Аманда Куик
Реката знае (13)

Дванайсета глава

Антъни изкачи стълбите пред голямата къща на Брактън Стрийт. Не знаеше какво го очаква и със свито сърце почука с лъскавото месингово чукче. Дочуха се стъпки. Вратата се отвори и на прага застана висок, кльощав, сивокос мъж с костюм на иконом.

— Господин Столбридж, сър, моля заповядайте.

— Добър ден, Шатъл. — Антъни влезе в антрето и хвърли шапката си на масата с мраморен плот до входната врата. — Надявам се, че при теб всичко е наред.

— В отлично здраве съм, господине, благодаря. — Шатъл затвори вратата. — Майка ви и сестра ви са в библиотеката. Баща ви естествено е в работилницата си.

— Благодаря.

Антъни тръгна по коридора и застана тихо до отворената врата на библиотеката, подготвяйки се за атаката. Там имаше голямо писалище и статив, разположени така, че върху тях да пада светлината от френския прозорец, гледащ към просторна градина. Майка му, Джорджиана, седеше пред статива с четка за рисуване в ръка. Слънчевите лъчи открояваха сребристите нишки в черната й коса. Висока и грациозна, тя наближаваше шейсетте. Върху роклята си носеше престилка, цялата на петна от бои. Кларис седеше на писалището, задълбочена над своя ръкопис. Без съмнение последната пиеса за театър „Олимпия“. Облак червени къдрици обрамчваше лицето й на фея.

— Добър ден, дами — обади се той откъм вратата. — И двете изглеждате много заети. Няма да ви досаждам. — Накани се да си тръгне. — Минавам само да си поприказвам с татко.

— Тони! — Кларис вдигна поглед. — Върни се. Да не си посмял да се измъкнеш без обяснения.

— Съжалявам — извини се Антъни, отправяйки се към коридора. — В момента малко бързам. По-късно може би.

— Не, никакво „по-късно“ — заяви Джорджиана. — Тя остави четката. — Баба ти беше тук преди по-малко от час и ни разказа всичко.

Той тихо изруга. Баба му, лейди Пейн, беше неукротима дама, която никога не се отказа да живее според името и титлата си. Главното й занимание, доколкото му бе известно, беше да се меси в семейните работи. При един или друг случай те всички бяха страдали от нейната намеса, но напоследък бе съсредоточила маниакално вниманието си върху него.

А и не само тя. Тези дни като че ли всеки от многолюдния клан беше концентрирал добронамереното си без съмнение внимание върху неговата особа. За щастие единствените членове на големия род Столбридж, които в момента се намираха в града, бяха баба му, майка му, баща му и сестра му.

Въпреки това, като се имаше предвид острата като бръснач интелигентност и енергичната сила на волята, с които се характеризираше почти всяко листо от родословното дърво, никак не беше чудно, че напоследък избягваше по всякакъв начин дори четиримата си роднини, които случайно бяха в Лондон.

— Вярно ли е? — нетърпеливо попита Кларис. — Наистина ли си се изнесъл набързо снощи от бала у Хейстингс с мистериозната вдовица госпожа Брайс и после си я отвел с твоята карета?

Обичаше сестра си. Тя беше с няколко години по-малка от него, остроумна, състрадателна по природа, изобщо много забавна и интересна, но не можеше да се отрече, че имаше вкус към драматичното, вероятно страничен ефект от нейния писателски талант.

— С госпожа Брайс си тръгнахме заедно от бала — отговори той, като подбираше много внимателно думите си. — Но ние слязохме по стълбите и влязохме в каретата по най-обикновен начин. Доколкото си спомням, не е имало никакво „изнасяне набързо“. А сега, ако позволите, отивам при татко.

— Почакай, трябва да ни кажеш нещо повече за нея — настоя Джорджиана. — Коя е тя? Какво е потеклото й? Какво се е случило с господин Брайс? Баба ти почти нищо не знаеше. Знаеше само, че е далечна роднина на лейди Аштън и че няма никакъв усет за мода и стил.

При тези думи Антъни се усмихна.

— Липсата на подробни сведения сигурно са я разочаровали изключително много.

— Наистина ли носи очила, когато отива на бал? — попита Кларис.

— Да — потвърди той.

— Е? — подкани го майка му. — Ами съпругът й?

— За господин Брайс нищо не знам — призна той. — По-важното е, че не е на този свят.

— Баба каза, че госпожа Брайс не е в траур, тъй че съпругът й сигурно е починал преди три-четири години — предположи Кларис.

— Да, логично е — съгласи се Антъни.

— Баба ти отбеляза, че тя няма вид на жена, която разполага със свои средства — вметна Джорджиана. — Очевидно лейди Аштън от добрина я е взела под крилото си.

