекъснато съм в компанията на здрави млади мъже. Знам как да се оправя с тях.

— Много добре! — възкликна той, после погледна към Рейчъл, която носеше поднос, пълен с храна. — Отслабнах с пет килограма, докато те чаках.

— И десет ще ви дойдат добре — отвърна невъзмутимо икономката. — Къде е госпожа Ф.?

— Говори по телефона. Иска да се обади на няколко приятелки, за да им разкаже за работата, за Джема и какво е сторило някакво момиче на Лани.

— Нищо не се променя — поклати глава Рейчъл. Какъв конфитюр искате — от малини или от праскови. Не, момент. Искате и от двата.

— Защо не? Трябва да отпразнуваме пристигането на Джема.

— Все ще си намерите извинение — отвърна Рейчъл и отиде в кухнята.

Щом останаха сами, Джема и господин Фрейзиър взеха да си пълнят чиниите.

— Каква кола искаш? — попита той.

— Дюзенберг[1] — отвърна бързо Джема.

— Отлична идея — каза той с весели пламъчета в очите.

— Джема — рече госпожа Фрейзиър, която тъкмо влезе в стаята и отиде да седне в другия край на масата, която сега беше сгъната и по-къса в сравнение с предната вечер. — Предупреждавам те да не използваш шеги за коли в това семейство или те никога няма да престанат, а ти няма да знаеш какво да отговориш, за да им затвориш устите.

— За един историк това е предизвикателство. Дюрея[2] тогава?

— Автомобилна компания „Дюрея“ — каза господин Фрейзиър. — Основана от Чарлс и Франк Дюрея. През 1893 г. създават „Дамския файтон“, а две години след това печелят състезанието „Чикаго Таймс Хералд“. Уви, братята все се карали. Нещата свършили зле.

— Явно ще загубя тази битка — отбеляза Джема.

— Знаеш ли, че онзи Шеймъс Фрейзиър, който дошъл от Шотландия около 1770, е правил вагоните за армията на Джордж Вашингтон при Вали фордж?

— Наистина ли?

— От поколения в семейството се говори, че е изпитвал страст към вагоните. Днес хората сигурно щяха да кажат, че има обсесивно-компулсивно разстройство, и да го пратят на терапия. По онова време обаче той просто е строял най-добрите вагони.

— Достатъчно добри, за да помогнат за победата срещу голям враг. Герой! — отбеляза Джема.

Господин Фрейзиър я погледна с чувство, много близо до любов.

— За бога, Грини, остави момичето да се храни — предупреди го госпожа Фрейзиър. — Имате цели две години да си говорите за история. — Въпреки недоволството в тона й очите й блестяха от щастие. — Сега трябва да обсъдим някои въпроси от практично естество. Джема ще се премести в Едилин, така че трябва да измислим как да й докараме нещата.

— Мога да ти заема пикап, с който да отидеш дотам и да се върнеш — предложи господин Фрейзиър. — Но зависи колко неща трябва да пренесеш.

— Мислех да хвана полета утре — каза Джема — и да наема кола на връщане. Нямам много неща за пренасяне.

— Дори книги?

Тримата вдигнаха очи към Колин, който стоеше на прага. Усмихна се на Джема и седна на масата срещу нея, после си сложи бъркани яйца.

— Имам някои книги, но не са много — отвърна му с усмивка тя. Колин й изглеждаше отпочинал и щастлив.

— Сигурно искаш да се сбогуваш с хората — каза госпожа Фрейзиър и всички погледнаха към Джема. — Снощи Айла намекна, че в живота ти има много млади мъже.

— Те са ми само ученици. Освен това… Малко е деликатно. Те бяха сигурни, че ще получа работата, и ми организираха прощално парти. — Джема сведе очи при спомена. Бяха я изненадали и прекараха весело. Дадоха й шегаджийски подаръци — малки боксови ръкавици и тениска с отрязана долна част. Често я бяха подкачали, че носи широки дрехи, скриващи тялото. След като се веселиха в продължение на час, един от най-едрите младежи я вдигна на рамо и я отнесе до апартамента й. Другите ги последваха и тя се оказа обградена от над тон мъжка мускулна маса. Преживяването беше вълнуващо.

