Аманда Куик
Реката знае (2)

Първа глава

Година и два месеца по-късно

Тайнствената вдовица изчезна отново.

Антъни Столбридж се промъкваше дебнешком по призрачно сумрачния коридор и търсеше издайническа светлина под някоя врата. Всички стаи изглеждаха празни, но знаеше, че тя трябва да е наблизо. Преди няколко минути я зърна как изчезва по тъмното слугинско стълбище.

Даде й малко време, преди да я последва по същите тесни стълби. Но когато се качи на етажа със спалните, от госпожа Брайс нямаше и следа.

От балната зала долитаха далечни звуци на валс и глуха глъч на вдъхновени от шампанското разговори. Партерният етаж в представителната къща на семейство Хейстингс бе ярко осветен и претъпкан с елегантни гости, но тук горе нарядко запалените свещи мъждукаха в аплиците и цареше зловеща тишина.

Къщата беше голяма, но единствените й обитатели бяха Елуин Хейстингс, неговата съпруга, много богата, много млада, и слугите. Те спяха под стълбището. Това означаваше, че повечето от спалните на този етаж са празни.

Незаети спални по време на голям прием понякога представляват изкушение за гостите, когато търсят подходящо място за тайни срещи. За да се срещне с някой мъж ли бе дошла тук госпожа Брайс? Кой знае защо не му се искаше да отдава прекалено внимание на тази възможност. На приемите през изминалата седмица бяха танцували няколко пъти и бяха водили предпазливи и ужасно смешни учтиви разговори.

Дотам се простираше официалната им връзка. Но неговата интуиция, без да се споменава мъжкият му инстинкт, подсказваха, че в действителност са преплели шпаги в дързък двубой. Точно този двубой нямаше намерение да пропусне.

Още от първия миг на тяхното запознанство Луиза Брайс правеше всичко възможно да обезсърчи неговото внимание, поне с думи. Това, разбира се, не беше съвсем неочаквано, като се имаше предвид старият скандал, свързан с името му. Онова, което го заинтригува, беше, че тя като че ли бе готова да си навлече беда, но да отблъсне всеки мъж в салона на всеки прием, на който присъстваше.

Той беше светски човек. Знаеше, че има жени, за които мъжете не са привлекателни сексуално, но в редките случаи, когато бе успял да придума Луиза да я отведе на дансинга и да я прегърне за танц, се бе убедил, че тя усеща чувствено близостта му толкова, колкото и той нейната. Валсът беше идеално изпитание за подобни неща. Но пък от друга страна, може би се заблуждаваше заради най-древната причина на света — желаеше я.

Тя вероятно не знаеше, че очилата й със златни рамки, старомодните й рокли, сериозните и досадни разговори само го очароваха. Преднамерено скучната външност и маниери бяха очевидно измамни. Но трябваше да признае, че действаха ефикасно върху обществото. Името й не се свързваше с нито един джентълмен. Сметна за необходимо да потвърди този факт, естествено съвсем дискретно. Доколкото можеше да каже, Луиза не беше обвързана интимно с мъж.

Дамата положително беше тайнствена и едно от най-тайнствените неща у нея беше прикритото й любопитство към техния домакин тази вечер и към джентълмена, участващ в новия консорциум на Хейстингс.

В другия край на коридора се отвори врата. Не виждаше в тъмното лицето й, но позна грозната кафеникава рокля със старомодни волани. Позна също гордо вдигнатата брадичка и грациозното очертание на раменете й.

Въпреки конфузната ситуация, или навярно точно поради нея, в слабините му се надигна възбуда. Гледаше я как се появява от тъмнината и тръгва към него, и си спомни усещането от близостта й, когато танцуваха. Бе положила огромно старание да се държи превзето и отегчително както обикновено, но колкото и надуто изискан да бе разговорът, не можеше да замаскира будната интелигентност и интригуващото предизвикателство в кехлибарените й очи. Нито пък каквото и да е скучно дърдорене можеше да отклони вниманието му от усещането за елегантния гръб под неговата длан. Зачуди се дали тя съзнава, че колкото повече се опитва да го обезкуражи, толкова повече той се амбицира да открие тайните й. Бързаше по коридора към слугинското стълбище, без да подозира за присъствието му. Светлина от аплик проблесна в златната рамка на очилата й. Тъкмо обмисляше дали да й препречи пътя, или да продължи да я следи, когато от горната площадка на стълбището за прислугата някакъв мъж грубо извика:

— Кой е там?

