Аманда Куик
Реката знае (9)

Осма глава

Елуин Хейстингс гледаше своята съпруга, за която беше женен от два месеца. Знаеше, че е обект на завист от страна на много мъже. Беше облечена с модна зелена рокля, а кестенявата й коса бе подредена във висока, сложна прическа, която изискваше вниманието на фризьор всяка сутрин. Лили беше истинска красавица.

Едва се сдържаше да не грабне тежката кристалната ваза и да я запрати по глупавата й, безмозъчна глава.

— Следващия път ще ми покажеш списъка с гостите, преди да наредиш на Кромптън да изпрати поканите — заповяда той. — Ясно ли е?

— Да, разбира се. — Тя стискаше силно сключените си ръце. В очите й пламна негодувание. — Но ти ми каза, че Кромптън знае кого да покани на бала, както и всички подробности по организацията на прием в този дом, и че трябва да оставя всичко на него.

— Ще говоря незабавно с Кромптън и ще му наредя да зачерква в бъдеще Антъни Столбридж от всички списъци с гости — каза Елуин.

— Не разбирам защо се ядосваш толкова много, че беше на нашия бал. Господин Столбридж е от много известно семейство. Племенник е на граф Оукбрук. Говори се, че един ден ще наследи титлата му, понеже старият граф не се ожени повторно и няма наследник.

— Като всеки друг във фамилията Оукбрук е особняк. — Елуин с усилие сдържаше гнева си. — Всички знаят, че в тези модерни времена се интересува само от археология. Познавам много добре родословието на Столбридж, Лили. Повтарям, от днес нататък не е добре дошъл в този дом.

Тя избухна в сълзи.

— Помислих си, че приемът мина много добре снощи.

Сълзите бяха повече, отколкото Хейстингс можеше да понесе. Изправи се рязко.

— Това е всичко, Лили.

Жена му скочи на крака, почервеняла от яд.

— Не разбирам защо си в толкова лошо настроение днес. Господин Столбридж ли те подразни с нещо снощи? Чух, че си е тръгнал рано с провинциалната роднина на лейди Аштън. Забравих името й.

Той скръцна със зъби. Снощи го връхлетя истинско бедствие, но нямаше намерение да споделя този неприятен факт с глупавото момиче.

— Причините да не каня Столбридж в този дом не са твоя работа.

— Всеки път, когато те попитам какво се е случило, ми отговаряш така. От деня на сватбата ни си в изключително гадно настроение. Като че ли стана друг човек. Когато поиска ръката ми от дядо, беше толкова очарователен и вежлив. Сега всичко, което казвам или правя, е погрешно според теб. Кълна се, не зная как да ти угодя.

— Стига, Лили. Имам работа.

Тя се завъртя и побърза към вратата, явно нямаше търпение да излезе.

Елуин си мислеше, че чувството е взаимно, наблюдавайки как вратата се затваря. Тя притежаваше всичко, което искаше втората му жена да има: младост, красота и най-вече наследство. Вярно, нейният дядо бе натрупал състоянието от търговия, но след две поколения човек можеше да пренебрегне този факт от семейното минало, особено след като толкова много пари са замесени.

Въпреки това дърдоренето на Лили и нейният маниакален интерес към клюки и дрехи го подлудяваше. На всичкото отгоре не я биваше в леглото. За разлика от Виктория не схващаше интуитивно неговите специални нужди.

„Понякога Виктория наистина ми липсва“ — размишляваше той. За щастие съществуваше заведение на Уинслоу Лейн, където проявяваха разбиране към особените му изисквания и му угаждаха по най-задоволителен начин.

Какво ли не би дал да се отърве от новата си съпруга, но не биваше още да се залавя с тази работа. В деня на сватбата бе открил за свой ужас, че няма да получи контрол върху цялото наследство на Лили. Дядо й, хитрият негодник, беше обвързал с такива условия правото на наследяване, че парите се получаваха годишно.

„В общи линии — мислеше си горчиво Елуин — съм принуден да живея с някаква си издръжка.“ При това, ако се случеше нещо с Лили, годишните вноски щяха да спрат веднага.