— Това решава въпроса — каза госпожа Фрейзиър. — Ще уредим да транспортират всичко дотук и на Джема няма да й се налага да заминава.

— Не съм сигурна, че… — започна тя.

Господин Фрейзиър гледаше жена си някак объркано.

— Мисля, че това е идеалното решение — каза госпожа Фрейзиър, после отиде до скрина, извади от чекмеджето връзка ключове и ги подаде на Джема. — Тези са за къщата за гости и гаража. Ако ми дадеш нужната информация, ще уредя да опаковат и да докарат всичките ти вещи.

— Не мога да ви ангажирам с такива неща.

Господин Фрейзиър се наведе към нея:

— Мога с чиста съвест да кажа, че жена ми се справя фантастично с това, да се опаковат и докарат разни неща. Трябва да е опразнила Англия с всичко, което донесе вкъщи.

Джема беше раздвоена между нежеланието да създава някому допълнителна работа и разходи и горещото желание да остане. Погледна ключовете в ръката си — бяха закачени на фирмен ключодържател „Фрейзиър Моторс“. Стисна ги толкова силно, че се впиха в кожата й.

— Добре — каза накрая тя, — но щом оставам тук, трябва да си купя някои тоалетни принадлежности и…

— Колин ще те закара — вметна бързо работодателката й. — Каквото и да ти трябва, където и да искаш да отидеш, той ще те закара.

Господин Фрейзиър изгледа замислено жена си, после се обърна към Колин:

— Закарай я в Уилямсбърг и й вземи кола.

— Ще й трябват и канцеларски материали — добави жена му.

— Цветни химикали сигурно — пошегува се Колин.

— Да, а сега тръгвайте. Днес имам много работа и двамата само ще ми пречите.

— Явно не ни искат — обърна се Колин към Джема.

Тя се усмихна — с удоволствие щеше да прекара още един ден с него.

Щом двамата излязоха от стаята, Перигрийн Фрейзиър се обърна към жена си.

— Алия, какво си намислила? — попита бавно. — Напоследък ти задавам този въпрос едва ли не всеки ден — допълни, след като тя не отговори веднага, и прокара ръка по лицето си.

Алия все така мълчеше и го гледаше с непроницаемо изражение.

— Съгласих се за онези стари документи и сега плащам заплата и разходи на студент. Знам, че спокойно можем да си го позволим, но ти си наумила нещо за най-големия ни син и аз искам да знам какво е.

— С теб — въздъхна тя, — сме женени повече от трийсет години, така че би трябвало да знаеш кое е най-съкровеното ми желание.

— Да ти дадат благородническа титла в Англия? — отчаяно изрече той. Мразеше, когато жена му правеше така. Все едно му казваше, че ако наистина я обича, ще отгатне мислите й.

— Ако смяташ, че това е най-голямото ми желание, значи изобщо не ме познаваш.

Перигрийн се въздържа да погледне часовника си, защото от опит знаеше, че иначе ще последва схватка. Искаше да отиде на работа, да приключи няколкото договора и после да играе голф с приятеля си доктор Хенри Шоу. От друга страна обаче, искаше да знае какво точно си е наумила жена му, защото нейните кроежи понякога създаваха проблеми. Макар повечето й планове да бяха свързани с него и децата — ако не се брои желанието й да се превърне в графиня, — понякога резултатите от тях не бяха такива, каквито тя очакваше.

Когато дъщеря им Ариел беше в гимназията и плачеше, че няма достатъчно приятели, Алия предложи да стане спонсор на мажоретките — което включваше и закупуването на униформите им, — но само ако вземат в отбора и Ариел. Това й се получи добре. Когато Лани беше на шестнайсет и се срамуваше да танцува, майка му уреди да прекара лятото в Париж, за да учи балет. Оказа се, че той е единственият хетеросексуален в курса. Това не й се получи толкова добре.

— Алия — каза търпеливо той, — не знам дали… — Замлъкна, защото си спомни какво беше казала тя преди години, когато Колин беше на четири: „Мисля, че той ще ни даде умни и хубави внучета.“ Спомняше си го, тъй като му се беше сторило много странно навремето.

