Аманда Куик
Реката знае (8)

Седма глава

Утрото е свежо и слънчево. Луиза се облече с фина долна риза и гащи и само с една фуста. Много хора биха се ужасили от минималното бельо, както и от липсата на корсет. Модерните жени дори носеха по седем килограма бельо под още по-тежките си рокли. Но двете с Ема симпатизираха на движението за рационално облекло, което поддържаше мнението, че дамите не бива да носят повече от три килограма бельо. Колкото до корсетите, движението обяви благоразумно, че са вредни за здравето на жените.

Тъмносинята рокля, която избра, беше ушита според принципите на това движение. Горната й част прилепваше плътно според модата, но беше без банели и немного стегната. Полата беше ушита с много по-малко плат, отколкото модните, претрупани с набор рокли.

По-малкото плат в полата беше от съществено значение. Така се намаляваше тежината на дрехата и се улесняваше ходенето. Бухналите дипли на огромното количество плат в модните рокли заедно с многото пластове бельо не даваха никаква възможност на една жена да се разхожда в парка. Беше принудена да пристъпва бавно и превзето. Ако се опиташе да върви по-пъргаво, краката й щяха да се оплетат безнадеждно в катовете фусти и поли.

Луиза взе малкия бележник от нощната масичка и тръгна по коридора към стълбището. Вратата на Ема още беше затворена.

В кухнята завари икономката госпожа Голд, съпруга й Хю и племенницата й Бес. Хю, як мъж над четирийсетте, се грижеше за градината и за любимата оранжерия на Ема. Бес беше момичето за всичко. Тримата пиеха чай, когато влезе Луиза. Изправиха се веднага.

— Добро утро — поздрави ги Луиза. — Дойдох за чаша чай.

— Добро утро, мадам — усмихна се госпожа Голд. — Рано сте станали. Искате ли препечена филийка с чая?

— С удоволствие.

— Ще донеса след минута подноса в кабинета.

Икономката отиде до печката и взе чайника.

— Ще отида да нагледам огъня, мадам. — Бес направи бърз реверанс и се затича по коридора.

— Благодаря — каза Луиза.

Усмихна се пак на господин и госпожа Голд и се запъти към кабинета. Не беше стигнала далеч, когато чу госпожа Голд да мърмори тихичко:

— Ама че работа, изненадах се, че е станала тази сутрин толкоз рано. Снощи се прибра по никое време. Не е спала много, тъй си е.

— Че не е спала, не е толкоз важно, ако питаш мен — избоботи тихо съпругът й. — По-важното е, че се прибра с каретата на един джентълмен, и туй кара човек да се чуди. Става за пръв път, откакто работим тук.

— Я млъквай — сряза го госпожа Голт. — От самото начало си знаехме, че тая къща не е кат другите. Всички знаят, че лейди Аштън е чудата, ама надниците са идеални. Да не си посмял да кажеш или да направиш нещо, зарад което да си загубим работата.

Луиза въздъхна и продължи по коридора. Не е лесно да запазиш тайна от прислугата. Никога не биваше да се забравя, че в къщата живеят и други хора, освен нея и Ема.

Не че икономката беше казала нещо, което да не е вярно. Луиза се прибра късно снощи и не можеше да отрече, че каретата, с която дойде, не беше онази, с която замина. Също така до вратата беше съпроводена от един джентълмен.

В кабинета завари камината запалена и огънят весело пращеше.

— Заповядайте, мадам — каза Бес и се изправи. — След малко тук ще бъде приятно и уютно.

— Благодаря.

— Заповядайте чая, мадам — обади се госпожа Голд откъм вратата. Остави подноса на масата. — Нека да се запари още малко.

— Ще го оставя — обеща Луиза. Тази сутрин й бе необходим силен чай. Имаше какво да обмисля.

Почака да излязат всички и тогава седна на писалището. Сложи ръце върху попивателната преса и заоглежда стаята. Библиотечните рафтове постепенно се запълваха с книги, измежду които много любовни романи. Беше се пристрастила към тях през последната година, защото най-често описваха забранени и тайни любовни връзки. Беше й станало ясно, като се има предвид нейното тайно минало, че може да се надява само на тайна любов.