Беше заповед, а не въпрос, и не беше произнесена с учтивия и почтителен тон на слуга.

Куинби. Единият от двамата телохранители, които придружаваха напоследък Хейстингс навсякъде.

Антъни протегна ръка, хвана минаващата покрай него Луиза и я спря.

Тя се извърна и уплашено извика. Очите й се разшириха неимоверно. Той запуши устата й със свободната си ръка.

— Ш-ш-шт — пошушна в ухото й. — Довери ми се.

Привлече я към себе си, прегърна я и я зацелува така, че да я принуди да замълчи.

Няколко секунди тя се съпротивлява ожесточено. Продължи умишлено да я целува още по-настоятелно, изисквайки съучастие. Тя внезапно престана да се съпротивлява. И в тази странна ситуация на физическа близост в миг бяха поразени от мълния, заредена и наелектризирана като в гръмотевична буря. Разбра, че Луиза осъзна усещането. Почувства, че тя изпадна в шок. Нейната реакция нямаше нищо общо с приближаването на пазача.

В коридора се чуха тежките стъпки на Куинби. Антъни изруга наум. Нищо друго не искаше повече от това да продължи да целува Луиза. Копнееше да я дръпне в най-близката спалня, да я просне на леглото, да махне очилата и да съблече грозната й рокля…

— Какво правите вие двамата тук? — извика заплашително Куинби.

Антъни вдигна глава. Не беше необходимо да показва престорено раздразнение. Луиза се отдръпна намръщена, като че ли също се ядосва на натрапника. Антъни забеляза, че зад очилата очите й са леко разфокусирани и че диша на пресекулки.

— Имаме си компания, скъпа — отбеляза той с равен глас.

Куинби се приближи съвсем до тях. Беше грамаден и широкоплещест, облечен с черно палто. Единият от джобовете му беше издут. Голям, скъп на вид златен пръстен с оникс, проблясваше на едната му ръка.

Луиза се нахвърли върху пазача. Антъни усети, че тя губи самоконтрол, но прикри възхитително реакцията си, като разпери ветрило с едно раздразнено изплющяване.

— Не вярвам да са ни представили — каза тя с глас, който можеше да превърне пещ в ледена хралупа. Макар че беше много по-ниска, успя някак си да погледне Куинби отвисоко. — Кой сте вие, та се осмелявате да ни заговаряте?

— Нямах намерение да ви обидя, госпожа — отвърна пазачът, без да сваля изпитателен поглед от Антъни, — но на този етаж не се допускат гости. Ще ви придружа до стълбището.

— Нямаме нужда от ескорт — възрази хладно Антъни. — Знаем пътя.

— Наистина — прибави Луиза. — Разбира се, че го знаем.

Тя подбра полите си и тъкмо се канеше да мине гордо покрай него, когато той я хвана за лакътя.

Тя ахна, сякаш бе потресена до дъното на душата си.

— Как смеете!

— Прощавайте, госпожа, ама съм длъжен да попитам какво търсехте тук — каза пазачът.

Луиза го изгледа свирепо през очилата.

— Махнете си незабавно ръката от мен или ще се постарая господин Хейстингс да бъде информиран за инцидента.

— Той ще бъде информиран така или иначе. — Заплахата явно не стресна Куинби. — Моя работа е да му съобщавам, когато се случват подобни неща.

— Какви неща, за бога?! — попита Луиза наперено. — Какво искате да кажете?

Антъни не отместваше поглед от пазача.

— Махни ръката си от дамата.

Куинби присви очи. „Не обича да му се заповядва“ — помисли си Антъни.

— Веднага — добави много тихо.

Куинби пусна Луиза.

— Нужен ми е отговор на моя въпрос — изръмжа той, без да откъсва очи от Антъни. — Защо дойдохте тук?

Въпросът явно бе отправен към него, досети се Антъни. Куинби вече не се интересуваше от Луиза.