— Внуци — прошепна той. Усмивката й му даде да разбере, че е познал правилния отговор. — Искаш да кажеш, че не те интересува дали ще станеш графиня? — попита все пак той.

— Естествено! Как може собственото ми семейство да ме мисли за толкова повърхностна, че да… — Тя не намираше думи да изрази колко зле я кара да се чувства тази идея.

Перигрийн се облегна на стола си.

— Откога замисляш този… този план? Или каквото е там.

— Откакто се роди първото внуче на Елинор Шоу — отвърна бързо тя и енергично се изправи. — Всички жени в този град имат внуци.

Перигрийн се досети какво има предвид тя. Не всички жени, а онези, които имат деца и произхождат от едно от седемте семейства, основали града.

— Ели Шоу има трима внуци и най-малката й дъщеря вече е бременна. А се омъжи само преди няколко месеца. Ами Хелън Конър? Близнаци. И снаха й ги кръсти на баба им и дядо им!

Алия беше висока жена с едра гръд — Перигрийн винаги я беше харесвал, — но изправеше ли се, изглеждаше направо заплашителна.

— Всичките си имат внучета, които да глезят и да обожават — продължи тя. — Хелън има само едно дете, а е с двама внуци. И ще има още. А аз какво имам? Пет деца и никаква надежда за внуче.

— Ариел сигурно ще се омъжи за онзи Франк Тисен — отвърна кротко съпругът.

Досега нямаше представа, че това е проблем за жена му. Според него тези неща ставаха от само себе си и най-добре да бъдат оставени на природата.

— Дъщеря ни още не е завършила специализацията си. Когато успее, мислиш ли, че веднага ще тръгне да става майка?

— Може тя…

— Да не мислиш, че не съм говорила с нея за това? — изгледа го ядосано Алия. — Че не сме говорили като майка и дъщеря? Помисли за възрастта на яйцеклетките й, на клетките на мъжа, за когото може да се омъжи — този път! Франк е кой — третият, с когото има сериозна връзка?

Перигрийн запази невъзмутимо изражение, но се зарече веднага да се обади на дъщеря си и да й каже, че я обича такава каквато е.

— После да вземем момчетата — продължи съпругата му. — Лани няма да се ожени никога. Той обича да… Не ми се мисли за онова, което прави. Пери предпочита да си седи и да гледа как жените се правят на глупачки заради красивото му лице. Няма да замени това удоволствие за някоя жена, която ще очаква да й помага с домакинската работа.

Перигрийн се чувстваше така, все едно под покрива му се разиграваха неща, за които нямаше представа — и беше очарован.

— А Шеймъс? — попита той.

— Да си го виждал някога да отива на среща? Дори веднъж?

— Не съм — отвърна Перигрийн, но досега не се беше замислял за това. Знаеше, че мажоретките понякога използваха Шеймъс за център на пирамидата, което значеше, че пет хубави момичета с къси поли се катерят върху него. Само че не беше чул синът му да коментира въпроса, поне не влагаше някакво сладострастие.

— Значи остава Колин — заключи той.

Жена му силно се изчерви и той разбра, че е отгатнал причината за злочестината й.

Алия седна и сниши глас:

— Момчето вече е на трийсет.

— Той си има Джийн.

Алия само го изгледа.

— Не мислиш ли, че двамата ще се оженят? — попита той.

— Ще се оженят, после ще се разведат.

Челюстта на Перигрийн увисна от шока.

— Мислех, че харесваш Джийн — каза.

— Обичам я почти колкото собствената си дъщеря. Винаги ми е забавно да съм с нея. Кара ме да се смея. Обичам да си говоря с нея. И е такова удоволствие да пазаруваш с Джийн. Но тя не е подходяща за Колин.

— Не мислиш ли, че той сам трябва да прецени?

Алия не каза нищо и той я погледна изпитателно. Очите й сякаш се опитваха да му кажат нещо, но той не знаеше какво. Каква беше връзката между всички тези неща, които му беше разкрила?

Прозрението го осени изведнъж.

— Щом не те е грижа дали ще станеш графиня… Значи си наела Джема заради Колин, нали? Цялата работа — купуването на старите документи, ремонтирането на къщата за гости, наемането на докторантка, която да живее тук — всичко е било заради Колин, нали?