Щом купеше книга, чувството й за сигурност нарастваше. Като че ли новият роман беше малка тухла в защитната стена, която издигаше около себе си.

Но в действителност никога нямаше да е в пълна безопасност. Ема направи всичко по силите си, за да живее спокойно, но мъждукащото у нея пламъче на надеждата не се разгоря и на негово място в душата й се настани вледеняващ страх. Събуждаше се всяка сутрин обзета от мрачна меланхолия и със същото настроение заспиваше всяка вечер.

Понякога тези преживявания потискаха духа й. Дори в най-слънчевите дни мисълта, че някой ден може да бъде открита и обвинена в убийство, не я напускаше. Заплахата висеше над нея като злокобен, буреносен облак.

Срещата с Ема беше невероятен подарък от съдбата. Но много ясно съзнаваше, че новият живот, който бе открила, може да изчезне за миг, ако мрачната й тайна излезе наяве.

„Не мисли за миналото или бъдещето и най-вече за Антъни Столбридж. Концентрирай се върху работата си“ — каза си.

Нейната нова кариера на кореспондентка под псевдоним във всекидневника „Срочен репортер“ беше като ярка звезда в живота й. Спасяваше я от меланхолията и страха и й даваше силна мотивация и цел. Беше решила твърдо да посвети живота си на журналистиката.

Отвори подвързания с кожа бележник. Заради необходимостта да пише бързо и за да не се притеснява, че бележките й могат да бъдат прочетени от някой слуга или да попаднат в любопитното полезрение на друг, тя използваше личен шифър. И все пак изписваше много внимателно имената. Тях не биваше да обърква.

Взе молив и започна работа, редактирайки и допълвайки кратките, загадъчни бележки.

Нямаше съмнение, че Хейстингс се занимава с изнудване — престъпно начинание, което показваше, че е много по-подъл, отколкото си мислеше в началото. За съжаление не виждаше начин да го разобличи, без да разкрие самоличността на жертвите, което нямаше да бъде справедливо.

Разбира се, от друга страна, доказателството, което го свързваше с публичния дом „Феникс“, беше налице, напомни си тя. Документите, които Антъни взе от сейфа, доказваха инвестициите на Хейстингс във въпросното заведение. Само тази новина бе достатъчно сензационна, за да задоволи господин Спрегит, издателя на „Срочен репортер“. Спрегит се гордееше, че поднася най-скандалните и горещи новини на читателите. Съобщението, че високопоставен джентълмен от висшето общество е съсобственик на бардак, ще продава вестника като топъл хляб.

Ами ако Антъни е прав и Хейстингс е също така и убиец? Това беше новина, която щеше да мине като ударна вълна през аристократичните кръгове, без да се споменават другите хора. Пулсът й се ускори пред перспективата да предаде на правосъдието един убиец.

 

 

Час по-късно познатите енергични стъпки отекнаха в коридора, след което се почука силно и отсечено на вратата на библиотеката.

— Влез, Ема — извика тя.

Вратата се отвори. Лейди Аштън влезе в стаята. Ема никога не ходеше или се мотаеше, тя маршируваше. Едра, практична и сериозна жена, с форми на гръцка статуя, тя изповядваше уникален мироглед.

Днес носеше удобна рокля с цвят на бронз. Сребристосивата й коса беше свита на стегнат кок на тила. Шейсет и три годишна, беше още хубава и освен това правеше изключително впечатление. След като бе загубила съпруга си съвсем млада, не се подчини на условностите и се впусна на пътешествие да види света. Когато най-накрая се прибра в Англия, нейното богатство наред с нейните обноски и връзки й дадоха възможност да си върне естественото положение във висшето общество.

Преди по-малко от година се обърна към агенция за платени компаньонки и гувернантки. Ема възнамеряваше да пише мемоари. Искаше да наеме дама с добри препоръки, добре образована и с модерни възгледи, за да й помага в начинанието.