Беше недостойно. Унизително. Истинска обида. Ето какво става, когато се допусне хора като дядото на Лили да си проправят с пари пътя към висшето общество. По дяволите! Ако не бяха проклетите пари, и през ум нямаше да му мине да погледне на жена с произхода на Лили като на потенциална съпруга.

За втори път беше принуден да сключи неравностоен брак, притиснат от обстоятелствата. Първо Виктория, а сега Лили. И всичко заради пари.

Не беше справедливо мъж с неговото потекло да падне толкова ниско. Нажежен до бяло гняв го парна. Осъзна изведнъж, че е сграбчил сребърното преспапие. Запрати го в стената. Тъмносините кадифени драперии заглушиха удара и преспапието падна на пода.

През изминалата година имаше отчаяна нужда от пари. Работите му потръгнаха на зле почти веднага след смъртта на Виктория. Истинско щастие беше, че обществото не осъжда мъж на траур три години, както вдовиците. Очакваше се вдовците да се оженят повторно, колкото по-скоро, толкова по-добре. Въпреки че не изгаряше от желание да се сдобие с друга съпруга, не му отне много време, за да му стане ясно, че един финансово подплатен брак, е единствената му надежда да остане платежоспособен.

В месеците, след като Виктория потъна в реката, претърпя няколко финансови обрати. Смъртта на Филип Грентли преди две седмици се стовари като унищожителен удар. Освен всичко останало зависеше от Грентли да събира парите от изнудване анонимно, така че да не могат да се проследят. От търговските му начинания като цяло само схемата за изнудване работеше безупречно след смъртта на Виктория.

И което беше най-важното, именно Грентли измисли плана за нов инвеститорски консорциум, който беше единствената му надежда да се освободи от Лили и стиснатия й дядо.

Предполагаемото самоубийство на Грентли го паникьоса по няколко причини. Страхът, че някоя от изнудваните жертви е открила самоличността на пратеника, който събираше парите, и е прибягнала до фатално решение, изопваше докрай нервите му. Виктория беше настоявала да подбират жертвите си измежду богати, стари и болнави хора. Беше трудно да си представи човек, че който и да е от тях ще проследи Грентли, камо ли да го убие, но вероятността, че точно така се е случило, не биваше да се пренебрегва. Ами ако същият тип бе узнал, че зад цялата схема стои Хейстингс? Точно този страх го принуди да наеме двама телохранители.

За щастие други признаци, че е в опасност, не се появиха. Всъщност през последните няколко дни беше започнал да си мисли, че преувеличава. Може би неговите съмнения и страхове са били безпочвени. Вероятно Грентли сам е посегнал на живота си. Не беше краят на света, защото консорциумът бе съвсем готов да заработи.

Дори възнамеряваше да освободи Куинби и Ройс, но снощната катастрофа промени всичко. Колкото и да му беше неприятно телохранителите да се мотаят постоянно наоколо, бяха му необходими за неговото лично спокойствие, ако не за друго.

Утеши се с мисълта, че когато печалбите от неговото рисково начинание потекат, поне ще се отърве от своята досадна съпруга. Питаше се дали при самоубийството и на втората съпруга много хора от висшето общество ще започнат да си задават въпроси. Този път защо да не бъде нещастен случай. Но първо трябваше да се оправи със сегашното бедствие.

Пресегна се зад гърба си и дръпна силно два пъти шнура за звънеца. Куинби и Ройс дотичаха веднага.

Погледна най-напред Куинби. От самото начало стана ясно, че е по-интелигентният. Също така беше по-опасният и по-неприятният.

— Куинби, разкажи ми отново какво се случи снощи в коридора пред моята спалня.

— Вече ви докладвах с най-големи подробности, господин Хейстингс. — Той помръдна пренебрежително с рамене. — Няма какво да добавя.