Алия гледаше мъжа си така, сякаш е страшно умен, че се е досетил.

— Синът ни приема задълженията си на шериф твърде сериозно и няма да погледне жена, която попада под юрисдикцията му. Казах ли ти как веднъж го чаках в колата и Долорес Коста се появи на прага на дома си по розов халат?

„Сигурно петдесет пъти“ — си помисли Перигрийн, но не го изрече на глас. Тогава беше попитал Колин за случката, а той само се беше изсмял. Жената била самотна майка, тригодишният й син вдигнал температура посред нощ, така че тя била по пижама и халат — с който я наметнала дъщеря й. Той предполагаше, че истината е някъде по средата, защото много пъти беше виждал жени да свалят Колин, който не им обръщаше внимание. Синът му смяташе, че ролята му е да бди над всички в Едилин, и никога не би започнал да флиртува с някоя жена под опеката му.

Тъкмо затова смяташе, че Джийн му подхожда. Колин нямаше определено работно време. Можеха да го извикат по всяко време за какво ли не — насред снежна буря да доведе лекар за бременна жена, да намери някой загубил се в пущинака, да проследи бясно куче. Една обикновена съпруга щеше да е нещастна, че мъжът й прекарва толкова време далеч от нея, но Джийн имаше завидна кариера. Беше твърде заета, за да се тревожи, когато мъжът й не се върне до шест часа.

— Знаеш ли какво е направил Колин? — попита Алия.

— Идея си нямам.

— Купил е къщата на Люк Конър.

— Онази, която ремонтира?

— Да.

— Много красива къща. Колко е платил Колин за нея? Дали…

Алия го гледаше сурово. Щом синът им си беше купил къща и вече нямаше да живее в онзи ужасен апартамент над офиса си, значи се готвеше да свие гнездо и може би да се ожени. Не трябваше ли тогава майка му да се радва? А, да. Досега Перигрийн не се беше замислял за това, че всъщност не можеше да си представи Джийн като нечия майка. Определено не я виждаше да прекарва безсънни нощи в грижи за болното си дете, а на сутринта да посрещне някого по мръсна пижама. В интерес на истината въобще не си представяше Джийн да живее в Едилин.

— Значи сега разбираш? — попита Алия.

— Ти и приятелят ти Фреди ли замислихте това?

Перигрийн знаеше, че жена му не се е виждала с ректора на университета от години, но го глождеше, че още поддържат връзка, „Фрейзиър Моторс“ три пъти бяха дарявали на университета автомобили за набиране на средства. „Щом не искаш да го направиш за Фреди, направи го заради мен“ — го беше умолявала жена му.

— Двамата с Фреди прегледахме квалификацията на всеки кандидат поотделно — подсмихва се жена му. — Не исках момиче, което да е силно привързано към семейството си и да не пожелае да се премести в малък град. Айла не се ли оказа голямо разочарование?

— Ами Кърк? — зачуди се той. — Не, не ми казвай. Ако бяха три момичета, Колин веднага щеше да разбере какво си намислила.

Алия му се усмихна топло.

— А Колин харесва Джема — прошепна Перигрийн.

— И то повече отколкото се надявах. Щом Фреди ми каза, че давала уроци на футболисти, веднага разбрах, че наистина има шанс да се получи между тях.

— И сега какво? — Съпругът погледна часовника си — щеше да остави работата и направо да отиде на голф. Имаше нужда да се пораздвижи, за да си прочисти главата.

— Просто искам да бъдат заедно колкото се може по-често.

Перигрийн стана от стола. Този план на жена му изглеждаше що-годе безобиден. Това нямаше да е първото скъсване между Джийн и Колин, щеше да има сълзи, но в крайна сметка на жена му се падаше да уреди нещата. Жалко за Джийн все пак. Харесваше я и обичаше как готви.

— Е, скъпа — обърна се той към жена си, — играй си на сватовница колкото искаш, само ме дръж в течение. — Замисли се за момент. — Ами доктор Трис? Не говорихте ли за него? Може двамата с Джема да се харесат.