Срещна се с половин дузина дами с добри препоръки и сериозно образование, които твърдяха, че имат модерни възгледи, преди (вече съвсем отчаяни) от агенцията да й изпратят най-новата си кандидатка. Луиза и Ема си допаднаха от пръв поглед.

— Ще разпространим слуха, че си моя далечна роднина — заяви Ема, докато пиеха чай. — Така ще се отнасят към теб с повече уважение, отколкото ако знаят, че си моя компаньонка и секретарка.

Когато Ема откри, че Луиза отговаря само на две от трите условия, беше готова да си затвори очите за липсващите квалификации.

Луиза никога нямаше да забрави присъдата на Ема. Случи се след един особено страшен кошмар, от онези, които я оставяха смазана и уязвима. Ема започна да я утешава, тогава тя рухна, разрида се и й разказа какво се бе случило в нощта, когато разби главата на лорд Гавин с ръжен.

Изпита непреодолима необходимост да изповяда своята ужасна тайна пред приятелката си. Вече познаваше Ема достатъчно добре, за да бъде сигурна, че най-вероятно нейната благодетелка няма да я предаде на полицията. Тя имаше изключително модерни възгледи преди всичко. Повярва на думите на Луиза. Но независимо от това кой ли би желал да живее под един покрив с убийца?

След като разкри тайната си и се извини, че със закъснение признава, каза, че очаква да бъде уволнена.

Вместо това Ема я потупа по рамото и заяви:

— Няма значение, скъпа. Добрите препоръки са чудесни по мое мнение.

 

 

— Добро утро, Луиза. — Ема отиде до камината да се стопли. — Рано си станала, като се има предвид, че си се прибрала много късно. Дори не съм те чула.

Луиза остави молива.

— Не исках да те будя.

Ема се отмести от камината и застана пред писалището. Сините й очи искряха от любопитство.

— Боже мой! Антъни Столбридж. Когато лакеят ми предаде известието ти, с пръст да ме бутнеш, щях да падна.

— Дълбоко се съмнявам. Непоклатима си, Ема.

— От всички господа, с които можеше да избягаш снощи, за мен Столбридж е най-интригуващият от цялата компания.

Луиза пламна.

— Впечатлението ти е погрешно, Ема. С господин Столбридж попаднахме внезапно един на друг при необичайни обстоятелства.

— Те са най-благоприятните, както казвам винаги.

— Чакаше ме в коридора пред спалнята на Хейстингс.

Очите на Ема щяха да изскочат от орбитите.

— Божичко!

— Спаси ме, когато единият от телохранителите на Хейстингс се опита да ме разпитва.

— Телохранители ли е наел Хейстингс?

— Да.

— Колко странно.

— Има основателна причина. Излезе наяве, че е не само инвеститор в публичен дом. Изглежда изнудва за пари някои много извести семейства.

Ема се загледа в нея потресена.

— Никога не бих си го помислила.

— Има и по-лошо. Господин Столбридж е убеден, че е убил неговата годеница Фиона Ризби. Подозира, че Хейстингс е убил и съпругата си.

Ема се отпусна изведнъж на стола и се вкопчи в страничните облегалки.

— Разкажи ми всичко, скъпа, от самото начало.

Луиза разказа накратко събитията.

Ема изслуша историята много внимателно и после се облегна.

— Изумително. Абсолютен шок. А пък аз си помислих, че си отишла на любовна среща. Толкова се радвах за теб, скъпа. Признавам, че малко се притесних заради името Столбридж. Но въпреки всичко приех случката като добър знак, че малко по малко излизаш от черупката си.

— Безброй пъти ти казах, че нямам намерение да излизам от черупката си. Поне не в смисъла, който ти влагаш.

— Дрън-дрън. Още не си срещнала някой добър мъж. — Ема сви вежди. — Но стига по този въпрос. — Какво е твоето мнение за това, че Хейстингс е убиец?

Луиза барабанеше по бюрото.

— Да си кажа честно, не зная какво да мисля. Финансовите интереси на Хейстингс в публичния дом „Феникс“ не оставят съмнение, също така е ясно, че е изнудвач, но никак не съм сигурна дали е редно да си извадим веднага заключението, че е убил Фиона Ризби.