Антъни хвана под ръка Луиза с жест на собственик, на любовник.

— Нима отговорът не е очевиден? С дамата дойдохме тук да се усамотим за малко.

Усети, че тя не е очарована от изводите, следващи подобно обяснение, но съзнаваше ясно, че не й остава нищо друго, освен да поддържа неговото твърдение. Трябваше да й се признае, че притежава хладнокръвие.

— Както изглежда, ще трябва да отидем другаде, господине — каза тя.

— Така се очертава — съгласи се той.

Притисна Луиза до себе си още по-плътно, обърна я и двамата се запътиха към главното стълбище.

— Ама, вижте сега — обади се Куинби зад тях. — Не знам защо се навъртате на този етаж, но…

— Именно — подхвърли Столбридж през рамо. — Нямаш представа аз и моята много добра приятелка какво правим тук и така ще си остане.

— Нает съм да държа под око имението — съобщи Куинби, следвайки ги по коридора.

— Разбирам — каза Антъни, — но с дамата не знаехме, че горният етаж е забранена територия. Не видяхме никъде табела с такъв текст.

— Естествено няма никакви табели — изсумтя пазачът. — Хора с положението на господин Хейстингс не обикалят да окачват табели в луксозни къщи като тази.

— Тогава едва ли можете да ни обвините, че се разхождаме тук, за да избягаме от тълпата в салона — насмешливо рече Антъни.

— Стойте! — опита се да ги спре пазачът.

Той не му обърна внимание.

— Струва ми се, че моята карета ще ни осигури усамотението, което търсим — каза на Луиза достатъчно високо, за да стигне до ушите на Куинби.

Тя му хвърли неуверен поглед, но замълча съвсем уместно.

Заслизаха по стълбите. Куинби застана на най-горната площадка.

Антъни усещаше как очите му буквално продупчват гърба му.

— Сега вече трябва да си тръгнем — каза много тихо на Луиза. — Ако останем, той ще стане още по-подозрителен.

— Дойдох с лейди Аштън — притесни се тя. Говореше също толкова тихо. — Не мога да изчезна просто така. Тя ще обезумее.

— Сигурен съм, че някой от лакеите с радост ще й предаде, че си тръгвате с мен.

Тя настръхна.

— Не мога да постъпя така, господине.

— Не виждам защо не. Вечерта едва започва, а ние имаме толкова много да си говорим, нали?

— Не разбирам какво намеквате. Оценявам навременната ви намеса в коридора, но не беше необходимо. И сама щях да се справя с онзи човек. А сега наистина настоявам…

— Страхувам се, че по-скоро аз настоявам. Възбудихте любопитството ми, нали разбирате? Няма да мога да заспя тази нощ, докато не получа някои отговори.

Тя му хвърли още един недоверчив поглед. Той се усмихна, като й даде да разбере, че ще бъде непреклонен. Лицето й се изопна, но повече не възрази. „Прекалено е заета да измисли как да избяга — разсъждаваше той, — как да избере подходящия момент, няма съмнение, за да съвпадне с връщането ни в балната зала, където тълпата не би одобрила сцената.“

— Трябва да се откажете от всякакви намерения, каквито може би имате да ме изоставите, госпожо Брайс. По един или друг начин ще ми разрешите да ви отведа у дома ви тази вечер.

— Не можете насила да ме качите във вашата карета.

— Не бих използвал сила. Не и когато е твърде вероятно със спокойно разсъждение да се разреши въпросът също толкова добре.

— И какво е естеството на това спокойно разсъждение?

— Да започнем с наблюдението, че с вас имаме общи интереси по отношение на личните дела на нашия домакин.

Почувства как тя рязко и бързо пое дъх.

— Нямам представа за какво говорите.

— Онази стая, от която излязохте преди няколко минути, беше спалнята на Хейстингс.

— Откъде знаете? — попита тя. — Гадаете.

— Рядко гадая, госпожо Брайс. Не и когато фактите са пред очите ми. Зная, че беше спалнята на Хейстингс, понеже вчера се сдобих с план на къщата.

— Боже мой, господине! — Внезапно просветление и още нещо много прилично на облекчение разведриха лицето й. — Вие сте професионален крадец. Бях започнала да подозирам.