Гневна вълна заля Елуин. Поведението на Куинби беше възмутително. Рядко показваше явна непочтителност или дързост, но липсата на уважение към по-висшестоящите се усещаше винаги. Несъмнено беше роден в семейство от нисшата класа. Забележително добре беше заличил уличния си акцент, но въпреки всичко той се долавяше постоянно в говора му. Този златен пръстен с оникс, който носеше, явно беше скъп, пръстен на джентълмен, но копелето работеше за престъпен бос. Как смееше да се смята за равен на един истински благородник?

От друга страна Ройс, тромав и тъп, поне се държеше със съответното уважение към родените с по-високо обществено положение.

„Ако зависеше от мен, щях на секундата да разкарам Куинби“ — помисли си Елуин. Но там беше проблемът, разбира се. Той поиска охрана и според Клемънт Корвъс, Куинби бил най-добрият в екипа му. Елуин не се съмняваше. Само да погледнеше човек в очите на Куинби, и виждаше, че е студен и безчувствен.

— Разкажи отново — заповяда с равен глас Елуин.

— Правех обичайната си обиколка в къщата — започна Куинби с досада, — а Ройс държеше под око градината. Обходих най-горния етаж и слязох по задното стълбище на етажа, където са господарските спални. В коридора се натъкнах на една дама и на един джентълмен. Целуваха се.

— Госпожа Брайс и господин Столбридж.

— Да, макар че не знаех кои са, преди да говоря с лакея.

„Жената определено е била Луиза Брайс“ — убеди се Елуин. Самоличността й бе потвърдена от слугите, които я бяха видели да си тръгва със Столбридж. Нямаше никакво съмнение, че е била селската роднина на лейди Ашли, на която липсваше всякаква изисканост. С очилата си, с грозните си рокли, с тъпите разговори, които водеше, беше като плевел на всеки прием и нито един кавалер не й обръщаше внимание. Единствената загадка беше защо Столбридж е проявил интерес към нея.

Елуин се облегна и се опита да размисли. Ето още един от случаите, когато острата проницателност на Виктория му липсваше. С голямата си интелигентност винаги разбираше какво мотивира мъжете.

— Знаеш ли горе-долу колко време Столбридж е бил в коридора пред моята спалня? — попита той.

— Не повече от няколко минути — отвърна Куинби. — Когато разпитвах слугите, двама от тях потвърдиха, че са видели господина в балната зала малко преди да го открия на горния етаж.

— Колко време е необходимо да се разбие сейф?

— Зависи от уменията на касоразбивача. Много от професионалистите са бързи. Много бързи.

Ройс се покашля.

— Ще ме прощавате, господине, ама вашият сейф е патентованият „Аполо“.

— И какво от това? — попита Елуин, като с върховно усилие остана спокоен.

— Известни са с това, че само с експлозив могат да бъдат отворени — отговори Ройс. — А снощи подобно нещо не е имало. Експлозив, това де.

— Да го вземат мътните, Столбридж не е професионален касоразбивач. — Елуин стана и започна да кръстосва стаята. — Той е джентълмен.

Куинби се подсмихна подигравателно, но нищо не каза.

Елуин настръхна.

— Какво толкова смешно видя, Куинби?

— Само ми хрумна, че както изглежда, има неписан закон, според който човек от по-низше съсловие не може да се издигне и да стане джентълмен, но няма закон, който да забранява джентълменът да стане престъпник.

„Нахално копеле“ — помисли си Елуин, но не си позволи да спори за тънкостите на социалното положение с човек, роден в калта на Лондон.

— Моето мнение е — каза на глас, — че Столбридж няма причина да стане крадец или касоразбивач. През последните няколко години семейството натрупа голямо богатство. И как, по дяволите, един джентълмен ще изучи занаята на касоразбивач?

— Уместен въпрос — каза Куинби. — Вероятно подобни предмети не се изучават в Оксфорд и Кеймбридж.

Елуин стисна зъби. Не биваше да допуска този човек да отклони вниманието му от наболелия проблем.

Ройс се покашля отново.

— Ще ме прощавате, господине.

Елуин въздъхна.

— Този път за какво се сети, Ройс?

— Името Столбридж, господине — каза охранителят стеснително. — Дали има някаква връзка с господин Маркъс Столбридж, джентълменът, който измисли „Аполо“.

