Джуд Деверо
Съкровени желания (11)

17

Обирът беше станал в една от по-новите къщи на Едилин. Колин смяташе, че върху двайсетте акра някогашна обработваема земя има твърде много къщи. Старите жители се бяха опитали да спрат застрояването, започнало преди пет години, но напразно. Хората от градовете, очаровани от идеята да живеят в „старинния малък Едилин, недокоснат от времето“, както пишеше в рекламните обяви, изкупиха недовършените къщи. После мнозина напуснаха селището, защото макар да беше близо до града, им се струваше твърде провинциално.

В сравнение с останалите стари жители Колин знаеше повече за „пришълците“, както ги наричаха тук и щяха да продължат да ги наричат, независимо колко дълго живееха в града. Познаваше семейството бегло. Жената беше домакиня с дъщеря на десет и син на три години. Съпругът работеше в Портсмут нещо, свързано с армията. Беше останал с впечатлението, че са приятно семейство.

— Какво става с теб? — попита Рой, забелязала от вратата разрешената коса и сънливите му очи.

Рой вече беше оградила с жълта лента входа на спалнята и беше направила снимки в отделните помещения.

Колин я погледна предупредително да замълчи.

— А, да. Джийн — заключи Рой и се подсмихна — явно току-що се беше изтърколил от леглото.

— С нея скъсахме — измърмори Колин с тон, който показваше, че темата е приключена. — Разкажи ми какво е станало тук.

Тя му обясни, че е откраднат диамантен пръстен. Жената го държала скрит в една от колоните на леглото. За жалост нямала снимки на пръстена.

— Съдейки по разхвърляната спалня, на крадеца не му е било лесно да го открие — добави Рой. — Според мен са били местни хлапета. Може да са се хванали на бас. Извадили са луд късмет, че са намерили пръстена.

Колин мина под жълтата лента на прага и заоглежда спалнята. Макар че стаята наистина беше в безпорядък — възглавниците бяха на пода, единият край на килима беше запретнат, столът — преобърнат, — в цялата работа имаше нещо странно. Подреждането на стаята щеше да отнеме само няколко минути. Все едно, преди да си тръгне, крадецът беше решил да поразтури.

Колин погледна колоната на леглото. Краят й беше отвит и вътре се виждаше малка пролука. Вътре нямаше как да се скрие кой знае какво, но пръстен щеше да се побере. Сети се за госпожа Елис от мебелния склад. За подобно скривалище можеше да знае само някой познавач на мебели — или човек, който имаше същото легло.

Той каза на Рой да провери кой в околността си е купил такова легло.

Щом тя си тръгна, огледа къщата. На тоалетката имаше парфюми, козметика и няколко семейни снимки в рамка. В гардероба и банята всичко изглеждаше непокътнато.

Рой се върна и каза, че леглото било на родителите на съпругата, правил го бил баща й.

— Единствено е — обясни.

Колин се изненада. Само познат на собственика можеше да знае, че в колоната има скривалище. Явно кражбата беше дело на някой близък.

Завари жената в кухнята. Ръцете й трепереха, докато отпиваше кафе от чашата. Обирът станал посред бял ден, затова била притеснена, обясни тя на Колин.

— Бях отвън и подрязвах розите, а децата си играеха.

После влязох вътре да приготвя яденето. Едва след вечерята забелязах, че спалнята е претършувана. Не ми се мисли какво можеше да стане, ако аз или децата бяхме заварили крадеца. — Отпи от кафето с трепереща ръка. — Само да си бях мълчала.

Жената разказа на Колин, че леля й починала преди няколко месеца и й завещала диамантен пръстен. Последния път, когато завела сина си на игралната площадка до магазина на Армстронг, го показала на останалите.

— Може да го е видял кой ли не. Половината окръг пазарува в този магазин.

— За много диаманти ли става дума?

— Не — отвърна жената. — В средата имаше един по-голям, заобиколен с по-малки. Големият беше може би около половин карат или малко повече.

— Знаете ли каква е стойността му?

— Нямам представа. — Жената сведе очи. — Най-много две-три хиляди, но пред другите май намекнах, че е по-скъп.

Като видя колко гузна се чувства, Колин й се усмихна топло.

— Хваленето не е престъпление, всички го правим. Кажете ми за леглото. Кой знаеше, че държите пръстена в колоната?

— Никой! — настоя тя. — Татко ми показа скривалището, когато бях малка. Майка ми беше много стисната. Веднъж, след като ми отказа нещо, татко ми показа къде държи скрити пари. Това беше нашата тайна. Когато се омъжих, родителите ми настояха да ни купят нови мебели, но аз поисках леглото, което беше изработил татко. Той знаеше защо.

— Казахте ли на съпруга си за колоната?

— Не. Нито пък на децата или на най-близката си приятелка. На никого не съм казвала. Това беше като мой личен сейф.

— Имате ли братя или сестри, които да знаят за него от баща ви?

— Имам брат, който живее в Уисконсин. Двамата с татко не се разбираха, затова се съмнявам татко да му е казал. Мислите, че е долетял дотук, за да открадне пръстена ли?

Колин не разбра дали го пита сериозно, или просто е саркастична. Все едно, той затвори бележника си и я погледна.

— Нещо друго в къщата пипано ли е?

— Не мисля. Рой прегледа всички стаи. Каза, че съм добра домакиня.

Колин й се усмихна успокоително и я помоли да не използва спалнята същата вечер. Не вярваше да открие нещо, но за всеки случай искаше да я проверят за отпечатъци. После двамата с Рой си тръгнаха.

— Какво мислиш? — попита тя, щом излязоха. — Деца ли са били?

— Едва ли — отвърна, загледан намръщено в прозорците. Не искаше да споделя мислите си. Интуицията му подсказваше, че това не е обикновен обир.

В къщата десетгодишната дъщеря на жената погледна клонката, която майка й беше оставила на скрина. Често й оставяше цветя, най-вече рози. Тази обаче беше различна. Листата бяха дълги и тънки, светлозелени и много красиви. В основата на клончето майка й беше завързала розова панделка. Детето се зачуди дали е върбово. Сложи го усмихнато под възглавницата си. Може би щеше да й се присъни кой е откраднал красивия пръстен на майка й.