— Всяка жена в този град си е пробвала късмета с този човек. Не си представям нашата малка усърдна Джема да го спечели. Дори фантастичната Джийн не можа да му завърти главата.

В университета Перигрийн беше излизал с много момичета, по-хубави и бляскави от Алия, но в момента, когато я видя в спортната зала, той разбра, че тя е жената за него. Стана по време на баскетболен мач — докато я гледаше, топката го улучи в главата и отскочи. Всички много се смяха. След четири месеца тя вече беше бременна, а след шест двамата се ожениха.

Той целуна жена си по бузата.

— Надявам се, че си права, скъпа, и ще получиш каквото искаш. Само не прави нищо драстично, става ли?

— Обясни ми какво разбираш под „драстично“.

На Перигрийн не му се мислеше какво може да се случи.

— Какво ще кажеш тази вечер да опека пържоли?

— Прекрасно. Ще кажа на Рейчъл да ги приготви. Хубав ден, скъпи. И поздрави от мен доктор Хенри.

 

 

Джема се качи в стаята да си вземе чантата, а когато излезе, видя Колин да говори по телефона до джипа си. Щом я зърна, той побърза да приключи разговора, затвори телефона и го пъхна в джоба си.

Качиха се в колата и Колин мълчаливо изкара джипа от паркинга.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Джема.

— Не, всичко е наред. Реши ли каква кола искаш?

— Казах на бащата ти, „Дюзенберг“. — Той не отвърна нищо и тя продължи: — Какво ще кажеш да свършим това по-късно? Когато си в по-добро настроение.

Излязоха на магистралата и Колин настъпи съединителя, включи на трета и Джема политна назад.

— Не, искам да се разсея — каза той. — Знаеш ли къде живея?

— Някъде в града?

— В апартамент над офиса. Отдолу преди имаше магазин за дамско облекло, а помещенията горе се използваха като склад. Има само няколко прозореца и мирише на нафталин.

— И ти искаш да се преместиш в новата къща — досети се тя.

— Точно така. Както видя обаче, нямам мебели. Джийн каза, че утре ще дойде с мен да купим. Обаче ми е оставила съобщение, че в понеделник рано има важно дело и ще дойде чак следващата седмица.

Джема се замисли за онова, което й беше казала Рейчъл. Ако Джийн не можеше да намери време за един уикенд, как щеше да живее тук?

— Обзалагам се, че не си й казал, че имаш изненада за нея? — отбеляза тя.

Според нея Джийн не приличаше на човек, който ще се зарадва някой друг да й избере къща, но на нея това не й влизаше в работата. Искаше само той да й разкаже за себе си и Джийн.

Колин обаче не схвана намека.

— Ти да разбираш нещо от мебели? — попита.

— Не и след около 1860 година, макар че познавам школата „Баухаус“. Не съм впечатлена обаче от Мис ван дер Рое. От друга страна, и рококо не ме вдъхновява, а двата стила са коренно противоположни, нали? — Видя, че Колин я гледа. — О, имаш предвид днешните мебели? Такива, които можеш да си купиш? Не, от тях не разбирам.

— С баща ми ще се разбирате много добре. Той живее в света на старите автомобили. Много е разочарован, че никое от децата му не е наследило това негово увлечение.

— Но ти каза, че двама от братята ти работят при него.

— Работят, но не си обичат работата.

Тя не можеше да си представи родител да е разочарован, че единият му син е шериф, дъщеря му е на път да стане лекар, а друг негов син живее за изкуството.

— Може… — започна Джема.

— Колин, там ли си? — прекъсна я мъжки глас от радиостанцията на конзолата.

Колин взе микрофона.

— Да, Том. Какво има?

— Колко далече си от разклона на Кей Крийк?

— На десет минути — отвърна той и погледна към Джема. — Задръж.

Направи завой на деветдесет градуса, без дори да намали.

Джема се хвана за вратата и седалката; имаше чувството, че е на количка в лунапарк или на тренировъчен уред в НАСА.

— Вече съм на седем минути път — продължи невъзмутимо Колин по време на завоя. Какво е станало?