Елуин застина като поразен от гръм. Обърна се бавно с отворена уста.

— Моля? — рече сковано. — Маркъс Столбридж ли е проектирал моя сейф?

Куинби се смръщи.

— Да те вземат дяволите, какви ги дрънкаш, Ройс?

Ройс се размърда нервно.

— Имам братовчед, който знае туй-онуй за бизнеса с разбиване на каси.

— Сигурно е Бърт — досети се Куинби. — И знае, защото е професионален касоразбивач.

— Вече е в пенсия — побърза да уточни Ройс.

— Продължавай — сряза го Елуин.

— Готово, господине. — Ройс пристъпваше смутено на огромните си крака. — Само съм чувал Бърт да говори за тия неща. Много пъти ми е казвал, че професионалистите избягват „Аполо“, защото най-накрая, за да бръкнеш вътре, трябва да им направиш дупка.

Елуин се хвана за облегалката на креслото.

— За какво говориш, Ройс?

— Експлозивите дигат много шум и привличат внимание, а точно туй вашият касоразбивач не е търсел — обясни Ройс, възприемайки поучителен тон. — Особено ако сейфът е разположен в частна къща като тази, която обикновено е пълна с хора.

— Не ме интересува как се разбива сейф — каза Елуин, изричайки думите бавно, както се говореше на идиот. — Очаквам да чуя нещо повече за Маркъс Столбридж.

Главата на Ройс се заклати няколко пъти нагоре-надолу.

— Да, господине. Ами, работата е там, господине, че Маркъс Столбридж се ползва от възхитата на моя братовчед и на някои негови… ъ-ъ-ъ… колеги заради туй, че държи патента на „Аполо“.

— Проклятие! — На Елуин му се искаше да запрати нещо тежко по най-близката стена. — Антъни Столбридж е израснал в дома на изобретателя на най-сигурния сейф на пазара, същият, който аз случайно притежавам. Ако някой знае как да отвори един „Аполо“, това е той.

— Или баща му — отбеляза услужливо Ройс.

— Как не! Маркъс Столбридж не беше тук снощи. Синът му беше.

— Ами жената, госпожа Брайс? — попита Куинби.

— Тя е никоя. — Господарят махна презрително. — Малко нищожество. Столбридж сигурно я използва. Вероятно за да прикрие истинската причина, поради която се е намирал в тази част на къщата, в случай че бъде заловен да излиза от спалнята.

— Струва ми се, че не е благоразумно да правим прибързани заключения — възрази Куинби.

— Нали няма да изкажеш предположение, че госпожа Брайс е разбила този сейф — озъби се Елуин.

Охранителят сви рамене по неговия маниер, подсказващ досада.

— Никога не бива да се подценява една жена.

— Човек трябва да се е побъркал, за да мисли, че тази тъпа жена е умел касоразбивач — сопна се Елуин, — и все пак снощи някой е отворил моя сейф. Който и да е бил, е знаел какво да прави. Няма никакви признаци, че е влизал чужд човек в спалнята. Ако не бях отворил тази сутрин сейфа, още нямаше да знам, че липсват някои много ценни предмети.

Куинби приседна лениво в края на писалището с безгрижието на човек, който се чувства като у дома си.

— Успокойте се, господин Хейстингс. Ще оправим тази работа.

Още един гневен изблик разтърси Елуин.

— Да не си посмял да ме гледаш отвисоко, престъпно копеле. Разкарай се от писалището веднага. Наситих се на твоето безочие. За какъв, по дяволите, се мислиш?

Куинби зяпна. Очите му станаха студени, много студени. Стана бавно, надигайки се като кобра.

Тих ужас прониза Елуин. Напомни си, че Куинби и Ройс приемат заповеди от Клемънт Корвъс, а той ги е изпратил да го пазят. Независимо от това налице беше фактът, че двамата дължаха своето положение в организацията на Корвъс на способността си за хладнокръвно насилие.

Глуповатото лице на Ройс придоби израз, без съмнение на вежливо любопитство.

