Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The River Knows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 22 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Аманда Куик

Заглавие: Реката знае

Преводач: Нина Рашкова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Аси принт“ — София

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-340-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8853

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и осма глава

Вратата в дъното на коридора беше затворена. Останалите зееха отворени, както ги бяха оставили бягащият персонал и клиентите. Възнамеряваше да се качи право на най-горния етаж, където се намираше апартаментът на мадам Феникс, но затворената врата привлече вниманието му.

Отиде до там, извади револвера си и завъртя топката. Беше отключено и бутна вратата с върха на ботуша си, като стоеше встрани за всеки случай, ако някой стреля. Не последваха изстрели. Вместо това се носеха неистови звуци и стенания.

Погледна вътре. Стените бяха драпирани с черно кадифе. В единия ъгъл имаше остъклен шкаф, където се виждаха най-различни бичове и други необичайни приспособления.

Елуин Хейстингс лежеше по корем на легло с черна кувертюра и беше завързан за китките и глезените за колонките. Беше гол. Устата му беше запушена с кърпа. Като видя Антъни, страхът в очите му изчезна. Видимо се обнадежди. Изстена отново.

Антъни отиде до леглото и развърза кърпата.

Елуин гневно извика:

— Столбридж. Не те познах с тези дрехи. Защо по дяволите… Няма значение. Тя ще се върне да ме убие. Развържи ме. Побързай, бе, човек! Чух викове. Къщата гори.

— Къщата не гори — отвърна Антъни.

— Както и да е, трябва да се махна оттук. Ти не разбираш. Тя има намерение да ме убие. — Млъкна и най-сетне забеляза револвера в ръката му. — За какво ти е?

— Току-що се натъкнах на твоята бивша жена и на нейния любовник. Нещата доста се усложниха.

Очите на Елуин щяха да изскочат от орбитите.

— Видял си Виктория!

— Да. Полицаите всеки момент ще дойдат. Ще дойде и господин Фоулър от Скотланд Ярд, който иска да разговаря с теб. Нали си спомняш Фоулър? Той разследва самоубийствата и на Фиона Ризби, и на твоята съпруга. Разбирам, че миналия път, когато се е опитал да те разпита, не си бил услужлив.

Елуин се ококори.

— Виж сега, не знам за какво говориш, Столбридж, но трябва да ми помогнеш.

— И защо да ти помагам?

— Мамка му, човече, как може да ме питаш подобно нещо? И двамата сме джентълмени. Джентълмените имат морален дълг да се пазят един друг.

— Странното е, че към теб Хейстингс не се чувствам задължен. Единственото ми задължение в случая е да получа справедливост за убийството на Фиона Ризби и точно това възнамерявам да направя.

— Ти си луд, щом си въобразяваш, че можеш да докажеш моята роля в убийството й.

Антъни бръкна в джоба на опърпания си жакет и извади черната кадифена торбичка. Развърза я и изсипа върху дланта семейното бижу на Ризби. Диамантите заискриха на светлината от стенните свещници.

Елуин зяпна от уплаха.

— Значи съм бил прав. Ти си бил крадецът.

— Да речем, че съм го взел на съхранение. Очаквах подходящия момент, за да бъде открито. Днес, мисля, че моментът е подходящ.

— Какво правиш? — извика Хейстингс.

Другият мъж не отговори. Отиде до закачалката, където висеше смокинга на Елуин, и пусна колието в джоба.

— Номерът ти няма да мине, негодник такъв! — крещеше Елуин. — Ще кажа на полицаите, че ти си го сложил там. Думата на един джентълмен тежи. Няма да разследват повече.

Антъни се усмихна.

— За щастие ще се намеси и пресата със сензационната новина. Помисли си как ще изглежда цялата история във вестниците и клюкарските списания. Мъртвата по всеобщо мнение съпруга е съдържателка на най-известния публичен дом в Лондон, а ти си намерен гол в същото това заведение. Като връх на всичко имаш лична, финансова изгода от този дом с лоша репутация.

— Затваряй си гадната уста!

— Също така можем да очакваме, че когато дойде полицията, първа госпожа Хейстингс с най-голямо удоволствие ще те обвини в опит да я убиеш миналата година. Като се прибави и колието на мъртва жена в твоя джоб, спокойно можем да заключим, че общественото мнение ще натежи в полза на справедливостта.

— Кучи син! Не можеш да го направиш.

— Дори полицията да не те обвини в убийство, ти си разорен. Най-малкото ще бъдеш принуден да се оттеглиш на село. В нито един клуб няма да те приемат. Нито една домакиня от висшето общество няма да ти изпрати покана. И сега, след като си доказан двуженец, младата ти жена ще те напусне. Говорих с нейния дядо, много сериозен делови човек, и той предприе мерки, за да защити финансовите интереси на своята внучка преди сватбата. Когато Лили си замине, ще си отнесе и наследството.

— Как смееш да ме заплашваш! — Лицето на Елуин се изкриви. — Трябваше да си мъртъв. Чу ли? Трябваше да умреш в онази нощ, когато те проследих на излизане от клуба и куршумът едва не те настигна. Ако не беше мъглата и онзи трик, който ми изигра с палтото…

На вратата се показаха Харолд Фоулър и един полицай.

— Господин Крауфорд, отбележете изказването на господин Хейстингс, което засяга опита му за убийство на господин Столбридж — нареди Фоулър.

— Да, господине.

Полицаят извади от джоба си бележник и молив.

Антъни се обърна към Фоулър:

— Виждам, че си получил съобщението ми.

— Да. Изчакахме, докато баща ти напусна дома с млада жена, загърната с пелерина, както ти предположи.

Елуин гледаше отчаяно Фоулър.

— Имам обяснение за всичко.

— Ще разполагаме с предостатъчно време за обяснения, господине. — Той погледна Антъни: — И с теб искам да поговоря.

— Разбира се. — Антъни наведе глава. — На твое разположение съм, детектив. Може би ще се заинтересуваш да побеседваш и с покойната Виктория Хейстингс. Последния път, когато я видях, беше в подземието в безсъзнание. Ако имаме късмет, тя още е там.

Рунтавите вежди на Фоулър подскочиха.

— Тъй ли? Тази работа ми се вижда малко заплетена.

— Не е — възрази Антъни. — Много е проста. Беше прав, детектив. Когато става въпрос за убийство, мотивите могат да се изброят на пръсти: алчност, отмъщение, да се скрие тайна и лудост. В този случай, изглежда, има по нещо и от четирите.