— Момче на четири години се е качило на клона на дърво, който всеки момент ще се счупи. Петнайсет минути го убеждавах да скочи в ръцете ми, но отказва. Заяви, че съм прекалено стар да го хвана. — В гласа на мъжа се долавяше безсилие. Пожарната идва насам, но реших, че ако ти си наблизо, можеш да го убедиш да се пусне. Карл е тук, но…

— Пет минути… — каза Колин и прекъсна връзката. После се протегна и постави червена лампа на покрива на колата. Сирената зави.

— Съжалявам — погледна той към Джема. — Трябва да карам бързо.

Тя не каза нищо, само разшири очи. И без това вече се движеха със сто километра по криволичещия път. Видимостта пред тях беше само няколко метра. Ако някоя кола…

Мисълта й секна при вида на пикапа с прикачена лодка пред тях. Колин караше точно към него. Изведнъж зави рязко вляво — право в движещата се срещу тях кола. Джема се стегна за неминуемата катастрофа.

Като в библейска драма обаче пикапът до тях наби спирачки и изви вдясно, а шофьорът на колата умело отиде вляво, с носа към дърветата. Пътят пред тях беше чист, Колин дори не беше намалил.

Джема погледна назад — и колата, и пикапът бяха спрели; шофьорът на пикапа, висок мъж, вървеше към колата.

Джема се обърна напред. Сега се движеха с над сто километра в час.

— Този в пикапа беше Люк, писателят. А другият беше Рамзи, адвокат.

— Радвам се, че се запознах с тях — отвърна Джема, която още се държеше.

Колин се засмя и зави рязко вдясно, поемайки по пръстта. Нямаше и следа от път.

— Не исках да те плаша, просто знаех, че и двамата ще се отдръпнат. Роднини са ми.

Джема искаше да го пита какво щеше да направи, ако на пътя пред тях беше пълно е туристи, но беше твърде заета да се държи, за да каже нещо. Заради дупките и бабуните колата подскачаше така, че главата й докосваше тавана.

— Пряк път — извика Колин, за да го чуе насред воя на сирената и шума, който, изглежда, идваше от металната кутия с инструменти.

— Ще минем покрай „Фермата на Мерлин“ — посочи той вдясно.

Полускрита под дърветата се виждаше малка осмоъгълна постройка със заострен покрив, подобен на шапката на вещица. Имаше ниска врата и отвор в стената, запречен с метална порта.

Не беше нужно да си историк, за да разбереш, че постройката е много стара.

— Това е… Това ли е… — зачуди се Джема.

— Хладилната барака. Пълна е с вода — изкрещя той, после превключи скоростта. В следващия момент заобиколи две големи дървета и пред себе си двамата видяха шерифска кола. Колин спря рязко и изпод джипа се разхвърчаха камъчета и прах.

Джема се разкашля и остана в колата, а той скочи навън, преди колата да е спряла напълно. Тя видя, че е оставил на нея да изключи двигателя.

Когато погледна през предното стъкло, видя Колин и двама полицаи в кафяви униформи да стоят на няколко метра от голямо дърво, ударено от гръм. Едната му половина беше паднала на земята, образувайки нещо като скат. За едно дете не беше трудно да се изкачи по него.

На един извит тежък клон седеше момченце с руса коса и разширени от страх сини очи. Майка му стоеше отдолу и му говореше тихо, като се опитваше да го убеди да не мърда, за да не се прекърши клонът.

Джема излезе от колата и тръгна към Колин, загледана в детето.

— Ще им отнеме още десет минути да дойдат — каза Том, областният шериф — висок, хубав мъж с посивяла коса, на петдесет и няколко години. — Карл се опита да го свали, но клонът се пречупи — добави той с гръб към майката. — Ако падне, ще можеш ли да го хванеш?

— Разбира се — отвърна тихо Колин. — Този клон обаче няма да издържи още много. По-добре да се опитаме да го свалим сега. — Приближи се до дървото и погледна към детето. — Хей…

— Шон — поясни майката.

— Шон, аз съм Колин, градският шериф, и съм доста силен, както виждаш. Искам да се пуснеш долу, аз ще те хвана. Все едно играем американски футбол. Става ли?

— Не — отвърна момченцето и стисна още по-здраво клона, който изпращя шумно.