— Сигурно е така — отново се съгласи Антъни. — А сега, ако ме извините…

— Каква е тя? — попита Кларис.

Преди да отговори, той посвети няколко секунди на размисъл.

— Необикновена — каза най-накрая.

— Как така необикновена? — продължи да пита сестра му. — Искаме подробности, Тони. Тази е първата жена, към която проявяваш интерес след смъртта на. Фиона. Разкажи ни поне малко за нея.

— Измежду другите неща тя се възхищава от твоите пиеси — подхвърли той.

— Нима си й казал, че пиша за „Олимпия“?

Очите на Кларис се уголемиха.

— Стори ми се очарована, че героинята, която има тайна любовна връзка в „Нощ на пътя край Сатън“ не се удавя на края, макар и да не я спасява нейният прелъстител.

— Нямаше как Найджъл да я спаси — обясни сестра му. — Той е женен.

— Опитах се да й го обясня — прибави Антъни и най-сетне успя да се измъкне.

Изкачи стълбите и тръгна по дългия коридор към голямата стая в задната част на къщата. Според архитектурния проект това пространство е било предназначено за господарска спалня и всекидневна, но всъщност баща му си бе устроил тук работилница и беше така, откакто се помнеше.

Приглушен звън на метал кънтеше в коридора на горния етаж. Звук, с който бе привикнал от детството си. Беше прекарвал безброй часове в работилницата. Когато не бе помагал на баща си, беше играл с уникалните играчки, механични и с часовникови механизми, които баща му изработваше за него.

„Така е, щом си имаш баща изобретател — помисли си той, отваряйки вратата. — Животът никога не е скучен.“

— Ти ли си, Кларис? — Маркъс Столбридж стоеше с гръб към вратата. Не се обърна. — Още не съм завършил проекта за твоята горяща къща. Опасявам се, че проблемът донякъде е в химикалите, с които се създава пушек. Веществото дими прекалено много. Публиката няма да вижда какво става на сцената.

Антъни затвори вратата, скръсти ръце и се подпря на стената.

— Да изгори къща ли е намислила Кларис?

— Тони! Идваш тъкмо навреме. — Маркъс остави един гаечен ключ и се обърна. — Изпратих ти съобщение преди часове. — Къде, да му се не види, се дяна?

Както беше с грамадна кожена престилка, изцапани с грес риза и панталони и с груби ботуши, баща му лесно щеше да мина за докер или дърводелец, прецени Антъни. Положително не представляваше типичен образец на английски джентълмен с дълга потомствена линия от себеподобни.

Маркъс бе получил инженерно образование. Според всички, които го бяха познавали в детството му, постоянно изобретявал разни неща. Сега беше на шейсет и няколко години — грамаден мъж със сръчни ръце и дръзко лице. Зеленикавозлатистите му очи придобиваха смущаващо остър и съсредоточен израз, когато бе погълнат от някое от своите безбройни изобретения. Друг път ставаше отнесен и вял. Всички познаваха това изражение. Маркъс си представяше някой нов механизъм.

— Извинете ме, сър — каза Антъни. — Днес бях зает, а като дойдох, трудно се измъкнах от инквизиторите на долния етаж.

Маркъс си избърса ръцете с един парцал.

— Предполагам, че майката ти и сестра ти са те разпитвали. Баба ти вчера ни посети.

— Чух. Кажи ми за горящата къща на Кларис.

— Още една от нейните потресаващи истории. Тя твърди, че съперничеството вече е жестоко. Всеки театър се стреми да надмине другите с драматични ефекти на сцената. Привидения, бури, летящи влакове, въртящи се кули и тем подобни са почти еднакви. Според нея огънят не излиза от мода и винаги запленява публиката.

— Ще бъде трудно да се надмине ефектът от потъващия кораб в последната й пиеса. Било прекалено реалистично, оплакаха се критиците, защото се измокриха.

— Ами! — Маркъс направи гримаса, изпълнена с презрение. — Критиците винаги намират за какво да се оплакват. Публиката обожава зрелищата.

— И сега тя е намислила да изгори къща на сцената!

— Да. Героят трябва да спаси дете, хванато в капан от огъня.

— Сигурен съм, че ще бъде потресаващо.

Маркъс сви устни.

— Опасявам се, че няма да бъде толкова потресаващо, колкото Кларис очаква. Собствениците на „Олимпия“ се поизнервиха, когато тя заяви, че ще използва истински огън на сцената. Но аз предложих алтернативно решение, което по мое мнение ще свърши работа. Представлява специално осветление и много дим.

— Очаквам с нетърпение да го видя.

— Та като стана дума за потресаващи сензации, баба ти ни каза, че снощи ти и вдовица на име госпожа Брайс сте дали повод за подобно вълнение. Какво стана? Мислех, че си погълнат изцяло от разследването на Хейстингс. Да не би да си променил мнението си?