„Морална и благовъзпитана дама щеше да се ужаси“ — помисли си той. Луиза не изглеждаше ни най-малко скандализирана от идеята да бъде съпроводена от член на класата на престъпниците. Вместо това беше явно заинтригувана. „Възхитена“ нямаше да бъде прекалено силна дума. Антъни имаше право. Тя беше необикновено същество от женски пол.

— Едва ли очаквате да потвърдя вашите подозрения — каза той. — Следващото, което очаквам от вас, е да повикате полицаите да ме арестуват.

За негово изумление тя се разсмя. Смехът й го заплени.

— Не ме засяга, ако си изкарвате прехраната, като крадете от Елуин Хейстингс и подобните на него. Но трябва да отбележа, че тази новина обяснява много неща.

Хрумна му, че разговорът взима доста ексцентрична насока.

— Какво имате предвид? — попита той.

— Ще призная, че откакто се запознахме на бала у Хамънд, не преставам да изпитвам любопитство към вас.

— Поласкан ли да се почувствам или да се разтревожа?

Тя не отговори. Вместо това се усмихна, изглеждайки така удовлетворена и самодоволна, като котка на кълбо пред огъня в камината.

— Веднага си помислих, че у вас има нещо потайно — продължи Луиза.

— Какво е вашето обяснение?

— Та вие пожелахте да се запознаем и всъщност танцувахте с мен, разбира се.

Тя разтвори с леко изплющяване ветрилото и го затвори с жест, който подсказваше, че е доказала тезата си.

— Какво толкова странно има в случая?

— Джентълмените никога не проявяват интерес към мен, да не говорим за танц с мен на дансинга. Когато танцувахте отново с мен на приема у Уелсуърт, се досетих веднага, че кроите някаква интрига.

— Разбирам.

— Предположих естествено, че ме използвате като параван, за да прикриете интереса си към някоя друга дама. — Замълча деликатно. — Омъжена жена вероятно.

— Явно сте посветили много време и енергия да мислите за мен през последните няколко дни.

„Толкова, колкото и аз й посветих“ — каза си той. Установи, че му беше приятно.

— Вие сте загадка — изрече тя съвсем естествено. — Нормално е да търся отговор. Трябва да отбележа, че това е най-непредвиденият обрат на събитията.

Стигнаха във фоайето, преди Антъни да се досети как да отговори на подобно твърдение. Лакей със старомодна синя ливрея, обточена със сребристи кантове, и с напудрена перука се приближи.

— Пелерината на госпожа Брайс, моля — каза Столбридж. — Докарайте моята карета и след това съобщете на лейди Аштън, че дамата си тръгва с мен.

— Да, господине.

Лакеят тръгна забързано.

Луиза повече не протестира. Той остана с впечатлението, че тя също като него вече с нетърпение очаква да се махне от това място. Очевидно идеята да си тръгне през нощта с професионален крадец не я притесняваше прекалено много. Не беше сигурен как да разбира този обрат в настроението й.

Лакеят се върна с грозна кафеникава пелерина, която подхождаше на грозната кафеникава рокля. Антъни я взе и загърна раменете на Луиза. Този малък, галантен жест щеше да внуши послание, което нямаше да остане незабелязано. Ако Хейстингс го разпиташе по-късно, той щеше да каже съвсем искрено, че госпожа Брайс и господин Столбридж изглежда имат интимни отношения.

Каретата спря пред стълбището. Луиза си позволи да приеме помощта му, за да се качи. Антъни я последва, преди тя има възможност да промени решението си.

Седна срещу нея и затвори вратата. Тъмнината в купето ги обгърна. В това ограничено пространство усети нежния мирис на Луиза — на някакъв парфюм с аромат на цветя и на жена. „Почти се възбудих“ — осъзна той. Трябваше да се съсредоточи върху въпросите, които го интересуваха.

— И тъй, госпожо Брайс — започна, — докъде бяхме стигнали?

— Струва ми се, че тъкмо щяхте да ми кажете нещо за естеството на вашата необичайна професия. — Бръкна в маншона си и извади бележник и молив. — Бихте ли увеличили фитилите на лампите? Искам да си водя бележки.