— Катери се навсякъде — каза майката с разтреперан глас. Качва се на плота в кухнята и в горните шкафчета. Една сутрин го намерих в шкафчето над мивката; усмихваше ми се. Той…

Колин сложи ръка на рамото й и тя замълча.

— Добре, Шон — обърна се той отново към момчето, — сега искам да стоиш съвсем мирно. Става ли?

Разстоянието между него и детето беше по-малко от два метра, но все едно беше десет етажа. Ако Колин изчакаше клонът да се счупи, за да хване момчето, можеха да се наранят и двамата.

— Номера с мажоретките — каза Том на Джема. — Малкият брат на Колин прави пирамида с пет мажоретки. Последната му се качва на раменете.

Думите му й се сториха много странни. Местните спортни мероприятия не бяха сред приоритетите в момента. После обаче се сети какво има предвид той и лицето й светна.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита я Том. — Така де, ако момчето ти позволи. Тежичък е и се иска сила да го удържиш — каза и я огледа въпросително.

Джема беше облечена както обикновено в дънки и три ката горни дрехи. Понеже често беше с млади, здрави мъже, беше свикнала да покрива тялото си. Както и да тренира заедно с тях, което включваше и тежести.

Свали памучната си жилетка, после розовата си памучна риза и остана по цикламен потник, изпод който се подаваха дантелените краища на сутиен в същия цвят.

Мъжете обичаха да тренират за горната част на тялото — бицепсите и делтовидните мускули им бяха приоритет. Преди три години, когато реши да съчетае преподаването с тренировки, едва успяваше да вдигне над глава гирички от по един килограм. А сега вдигаше олимпийска щанга, тежаща двайсет килограма.

Джема знаеше, че по ръцете й се познава, че тренира — бяха стегнати и добре оформени от бокса и хилядите повторения на упражненията за делтовидния мускул.

— Добро момиче — усмихна й се Том.

— Ще се катериш по Колин с тези панталони ли? — ухили се младият му кльощав заместник, на чиято табелка с името пишеше КАРЛ. — Защо не вземеш да ги свалиш и тях?

Том му хвърли укорителен поглед, после се обърна към Колин, който все така гледаше момчето:

— Колин, тази млада дама…

— Джема — прекъсна го той.

— Джема ще направи номера на Шеймъс и ще свали детето.

— Много е тежък. Тя не може да… — започна Колин, но като я погледна, замлъкна и очите му се разшириха. Тялото й беше страхотно! Стегнато и с релеф. Кръстът под пищната й гръд беше толкова тънък, че можеше да го обхване с ръце. — Да, добре — успя да продума накрая.

— И аз реших, че ще се съгласиш — отбеляза Том.

— Тези твои студенти май са те понаучили на това-онова, а? — каза Колин, като я гледаше одобрително.

Дали защото беше без обичайните няколко ката дрехи, заради начина, по който я гледаше Колин, или защото от няколко месеца нямаше приятел, Джема изпита силно желание. Към мъж, който беше на друга. На жена-дракон.

— Ей, Колин, Джийн знае ли за вас двамата? — попита Карл.

Колин му хвърли поглед да замълчи, възвърна изражението си на шериф и погледна нагоре към момчето.

— Ако вдигна госпожица Джема на раменете, ще отидеш ли при нея?

Момчето погледна Джема с оскъдния потник и почти се усмихна.

— Да, тя е хубава.

— Като порасне, ще стане като Лани — обърна се Колин към нея. — Ще можеш ли да го удържиш?

— Мисля, че да — отвърна Джема, макар и със свито гърло.

Клонът отново изпращя и майката сложи ръка на устата си, за да не извика. Джема се запита какво ще стане, ако го изпусне.

— Добре — каза Колин с тихия, спокоен и окуражаващ глас на треньор. — Стъпи на крака ми и ще ти помогна да ми се качиш на раменете. Ще те държа за глезените да не загубиш равновесие. Щом се почувстваш стабилна, се протегни към него. Не го дърпай, а го остави да дойде сам. Хванеш ли го, дръж го здраво, а останалото остави на мен. Ясно?

— Ясно.

Без другите да го забележат, Карл включи камерата на телефона си и се дръпна назад, за да може да обхване цялата сцена.