— Съгласна съм. Било е самоубийство според всички доказателства. — Тя се позамисли. — Но пък в сейфа е било нейното колие. Смарагди и диаманти, инкрустирани в златна огърлица, нали така каза?

— Да. Изглеждаше много скъпа. Но точно сега трябва да разчитам само на думите на господин Столбридж, че бижуто е било на Фиона Ризби. Дори да е вярно, след като вече не се намира в сейфа на Хейстингс, отпада като доказателство.

Ема изсумтя, все пак изискано.

— Столбридж е бил прав за едно — не е имало смисъл да оставя колието в сейфа. Ако Хейстингс наистина е виновен за убийство, едва ли ще разреши полицаите да претърсят къщата му.

— Дори да го намерят, не се съмнявам, че Хейстингс си е подготвил обяснение. Може да каже, че жена му е харесвала много колието на Ризби, и е поръчала копие при някой бижутер.

— Не че Виктория Хейстингс би носила копие на бижу — отбеляза сухо Ема. — Беше дама, която даваше тон на модните тенденции, а не ги следваше.

— Каза ми веднъж, че е била известна със своя изискан вкус.

— Да. Беше много красива жена.

Луиза разлисти бързо бележника си и намери страницата, отбелязана с В. Х. Когато започна разследването на търговските дела на Хейстингс, беше разпитала Ема за миналото му и за неговата първа жена.

Също така беше разпитала камериерката на Виктория Хейстингс.

Нямаше много бележки. Тогава прецени, че първата госпожа Хейстингс не играе важна роля, но в светлината на днешните факти няколко изречения придобиха нов смисъл.

Прекара пръст по редовете на страницата, изписана с нейния таен шифър, и се умълча.

— Спомена, че е била една от малкото ти познати жени, която можела да плува — припомни й Луиза.

— Друга плувкиня, освен мен самата не познавам — потвърди Ема. — Това е умение, което не много жени усвояват.

— В такъв случай теорията на господин Столбридж за убийство може да излезе вярна. Защо жена, която знае да плува, ще избере да се самоубие, скачайки от мост?

— Всяка жена, независимо дали е умела плувкиня или не, като скочи от мост, по всяка вероятност ще потъне — отбеляза Ема. — Модерните дами често носят облекло, тежащо почти двайсет килограма. Теглото на техните поли и корсети ще ги повлече към дъното, все едно на шията им е завързан камък.

Луиза потръпна.

— Да, наистина. — Погледна отново бележките си. — Каза ми, че не си я познавала добре.

— Да, така е. Не ми се вярва да е имала роднини. Срещала съм я случайно по разни приеми, но само толкова.

— По думите на камериерката Хейстингс имал навика да обсъжда своите делови въпроси с жена си. Това е много необичайно за един съпруг. Сигурно е уважавал нейната интелигентност.

Ема кимна.

— Струваше ми се много отракана жена. Мога да си представя, че я е бивало с финансите.

Луиза затвори бележника и се облегна.

— У господин Столбридж има нещо, което ме тревожи.

Ема вдигна вежди.

— Радвам се, че имаш добра интуиция. Кажи ми, какво те тревожи? Освен факта, че знае как се разбива сейф. — Замълча, за да придаде по-особено значение на думите си: — Нали осъзнаваш, че това е изключително необичаен талант за един джентълмен?

— Признавам, умението повдига някои въпроси, но онова, което ме безпокои, е натрапчивата му идея, че Фиона Ризби не се е самоубила. Снощи останах с впечатлението, че няма да се спре пред нищо, за да докаже, че е била убита.

Ема сви леко рамене.

— Предполагам, че иска да изчисти името си.

Луиза престана да барабани с пръсти.

— Какво, за бога, говориш?

— Миналата година, по време на смъртта на Фиона, ти не излизаше сред обществото. Не си чувала слуховете.

— Какви слухове?

— Шушукаше се, че по онова време господин Столбридж е възнамерявал да развали годежа си с госпожица Ризби. Някои говореха, че унижението да бъде отритната е подтикнало госпожица Ризби да отнеме живота си.