— Не ме гледай с толкова надежда. Ще те обезсърча с факта, че госпожа Брайс е свързана с моето разследване.

— Да му се не види! — Маркъс направи гримаса. — Нямаше и през ум да ми мине. Когато майка ти, аз и Кларис чухме, че си отвел дама вкъщи от бала, сигурно сме прибързали със заключението, че ти може би…

— Че съм отклонил вниманието си ли? Съжалявам, но ще те разочаровам.

Маркъс се облегна на тезгяха.

— Не ни обвинявай, че се тревожим за теб, Тони. Обсебен си от идеята да докажеш, че Хейстингс е убил Фиона. Опасно е. Ами ако те хванат да се промъкваш из къщата на Хейстингс…

— Снощи намерих колието на Фиона — прекъсна го тихо Антъни.

Баща му го погледна сепнато.

— Мътните го взели. Къде?

— В сейфа на Хейстингс.

Маркъс изпухтя ожесточено. После присви очи.

— Сигурен ли си, че е колието на Ризби?

— Да. Навярно го е взел от нея, след като я е убил.

Столбридж Маркъс се почеса по тила.

— Значи си бил прав в края на краищата.

— Така изглежда.

Бащата скръсти ръце и се замисли.

— Но няма смисъл. Защо ще върши всичко това. — Присви леко очи. — Не допускаш ли, че може да я е прелъстил? Любовна свада например?

— Изключено — каза Антъни.

— Прекалено си сигурен. Знам, че обичаше Фиона, всички знаехме, но не оставяй онези чувства да попречат на преценката ти.

— Фиона не е имала интимна връзка с Хейстингс.

Маркъс не остана напълно удовлетворен, но кимна, без да спори повече.

— Добре тогава — продължи той. — Какъв е мотивът? Каква ли причина е имал да убие невинно, младо момиче?

— Не зная. И съм решил твърдо да разбера.

— Откажи се, Тони. Много време мина. Вече нищо не можеш да докажеш.

Антъни застана до един тезгях и се загледа в инструментите, подредени в боен ред.

— Хейстингс повече от две години изнудва богати възрастни дами.

— Шегуваш се. Хейстингс ли? Изнудвач!

— Открих доказателства в сейфа, както и колието. За съжаление и документите, и колието са безполезни. Ще върна анонимно на жертвите доказателствата за изнудване, но по очевидни причини не може да се очаква някоя от тях да свидетелства срещу него. В действителност дълбоко се съмнявам, че знаят кой ги изнудва.

— Боже мили! — Маркъс изглеждаше отвратен. — Хубаво, човекът е подлец. Но щом не си в състояние да докажеш каквото и да било, на какво се надяваш?

— Най-важното. — Антъни вдигна поглед от инструментите. — Главната ми цел в момента е да открия защо е убил Фиона. Този въпрос ме измъчва от самото начало.

— И как, по дяволите, ще се оправиш с тази работа?

— Сигурен съм, че не са имали интимна връзка. И тук се появява възможността Фиона да е научила по някакъв начин за неговите афери. Вероятно е открила, че е изнудвач.

Маркъс се позамисли.

— Според теб я е убил, за да запази тайната си, така ли?

— Основателен мотив.

— Може би. И все пак как ще го докажеш след толкова време?

— Не знам.

Антъни отиде до металната каса в другия край на стаята. Прекара ръка по лъскавата зелена повърхност и докосна с пръст златистата търговска марка.

— Сейфът на Хейстингс беше наистина „Аполо“, както каза. Беше монтиран в пода на спалнята, точно както ти го е описал Кърадърс. Благодаря за информацията.

Уил Кърадърс от компанията „Заключалки и сейфове Кърадърс“ бе стар семеен приятел. Притежаваше единствен правата за патента на „Аполо“ в Лондон. Той бе продал сейфа на Хейстингс. Също така бе надзиравал монтирането му.

Маркъс вдигна вежди.

— Да разбирам ли, че не си загубил уменията си на касоразбивач?

— Позабравил съм малко, но за трийсет секунди го отворих.

— Едно време щеше да го отвориш за петнайсет — усмихна се при спомена Маркъс. — Никога няма да забравя многото радостни часове, които прекарваше в тази работилница, за да изпробваш моите механизми. — Белите му вежди се сключиха отново. — Което ми напомня, че е време да се погрижиш да имам внучета. Имам нужда от нови помощници. Теб никога те няма, а Кларис е вечно заета със своите пиеси.

— И това ще стане някой ден — обеща Антъни. — Когато приключа с другата работа.

— Обещания, обещания. Ами госпожа Брайс? Каква е ролята й в тази история.