Колин се наведе леко и протегна напред десния си крака, за да може Джема да стъпи на бедрото му. Видя колебанието и страха в очите й и разбра, че трябва да й вдъхне смелост. Не я познаваше много добре, но беше забелязал състезателния й дух.

— Хайде, Ранфорд, гимназистките се катерят къде ли не по малкия ми брат. Ще се оставиш да те бият едни деца ли?

Тонът му, като на треньорите, с които беше работила, поразсея страха й. Тя изхлузи обувките си, хвана се за дланите му и стъпи на бедрото му.

Когато беше стабилна, той сложи ръце на краката й и погледна нагоре към нея.

— Ще те вдигна и ще ми стъпиш на раменете. Готова ли си?

Джема кимна и погледна към момчето — то ги гледаше захласнато, без да помръдва.

Колин я вдигна все едно беше щанга. От друга страна, каза си тя, на тренировка при този ръст сигурно използваше дъмбели от по четирийсет килограма, които заедно тежаха повече от нея.

Когато стъпи на широките му рамене, Джема сложи ръце на главата му, за да пази равновесие. Той я хвана за глезените и пристъпи назад, за да я задържи стабилна.

Сега вече тя беше почти лице в лице с момчето, само на трийсетина сантиметра от него.

— Супер, а? — усмихна му се успокоително.

— Да. Сега можеш ли да ме свалиш?

— Естествено. Ще протегна ръце и ти ще дойдеш при мен, нали?

Момчето кимна.

Джема се протегна към клона и Колин пристъпи напред, за да я доближи до уплашеното дете. Тя разтвори ръце.

— Не скачай, а просто се пусни към мен, ясно?

Детето отново кимна и в следващия момент се озова в ръцете й. Наистина беше тежък и тя едва не падна назад, но въпреки това го прегърна силно, така че едва не го задуши.

Колин не чака, а пусна глезените й и пристъпи назад. За част от секундата Джема и детето увиснаха във въздуха, две метра над земята. В следващия миг тя, все така здраво стиснала детето, се озова в едрите, мускулести ръце на Колин. Опряла буза в гърдите му, усети биенето на сърцето му. Момчето остана вкопчено в нея.

Секунда по-късно майката го издърпа от ръцете й с вик на облекчение и го отнесе.

Вместо да я пусне, Колин продължи да държи Джема в обятията си.

— Добре ли си — попита.

— Да.

Знаеше, че трябва да стъпи на земята, но се чувстваше толкова добре и толкова сигурна плътно до него. За момент се отпусна в обятията му и сякаш всичко около тях престана да съществува.

— Благодаря — каза зад тях Том. — И на двама ви.

В далечината се чу сирена. Пожарната пристигаше.

— Пазете се! — изкрещя Карл.

Колин, все още с Джема в ръце, отскочи назад и блъсна Том на земята. Клонът се беше отчупил.

Том се оказа най-отдолу.

— Колин, вярно, че те обичам като син, но ако не се разкараш от мен, дробовете ми ще се пръснат.

— Извинявай — каза Колин и се изтърколи встрани.

Джема се изправи, а той седна на земята и я погледна с гордост.

— Добре се справи. Умееш да пазиш равновесие и…

— По дяволите! — каза Том — Джема беше пребледняла и щеше да се свлече, ако Том не я беше хванал.

Колин скочи на крака и я грабна от ръцете му.

— От стреса ли? — попита той.

— Не — отвърна Том и протегна ръце. По тях имаше кръв.

Том умело вдигна нагоре потника на Джема. Клонът я беше порязал отстрани.

— Няма прекъснати артерии — каза той, — но раната може да е дълбока и да се наложи да я зашият.

— Обади се на Трис — предложи Колин. — Кажи му, че ще съм при него след седем минути — добави и се втурна към джипа си с припадналата Джема в ръце.

Зад него остана Карл, който държеше телефона си в ръка и продължаваше да записва. Изключи камерата едва когато Колин затръшна вратата на колата.

Бележки

[1] Луксозна скъпа кола от началото на века. Такава кара и Гетсби от романа „Великият Гетсби“ — Б.пр.

[2] Автомобилна компания, основана през 1896 г. от братята Дюрея. — Б.пр.