Луиза потрепери.

— Всяка жена, отхвърлена от годеника си, се озовава в ужасна ситуация, особено що се отнася до обществото. Но нима трябва да се стига до самоубийство?

— Няма да бъде за пръв път. Изоставената жена става нещо като парий за висшето общество. Някои очакват да се оттегли в пълно уединение, като че ли е вдовица в първата година на траур.

— От богато семейство ли беше? — попита Луиза. Каза си, че пита от журналистическо любопитство. Лично тя не се интересуваше от жената, която Антъни Столбридж бе избрал за своя годеница.

— Да, дори нещо повече. Богатството на семейство Ризби е много солидно, фактът, че Фиона беше наследница, положително е усложнявал годежа й. Имаше и други кандидати. Освен това беше прелестна. Очарователна млада дама. Въпреки всичко изпитанието да бъде отхвърлена от Столбридж сигурно е причинило огромно страдание на нея и семейството й.

— Ах, да.

Разбира се, Фиона Ризби е била богата, красива и очарователна. Какво друго? Луиза взе молива и почука по писалището.

— По всеобщо мнение двамата много си подхождаха — продължи Ема. — И двете семейства бяха изключително доволни. Ризби и Столбридж бяха много добри приятели от години. Именията им на север са едно до друго.

— Ах, да — повтори Луиза. Улови се, че потропва с молива толкова силно по писалището, че го издраска, затова остави молива.

— Трябва да спомена, че миналата година плъзнаха и други слухове — говореше Ема мрачно. — Слухове, много по-сериозни от тези за развален годеж.

Шокирана, Луиза застана нащрек. Не откъсваше очи от лицето на приятелката си.

— Положително никой не вярва, че господин Столбридж наистина е убил Фиона Ризби.

— Съжалявам да го кажа, но имаше някои хипотези в този смисъл.

— Какво? Защо да го прави? Какъв мотив би могъл да има?

Ема я погледна право в очите.

— Говореше се, че господин Столбридж заварил Фиона в прегръдките на друг.

Тръпки полазиха Луиза.

— Но ти не вярваш, че той я е убил.

— Скъпа моя, ако има нещо, което да съм научила при моите пътешествия, то е, че всеки мъж и всяка жена, независимо от произхода и доколко са цивилизовани, могат да бъдат подтикнати към убийство при определени обстоятелства. — Ема я погледна много мрачно. — Единственият въпрос е кои обстоятелства ще подтикнат даден човек.

Луиза мъчително преглътна.

— С теб не мога да споря по тези въпроси.

Лицето на Ема омекна.

— Извини ме. Не исках…

— Не е необходимо да се извиняваш. Имаш право, Ема. Въпреки всичко мога да кажа спокойно, че господин Столбридж не е убил Фиона Ризби.

— Защо си толкова сигурна? — попита Ема заинтригувана.

— Ако я беше убил, нямаше да търси истинския убиец.

— Измина малко повече от година, откакто загуби годеницата си — каза тихо Ема. — Господин Столбридж без съмнение се оглежда за друга, но клюката по всяка вероятност ще затрудни намеренията му. При нормални обстоятелства ще се оглежда измежду най-известните фамилии в обществото. Както ти казах, семейство Столбридж има много благородно потекло и след като забогатяха отново, позицията им в обществото е непоклатима. И все пак… — замълча и сви леко рамене.

Стомахът на Луиза се сви.

— Разбирам те. Много от най-добрите семейства ще се подвоумят, преди да дадат своя дъщеря на джентълмен, за когото се шушука, че е убил жена.

— Дори да не вярват на клюката, ще се поколебаят да сгодят някоя дъщеря за джентълмен, който е отритнал първата си годеница.

— С други думи, независимо дали е виновен за скъсването с Фиона, или за убийството й, той има сериозен мотив да внуши, че е била убита от друг — заключи Луиза.

— Ще му бъдат необходими неопровержими доказателства и ако успее, обществото ще приеме, че е невинен. Тогава ще може да се ожени за която си пожелае богата наследница, чиито родители ще му я дадат с върховен ентусиазъм.