— Сложно е. Попаднах на нея случайно, точно като излизаше от спалнята на Хейстингс.

Баща му отвори уста, затвори я и пак я отвори.

— Неговата спалня! Шегуваш ли се? Какво, по дяволите, е търсела там?

— Същото, което и аз възнамерявах да направя. Претърсвала е.

— Защо?

— Оглеждала е за доказателства, че Хейстингс инвестира в публичен дом.

— Разбила ли е „Аполо“?

— Не. Но след като ме позна в коридора пред спалнята, ме нае да й свърша работата.

— Наела е теб ли?

— Взе ме за крадец на бижута. Както казах, сложно е.

— Боже мили! — Маркъс се намръщи. — Коя, да му се не види, е тази госпожа Брайс?

— Все още търся отговора на въпроса. Но разбрах, че измежду другите неща е кореспондентка на „Срочен репортер“.

— Да не повярва човек! За клюкарски вестник ли пише?

— Да.

— Но ти презираш вестниците със сензации заради начина, по който манипулираха новината за трагичната смърт на Фиона. Трудно ми е да повярвам, че си се съюзил с журналистка.

— И за мен беше изненада, сър. Но след това открих, че госпожа Брайс намира начин да спази благоприличие. И докато говорим по този въпрос, ще ти бъда много благодарен, ако запазиш в пълна тайна професията на госпожа Брайс. Тя крие много грижливо самоличността си.

Веждите на Маркъс подскочиха нагоре.

— Защото е жена ли?

— Отчасти да. Но най-съществената причина да използва псевдоним е, защото води своите разследвания във висшето общество. Кариерата й ще приключи на мига, щом се разкрие в обществото коя е.

— Така е. — Маркъс изсумтя. — Името й ще отпадне от всеки списък с гости в града, ако се разчуе. Никога няма да получи друга покана.

— Именно.

Бащата поглади замислено брадичката си.

— Поразително! Това е поразително!

— Спомняш ли си скандала около Брамлий?

— Струва ми се, да. Сензация, и то каква! На кого да му мине през ум, че този претенциозен и самодоволен пуританин трупа пари от бордеи, в които се пуши опиум. Когато новината излезе в „Срочен репортер“, Брамлий беше принуден да напусне страната и да отиде на продължително пътешествие в Америка. Не се осмелява да си покаже носа тук.

— Госпожа Брайс първа е написала статия с доказателства за случая. Пише под псевдоним Дописник Фантом.

— Значи тя е Фантома. — Маркъс замълча умислено. — И сега преследва Хейстингс. Виж, ти, виж, ти.

— Опитах се да я придумам да се откаже, но не искаше и да чуе. Чувствам се отговорен да не пострада, затова се съгласих да работя с нея по този опасен случай. В недалечно бъдеще за пред света ще изглеждаме, като че ли имаме интимна връзка.

— Разбирам. — Маркъс погледна хитро. — А имате ли?

— Уверявам те, че нашето съдружие е изключително делово.

— Според баба ти всички говорели, че си започнал любовна афера с госпожа Брайс.

— Там е въпросът, сър. С малко късмет клюката ще ни послужи за прикритие. Ако хората, в това число и Хейстингс, вярват, че с госпожа Брайс сме любовна двойка, е по-малко вероятно да се досетят с какво в действителност се занимаваме.

— Интересна теория — отбеляза Маркъс с равен глас.

— За съжаление само с нея разполагам. Довиждане, сър.

Антъни излезе и тръгна веднага към стълбището. Очакваше едва ли не Кларис да се мотае във входното антре, но извади късмет. Там нямаше никого. Все пак стаи дъх, докато не излезе благополучно на улицата.

 

 

Маркъс почака, докато чу входната врата да се отваря и затваря. Чак тогава свали кожената престилка и отиде на долния етаж в библиотеката.

Джорджиана и Кларис пиеха чай. Впериха очи в него с очакване.

— Каза ли ти нещо Тони за съдружието си с госпожа Брайс, папа? — попита Кларис.

— Малко. — Маркъс взе чашата чай, която му подаде Джорджиана. — Направо изумително, фантастично всъщност.

— Как мислиш, той има ли сериозни намерения към нея, скъпи? — поинтересува се Джорджиана. — Или е само каприз.

— Тя не е каприз — каза Маркъс, абсолютно сигурен в своето заключение. — Макар че, доколкото видях, Тони не го осъзнава още. Обладан е от идеята да открие убиеца на Фиона.

— Какво мислиш за госпожа Брайс? — попита Джорджиана.

— Трудно ми е да кажа. Та аз дори не познавам жената. — Маркъс изпи на един дъх чашата чай. — Но от онова, което чух дотук за нея, бих казал, че ще бъде по мярка на това семейство.