— Ще ме прощавате, господине — започна той. — Както рекохте, по думите на всички господин Столбридж е богат джентълмен. Защо му е да разбива сейфа ви? На него вашите скъпоценности не му трябват.

„Та именно там е въпросът“ — помисли си Елуин. Престана да стиска облегалката на креслото и се опита да размишлява. Само едно нещо го свързваше със Столбридж: смъртта на Фиона Ризби. И липсваше само проклетото колие. Съвпадение ли? Какво, по дяволите, ставаше тук? След като извадиха Фиона от реката, известно време се носеха слухове, че Столбридж не е повярвал на самоубийството. Дори да е заподозрян, че е убита, какво от това? По всеобщо мнение той е щял да развали годежа. Дори се разпространи клюката, че я е сварил с друг мъж в леглото. Какъв интерес би имал да отмъщава за нея? И защо е чакал толкова дълго? Освен това, ако Столбридж беше крадецът, защо е взел доказателствата за изнудване и търговските документи?

Цялата история предизвикваше дълбок смут у него. Почувства се безпомощно объркан и много, много притеснен. Случило се бе нещо ужасно.

Отиде до прозореца и се загледа в градината. Де да имаше с кого да обсъди проблема. Някой, на когото да вярва. Положително нямаше да се довери на Куинби и Ройс. В момента играеше опасна игра с техния работодател. Само това оставаше, да направи някой гаф, който да стигне до ушите на Клемънт Корвъс.

Някога щеше да поиска съвет от Виктория. Беше изключително интелигентна, когато ставаше въпрос да се подредят парченцата от подобен пъзел, но нея я нямаше вече, също и Грентли, единственият, освен Виктория, с когото можеше да се посъветва.

Подвоуми се. „Ами Тарлоу“ — помисли си той. Именно Виктория го избра да бъде невероятният прелъстител на младите дами в схемата за изнудване. Тарлоу имаше своите качества. Според Виктория бил най-красивият мъж в Лондон. Явно и невинните млади жени, които бе прелъстил, мислеха същото.

Но Тарлоу беше и страстен комарджия. И затова естествено им бе толкова полезен. Постоянно търсеше пари да си плати дълговете. Но Виктория не му се доверяваше напълно. „Лоялността на един комарджия трае до следващата игра на карти“ — казваше тя.

И друга неприятна мисъл го споходи. Тарлоу знаеше за Грентли. Проклятие, дали пък той не го бе убил? Потрепери отново от страх при тази ужасяваща възможност. Да не би Тарлоу да е решил да върти бизнеса с изнудване сам? Може би е започнал, отървавайки се от посредника Грентли, и после е взел от сейфа уличаващите дневници и писма, които сам той беше откраднал от младите дами. Дълбоко се съмняваше, че Тарлоу владее изкуството за разбиване на каси, но не беше чак толкова невероятно. И все пак оставаше въпросът за ролята на Столбридж в тази афера.

Започна да се чувства сякаш го поглъщаха плаващи пясъци.

Обърна се към Куинби и Ройс:

— Ето какъв е планът. Първо, и двамата ще следите Столбридж да не припари отново до мен или до дома ми. Ясен ли бях?

— Да, господине — покорно изрече Ройс.

Куинби сви рамене.

Елуин се двоумеше. Искаше му се отчаяно да заповяда на пазачите да убият и Столбридж, и Тарлоу, но това бе невъзможно; и двамата бяха хора на Корвъс. Престъпният бос едва ли щеше да се съгласи членове на неговата организация да бъдат използвани за убийството на двама джентълмени.

Корвъс не страдаше от излишни скрупули, но убийството на двама благородници, единият от които беше известен във висшето общество, щеше да бъде опасно за човек в неговото положение. Това престъпление би привлякло вниманието на Скотланд Ярд. Корвъс нямаше основание да поема такъв риск.

— Второ — продължи Елуин, — искам да наема човек, който да следи мъж на име Тарлоу. Живее на Харли Стрийт. Предполагам, че познавате някой подходящ за целта.

Куинби сви рамене отново.

Ройс се покашля.

— Има един тип, Тихата стъпка му викат, който може да се хване на такава работа.